Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc

10
си ги представи. Съзнанието разлага и раздробява всичко на противоположни двойки, които ние, ако те ни предизвикат, изживяваме като конфликт. Те ни принуждават да различаваме и чак тогава да вземаме решение. Разумът ни не върши нищо друго, освен непрестанно да раздробява действителността на все по-малки парчета (анализ) и да прави разлика между парчетата (способност за различаване). Тогава казваме да на едно и същевременно не на неговата противоположност - защото, както е известно, „противоположностите се изключват взаимно". Но с всяко не, с всяко изключване ние циментираме нашето не-здраве, защото когато
бъдем здрави, не би следвало да ни липсва нищо повече. Тук навярно вече започва да става ясно колко тясно е свързана темата болест-изцеление с полярността - да можем да го формулираме и още по-прегледно: болестта е полярност, изцелението е преодоляване на полярността.
Зад полярността, която ние, като хора, познаваме, се намира единството - онова обхващащо всичко едно, в което противоположностите дремят все още неразличими. Тази област от битието се нарича цяло, което по дефиниция включва всичко и затова не може да има нищо извън това цяло, извън това единство. В единството няма нито промяна, нито преобразуване или развитие, защото единството не се подчинява нито на времето, нито на пространството. Единството-цяло е във вечен покой. То е чистото битие - без форма и без активност. Сигурно ви прави впечатление, че Всяко назоваване за единството трябва да бъде формулирано негативно, т. е. да отрича нещо: без време, без пространство, без промяна, без граница.
Всяко положително назоваване произлиза от нашия разделен свят и затова е неприложимо към единството. Ето защо, от гледна точка на двуполюсното ни съзнание, единството представлява нищо. Тази формулировка е вярна, но у нас, хората, тя често извиква погрешни асоциации. Жителите на Запада, например, обикновено реагират с разочарование, когато узнаят че онова състояние на съзнанието, към което се стреми будистката философия и което се нарича „нирвана", означава приблизително нищо (буквално „угасвам"). Човешкото его винаги желае да притежава нещо, което е извън него, и му е крайно неприятно да научи, че трябва само да угасне, за да се слее с всичко. В единството всичко и нищо се сливат в едно.
Нищото се отрича от всяко проявление и разграничение и така се изплъзва от двуполюсния модел. Първопричината на всяко битие е нищото (при кабалистите айн соф, при китайците дао и при индуисти нети-нети). То е едничкото, което наистина съществува, без начало и без край, от вечност към вечност.
На това единство можем да се позовем, но не можем да си го представим. Единството е полярността на полярността - да, до известна степен човек може дори да го познае и изпита, ако чрез определени упражнения или техники за медитиране развие способността, поне за кратко, да обединява полюсите на своето съзнание. Но то се изплъзва от всякакво езиково описание или мисловен анализ, защото предпоставка за нашето мислене е именно полярността. Без полярност, без разделение на субект и обект, на опознаваемо и познато познанието е невъзможно. В единството няма познание, само битие. В единството секва всеки копнеж, всяко желание и стремление, всяко движение - защото повече няма нищо външно, за което може да се мечтае. Това е старият парадокс, че само в нищото може да се открие пълнотата.
Нека отново да се върнем към онази област, която със сигурност можем директно да опознаем. Всички ние притежаваме двуполюсно съзнание, което се грижи за това целият свят да ни изглежда двуполюсен, важно е да признаем пред себе си, че не светът е двуполюсен, а нашето съзнание, чрез което възприемаме света. Да разгледаме законите на полярността въз основа на един конкретен пример: дишането, от него можем да почерпим най-голям опит за полярността. Вдишването и издишването се редуват непрестанно и така образуват ритъм. Но ритъмът не е нищо друго освен постоянна смяна на два полюса. Ритъмът е основният модел на всеки живот. Същото има предвид и физиката с твърдението, че всички явления могат да се сведат до трептения. Наруши ли се ритъмът, нарушава се и животът, защото животът е ритъм.
Който отказва да издишва, не може вече и да вдишва. От това следва, че вдишването живее от издишването и е нежизнеспособно без противоположния си полюс. Един полюс живее от друг полюс. Премахнем ли единия полюс, изчезва и другият. Така от напрежението между два полюса възниква електричество - отстраним ли единия полюс, електричеството изгасва.

11
Поместената тук илюстрация представлява скрита картина, с чиято помощ всеки може ясно да усети проблема за полярността. Тук тя гласи: преден план/заден план, или по- конкретно: профили/ваза. Кой от двата образа ще възприема, коя от двете възможности ще избера, зависи от това дали ще приема за фон бялата или черната повърхност. Ако приема черната повърхност за фон, на преден план изпъква бялата и аз виждам една ваза. Това схващане се преобръща, ако взема за фон бялата повърхност, защото тогава виждам черната на преден план, а тя изобразява две лица в профил. При тази оптична игра става въпрос за точното наблюдение на онова, което протича вътре в нас, когато преобръщаме възприятията си едно след друго. Двата елемента на рисунката - ваза/профили - съществуват едновременно, обединени в нея, но принуждават наблюдателя да вземе решение в смисъл на „или-или". Или виждаме вазата, или профилите. В най-добрия случай можем да възприемем двата аспекта на рисунката последователно, но е много трудно да ги схванем едновременно и в еднаква степен.
Тази оптична игра хвърля мост към разбирането на полярността. На картината черният полюс зависи от белия и обратно. Отнеме ли се единият полюс от картината (независимо дали черният или белият), изчезва цялото изображение, заедно с двата си аспекта. И тук черното живее от бялото, съответно - предният план от задния план, както вдишването от издишването или положителният електрически полюс от отрицателния. Тази висша зависимост на две противоположности една от друга ни показва, че очевидно зад всяка полярност се крие единство, което само ние, хората, не можем да обхванем и възприемем като единство В негова- та едновременност. Ето защо сме принудени да разделяме всяко единство от заобикалящата ни реалност на два полюса, които да наблюдаваме последователно.
Това е, впрочем, рожденото място на времето, този измамник, който дължи съществуването си единствено на полярността на нашето съзнание. Така противоположностите се оказват просто два аспекта на едно и също единство В действителността, които можем да разглеждаме само последователно. Следователно зависи от гледната ни точка, коя от двете страни на медала ще изникне пред очите ни. Само на повърхностния наблюдател двата полюса изглеждат като противоположности, които взаимно се изключват. При по-внимателно вглеждаме става ясно, че двата полюса заедно образуват единство и че са зависими един от друг, за да съществуват. Науката направи това фундаментално откритие за първи път при изследването на светлината.
Съществуваха две противоречиви схващания за природата на светлинните лъчи: едното се основаваше на теорията за вълните, а другото - на теорията за частиците (корпускулите) и двете теории привидно се изключваха. Ако светлината се състои от вълни, тя не се състои от частици и обратно: или-или. Междувременно се изясни, че това „или-или" е било погрешно поставяне на въпроса. Светлината е както вълна, така и частица. Искам дори да обърна това

