Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc

7
вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досегашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под Въпрос обичайния равен ход на нещата. Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усещаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (сму-
щението) да изчезне. Човекът не иска да бъде смущаван - и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето - да се занимаваме с него.
Още от времето на Хипократ академичната медицина се опитва да внуши на болния, че симптомът е повече или по-малко случайно събитие, причината за което трябва да се търси във функционалните процеси и именно тях тя се старае да проучи основно. Академичната медицина грижливо избягва да тълкува симптома и по този начин омаловажава както самия симптом, така и болестта. Така обаче сигналът губи своята същинска функция и симптомите се превръщат в сигнали без значение.
Нека използваме за пояснение едно сравнение. Един автомобил е снабден с различни контролни лампи на арматурното си табло, които светват само тогава, когато някаква важна функция на колата престава да се изпълнява правилно. Светне ли по време на пътуване една такава лампичка, ние, естествено, не се радваме особено. Чувстваме се принудени от сигнала да преустановим движението. Въпреки разбираемото ни безпокойство, би било глупаво обаче да се сърдим на лампичката, в края на краищата тя ни информира за някакъв процес, който иначе изобщо не бихме осъзнали толкова бързо, тъй като е в „невидима" за нас област. И ето че светването на лампичката ни служи като подтик да потърсим автомеханик, с цел, след неговата намеса, лампичката да изгасне и да можем спокойно да продължим пътуването си. Но бихме се разсърдили ужасно, ако механикът осъществи тази цел, като само отбие Крушката на лампичката. Наистина, тогава тя ще престане да свети - това, което всъщност сме искали - но пътят, довел до този резултат, е прекалено формален и повърхностен. Ние смятаме, че би било по-разумно да направим светенето на лампичката излишно, отколкото да ѝ попречим да свети.
Затова обаче е нужно вниманието ни да се отклони от самата лампичка и да се насочи към скритите зад нея проблеми и области, за да се изясни какво в действителност не е наред. Та нали като светва, лампичката само иска да ни упъти и да ни накара да се усъмним.
Това, което в горния пример бе контролната лампичка, в нашия случай е симптомът.
Това, което се проявява в тялото ни като симптом, е видимият израз на един невидим процес и чрез сигналната си функция той цели да прекъсне досегашния ни път, да ни обърне внимание, че нещо не е в ред, да ни накара да се замислим. И в този случай би било глупаво да се сърдим
на симптома, абсурдно е да искаме „да го изключим", като направим проявяването му невъзможно. Симптомът не бива да се възпрепятства, а трябва да се направи излишен. Но за тази цел и тук е необходимо да отклоним погледа си от симптома и да вникнем по-дълбоко, ако искаме да се научим да разбираме какво сигнализира той.
Проблемът на академичната медицина се състои именно в неспособността ѝ да предприеме тази стъпка - тя е прекалено заслепена от симптомите. Затова и поставя знак на равенство между симптома и болестта, т. е. не може да раздели формата от съдържанието. Така например, с много средства и технически умения се лекуват органите, но никога човекът, който е болен. Преследва се целта някой ден да бъде предотвратено проявяването на всички симптоми, без да се анализират възможностите и смисълът на тази концепция. Учудващо е колко малко е в състояние действителността да отрезви това еуфорично гонене на целта. В края на краищата, след възникването на т. нар. модерна, научна медицина, броят на болните не е намалял и с една частица от процента. От край време е имало приблизително еднакъв брой болни - само симптомите са се променили. Статистиките се опитват „да замажат" този отрезвяващ факт, като обхващат само определени групи симптоми. Обявява се гордо победата над инфекциозните заболявания, например, без същевременно да се спомене кои симптоми са се увеличили в този период по значение и честота.
Едно наблюдение става непреднамерено едва когато вместо симптомите разглежда
„заболяванията сами по себе си", а те досега не са намалели и със сигурност няма да намалеят и за в бъдеще. Болестта е толкова дълбоко вкоренена в човешкото битие, колкото и смъртта, и не

8
може да се изличи с няколко безобидни функционални трика. Ако болестта и смъртта се схващаха с цялото им величие и достойнство, на този фон щеше да стане ясно колко са смешни хибридните ни усилия да ги победим със собствени сили. Човек би могъл, разбира се, да се предпази от подобно разбиване на илюзиите, като сведе болестта и смъртта до прости функции, за да може да продължи да вярва в собственото си могъщество и превъзходство.
Нека обобщим още веднъж: болестта е състояние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония. Тази загуба на вътрешно равновесие се проявява в тялото като симптом. Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва досегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва.
„Какво ви липсва?" - питали някога пациентите, но те отговаряли винаги, сочейки това, което имат: „Имам болки". Днес лекарите питат: „Какво ви има?" При по-внимателно вглеждане, тези два противоположни въпроса: „Какво ви липсва?" и „Какво ви има?" разкриват много неща. И двата се отнасят за болен човек. На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му - ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т. е. съвършен.
Но ако нещо му липсва, за да бъде здрав, тогава той е нездрав или болен. Това болестно със- тояние се проявява в тялото като симптом, който човек има. Значи това, което човек има, е свидетелство, че нещо липсва. Липсва осъзнаване, затова е налице и симптомът.
Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят. Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чието побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест. Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, който ни помага да се грижим за собственото си развитие и осъзнаване, но който може да прояви голяма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем него, най-висшия закон. Болестта познава само една цел - да ни направи здрави.
Симптомът може да ни каже какво ни липсва по пътя към тази цел - но това предполага да разбираме езика на симптомите. Задачата на тази книга е да ни помогне да го научим отново.
Казваме да го научим отново, тъй като този език съществува от край време и не е измислен сега просто трябва да бъде преоткрит. Целият ни език е психосоматичен, което ще рече, че признава взаимовръзките между тялото и душата. Научим ли се отново да се вслушваме в тази

Изтегляне 2.03 Mb.

Сподели с приятели: