образователният модел е бил заложен на минимум мобилност. В тогавашна селска България с основен поминък земеделско производство многодетният модел на типичното българско семейство е позволявал по-просто да бъде организиран и образователният процес по схемата: едно село – едно училище до 4 – 6 клас и една гимназия обикновено в околийския център с висок статут. Фигурите в селото са даскалът, попът и кметът. Обратно, в сегашното общество с прехода към масова подготовка от 11 – 12 години задължително обучение, с масовизирането на колежанското и висшето университетско образование естествено е конкуренцията да се премести в самия контингент на завършилите съответната университетска степен, при което се предполага, че една част от випускниците не отговарят на лицензионните условия, т.е. те са брак по аналогия с производството на други стоки от материален характер. Самата философия на образователния и инвестиционния модел трябва да се промени, а не да се приема вариант на отстъпление от средноевропейските критерии за броя на специалистите с висше образование на 10 000 души население. Четвърто, националният критерий е важен и поради спецификата на самия модел, който винаги е национално обагрен. Доколкото образованието е консервативна система, тя би следвало да приеме националните исторически традиции. Твърде често дестабилизирането на тази система води до негативи, свързани с качеството на инвестиционния процес в човека. Уважаващите себе си нации, с традиции в тази насока от няколко столетия, трудно допускат произволно да бъде изменян техният образователен модел. Тук нещата по аналогия са, както е в спорта – действа правилото да не се допуска разбиване на собствения стил на игра, защото това е почти равнозначно на загуба. За целите на практическите задачи там съществува определено спортно разузнаване, чиито цели са тъкмо такива – да се разбие установеният стил и да се наложи собственият.