12
изречение обратно: светлината не е нито вълна, нито частица. Светлината, в своето единство, е неразбираема за двуполюсното човешко съзнание. Тази светлина се разкрива пред наблюдателя, в зависимост от това какъв е подходът му към нея - или като вълна, или като частица.
Полярността е като врата, от едната страна на която има надпис вход, а от другата - изход. Вратата е винаги една и съща, но според страната, от която я приближаваме, виждаме само единия аспект от нейното съществуване. От тази принуда - да трябва да разчленяваме единството на аспекти, които след това да наблюдаваме последователно - възниква времето.
Защото само чрез наблюдение с едно двуполюсно съзнание едновременността на битието може да се преобразува в последователност. Така както зад полярността стои единството, зад времето се крие вечността. При понятието вечност трябва да се има предвид, че в метафизичния смисъл тя означава безвремие, а не, както погрешно я тълкува християнската теология, дълъг и безкраен времеви континуитет.
Начинът, по който съзнанието ни, в неговия порив към познание, разделя първоначалните единства на противоположности може да се проследи още при старите езици.
Очевидно на хората, възпитани по правилата на по-стари култури, се е удавало много по-добре да съзират единството зад противоположностите, тъй като в древните езици много думи притежават двойна полярност. Едва при по-късното развитие на езика започнали, обикновено чрез промяна или удължаване на гласни, да причисляват отначало двойствената дума недвусмислено само към единия полюс. (Още Зигмунд Фройд е обърнал внимание на този феномен в съчинението си „Противоположният смисъл на коренните думи".)
Лесно можем да разпознаем общия корен, който свързва, например, следните латински думи: сlаmаre = викам и сlаm = тихо или siccus = сухо и sucus = сок; аltus означава и преди и сега както високо, така и дълбоко. На гръцки pharmacon значи както отрова, така и лекарство. В немския език думите stumm (ням) и stimme (глас) са сродни, а в английския пълната двуполярност се съдържа в думата without, която буквално означава със-без, но се превежда само с единия от двата полюса, а именно с без. Смислово към нашата тема ни доближава още повече езиковото родство на bos и baß. Думата baß е на старовисоконемски и означава приблизително добър. Днес тя се използва все още в съчетанията fur baß, което означава furwahr (наистина), и baß erstaunt, което пък значи sehr erstaunt (много учуден). Към същия корен спада английската дума bad (лош), както и немските buße (покаяние) и bußen (разкайвам се). Езиковият феномен, че първоначално за противоположни полюси, като например добър и лош, се е използвала една и съща дума, ни показва нагледно общото, което се крие зад всяка полярност. С равнопоставянето на добро и лошо (зло) ще се занимаем по-обстойно, но още тук можем да изясним какви огромни последствия има разбирането на темата „полярност".
Полярността на нашето съзнание изживяваме субективно в смяната на две негови състояния, които ясно се разграничават: будуване и спане. Тези две състояния преживяваме като вътрешни съответствия на външната полярност ден-нощ в природата. Често говорим, например, за дневно и нощно съзнание, или за дневната и нощната страна на душата. С тази полярност е тясно свързана и разликата между съзнателно и несъзнателно. Така през деня ние изживяваме онази част от съзнанието, от която се раждат сънищата и чийто дом е нощта, като несъзнателна. Думата не-съзнателна не е много сполучлива, защото частицата не отрича следващата я дума съзнателна (сравни с не-учтив, не-винен и т. н.), а тъкмо отрицанието, в случая не, отразява действителното положение на нещата. Несъзнателно не е същото, като в безсъзнание. В съня ние просто се намираме в друго съзнание. Изобщо не може да става дума за липса или загуба на съзнание. Следователно несъзнателно не е отсъствие на съзнание, а само една твърде едностранчива класификация на дневното съзнание, което установява, че очевидно съществува още нещо, в което обаче то не може да се намеси. Но защо всъщност се отъждествяваме толкова естествено тъкмо с дневното съзнание?
След разпространяването на идеите на дълбинната психология, свикнахме да си представяме нашето съзнание като наслоено и да различаваме „горното" (Висшето) съзнание от подсъзнателното и несъзнателното.
Това разделяне на „над" и „под" не е наложително, но то съответства на едно символично възприемане на пространството, което отрежда на небето и светлината горния, а на

13
земята и мрака - долния полюс на пространството. Ако се опитаме да изобразим графично подобен модел на съзнанието, би се получила следната фигура:

Изтегляне 2.03 Mb.

Сподели с приятели: