ГЛАВА 12МОЖЕТЕ ДА ПРИДОБИЕТЕ

70
може да бъде вече същият. Това се постига с около 40 часа лекции и упражнения.
С рутинни и надеждни средства ние учим хората да действат като екстрасенси — постигнали сме това с повече от половин милион курсисти.
След като сте овладели описаните дотук техники, вече сте близо до практикуването на ЕСП. Ще можете да навлизате в дълбоките нива на съзнанието, като оставате напълно будни; ще можете да визуализирате предмети и събития с яркост, близка до тази на петте сетива. Това са двете врати към екстрасензорния свят.
В курсовете по Контрол на ума учениците се доближават до екстрасензорното функциониране още в края на втория ден, а на третия фактически действат като екстрасенси — те проектират своето съзнание извън телата си.
Заниманията започват с едно просто упражнение за зрително въображение. В състояние на дълбока медитация проектират себе си пред собствените си домове, като си представят, че са там. Внимателно наблюдават всичко, преди да влязат през входната врата и да застанат с лице към южната стена. Виждат стаята със запалени лампи вечер,
виждат я през деня, когато през прозореца грее слънце и се опитват да запомнят всяка подробност. После докосват южната стена и преминават през нея. Това може да ви звучи налудничаво, но то е напълно естествено за онези, които сериозно са упражнявали визуализацията.
Отвъд стената попадат там, където никога не са били, затова
„изпитват“ новата среда като отбелязват каква е светлината,
миризмите, температурата и като почукват по стената — твърдостта на материалите. Отново минават от външната страна на стената и като се обръщат към нея променят цвета й, като я правят черна, червена,
зелена, синя и лилава, а после й връщат първоначалния цвят. След това повдигат един стол — той е безтегловен в това измерение — и го разглеждат на фона на стената, докато стена и стол променят цветовете си. Правят същото с една диня, лимон, портокал, три банана, три моркова и една салатка.
Когато сеансът завърши, е направена първата стъпка към изтласкването на логичния ум на задна позиция, а въображението —
на предна, на командното табло. При описваните упражнения

71
логическият ум казва на курсиста: „Не, не ми казвай, че минаваш отвъд стената или някакво друго извънземно място. Ти знаеш, че това е невъзможно; ти седиш тук.“
Но въображението, подсилено от серията упражнения за визуализация, може да пренебрегне тези прегради. Със засилване на въображението растат и нашите способности на екстрасенси. Те са подвластни точно на въображението.
В следващия сеанс курсистите се проектират в метални кубове или цилиндри — металът може да е стомана, мед, месинг и олово. Там те, също като при стената, изучават светлината, миризмата, цвета,
температурата и твърдостта със скорост, която позволява да се елиминира логиката.
Преминавайки от по-простите към по-сложните форми на материята, те започват да се проектират в жива материя, на първо време в плодно дръвче. Изследват го през четирите сезона на фона на сменящите се цветове на мисловния екран, а след това се проектират в листата и плодовете.
Следва гигантска крачка напред — проекция в домашно животно. Дотук курсистите са се справяли толкова добре, че малцина си задават въпроса: „Наистина ли мога да направя това?“ Те уверено изследват домашния любимец от вътре навън на фона на мисловния си екран, чиито цветове се променят; после, също толкова уверено, си представят как влизат в черепа му и в живия мозък. След няколко минути разузнаване в главата на животното, те излизат и го разглеждат отвън, като този път се насочват към гърдите. Влизат в тях, за да разгледат гръдния кош, гръбнака, сърцето, дробовете, черния дроб.
Отново излизат, обогатени с информация за това, което най-вероятно ще бъде най-смайващият ден в живота им — четвъртият ден, когато ще работят с хора. Но преди това трябва да се свърши подготвителната работа.
При особено дълбоко ниво на медитация, достигащо понякога дори до Тета, курсистите с помощта на добре тренираното си въображение създават лаборатории с форма, размери и цвят, според собственото си желание. Там има бюро и маса по техен дизайн,
часовник, календар с всички дати — минали, настоящи и бъдещи,
плюс шкафове за папки. Дотук — нищо необикновено.

72
За да се разбере следващата стъпка, трябва да изтъкнем колко далече е психичният ни сетивен апарат от езика и логиката, колко по- близък е до образите и символите. Казвам това, защото следващата ни стъпка е да оборудваме лабораторията с „инструменти“ за психическо коригиране на аномалиите, забелязани у хората, които ще бъдат прегледани на следващия ден. Повечето от тези инструменти не приличат по нищо на онова, което се вижда в лабораториите. Това са символични инструменти.
Представете си фино сито за филтриране на примесите в кръвта;
мека четка за изчистване на белия прах (калция), който може да се види мислено в случаи на артрит; лосиони за бързо облекчаване; вани,
за измиване на чувството за вина; стереоуредба със специална музика за успокояване на разтревожените. Всеки курсист сам измисля своите инструменти; няма два комплекта инструменти, които да си приличат.
Те произлизат оттам, където всичко е възможно — от дълбоките нива на съзнанието. Много от курсистите осъзнават, че онова, което вършат с тях, има своите последствия в тъй наречения обективен свят.
Докато курсистът работи с тези инструменти, може да му е нужен мъдър съветник, който да му помага в трудни моменти — един вътрешен „тих гласец“. За курсиста обаче това не е гласец, а силен глас, не един — а два.
В своята лаборатория той извиква двама съветници — мъж и жена. Казано му е за това преди да започне да медитира и в повечето случаи той има ясна идея кои ще бъдат съветниците. Курсистът рядко получава желаното, но почти никога не е разочарован.
Един курсист се надявал да се срещне с Алберт Айнщайн, но вместо това попаднал на дребен мъж в клоунски одежди с червено топче на носа и шапка с перка. Човечето се оказало надежден източник на практически съвети.
Друг курсист, Сам Мерил, автор на статия за Контрола на ума в
Ню Йорк Таймс (2 май 1975), създал двама много реални съветници,
макар поведението им да изглеждало доста далеч от тяхната истинска същност.
Както пише Мерил, в лабораторията му — подводницата
„Наутилус“, — се появява „дребен човек облечен в панталони до под коленете и копринена риза, който дойде от камерата за декомпенсация.
Беше слаб, леко плешив и деликатен, с очи като на кошута. Моят

73
съветник беше Уилям Шекспир. Казах му «Здрасти», но той не отговори.“
Безплътен глас обяви, че слизаме на брега и ние с Уил скочихме през люка на пустинен плаж…
„На брега срещнахме моя втори съветник — София Лорен. Току- що бе излязла от водата и памучната тениска очертаваше съблазнително пищните й форми. От начало и тя ме пренебрегна, но много се зарадва на Шекспир. Двамата се ръкуваха, размениха си любезности, после легнаха на пясъка и започнаха да се търкалят, да пръхтят, да стенат…“
На следващия ден, когато било време за сериозна работа със случаите, ориентаторът на господин Мерил му дал името на шестдесет и двегодишна жена от Флорида. Двамата съветници се интересували повече от себе си, отколкото от жената; те я прегледали като на шега и си тръгнали, за да се отдадат на по-неотложни неща.
Нима съветниците са си отишли, без да дадат съвет? Не, коремът на жената липсвал. „На негово място, пише Мерил, се появи розово черво, просветващо в ярка неонова светлина.“ Научил от ориентатора си, че жената била в болница със сериозно възпаление на червата —
дивертикулит.
Курсистите понякога възприемат съветниците почти като реални същества. Какво са съветниците? Това не се знае със сигурност —
плод на архетипно въображение, въплъщение на вътрешен глас или нещо повече. Знаем само, че щом веднъж се срещнем с нашите съветници и се научим да работим с тях, връзката е надеждна и много ценна.
Повече от четири столетия преди Христа, гръцкият философ
Сократ също е имал съветник, който, за разлика от нашите съветници в
Контрол на ума, ограничавал своите съвети само до предупреждения.
Според Платон, Сократ казвал: „Още от детството ми ме посещава полубожествено същество, чийто глас ме предупреждава да не продължавам, но никога не ме напътства какво да правя.“ Друг писател, Ксенофонт, цитира Сократ да казва: „Досега гласът никога не е сбъркал.“
Както скоро ще се убедите, докато завършилият курса по
Контрол на ума е в своята лаборатория и уверено се съветва със съветниците си, притежава голяма способност, чрез която може да

74
бъде полезен на себе си и на другите. На този етап от обучението курсистите разбират това, но не го преживяват.
На следващия ден въздухът направо трепти от очакване. Дори възпитаниците, които идват да освежат знанията си, го усещат. Дотук всичко, което изпитва курсистът, е достъпно само за него, случва се само в усамотението на неговото съзнание. Сега следва мигът, когато ще се осъществи нещо, което всички ще видят.
Преди това трябва да се изпълнят две упражнения — и двете са парапсихичен преглед на тялото на приятел, почти както вече го правихме с домашните любимци. Но този път ще има много повече функционални подробности. След упражненията курсистите се събират по двама.
Единият от двойката се нарича „психоориентатор“, а другият —
„психо оператор“. (Психоориентатор произлиза от психоориентация —
измислена от мен дума, описваща онова, което вършим в Контрол на съзнанието. Тя означава ориентиране на съзнанието.)
Психоориентаторът написва на картонче името на някой свой познат, възрастта му, общи сведения и някои съществени физически оплаквания. Психооператорът понякога с помощта на своя психоориентатор влиза в нивото си, вероятно за пръв и последен път с колеблива увереност по въпроса какво смята да прави.
Когато даде сигнал, че е готов — на своето ниво, в своята лаборатория, в присъствието на своите съветници
—
психоориентаторът съобщава името, възрастта, пола и
местонахождението на лицето, чието име е написано на картончето.
Работата на психооператорът е да разбере какъв е проблемът на този човек, когото нито е чувал, нито е срещал до този момент. Той изследва тялото на човека отвътре и отвън, така както е било обучено въображението му, консултирайки се, ако е нужно, със съветниците, а понякога и „говорейки“ със самия човек.
Психоориентаторът подканя психо оператора да съобщава какво открива, докато обхожда тялото и „да не спира да говори, дори ако чувства, че просто гадае“. Обикновено един сеанс изглежда така (въз основа на действителен случай):
Психоориентатор: „Името на човека, което написах, е Джон
Съмърс. Той е на четиридесет и осем години, живее в Елкарт, Индиана.
Едно, две, три — Джон Съмърс от Елкарт, Индиана, е на екрана ти.

75
Усети го, почувствай го, визуализирай го, представи си го, създай го,
знай че той е там, не оспорвай неговото присъствие. Прегледай тялото с помощта на своя интелект оттам, където се намира главата, до мястото, където са краката — нагоре-надолу, нагоре-надолу, всеки път
— за секунда.
Докато сканираш тялото по този начин, дай на въображението си възможност да избере трите най-силно привличащи те зони.
Поддържай скоростта на сканиране — по една зона на секунда и ми съобщи зоните, които те привличат най-силно, по реда, по който ти се явяват. Ще имаш чувството, че си измисляш, затова ми казвай всичко,
което ти хрумва.“
Психо оператор: „Той има малко по-ниско дясно рамо, което е приведено напред… Всичко друго изглежда наред, с изключение на левия глезен… Да погледнем в гърдите… Всичко е топло… малко по- хладно отдясно, по-хладно и по-тъмно… Десният му дроб го няма…
Сега този глезен… Изглежда наред, само една малка начупена бяла линия… Боли го при влажно време… Може би някога го е чупил…
Мисля, че това е всичко… Чакай, моята съветничка го обръща с гръб към мен, сочи ми мястото зад ушите…
Да, ужасно дълбоки белези… Там е претърпял операция на костта… Много дълбока… Добре, това е всичко.“
Психоориентаторът: „Много добре. Човекът няма десен бял дроб и има дълбок белег зад едното си ухо. Аз нямам информация за глезена. Сега се върни на чувствата, които изпитваше, когато ми каза за десния бял дроб и за белега зад ухото. Разгледай чувството си и следващия път, когато работиш над друг случай, го използвай като опорна точка.“
След миг пауза, екстрасенсът се връща усмихнат в Бета и възкликва: „Леле! Луда работа!“
Да, така е. Преобръща се всичко, което сме изживели в нормалния свят. Но в току-що описаната сцена няма нищо необикновено. При първия си случай някои пропускат известна част,
други изцяло и при първия, втория и дори третия случай.
Но в края на деня практически всички имат достатъчно преки попадения, за да се уверят, че не става въпрос за „просто съвпадение“,
а за нещо съвсем реално.

76
Много често смятаме, че въображението ни е безотговорен създател на глупости. Често това е точно така. Но произведенията на изкуството са продукт на обученото въображение; психичните резултати също са продукт на въображение, обучено по много особен начин. Когато курсистът от Контрол на ума работи за първи път с помощта на психиката си, има чувството, че „просто си представя“
онова, което вижда. И затова психоориентаторът му казва да не спира да говори, дори ако чувства, че гадае. Ако спре да говори, логическият му ум може да се изкуши да започне да разсъждава, потискайки психичните сили, както става във всекидневния живот.
След първото си попадение, курсистът знае, че не „просто си представя“. Той си представя и се учи да се доверява на първото нещо,
което му хрумва. Това е психичната дарба, която си пробива път.
Тук действат само природни закони. Съзнанието ни не се ограничава само в нашите глави, то се простира извън тях. Но за да стане това, съзнанието трябва да е мотивирано от желание, да е задвижено от вяра и от очакване.
При първия успешен случай средният курсист не е изпълнен с особено очакване. При положение че въобще е информиран и съзнанието му е открито, той знае отлично, че съществува екстрасензорно възприятие (ЕСВ), но целият му жизнен опит му е
„доказал“, че това е способност, присъща на други хора, а не негова.
Щом разбере обратното, щом постигне първия си успех, очакването му рязко нараства и той е близо до целта. След няколко часа, когато събере осем, девет успешни опита, той ще завърши успешно курса по
Контрол на ума.
„Непрекъснато наблюдавах курсисти, които правилно диагностицираха заболяването…“ пише Бил Стар в статията си
„Курсът по Контрол на ума може да подобри психическите ви възможности“ в „Миднайт“ (19 ноември, 1973). Там той описва един случай, който смята за особено труден за диагностициране, тъй като нито той самият, нито друг от класа знаел каква е болестта.
Рано сутринта същия ден, един човек на име господин Томас,
завършил курса по Контрол на ума, посетил сина си в болницата. В
стаята имало още един пациент. Томас научил само името му.
Ето какво открил екстрасенсът: Десният крак е „някак парализиран“, раменете и ръцете са сковани, а по някои от прешлените

77
има сраствания, в резултат на заболяване. Освен това, човекът страдал от болно гърло и възпаление на червата. Бил висок метър и шестдесет и пет и тежал петдесет и три килограма.
Когато се върнал по-късно в болницата, господин Томас научил,
че като малък пациентът бил боледувал от детски паралич. След падане от инвалидната количка си счупил дясната бедрена кост.
Всичко, което курсистът казал, било правилно, с изключение на възпалението на гърлото и червата. Това били симптомите на сина му.
Често онова, което изглежда вярно, се оказва, както в този случай, попадение в друга мишена. С натрупването на опит целта се очертава по-ясно.
Дик Маза, актьор и певец от Ню Йорк, допълва доходите си като преписва на машина ръкописи на автори и издатели. Един ден загубил някакъв ръкопис и уплашен се обадил за помощ на завършил курса по
Контрол на ума. Твърдял, че ръкописът бил у него за последен път,
когато репетирал някаква пиеса в малка църковна зала. Няколко служители от погребално бюро точно излизали от църквата. Ръкописът бил сложен в бял плик с името и адреса на Дик, като отгоре била написана и думата „спешно“.
Курсистът използвал за съветник възрастна няма жена, която с помощта на езика на мимиката и с ръце и кимвания казвала „да“ и
„не“. Другият му съветник превеждал и от време на време се намесвал със свои съвети.
Курсистът визуализирал описания от Дик ръкопис. Видял го сред купчина от хартии върху голямо, разхвърляно бюро.
— В безопасност ли е ръкописът там? — попитал той своята съветничка. Тя кимнала утвърдително.
— Да не е у някого от новите погребални агенти? — Не.
— Бюрото в църквата ли се намира? — Не.
— Ще го върнат ли скоро? — Да.
— У кого е?
Жената посочила самия курсист.
— У мен? — попитал той. — Не.
На помощ се притекъл съветникът.
— Тя иска да каже, че у някой на твоята възраст. Той е поръчал на млада жена да отнесе книжата му в неговия кабинет, защото

78
възнамерявал да празнува със студентите си. Пликът е на бюрото му.
Не се притеснявай. Когато го види, той ще го прати на Дик.
Два дни по-късно шефът на школата за погребални агенти телефонирал на Дик. Обяснил му, че след празненството по случай завършването на курса, взел куп книжа, сред които се озовал някак си и неговият ръкопис и помолил секретарката си да ги остави на бюрото му, защото отивал да се почерпи с възпитаниците си.
Мнозина смятат, че когато работим по даден случай, не правим нищо повече от предаване на мисли. (Нищо повече! Някои хора разбират от всичко!)
Случаят, който ви дадох за пример, за човека с липсващия бял дроб, е истински. Ако си спомняте, там имаше една грешка —
счупеният глезен. Ориентаторът би могъл да потвърди (той записва предварително оплакванията) операцията на ушната кост и липсващия бял дроб. Но за глезена могъл да каже само „нямам информация по този въпрос“.
По-късно човекът, чийто случай бе разглеждан, потвърди, че наистина е чупил глезена си преди години и че го наболявал при промяна на времето. Предаване на мисли? Не и според традиционното разбиране за това понятие. Тази мисъл не е била в ума на ориентатора,
защото той не е знаел за някогашното счупване на глезена. Малко вероятно е и самият болен да е мислил за това в същия момент.
Въпреки това, ще възразите вие, глезенът някак може да е присъствал в съзнанието му. Да, това е възможно. Друг случай:
Курсист изследва жена, която има на лакътя си белег от счупване.
Ориентаторът нямал информация за него и попитал жената. Тя отговорила, че никога не била удряла ръката си. Няколко дни по-късно споменала за това пред майка си. Оказало се, че си била чупила ръката на тригодишна възраст! Това предаване на мисли ли е?
Психическата енергия, която хората излъчват, е най-силна, ако животът им е в опасност. Именно поради тази причина много случаи на спонтанно ЕСВ са свързани с нещастни случаи и внезапна смърт.
Затова и последното ни упражнение е изследване на тежко болни хора. Курсистът, който работи съзнателно, се научава да улавя все по- слаби психически сигнали, докато един ден е в състояние да се свърже чрез ЕСВ, с когото пожелае, независимо дали човекът е в опасност или не. С натрупването на опит нашата чувствителност нараства.

79
В ранния стадий на моите опити разбрах, че децата проявяват екстрасензорна способност по-лесно, отколкото възрастните. Те не са толкова ограничени от Бета виждане за възможното и чувството им за реалността не е така развито, че да приемат само онези неща, които им изглеждат логични.
Един от експериментите, направени след съставянето на основния курс по Контрол на ума, имаше за цел да очертае структурата на сеансите по „разработване на случаи“, които описах. Както ще се убедите, ранната ми техника беше доста различна от онова, което правим днес.
Две деца — Джими и Тими, бяха обучени в основните положения на Контрол на ума. Разделих ги в две отделни стаи, като при всяко дете имаше експериментатор, нещо като днешните ориентатори. Помолихме едното дете да влезе в нивото си и да си представи нещо, каквото и да е. През това време Тими в другата стая
— също влезе в нивото си и трябваше да разбере какво си представя
Джими. Джими каза на своя придружител:
— Ще си представя малък камион със зелена каросерия и червени колела.
Придружителят на Тими попита:
— Какво си представя Джими сега?
— О, малък камион — играчка.
— Опиши го.
— Камионът е зелен и има червени колела.
Това е разработка на случай на по-фино ниво от онова, което ние достигаме с нашите възрастни курсисти. За да се превърнем в „малки деца“ ни е нужен опит.

80

Изтегляне 1.75 Mb.

Сподели с приятели: