Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Маргарита се усмихна и понечи да отмести чашата.
— Пийте смело — каза Воланд и Маргарита веднага взе чашата.
— Хела, седни! — заповяда Воланд и обясни на
Маргарита: — Нощта на пълнолунието е празнична нощ и аз вечерям в тесен кръг от приближени и слуги. И тъй, как се чувствате? Как мина този изтощителен бал?
— Потресаващо! — задърдори Коровиев. — Всички са очаровани, влюбени, поразени, толкова такт, толкова умение, обаяние и шарм!
Воланд вдигна мълчаливо чаша и се чукна с Маргарита.
Маргарита покорно изпи своята и си помисли, че сигурно ще умре на място от толкова спирт. Но нищо лошо не й се случи.
Животворна топлина се разля в стомаха й, нещо я удари меко в тила и силите й се възвърнаха, сякаш беше станала след продължителен освежаващ сън, освен това усети и вълчи апетит.
А като си спомни, че не е яла нищо от вчера сутринта, изпита още по-силен глад… И лакомо загълта хайвер.
Бегемот си отряза парче ананас, поръси го със сол и черен пипер, лапна го и така юнашки гаврътна втора чашка спирт, че всички му изръкопляскаха.
Когато и Маргарита изпи втора чашка, свещите в канделабрите пламнаха по-ярко, огънят в камината лумна по- високо. Маргарита не усещаше замайване. Впиваше бели зъби в месото, опияняваше се от сока му и гледаше как Бегемот маже една стрида с горчица.
— Да беше сложил и грозде — тихо каза Хела и ръгна котарака в ребрата.

— Моля, не ме учете — отговори Бегемот, — зная как да се държа на маса, не се безпокойте, отлично зная!
— Ах, колко е приятно да се вечеря така непринудено пред камината — се чу треперливият глас на Коровиев, — в интимен кръг…
— А, не, Фагот — възрази котаракът, — балът си има своята прелест и своя размах.
— Никаква прелест няма и никакъв размах — каза
Воланд, — а тези идиотски мечки и тигрите в бара насмалко да ми докарат с рева си някоя мигрена.
— Слушам, месир — каза котаракът, — щом вие смятате, че няма размах, веднага ще се присъединя към същото становище.
— Внимавай! — отвърна му Воланд.
— Пошегувах се — каза смирено котаракът, — а що се отнася до тигрите, ще заповядам да ги опекат.
— Тигрите не стават за ядене — каза Хела.
— Така ли мислите? В такъв случай благоволете да ме изслушате — обади се котаракът и замижал от удоволствие, разказа как веднъж се скитал деветнайсет дена в пустинята и се хранел само с месото на убит от него тигър. Всички изслушаха с интерес това увлекателно повествование, а когато Бегемот свърши, възкликнаха в хор:
— Лъжа!
— А най-интересното в лъжата му е — каза Воланд, — че е лъжа от първата до последната дума.
— Ах, така ли? Значи, лъжа? — възкликна котаракът и всички помислиха, че ще почне да протестира, но той само каза тихо: — Историята ще си каже думата.

— Искам да ви попитам — обърна се Марго, вече живнала след водката, към Азазело, — вие застреляхте ли го онзи, бившия барон?
— Естествено — отвърна Азазело, — как да не го застрелям? Той непременно трябваше да бъде застрелян.
— Толкова се развълнувах — възкликна Маргарита, — стана така неочаквано.
— Нямаше нищо неочаквано — възрази Азазело, а Коровиев взе да вие и да хленчи:
— И таз добра, че как да не се развълнува човек! Ам’че то и на мен ми се подкосиха краката! Бум! Фрас! И баронът — туп!
— Едва не изпаднах в истерия — добави котаракът и облиза лъжицата с хайвер.
— Едно не можах да разбера — подхвана пак Маргарита, а златистите искри от кристала подскачаха в очите й — нима от улицата не се чуваше музиката и целият грохот на бала?
— Разбира се, че нищо не се чуваше, кралице — обясни
Коровиев, — подобни неща трябва да се вършат тъй, че да не се чуват. Трябва много хубаво да се напипват.
— Е да, да… Но нали онзи човек на стълбите… Когато минахме край него с Азазело… И другият, на входа… Мисля, че той наблюдаваше вашия апартамент…
— Вярно е, вярно! — извика Коровиев. — Вярно е, скъпа
Маргарита Николаевна! Вие потвърждавате моите подозрения.
Да, той наблюдаваше апартамента. Отначало го взех за някой разсеян приват-доцент или за влюбен, чакащ нетърпеливо на стълбите, но не, не! Нещо загложди сърцето ми! Ах! Да, той

наблюдаваше апартамента! И онзи при входа, и той! И онзи в безистена откъм улицата — също!
— Интересно, ами ако дойдат да ви арестуват? — попита
Маргарита.
— Положително ще дойдат, очарователна кралице, положително! — отвърна Коровиев. — Сърцето ми подсказва, че ще дойдат, не сега, разбира се, но като удари часът, непременно ще дойдат. Но предполагам, че нищо интересно няма да стане.
— Ах, как се развълнувах, когато баронът падна! — продължи Маргарита; тя, изглежда, още изживяваше убийството, защото за пръв път през живота си присъстваше на нещо подобно. — Вие навярно стреляте много добре?
— Горе-долу — отвърна Азазело.
— От колко крачки? — зададе Маргарита на Азазело не съвсем ясен въпрос.
— Зависи — отвърна съвсем логично Азазело. — Едно е да улучиш с чук прозореца на критика Латунски, а съвсем друго — да улучиш същия в сърцето.
— В сърцето! — възкликна Маргарита, и, кой знае защо, притисна ръце към собственото си сърце. — В сърцето! — повтори тя глухо.
— Кой е този критик Латунски? — попита Воланд и погледна Маргарита с присвити очи.
Азазело, Коровиев и Бегемот някак засрамено сведоха очи, а
Маргарита се изчерви и отговори:
— Има един такъв критик. Тази вечер му разпертушиних целия апартамент.
— И таз добра! Ами защо?

— Месир, той погуби един Майстор — обясни Маргарита.
— Но защо е трябвало да се мъчите вие самата! — попита
Воланд.
— Позволете на мене, месир! — възкликна радостно котаракът и скочи от мястото си.
— Я си стой там — измърмори Азазело и стана, — аз лично ще отида още сега…
— О, не! — възкликна Маргарита. — Не, умолявам ви месир, няма нужда.
— Както обичате, както обичате — отвърна Воланд, а
Азазело си седна на мястото.
— Та за какво говорехме, безценна кралице Марго? — подхвана Коровиев. — Ах да, за сърцето. Той улучва сърцето — и Коровиев проточи дългия си пръст към Азазело, — улучва го където си пожелае; в което си иска предсърдие или камера.
Маргарита не разбра веднага, а когато разбра, възкликна учудена:
— Но нали те не се виждат!
— Скъпа — задърдори Коровиев, — точно там е работата, че не се виждат! Там е майсторлъкът! Видим предмет всеки може да улучи!
Коровиев извади от чекмеджето седмица пика, подаде я на
Маргарита и я помоли да отбележи с нокът една от фигурите.
Маргарита отбеляза фигурата в горния десен ъгъл. Хела скри картата под възглавницата и викна:
— Готово!

Азазело, седнал с гръб към възглавницата, извади от джоба на официалния си панталон черен автоматичен пистолет, опря дулото му на рамо и без да се обръща към леглото, стреля, предизвиквайки у Маргарита весела уплаха. Извадиха седмицата изпод простреляната възглавница. Отбелязаната от Маргарита фигура беше пробита.
— Не бих искала да ви срещна, когато сте с пистолет в ръка — каза Маргарита и хвърли на Азазело закачлив поглед. Тя имаше слабост към всички хора, умеещи нещо в съвършенство.
— Безценна кралице — врещеше Коровиев, — никому не препоръчвам да го среща, дори ако няма в ръката си пистолет!
Давам ви честната си дума на бивш хоров диригент и солист, че никой не би завидял на оня, който му се изпречи на пътя.
По време на опита с изстрела котаракът седеше нацупен, а сега изведнъж заяви:
— Наемам се да счупя рекорда със седмицата.
В отговор Азазело изръмжа нещо. Но котаракът упорстваше и поиска да му дадат не един, а два пистолета. Азазело извади втори пистолет от втория заден джоб на панталона си и го подаде с презрително разкривена уста, заедно с първия, на хвалипръцкото. Отбелязаха върху седмицата две фигури.
Котаракът дълго се цели гърбом към възглавницата. Маргарита седеше, запушила уши с пръсти, й гледаше совата, задрямала върху камината. Котаракът стреля и с двата пистолета и в същия миг Хела изпищя, убитата сова падна от камината, а счупеният часовник спря. Хела, на която едната ръка беше окървавена, се вкопчи с вой в козината на котарака, той пък в косата й, и свити на кълбо, двамата се затъркаляха по пода. Една чаша падна от масата и се счупи.

— Отървете ме от тази побесняла дяволица! — виеше котаракът и се мъчеше да се измъкне изпод Хела, която го беше яхнала. Разтърваха побойниците, Коровиев дъхна върху простреляния пръст на Хела и той зарасна.
— Не мога да стрелям, когато наоколо ми се приказва! — крещеше Бегемот и се мъчеше да си залепи отскубаната от гърба му козина.
— Бас държа — усмихна се Воланд на Маргарита, — че разигра цялата тази комедия нарочно. Той стреля отлично.
Хела и котаракът се помириха и за да скрепят помирението, се целунаха. Измъкнаха картата изпод възглавницата. Освен фигурата, простреляна от Азазело, нито една не беше докосната.
— Това е просто невъзможно — твърдеше котаракът, разглеждайки картата срещу свещника.
Веселата вечеря продължи. Свещите се топяха в канделабрите, в стаята се разливаше на вълни сухата, ароматна топлина от камината. Като се нахрани, Маргарита усети, че я обзема чувство на блаженство. Тя гледаше как синкавите колелца дим от пурата на Азазело отлитат към камината, а котаракът ги нанизва на шпагата. Нямаше никакво желание да си ходи, въпреки че според пресмятанията й беше вече късно. Трябва да наближаваше шест часът сутринта. Като се възползува от паузата, Маргарита се обърна към Воланд и плахо каза:
— Аз май трябва да си вървя… Късно е.
— Но защо бързате? — попита Воланд учтиво, но доста сухо. Останалите не казаха нищо, уж всецяло погълнати от колелцата дим.
— Да тръгвам — повтори Маргарита, вече съвсем смутена, и се обърна, сякаш търсеше дреха или наметало. Голотата

изведнъж почна да я притеснява. Тя стана от масата. Воланд вдигна мълчаливо от леглото своя протрит и омазнен халат, а
Коровиев го наметна върху раменете на Маргарита.
— Благодаря ви, месир — каза едва чуто Маргарита. В отговор той й се усмихна учтиво и равнодушно. Тежка мъка някак внезапно сграбчи сърцето на Маргарита. Почувства се измамена. Изглежда, никой нямаше намерение да й предлага награда за услугите на бала и явно никой нямаше намерение да я задържа. Но същевременно й беше съвсем ясно, че оттук няма вече къде да иде. Мимолетната мисъл, че ще трябва да се върне в къщи, предизвика в нея скрит изблик на отчаяние. Дали да не помоли тя самата, както я съветваше изкусителят Азазело в
Александровската градина? „Не, за нищо на света!“ — каза си
Маргарита.
— Всичко хубаво, месир — произнесе тя гласно, а си помисли: „Само да се измъкна оттука, после ще се довлека до реката и ще се удавя.“
— Я седнете! — изведнъж й заповяда Воланд. Лицето на
Маргарита промени израза си, тя седна.
— Не бихте ли желали да кажете нещо на сбогуване?
— Не, нищо, месир — отвърна гордо Маргарита, — само това, че ако ви потрябвам и друг път, с удоволствие ще изпълня каквото пожелаете. Никак не се уморих и ми беше много весело на бала. И следващия път с удоволствие бих предоставила пак коляното си, за да го целуват хиляди обесници и убийци —
Маргарита виждаше Воланд като през пелена, очите й се пълнеха със сълзи.
— Вярно! Напълно сте права! — прокънтя страшно гласът на Воланд. — Точно така трябва!

— Точно така трябва! — повтори като ехо свитата на
Воланд.
— Ние ви подложихме на изпитание — продължи
Воланд, — не молете никога и за нищо! Никога и за нищо, особено по-силните от вас. Те сами ще ви предложат и самите ще ви дадат всичко. Седнете, вие сте горда жена! — Воланд свлече от Маргарита тежкия халат и тя пак се намери седнала до него на леглото. — И тъй, Марго — продължи вече меко Воланд, — какво желаете срещу това, че бяхте днес тука домакиня? Какво желаете срещу това, че по време на бала бяхте гола? На колко оценявате вашето коляно? Какви щети ви причиниха гостите ми, които току-що нарекохте обесници? Говорете! И вече без стеснение, защото сега аз ви го предлагам.
Сърцето на Маргарита се разтуптя, тя въздъхна тежко и взе нещо да обмисля.
— Хайде, хайде, по-скоро! — насърчаваше я Воланд. —
Събудете въображението си, пришпорете го! Само задето е присъствал на сцената с убийството на този непоправим негодник — барона, човек заслужава да бъде награден, особено ако този човек е жена. Е?
На Маргарита й секна дъхът и тя вече щеше да произнесе съкровените, скътани в душата й думи, но изведнъж пребледня, разтвори широко уста и очи. „Фрида! Фрида! Фрида! — изкрещя в ушите й нечий натрапчив молещ глас. — Казвам се Фрида!“ И като се запъваше в думите, Маргарита заговори:
— Значи, аз… мога да ви помоля… за едно нещо?
— Да поискате, да поискате, дона — отвърна Воланд и се усмихна с разбиране, — да поискате — едно нещо.

Ах, колко умело и ясно подчерта Воланд, повтаряйки думите на самата Маргарита — „едно нещо“.
Маргарита въздъхна още веднъж и каза:
— Искам да престанат да поднасят на Фрида кърпата, с която е задушила детето си.
Котаракът вдигна очи към небето и шумно въздъхна, но не каза нищо — сигурно си спомни как му беше издърпала на бала ухото.
— Като се има предвид — усмихна се Воланд, — че възможността да сте получили рушвет от тая глупачка Фрида е, разбира се, абсолютно изключена — понеже това би било несъвместимо с кралския ви сан, — наистина не зная как да постъпя. Остава ми, изглежда, един-единствен изход — да се снабдя с парцали и да запуша с тях всички пролуки в спалнята си!
— За какво говорите, месир? — изуми се Маргарита, като изслуша тези наистина непонятни думи.
— Напълно съм съгласен с вас, месир — намеси се в разговора котаракът, — именно с парцали! — и удари ядосан с лапа по масата.
— Говоря за милосърдието — обясни думите си Воланд, без да сваля от Маргарита огненото си око. — Понякога най- неочаквано и коварно то се промъква през най-тесните пролуки.
Затова говоря за парцали…
— И аз същото казвам! — възкликна котаракът, поотдръпна се за всеки случай от Маргарита и прикри острите си уши с изпоцапаните с розов крем лапи.
— Марш навън! — заповяда му Воланд.

— Но аз още не съм си пил кафето — отвърна котаракът, — как тъй ще изляза? Нима в празничната нощ гостите на трапезата ги делят на две категории, месир? Едните — първа, а другите — втора пресност, както се изрази онзи тъжен скъперник бюфетчията?
— Млъквай! — заповяда му Воланд, обърна се към
Маргарита и попита: — Съдейки по всичко, вие сте изключително добър човек, нали? Човек високоморален?
— Не — отговори натъртено Маргарита, — зная, че с вас може да се говори само откровено и затова откровено ще ви кажа: аз съм лекомислена. Помолих ви за Фрида само защото имах непредпазливостта да й дам твърда надежда. Тя чака, месир, тя вярва, че ще й помогна. Ако остане измамена, аз ще изпадна в ужасно положение. Цял живот за мене няма да има покой. Какво да правя — така стана.
— А — каза Воланд, — разбирам ви.
— Значи вие ще изпълните желанието ми? — тихо попита
Маргарита.
— В никакъв случай — отвърна Воланд, — работата е там, скъпа кралице, че се е получила известна неразбория. Всяко ведомство трябва да се занимава със своите си работи. Не споря, че нашите възможности са твърде големи, много по-големи, отколкото предполагат някои не особено проницателни люде…
— О, да, много по-големи — не се сдържа да не добави котаракът, явно горд с тези възможности.
— Млъкни, дявол да те вземе! — сопна му се Воланд и продължи, като се обръщаше към Маргарита: — Само че какъв смисъл има да вършиш нещо, което трябва да свърши друго

ведомство, както се изразих? И тъй, аз няма да сторя това, ще го извършите вие самата.
— Но ще се изпълни ли желанието ми?
Азазело извъртя иронично кривогледото си око към
Маргарита, поклати едва забележимо червенокосата си глава и изпръхтя:
— Е хайде, хайде, направете го, ама че мъка — измърмори
Воланд, завъртя глобуса и се взря в някаква подробност, изглежда докато разговаряше с Маргарита, той се занимаваше и с други работи.
— Е, Фрида… — подсказа Коровиев.
— Фрида! — изкрещя Маргарита. Вратата се отвори широко и чорлава гола жена с неистов поглед, но вече абсолютно трезва, се втурна в стаята и простря ръце към Маргарита, която заяви тържествено:
— Прощава ти се. Вече няма да ти подават кърпата.
Чу се вопълът на Фрида, тя падна на пода по очи и се просна като разпъната пред Маргарита. Воланд махна с ръка и Фрида изчезна.
— Благодаря ви и сбогом — каза Маргарита и стана.
— Е, какво ще кажеш, Бегемот — заговори Воланд, — нали няма да се възползваме в празничната нощ от постъпката на един непрактичен човек — и се обърна към Маргарита: — И тъй, това не се брои, понеже аз нищо не съм направил. Какво искате за себе си? Настъпи мълчание и го прекъсна Коровиев, който зашепна на ухото на Маргарита.
— Брилянтна моя дона, съветвам ви този път да бъдете по- благоразумна! Иначе щастието може да ви се изплъзне.

— Искам още сега, още тази секунда да ми бъде върнат моят любовник, Майстора — каза Маргарита и лицето й се изкриви конвулсивно.
В същия миг в стаята нахлу вятър и пламъкът на свещите в канделабрите полегна, тежката завеса на прозореца се разтвори и в далечните висини се появи кръгла, но не утринна, а среднощна луна. От перваза върху пода легна зеленикав квадрат нощна светлина и в него се появи нощният гостенин на Иванушка, който наричаше себе си Майстора. Беше с болничните си дрехи — по халат и пантофи, и с черната шапчица, с която не се разделяше.
Небръснатото му лице потреперваше от тик, той поглеждаше страхливо и налудничаво горящите свещи, а наоколо му кипеше лунният поток.
Маргарита веднага го позна, изстена, плесна с ръце и се втурна към него. Целуваше го по челото, по устата, притискаше се към бодливата му буза и дълго сдържаните сълзи сега се стичаха обилно по лицето й. Тя произнасяше само една дума и безсмислено я повтаряше:
— Ти… Ти, ти…
Майстора я отстрани от себе си и глухо каза:
— Не плачи, Марго, не ме измъчвай. Аз съм тежко болен — той се хвана за перваза, сякаш искаше да го прескочи и да избяга, взря се в насядалите и взе да вика: — Страх ме е, Марго! Пак ми се привиждат разни неща.
Риданията задушаваха Марго, тя шепнеше и се давеше с думите си:
— Не, не, не, не се страхувай от нищо! Аз съм с теб! Аз съм с теб!

Коровиев побутна умело и незабелязано на Майстора стол и той се отпусна върху него, а Маргарита падна на колене, притисна се към бедрото на болния и замря. Във вълнението си тя не забеляза, че голотата й някак внезапно изчезна и сега беше с черно копринено наметало. Болният оброни глава и втренчи в пода мрачни угаснали очи.
— Да — заговори след известно мълчание Воланд, — добре са го подредили — и заповяда на Коровиев: — Рицарю, я дай на този човек нещо да пийне.
Маргарита умоляваше с разтреперан глас Майстора:
— Пий, пий. Страх ли те е? Не, не, повярвай ми, те ще ти помогнат!
Болният пое чашата и изпи съдържанието й, но ръката му трепна и изтърваната чаша се счупи на пода.
— Това е на хубаво, на хубаво! — зашепна Коровиев на
Маргарита. — Вижте, той се съвзема.
Наистина погледът на болния вече не беше толкова налудничав и тревожен.
— Нима си ти, Марго? — попита лунният гост.
— Не се съмнявай, аз съм — отговори Маргарита.
— Още! — заповяда Воланд.
След като Майстора пресуши и втората чаша, погледът му стана буден и смислен.
— Е, това е вече друго — каза Воланд и примижа, — а сега да поговорим. Кой сте вие?
— Сега съм никой — отговори Майстора и усмивка разкриви устните му.

— Откъде идвате?
— От дома на скръбта. Аз съм душевноболен — отговори пришелецът.
Маргарита не можа да понесе тези думи и отново заплака.
После избърса очи и възкликна:
— Ужасни думи! Ужасни думи! Той е Майстор, месир, предупреждавам ви! Излекувайте го, той заслужава това!
— Знаете ли с кого разговаряте сега — попита Воланд дошлия, — при кого се намирате?
— Зная — отговори Майстора, — в лудницата ми беше съсед онова момче, Иван Бездомни. Той ми разказа за вас.
— Ах, да, наистина — отвърна Воланд, — имах удоволствието да срещна този млад човек, на Патриаршите езера.
Едва не ме влуди с доказателствата си, че не съм бил съществувал! Но вие нали вярвате, че наистина съм аз?
— Налага ми се да вярвам — каза пришелецът, — но, разбира се, много по-спокоен бих се чувствал, ако можех да ви смятам за плод на халюцинация. О, моля да ме извините — усети се Майстора.
— Е, щом така ще сте по-спокоен, както желаете — учтиво отвърна Воланд.
— Не, не — повтаряше уплашена Маргарита и разтърсваше
Майстора за рамото, — опомни се! Пред тебе наистина е той!
Котаракът пак се намеси:
— Пък аз наистина приличам на халюцинация. Обърнете внимание на профила ми на лунна светлина. — Котаракът застана насред лунната пътека и понечи да добави още нещо, но бе

замолен да млъкне. Той каза: — Добре, добре, съгласен съм, ще млъкна. Ще бъда мълчалива халюцинация — и млъкна.
— Ами кажете защо Маргарита ви нарича Майстор? — попита Воланд. Човекът се усмихна:
— Простима слабост. Тя има прекалено високо мнение за романа, който написах.
— Роман за какво?
— Роман за Пилат Понтийски.
И пак езичетата на свещите се олюляха и заподскачаха, съдовете върху масата зазвънтяха, Воланд се разсмя гръмогласно, но не уплаши и не учуди никого с този смях. Бегемот, кой знае защо, изръкопляска.
— За какво, за какво? За кого? — заговори Воланд и престана да се смее. — В наше време? Това е покъртително! Не можахте ли да намерите друга тема? Я дайте да видя — и Воланд протегна длан.
— За съжаление е невъзможно — отвърна Майстора, — защото го изгорих в печката.
— Извинете, но не ви вярвам — възрази Воланд, — това е изключено. Ръкописите не горят — той се обърна към Бегемот и каза: — Хайде, Бегемот, дай тук романа.
Котаракът веднага скочи от стола и всички видяха, че е седял върху висок куп ръкописи. Котаракът подаде с поклон най- горния екземпляр на Воланд. Маргарита се разтрепери и викна, пак развълнувана до сълзи:
— Ето го ръкописа! Ето го!
Тя се спусна към Воланд и възхитена добави:

— Всесилен, всесилен!
Воланд пое подадения му екземпляр, обърна го, отмести го настрани и мълчаливо, без усмивка, се втренчи в Майстора. А той — кой знае защо — се натъжи, разтревожи се, стана от стола, закърши ръце, обърна се към далечната луна и зашепна:
— И нощем, на луна, за мен няма спокойствие, защо ме тревожите? О, богове, богове…
Маргарита се вкопчи в болничния халат, сгуши се в него и зашепна и тя, измъчена и разплакана:
— Господи, защо лекарството не ти помага?
— Нищо, нищо, нищо — тихо повтаряше Коровиев и се въртеше около Майстора, — нищо, нищо… Още една чашка, и аз ще пия с вас, ще ви правя компания…
И чашката намигна, проблесна на лунната светлина и тази чашка помогна. Накараха Майстора да седне на мястото си и лицето на болния придоби спокоен израз.
— Е, сега всичко е ясно — каза Воланд и почука с дългия си пръст по ръкописа.
— Съвсем ясно — потвърди котаракът, забравил обещанието си да се превърне в мълчалива халюцинация, — сега основната линия на този опус ми е пределно ясна. Какво казваш,
Азазело? — обърна се той към мълчащия Азазело.
— Аз казвам — изгъгна Азазело, — че нямаше да е лошо да те удавим.
— Бъди милосърден, Азазело — отвърна му котаракът, — и не подхвърляй на моя повелител тази мисъл. Повярвай ми, аз всяка нощ щях да ти се явявам в същото лунно одеяние като

нещастния Майстор и щях да ти кимам и да те зова, да тръгнеш с мен. Помисли само как щеше да се чувстваш, Азазело?
— Е, Маргарита — отново се намеси в разговора Воланд, — хайде, искайте всичко, каквото ви е нужно.
Очите на Маргарита пламнаха и тя се обърна с молба, към
Воланд:
— Позволете ми да му кажа нещо на ухото. Воланд кимна.
Маргарита се долепи до ухото на Майстора и му пошепна нещо.
Чу се как той й отговори:
— Не, късно е, Не искам вече от живота нищо друго, освен да те виждам. Но пак те съветвам — остави ме, ще загинеш с мен.
— Не, няма да те оставя! — отговори Маргарита и се обърна към Воланд: — Моля ви да ни върнете в сутерена на уличката при Арбат и лампата да свети, и всичко да бъде както преди.
Тогава Майстора се разсмя, прегърна главата на Маргарита с отдавна провиснали къдрици и каза:
— Ах, не слушайте клетата жена, месир! В този сутерен отдавна живее друг човек и изобщо невъзможно е нещо да стане, както е било — той притисна буза към главата на своята приятелка, прегърна я и зашепна: — горкичката… горкичката…
— Невъзможно, така ли мислите? — попита Воланд. —
Вярно. Но ние ще опитаме — и каза: — Азазело!
В същия миг от тавана се изтърси слисан и почти умопобъркан гражданин по долни дрехи, но, кой знае защо, с куфар в ръка и каскет на главата. От страх човекът се тресеше целият и приклякаше.
— Могарич? — попита Азазело падналия от небето.
— Алоизий Могарич — отвърна оня разтреперан.

— Нали вие, след като прочетохте статията на Лутански за романа на този човек, написахте срещу него жалба, донос, че криел в дома си нелегална литература? — попита Азазело.
Новопоявилият се гражданин посиня и плувна в сълзи на разкаяние.
— Искахте да заемете неговото жилище, нали? — колкото се може по-сърдечно изгъгна Азазело.
В стаята се чу съскане на разярена котка и с вой:
— Сега ще ти покажа какво значи вещица! — Маргарита впи нокти в лицето на Алоизий Могарич.
Настана суматоха.
— Какво правиш? — викна страдалчески Майстора. —
Марго, защо се позориш така?
— Протестирам, това не е позор — дереше се котаракът.
Коровиев успя да отдръпне Маргарита.
— Но аз пристроих и баня! — крещеше окървавеният
Могарич, зъбите му тракаха и той от ужас заплещи някакви врели-некипели: — Само за измазването колко пари… за син камък…
— А, много хубаво, че си пристроил баня — одобри
Азазело, — той трябва да взема вани. — И кресна: — Вън!
Тогава Могарич се преобърна с главата надолу и изхвърча през отворения прозорец от спалнята на Воланд.
Майстора се облещи и зашепна:
— Това май надминава всичко, което ми разказа Иван! — съвсем потресен, той се озърташе и най-сетне каза на котарака —
Извинете… но ти ли си… вие ли сте… — той се обърка, не

знаеше как да се обръща към котарака, на „ти“ или на „вие“, — вие ли сте същият онзи котарак, който се вози в трамвая?
— Аз — потвърди поласкан котаракът и добави: — Приятно ми е да чуя, че сте толкова учтив с един котарак. Но котараците, кой знае защо, обикновено ми говорят на „ти“, въпреки че нито един котарак никога и с никого не е бил пил брудершафт.
— Струва ми се, че вие не сте май много котарак — нерешително отговори Майстора. — От болницата непременно ще почнат да ме търсят — плахо се обърна той към Воланд.
— Ами, защо ще ви търсят! — успокои го Коровиев и в ръцете му се появиха някакви документи и книги. — Това е историята на заболяването ви, нали?
— Да…
Коровиев хвърли историята на заболяването в камината.
— Няма го документа, няма го и човека — заяви със задоволство Коровиев, — а пък това е домовата книга на оня предприемач, нали?
— Да-а…
— Кой е записан в нея? Алоизий Могарич? — Коровиев духна върху страницата на домовата книга. — Хоп, и вече го няма, и обърнете внимание, моля ви се — изобщо не го е имало.
Пък ако предприемачът се учуди, кажете му, че Алоизий му се е присънил. Могарич? Какъв Могарич? Не е имало никакъв
Могарич! — и прошнурованата книга се изпари от ръцете на
Коровиев. — Готово, тя е вече в чекмеджето на предприемача.
— Много правилно отбелязахте — обади се Майстора, слисан от прецизната работа на Коровиев, — няма ли го

документа — няма го и човека. Мене затова именно ме няма — аз нямам документ.
— Моля за извинение — възкликна Коровиев, — тъкмо това е халюцинация, ето го вашия документ — и Коровиев подаде на
Майстора документа. После вдигна очи към тавана и прошепна сладко на Маргарита: — А ето и вашето имущество, Маргарита
Николаевна — и подаде на Маргарита тетрадката с обгорели краища, изсъхналата роза, снимката, и с особено внимание — спестовната книжка: — Десет хиляди, колкото сте благоволили да внесете, Маргарита Николаевна. Ние чуждо не щем.
— Предпочитам да ми изсъхнат лапите, но не и да посегна на чуждо! — възкликна наперено котаракът и затанцува върху един куфар, за да натъпче в него всички екземпляри от злополучния роман.
— Заповядайте и вашето документче — продължи
Коровиев, подавайки на Маргарита документа, после се обърна към Воланд и почтително доложи: — Всичко е изпълнено, месир.
— Не, не всичко — отговори Воланд и откъсна поглед от глобуса. — Скъпа моя дона, къде ще заповядате да пратя цялата ви свита? На мене лично тя не ми е необходима.
В този миг през отворената врата се втурна Наташа и завика на Маргарита:
— Бъдете щастлива, Маргарита Николаевна! — тя закима на
Майстора и пак се обърна към Маргарита: — Та аз отдавна знаех къде ходите.
— Домашните помощнички всичко знаят — отбеляза котаракът и вдигна многозначително лапа, — грешка е да се мисли, че те са слепи.

— Какво искаш, Наташа? — попита Маргарита. —
Прибирай се в къщи.
— Душице, Маргарита Николаевна — замоли Наташа и падна на колене, — склонете ги — тя хвърли поглед към
Воланд — да ме оставят вещица. Не искам да се прибирам в онази къща! Не искам да се омъжа нито за инженер, нито за техник! Вчера на бала господин Жак ми направи предложение —
Наташа разтвори юмрук и показа някакви жълтици.
Маргарита погледна въпросително към Воланд. Той кимна.
Тогава Наташа се хвърли на врата на Маргарита, разцелува я шумно и излетя с победен възглас през прозореца.
На мястото на Наташа се появи Николай Иванович. Той си беше възвърнал предишния човешки облик, но беше страшно навъсен и дори май ядосан.
— Виж, него с най голямо удоволствие ще го пусна да си върви — каза Воланд и погледна с отвращение Николай
Иванович, — с най-голямо удоволствие, толкова е излишен тука.
Много моля да ми бъде издадено удостоверение — заговори
Николай Иванович, като се озърташе глупашки, но продължи много упорито, — удостоверение къде съм прекарал изтеклата нощ.
— Пред кого да послужи? — сурово запита котаракът.
— Да ми послужи пред милицията и пред съпругата ми — каза твърдо Николай Иванович.
— Удостоверения обикновено не издаваме — отговори намръщено котаракът, — ама хайде, за вас ще направим изключение.

Докато Николай Иванович да се опомни, голата Хела вече седеше пред пишеща машина и котаракът й диктуваше.
— Дава се настоящето на Николай Иванович в уверение на това, че същият е прекарал споменатата нощ на бал у сатаната, бидейки използван за превозно средство… Хела, сложи скоба, а в скобата пиши „като шопар“. Подпис — Бегемот.
— Ами дата? — изписка Николай Иванович.
— Дати не слагаме, с дата документът става недействителен — обади се котаракът и драсна върху документа подписа си, изнамери отнякъде печат, дъхна, както му е редът, върху печата, сложи върху листа клеймо „платено“, след което връчи документа на Николай Иванович. После и Николай
Иванович изчезна безследно, а на негово място се появи нов, неочакван човек.
— Този пък кой е? — попита гнусливо Воланд и заслони очи от светлината на свещите.
Варенуха наведе глава, въздъхна и каза тихо:
— Пуснете ме да си вървя, не ме бива за вампир. Че аз тогава с Хела за малко да затрия Римски. Аз не съм кръвожаден.
Пуснете ме!
— Що за идиотщина е пък това? — смръщи лице Воланд. —
Какъв е този Римски? Що за дивотии?
— Моля ви, месир, не се тревожете — обади се Азазело и се обърна към Варенуха: — Не бива да се разговаря просташки по телефона. Не бива да се лъже по телефона. Ясно? Обещаваш ли, че няма да се повтори?
От радост Варенуха загуби ума и дума, засия и без да си дава сметка какво говори, заломоти:

— Честен… тоест искам да кажа, ваше ве… още след обяд… — Варенуха притискаше ръце към гърдите си и гледаше с молба Азазело.
— Добре, марш в къщи! — каза Азазело и Варенуха се стопи.
— Сега вие всички ме оставете насаме с тях — заповяда
Воланд, сочейки Майстора и Маргарита.
Заповедта на Воланд бе изпълнена моментално. След известно мълчание Воланд се обърна към Майстора:
— Та, значи, в сутерена на Арбат? Но кой тогава ще пише?
Ами мечтите, вдъхновението?
— Аз нямам вече никакви мечти, и вдъхновение също нямам — отвърна Майстора, — нищо на този свят не ме интересува освен нея — й той сложи отново ръка върху главата на Маргарита. — Прекършиха ме, зле съм и искам да се върна в сутерена.
— А вашият роман, а Пилат?
— Намразих този роман — отвърна Майстора, — прекалено много изстрадах заради него.
— Умолявам те — настоя жално Маргарита, — не говори така. Защо ме измъчваш? Нали знаеш, че съм вложила целия си живот в тази твоя творба. — И като се обърна към Воланд,
Маргарита добави: — Не го слушайте, месир, толкова е измъчен.
— Но нали трябва нещо да се описва? — продължи
Воланд. — Ако сте изчерпали прокуратора, заловете се да изобразите ако ще макар и този Алоизий.
Майстора се усмихна.
— Лапшоникова няма да го пусне, пък и не е интересно.

— Но от какво ще живеете? Ще трябва да мизерствате.
— Готов съм, готов съм — отвърна Майстора, привлече към себе си Маргарита, прегърна я през раменете и добави: — Тя ще се вразуми и ще ме напусне…
— Не мисля — процеди през зъби Воланд и продължи: — И тъй, човекът, съчинил историята за Пилат Понтийски, се погребва в един сутерен с намерението да се разположи там и да мизерства?
Маргарита се дръпна от Майстора и заговори много разпалено:
— Направих всичко, което можах, и му прошепнах най- съблазнителното. Той се отказа от него.
— Зная какво сте му прошепнали — възрази Воланд, — но то не е най-съблазнителното. А на вас ще кажа следното — обърна се той усмихнат към Майстора. — Вашият роман ви готви още изненади.
— Това е много печално — отговори Майстора.
— Не, не, не е печално — каза Воланд, — вече няма да има нищо страшно. Е, Маргарита Николаевна, направихме всичко. Да имате към мен някакви претенции?
— Но моля ви, моля ви се, месир!…
— Тогава приемете това за спомен от мен — каза Воланд и извади изпод възглавницата малка подкова, обсипана с диаманти.
— Не, не, не, от къде на къде?
— Искате да ми противоречите? — усмихна се Воланд.

Тъй като в наметалото й нямаше джоб, Маргарита уви подковата в салфетка и я завърза. В същия миг нещо я смая. Тя погледна през прозореца, в който светеше луната, и каза:
— Едно не разбирам… Как така е все полунощ, полунощ, а нали отдавна вече трябваше да е утро?
— Приятно е празничната полунощ да се продължи малко — отговори Воланд. — Е, желая ви щастие!
Маргарита простря молитвено двете си ръце към Воланд, но не посмя да се доближи до него и тихо възкликна:
— Сбогом! Сбогом!
— Довиждане — каза Воланд.
И Маргарита с черното наметало, а Майстора по болничен халат излязоха в коридора на апартамента на бижутершата, където гореше свещ и където ги очакваше свитата на Воланд.
Хела пое куфара с романа и скромното имущество на Маргарита
Николаевна, а котаракът помагаше на Хела. Пред вратата на апартамента Коровиев се поклони и изчезна, а другите тръгнаха да ги изпратят по стълбите. Там нямаше жива душа. Когато минаваха през площадката на третия етаж, нещо меко тупна, но никой не обърна внимание. Пред самата врата на вход шести
Азазело духна нагоре и щом излязоха на двора, където нямаше луна, видяха човек с ботуши и каскет, който спеше на стъпалата и, изглежда, беше потънал в мъртвешки сън; видяха и спряла пред входа голяма черна кола с угасени фарове. През предното стъкло смътно се виждаше силует на гарван.
Вече се канеха да се качат, но Маргарита тихо и отчаяно възкликна:
— Божичко, изгубила съм подковата!

— Качете се в колата — каза Азазело — и ме почакайте.
Веднага ще се върна, само да разбера каква е работата — и изчезна във входа.
А работата беше следната: малко преди Маргарита,
Майстора и техните изпращачи да излязат, от апартамент №48, който беше под този на бижутершата, на стълбището се появи слабичка женица с гюмче и чанта в ръце. Беше същата онази
Анушка, която в сряда беше разляла, за зла участ на Берлиоз, олиото на турникета.
Никой не знаеше, навярно никога нямаше и да се разбере с какво се занимаваше в Москва тази жена и от какво преживяваше. За нея се знаеше само, че човек можеше да я види всеки ден или с гюмче, или с чанта, а понякога и с гюмче, и с чанта, било в дюкянчето за газ, било на пазара, било пред входа на къщата или пък на стълбището, а най-често в кухнята на апартамент №48, където живееше тази Анушка. Освен това, и то с абсолютна сигурност, се знаеше, че където и да беше, където и да се появеше — там незабавно се вдигаше скандал, и още, че носеше прякор Чумата.
Анушка Чумата, кой знае защо, ставаше много-много рано, а днес се беше надигнала в тъмни тъмници, още в полунощ.
Ключът се превъртя в бравата, през вратата се подаде носът на
Анушка, а после и тя цялата, дръпна подире си вратата и тъкмо понечи да тръгне нанякъде, на горната площадка се тръшна врата и някой се отърколи надолу по стълбата, налетя на Анушка и така я блъсна встрани, че тя си удари темето в стената.
— Къде те е понесъл дяволът по долни гащи? — изпищя
Анушка и се хвана за темето. Някакъв човек по долни дрехи и с куфар в ръка, с каскет и със затворени очи, отговори на Анушка с див сънен глас:

— Пръскачката! Синият камък! Само за боядисването колко пари дадох — после заплака и лавна: — Вън! — И пак се втурна, но не надолу по стълбите, ами обратно — нагоре, към прозореца със строшеното от крака на икономиста стъкло, и през този прозорец излетя на двора надолу с главата. Анушка забрави за темето си, ахна и също се втурна към прозореца. Легна по корем на площадката и провеси глава над двора, очаквайки да види върху асфалта, осветен от лампа, пребит човек с куфар. Но върху асфалта на двора нямаше абсолютно нищо.
Оставаше да се предположи, че сънената и странна личност беше излетяла от къщата като птица, без да остави каквато и да било следа. Анушка се прекръсти и си помисли: „Ама наистина, бива си го това апартаментче номер петдесет! Не случайно толкова го одумват! Хубав апартаментец!…“
Не успя да си довърши мисълта и вратата горе пак хлопна и оттам изхвърча още един човек. Анушка се притисна към стената и видя някакъв твърде почтен гражданин с брадичка, но, както й се стори на Анушка, с малко прасешко лице, който се шмугна край нея и също като първия напусна къщата през прозореца, и пак без и през ум да му минава да се пребива на асфалта. Анушка беше вече забравила за целта на своя поход и остана на стълбището, като се кръстеше, ахкаше и си приказваше самичка.
Третият — без брадичка, с кръгло бръснато лице, с риза толстовка — слезе след малко отгоре и пак така изпърха през прозореца.
За чест на Анушка трябва да кажем, че беше любознателна и реши да почака — дали няма да се случат още чудеса? Пак се отвори горе вратата и сега заслиза цяла компания, но не бегом, а нормално, както се слиза. Анушка се махна от прозореца, изтича долу до своята врата, бързо-бързо я отвори, скри се зад нея и през

оставената пролука заблещука възбуденото й от любопитство око.
Някакъв, комай болен, а може и да не беше болен, но чуден човек, блед, небръснат, с черна шапчица и по халат, слизаше с несигурни стъпки. Водеше го внимателно под ръка дамичка с черно расо, както й се стори на Анушка в полумрака. Дамичката беше май боса, или не — носеше прозрачни, навярно чужбински обувки, целите изпокъсани. Ох, леле майчице, бе остави обувките! Ам’че дамичката беше гола! „Ама че апартаментец!…“
В душата на Анушка всичко пееше от радост как ще има да разправя утре на съседите.
След странно облечената дамичка вървеше съвсем гола дамичка с куфарче в ръка, а до куфарчето се мотаеше огромен черен котарак. Анушка едва не изпищя с глас и разтърка очи.
Шествието завършваше нисичък накуцващ чужденец, кривоглед, без сако, по бяла жилетка, каквито се носят под фрак, и с вратовръзка. Цялата тази компания се изниза надолу покрай
Анушка. И тогава на площадката нещо тупна. Като чу, че стъпките стихват, Анушка изпълзя като змия иззад вратата, опря гюмчето на стената, просна се по корем на площадката и я заопипва. В ръцете й се оказа салфетка с нещо тежко. Очите на
Анушка се изцъклиха, когато разгърна вързопчето. Тя доближаваше скъпоценността до очите си и тези очи горяха с вълчи блясък. В главата на Анушка се изви фъртуна: „Ни лук яла, ни лук мирисала!… Да ида при племенника? Или да я разрежа на парчета?… Камъчетата могат да се изчовъркат. И да се продават едно по едно: едно камъче на Петровка, друго на Смоленския…
И — ни лук яла, ни лук мирисала!…“
Анушка скри находката в пазвата си, грабна гюмчето и тъкмо се канеше да се шмугне обратно в апартамента и да отложи

пътешествието си из града, когато пред нея изникна, дявол знае откъде, оня същият с бялата жилетка без сако и тихо прошепна:
— Дай подковичката и салфетката!
— Каква, каква подковичка — салфетка? — попита Анушка, като се преструваше твърде изкусно. — Никаква салфетка не съм виждала. Вие, гражданино, да не би да сте пиян, а?
С яки като металните дръжки в автобусите и също тъй студени пръсти белогърдият, без да каже повече нито дума, така стисна Анушка за гърлото, че прекрати всякакъв достъп на въздух в гърдите й. Гюмчето падна от нейните ръце на пода. Като подържа известно време Анушка без въздух, чужденецът без сако свали пръсти от шията й. Анушка си пое дъх и се усмихна:
— Ах, подковичката ли? — заговори тя. — Ам’че ей сегинка! Значи, ваша била подковичката? Пък аз гледам — паднала със салфетката… Та рекох да я прибера, да не я вдигне някой, че после върви я търси!
Като получи подковичката и салфетката, чужденецът взе да се кланя на Анушка, силно да й стиска ръка и с подчертан чуждестранен акцент горещо да й благодари със следните изрази:
— Аз съм ви безкрайно признателен, мадам. Тази подковичка ми е скъпа като спомен. И позволете, задето сте я запазили, да ви връча тези двеста рубли — веднага извади от джоба на жилетката си пари и ги връчи на Анушка.
А тя се усмихваше пресилено и само възклицаваше:
— Ах, най-покорно ви благодаря. Мерси! Мерси!
Щедрият чужденец на един скок взе стъпалата до следващия етаж, но преди да се пръждоса окончателно, викна отдолу, но вече без акцент:

— Дърта вещице, ако вдигнеш друг път пак нещо чуждо, предай го в милицията, а не си го крий в пазвата!
Със звън и хаос в главата от всички тези произшествия на стълбището Анушка още дълго продължи да вика по инерция:
— Мерси! Мерси! Мерси!… — а чужденецът отдавна го нямаше.
Нямаше я и колата на двора. Като върна на Маргарита подаръка на Воланд, Азазело се сбогува с нея, попита удобно ли й е в колата, а Хела се разцелува звучно с Маргарита, котаракът й целуна ръка, изпращачите помагаха на Майстора, който се беше отпуснал безжизнено и неподвижно в дъното на колата, дадоха знак на гарвана и тутакси се стопиха във въздуха, без да си дават труд да се качват по стълбите. Гарванът запали фаровете и мина през безистена покрай дълбоко заспалия човек. Светлините на голямата черна кола се загубиха сред другите светлини по безсънната и шумна улица Садовая.
След час в сутерена на малката къщичка в една от арбатските пресечки, в предната стая, където всичко си беше както преди страшната миналогодишна есенна нощ, до масата, покрита с кадифена покривка, под лампата с абажур, до която имаше вазичка с момини сълзи, седеше Маргарита и тихо плачеше от изживяното вълнение и от щастие. Обезобразената от огъня тетрадка лежеше пред нея, а редом се издигаше купчинка непокътнати тетрадки.
Къщицата мълчеше. В съседната малка стаичка на канапето дълбоко спеше Майстора, завит с болничния халат. Равномерното му дишане беше беззвучно.
Като си помисли, Маргарита взе непокътнатите тетрадки и намери мястото, което препрочиташе преди срещата с Азазело при Кремълската стена. На Маргарита не й се спеше. Тя галеше

ласкаво ръкописа, както се гали любима котка, въртеше го в ръце, оглеждаше го от всички страни и ту се спираше на титулната страница, ту прелистваше края. Изведнъж я обзе ужасната мисъл, че всичко е магия, че тетрадките ей сега ще изчезнат от погледа й, че тя ще се озове в своята спалня в онази къща, а когато се събуди, ще трябва да отиде да се удави. Но това беше последната страшна мисъл, отзвук от дълго изживяваните страдания. Нищо не изчезваше, всесилният Воланд беше наистина всесилен и
Маргарита можеше колкото си ще, дори чак до разсъмване, да шумоли с листата на тетрадките, да ги разглежда и целува и да препрочита думите:
— Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град… Да, мракът…

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: