Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

гробището. Тя се свлече с грохот долу и загина там. Гарванът козирува почтително, яхна колелото и отлетя.
Тутакси иззад един паметник се появи черно наметало. На лунната светлина проблесна кучешки зъб и Маргарита позна
Азазело. Той я подкани с жест да яхне метлата, после възседна дълга рапира, двамата се вдигнаха във въздуха, незабелязани от никого, и след няколко секунди спряха пред №302-бис на
Садовая.
Когато спътниците, понесли под мишница метлата и рапирата, минаха през безистена, Маргарита забеляза някакъв човек с каскет и високи ботуши, който явно висеше там от часове. Колкото и леки да бяха стъпките на Азазело и Маргарита, самотният човек ги чу и тревожно трепна, защото не можа да разбере откъде идват. Втори човек, досущ като първия, срещнаха пред шести вход. Повтори се същата история. Стъпки… Човекът се обърна неспокойно и сви вежди. А когато вратата се отвори и затвори, той се втурна подир невидимите влизащи, надникна във входа, но не видя, разбира се, нищо.
Трети човек, точно копие на втория, а следователно и на първия, дежуреше на третия етаж. Той пушеше много серт цигари и Маргарита се закашля, минавайки край него. Пушачът подскочи като ужилен от пейката, на която седеше, заозърта се тревожно, отиде до перилата, погледна надолу. В това време
Маргарита и нейният придружител бяха вече пред вратата на апартамент №50. Не звъниха, а Азазело отвори безшумно със собствен ключ.
Първото, което порази Маргарита, беше мракът, сред който се озова. Беше тъмно като в подземие и Маргарита се вкопчи неволно в наметалото на Азазело от страх да не се спъне. Но в този миг някъде далече и високо замъждука пламъче на светилник и започна да приближава. Както вървяха, Азазело

измъкна изпод мишницата на Маргарита метлата и метлата изчезна безшумно в тъмното. Сега се заизкачваха по широки стъпала и на Маргарита взе да й се струва, че са безкрайни. Тя беше слисана — как в антрето на обикновено московско жилище е могло да се смести това странно, невидимо, но добре осезаемо безкрайно стълбище. Но изкачването свърши и Маргарита разбра, че стои на площадка. Пламъчето се доближи съвсем и Маргарита видя осветеното от него лице на висок черен мъж, който държеше светилничето. Онези, които вече бяха имали нещастието да се случат тези дни на пътя му, разбира се, веднага биха го познали дори на слабата светлина. Това беше Коровиев или още Фагот.
Наистина външността на Коровиев беше доста променена.
Трептящата светлинка се отразяваше не в пукнатото пенсне, отдавна за боклука, а в монокъл, наистина и той пукнат.
Мустачките върху наглата физиономия бяха засукани и напудрени, а чернотата на Коровиев се обясняваше много просто — той носеше фрак. Белееха се само гърдите му.
Магът, хоровият диригент, чародеят, преводачът или дявол го знае какъв беше всъщност — с една дума Коровиев, — се поклони и като направи широк жест със светилника, покани
Маргарита да го последва. Азазело изчезна.
„Много странна вечер — мислеше си Маргарита, — всичко очаквах, само не и това. Електричество ли нямат? Но най- поразителното са размерите на това помещение. Как може всичко това да се смести в един московски апартамент? Не, чисто и просто е невъзможно!…“
Колкото и слабо да светеше пламъчето на Коровиев,
Маргарита разбра, че се намира в абсолютно необятна зала, при това с колонада, тъмна и ако се съди по първоначалното впечатление — безкрайна. Коровиев спря до някакво канапенце, сложи светилничето на някакво шкафче, покани с жест

Маргарита да седне, а той застана до нея в живописна поза — облегнат на шкафчето.
— Позволете да ви се представя — изскърца Коровиев, —
Коровиев. Учудена сте, че няма осветление? Навярно смятате, че правим икономия? Ами, нищо подобно! Нека първият срещнат палач — да речем, дори от онези, които малко по-късно ще имат честта да целунат вашето коляно — ми отсече главата върху ей това шкафче, ако това е вярно! Просто месир не обича електрическата светлина и ще я запалим едва в последния миг.
Но тогава, повярвайте ми, няма да я пестим. Дори, струва ми се, не би било зле, ако не бъде чак толкова изобилна.
Коровиев се хареса на Маргарита и шумното му дърдорене й подейства успокояващо.
— Не — отговори Маргарита, — най-много ме учудва къде се смества всичко това. — Тя направи жест с ръка, за да подчертае просторността на залата.
Коровиев сладко се усмихна и в гънките до носа му се раздвижиха сенки.
— О, много просто! — отговори той. — За онези, които са добре запознати с петото измерение, не представлява трудност да разширят едно помещение до желаните размери. Нещо повече, уважаема госпожо, до дявол знае какви предели! Впрочем — продължаваше да дърдори Коровиев — срещал съм и хора, които, без да имат никаква представа не само от петото измерение, но и от каквото и да било, вършат изумителни чудеса в смисъл разширяване на собствените си помещения. Така например чувал съм за един гражданин, който получил тристаен апартамент на
Земляной вал. Без каквото и да било пето измерение и прочие неща, от които ви се взима умът, и само за миг той го превърнал в четиристаен, като преградил една от стаите.

После сменил този апартамент за две отделни жилища в различни райони на Москва: едното тристайно, другото — двустайно. Съгласете се, че стаите са станали пет. Тристайният апартамент разменил за два отделни, двустайни, и както виждате, станал притежател на шест стаи, наистина пръснати хаотично из цяла Москва. Той вече се канел да пристъпи към последната си и най-блестяща операция и дал във вестника обява, че заменя шест стаи в различни райони на Москва срещу петстаен апартамент на
Земляной вал, но точно тогава дейността му била преустановена по независещи от него причини. Възможно е да разполага и сега с някаква стая, но смея да ви уверя, че не е в Москва. Виждате ли какъв мошеник, а вие благоволихте да разсъждавате за петото измерение.
Въпреки че не беше казала нито дума за петото измерение, за което бе разсъждавал само Коровиев, Маргарита весело се разсмя на разказа за похожденията на жилищния мошеник.
Коровиев продължи:
— Но да се върнем на въпроса, Маргарита Николаевна, на въпроса. Вие сте твърде умна жена и, разбира се, вече сте се досетили кой е вашият домакин.
Сърцето на Маргарита се разтуптя и тя кимна.
— Е, хубаво, хубаво — каза Коровиев, — ние сме врагове на всякакви недомлъвки и тайнствени неща. Месир дава всяка година по един бал. Той се нарича пролетен бал на пълнолунието или бал на стоте крале. Колко народ се стича!… — и Коровиев се хвана за бузата, като да беше го заболял зъб. — Впрочем надявам се, че вие самата ще се убедите. Но месир, както навярно разбирате, е ерген. А му е необходима домакиня — Коровиев разпери ръце, — съгласете се, че без домакиня …

Маргарита слушаше Коровиев и внимаваше да не изтърве нито дума, под сърцето си усещаше хлад, от надеждата за щастие й се виеше свят.
— Установила се е традиция — продължи Коровиев — домакинята на бала да носи непременно името Маргарита — това първо, и второ — тя трябва да бъде родена там, където се урежда балът. А ние, както сте благоволили да разберете, ние пътешестваме и понастоящем се намираме в Москва. Открихме в
Москва сто двайсет и една Маргарити и ще повярвате ли —
Коровиев с отчаяние се плесна по бедрото, — нито една не беше подходяща! И най-сетне щастливата съдба …
Коровиев се ухили изразително, поклони се и на Маргарита пак й изстина сърцето.
— Накъсо казано! — възкликна Коровиев. — Съвсем накъсо: нали няма да откажете да приемете това задължение?
— Няма да откажа! — отговори твърдо Маргарита.
— Готово! — каза Коровиев, вдигна светилника и добави: — Моля, следвайте ме.
Те тръгнаха между колоните и най-сетне стигнаха в друга зала: там, кой знае защо, силно миришеше на лимони, отнякъде долиташе шумолене и нещо закачи Маргарита по главата. Тя изтръпна.
— Не се плашете — успокои я сладко Коровиев и хвана
Маргарита под ръка, — измишльотини на Бегемот за бала, нищо повече. И изобщо ще си позволя смелостта, Маргарита
Николаевна, да ви посъветвам никога и от нищо да не се страхувате. Това е неразумно. Балът ще бъде пищен — няма да го крия от вас. Ще видим личности, чиято власт се е простирала навремето изключително широко. Но само като си помислиш

колко микроскопично малки са техните възможности в сравнение с възможностите на онзи, към чиято свита имам честта да принадлежа, става ти просто смешно и бих казал дори скучно.
Още повече че и вие самата сте от кралско потекло.
— Как така кралско потекло? — прошепна уплашено
Маргарита и се притисна към Коровиев.
— Ах, кралице — дърдореше закачливо Коровиев, — въпросите на кръвта са най-сложните въпроси на света! Ако поразпитаме някои прабаби, особено онези, които са имали най- безукорна репутация, биха се разкрили, уважаема Маргарита
Николаевна, наистина поразителни тайни. Няма ни най-малко да сбъркам, ако в тази връзка направя едно сравнение със странното разбъркване на тесте карти. Има неща, за които не играят никаква роля нито съсловните прегради, нито дори границите между държавите. Ще ви намекна: една френска кралица, живяла през шестнайсети век, навярно би била безкрайно изумена, ако някой й кажеше, че много-много години по-късно ще води под ръка из балните зали на Москва своята пра-пра-пра-правнучка. Но ето че стигнахме.
Коровиев угаси светилника, който изчезна от ръцете му, а
Маргарита видя ивица светлина на пода пред себе си под някаква тъмна врата. На тази врата Коровиев тихо почука. А Маргарита толкова се развълнува, че зъбите и затракаха и по гърба й полазиха студени тръпки. Вратата се отвори. Стаята се оказа твърде малка. Маргарита видя широко дъбово легло със смачкани, събрани накуп мръсни чаршафи и възглавници. Пред леглото имаше дъбова маса с резба, а върху нея канделабър с гнезда за свещите във формата на остроноктести птичи крака. В седемте златни гнезда горяха дебели восъчни свещи. Освен това на масата имаше голяма шахматна дъска с много изкусно направени фигурки. Върху протрито килимче се мъдреше ниска

пейка. Имаше още една маса, а върху нея златна чаша и втори канделабър с разклонения във вид на змии. В стаята миришеше на сяра и смола. Сенките от свещниците се кръстосваха на пода.
Между присъстващите Маргарита веднага позна Азазело, сега с фрак, застанал до таблата на кревата. Издокараният
Азазело вече не приличаше на оня разбойник, който беше изникнал пред Маргарита в Александровската градина, и й се поклони много галантно.
Голата вещица, същата онази Хела, която така беше смутила почтения бюфетчия от „Вариете“ и, уви, същата, която, за голямо щастие, беше стреснал петелът през нощта след паметния сеанс, седеше на килимчето пред леглото и бъркаше нещо в тенджера, от която се вдигаха серни пари.
Освен това до шахматната масичка беше седнал на висока табуретка огромен черен котарак, стиснал в дясната си лапа шахматен кон.
Хела стана и се поклони на Маргарита. Същото стори и котаракът, който скочи от табуретката. Но докато правеше реверанс с дясната задна лапа, изтърва коня и се пъхна под леглото да го търси.
Примряла от страх, Маргарита различи малко смътно всичко това сред коварните сенки от свещите. Погледът й беше привлечен от леглото, на което седеше онзи същият, когото съвсем наскоро нещастният Иван беше убеждавал на
Патриаршите езера, че дяволът не съществува. Тъкмо този несъществуващ седеше на леглото.
Две очи се взряха в лицето на Маргарита. В дясното блестеше златна искра на дъното и пронизваше всекиго до дън душа, а лявото беше пусто и черно като тясно иглено ухо, като отвора на бездънния кладенец на всяка сянка и тъма. Лицето на

Воланд беше изкривено на една страна, десният ъгъл на устните изпънат надолу, високото оплешивяло чело — прорязано от дълбоки бръчки, успоредни на пречупените вежди. Кожата на
Воландовото лице сякаш беше завинаги обгоряла от слънцето.
Воланд се беше проснал нашироко върху леглото само по дълга нощница, мръсна и кърпена на лявото рамо. Единия си гол крак беше подвил под себе си, а другия беше изпружил върху ниската пейка. Хела разтриваше с димящ мехлем коляното на този тъмен крак.
Маргарита успя да забележи също върху оголената неокосмена гръд на Воланд бръмбар на златна верижка, изкусно изваян от тъмен камък, с тайнствени знаци по гръбчето. До
Воланд стоеше върху тежка поставка странен глобус — сякаш жив и сякаш осветен от слънцето откъм едната страна.
Мълчанието продължи няколко секунди. „Той ме изучава“ — помисли си Маргарита и с усилие на волята се помъчи да се овладее, защото краката й се разтрепераха.
Най-сетне Воланд заговори с усмивка, от която искрящото му око сякаш припламна:
— Приветствам ви, кралице, и моля да ме извините, че съм така неглиже.
Гласът на Воланд беше толкова нисък, че на някои срички преминаваше в хриптене.
Воланд взе от ложето си дълга шпага, наведе се, затършува с нея под кревата и каза:
— Излизай! Партията се отлага. Имаме гостенка.
— В никакъв случай — изсвистя тревожно като суфльор
Коровиев над ухото на Маргарита.

— В никакъв случай… — подхвана Маргарита.
— Месир… — дъхна в ухото й Коровиев.
— В никакъв случай, месир — тихо, но ясно отговори
Маргарита, след като се овладя, и добави с усмивка: — умолявам ви, не прекъсвайте партията. Предполагам, че шахматните списания биха платили скъпо и прескъпо, ако можеха да я публикуват.
Азазело се покашля тихо и одобрително, а Воланд се взря внимателно в Маргарита и каза сякаш на себе си:
— Да, Коровиев има право! Колко странно се размесват картите в тестето! Колко силно нещо е кръвта!
Той протегна ръка и подкани с жест Маргарита да се приближи. И тя го стори, без да усеща пода под босите си нозе.
Воланд сложи ръката си, тежка като камък и гореща, като огън, върху рамото на Маргарита, притегли я към себе си и я подбутна да седне на леглото до него.
— Е, щом сте така очарователно любезна — каза той, — впрочем не съм и очаквал друго, тогава без церемонии — той се наведе отново през ръба на леглото и викна: — Докога ще траят тези циркове под кревата? Хайде, излизай, проклети Ханс!
— Не мога да намеря коня — обади се изпод кревата с приглушен фалцет котаракът, — препуснал е нанякъде и вместо него ми се навира някаква жаба.
— Дали не си въобразяваш случайно, че си на панаир? — разсърди се престорено Воланд. — Под леглото нямаше никаква жаба! Остави тези евтини фокуси за „Вариете“. Ако не дойдеш веднага, ще смятаме, че си се предал, проклет дезертьор!

— За нищо на света, месир! — закрещя котаракът и тутакси изпълзя изпод кревата с коня в лапата.
— Да ви представя… — почна Воланд, но сам се прекъсна: — Не, не мога да го гледам този палячо. Я го вижте само на какво се е направил под леглото!
А котаракът, целият овалян в прах, вече се кланяше на
Маргарита, застанал на задни лапи. Сега на гушата му се мъдреше бяла папийонка за фрак, а на гърдите му висеше седефен дамски бинокъл с каишка. Освен това мустаците на котарака бяха позлатени.
— Но на какво прилича това! — възкликна Воланд. — Защо си позлатил мустаците? И за какъв дявол ти е тая папийонка, като си без панталон?
— На котараците не им се полагат панталони, месир — отвърна с подчертано достойнство котаракът, — няма ли да заповядате да обуя и чизми? Котараци с чизми има само в приказките, месир. Но да сте виждали някого на бал без папийонка? Не желая да ставам за смях и да рискувам да бъда изритан! Всеки се украсява както може. Смятайте, че казаното се отнася и за бинокъла, месир!
— Но мустаците?…
— Не разбирам — възрази сухо котаракът, — защо Азазело и Коровиев, като се бръснаха днес, да могат да се наръсят с бяла пудра и с какво превъзхожда тя златната? Аз си напудрих мустаците и нищо повече! Друго щеше да е, ако се бях обръснал.
Бръснат котарак — това вече наистина е безобразие, готов съм хиляди пъти да го призная. Но както виждам — и гласът на котарака трепна обидено, — поначало всички са решили да се заяждат с мене и съм изправен пред сериозния проблем дали изобщо да присъствам на бала. Какво ще ми отговорите, месир?

И котаракът така се наду от обида, че сякаш още миг — и щеше да се пръсне.
— Ах, мошеник, мошеник — заклати глава Воланд, — всеки път, когато партията му е в безизходица, започва да те баламосва като последен шарлатанин на някой мост. Сядай веднага и престани с тая словесна цапаница.
— Ще седна — отвърна, сядайки, котаракът, — но относно последното ще възразя. Казаното от мене съвсем не е цапаница, както благоволихте да се изразите в присъствието на дама, а поредица от добре опаковани силогизми, които биха оценили по достойнство дори такива познавачи, като Секст Емпирик,
Марциан Капела, а не е изключено и самият Аристотел.
— Шах — каза Воланд.
— Моля, моля — отговори котаракът и заразглежда дъската през бинокъла.
— И тъй — обърна се Воланд към Маргарита, — нека ви представя, дона, моята свита. Този, дето се прави на идиот, е котаракът Бегемот. С Азазело и Коровиев вече се познавате, представям ви и слугинята си Хела: чевръста е, съобразителна и няма услуга, която да не е в състояние да направи.
Красавицата Хела се усмихваше, обърнала към Маргарита зеленикавите си очи, и продължаваше да загребва от мехлема и да маже с него коляното на Воланд.
— Това е — приключи Воланд и лицето му се сви от болка, когато Хела стисна по-силно коляното му, — както виждате, компанията е малка, смесена и непретенциозна. — Той млъкна и взе да върти пред себе си своя глобус, направен толкова изкусно, че сините океани се плискаха, а шапката върху полюса беше като истинска — ледена и снежна.

Междувременно върху шахматната дъска беше настъпил пълен смут. Безкрайно посърнал, царят с бяла мантия тъпчеше в квадратчето си и кършеше отчаяно ръце. Три бели пешки — ландскнехти с алебарди — гледаха объркани офицера си, който размахваше шпага и сочеше напред, където в две съседни квадратчета, бяло и черно, бяха черните конници на Воланд, яхнали два буйни коня, които риеха с копита квадратчетата си.
Маргарита беше безкрайно заинтригувана и слисана от факта, че шахматните фигурки са живи.
Котаракът свали бинокъла от очите си и побутна леко царя си в гърба. Но той отчаян закри лицето си с длани.
— Спукана ти е работата, мили Бегемот — прошепна жлъчно Коровиев.
— Положението е сериозно, но далеч не безнадеждно — обади се Бегемот, — нещо повече: напълно съм уверен в крайната победа. Достатъчно е само добре да анализирам ситуацията.
И той започна по твърде странен начин да анализира — а именно, взе да прави някакви гримаси и да намига на царя си.
— Нищо не помага — обади се Коровиев.
— Олеле! — извика Бегемот. — Папагалите изхвърчаха от кафезите — казвах ли ви, че така ще стане. И наистина, някъде отдалече долетя шумолене на безброй криле. Коровиев и Азазело изхвърчаха моментално от стаята.
— Да ви вземат дяволите с вашите бални сюрпризи! — обади се Воланд, без да се откъсва от глобуса си.
Щом Коровиев и Азазело изчезнаха, Бегемот взе да намига още по-усилено. Белият цар се досети най-сетне какво се иска от

него, внезапно си свали мантията, захвърли я на квадратчето и избяга от дъската. Офицерът наметна веднага захвърлената царска одежда и зае мястото на царя. Коровиев и Азазело се върнаха.
— Ти пак ни разиграваш — измърмори Азазело и погледна накриво Бегемот.
— Счуло ми се е — отвърна котаракът.
— Е, докога ще продължава всичко това? — попита
Воланд. — Шах.
— Навярно не съм чул добре, учителю — отвърна котаракът, — не съм шах, шах няма и не може да има.
— Повтарям — шах.
— Месир — обади се с престорено тревожен глас котаракът, — вие сте преуморен: няма никакъв шах!
— Царят се намира на Ге две — каза Воланд, без да поглежда дъската.
— Месир, просто съм ужасен — взе да вие котаракът, изписвайки ужас върху муцуната си, — на това квадратче няма цар.
— Как така? — попита недоумяващ Воланд и погледна към дъската, където застаналият в царското квадратче офицер се извръщаше и прикриваше с ръце лицето си.
— Ах, подлец такъв — замислен процеди Воланд.
— Месир! Обръщам се отново към логиката — заговори котаракът, притиснал лапи към гърдите си, ако играчът обявява шах на царя, а междувременно от царя вече няма и помен върху дъската, шахът се признава за недействителен.

— Предаваш ли се, или не? — викна страшно Воланд.
— Позволете ми да помисля — отвърна смирено котаракът, подпря лакти на масата, запуши си ушите с лапи и се замисли.
Дълго мисли и най-сетне заяви: — Предавам се.
— Тази упорита гадина трябва да се убие — прошепна
Азазело.
— Да, аз се предавам — каза котаракът, — но се предавам само защото не мога да играя в такава атмосфера на тормоз от страна на завистливците! — Той стана и шахматните фигури се прибраха в кутията.
— Хайде, време е, Хела — каза Воланд и Хела изчезна от стаята. — Кракът взе да ме боли, а нали ще има бал — продължи
Воланд.
— Позволете на мене — помоли тихо Маргарита. Воланд я изгледа изпитателно и извъртя коляното си към нея.
Горещ като лава, мехлемът й изгаряше ръцете, но Маргарита не се издаваше, не трепваше и по възможност безболезнено го разтриваше върху коляното.
— Моите приближени твърдят, че било ревматизъм — каза
Воланд, без да сваля очи от Маргарита, — но аз сериозно подозирам, че тази болка в коляното ми остана за спомен от една очарователна вещица, с която се бях сближил през хиляда петстотин седемдесет и първа година в планината Броке, на
Дяволската катедра.
— Ах, нима е възможно? — възкликна Маргарита.
— Няма значение! След двеста-триста години ще мине.
Съветвали са ме да опитам какви ли не лекарства, но аз по стар навик използвам бабешки средства. Да знаете само какви

страхотни билки съм наследил от оная проклета старица баба ми!
Впрочем кажете, вие не страдате ли от нещо? Може би ви измъчва някаква скръб, може би мъка трови душата ви?
— О не, месир, няма нищо такова — отвърна умницата
Маргарита, — а сега у вас се чувствам наистина чудесно.
— Велико нещо е кръвта — кой знае защо весело каза
Воланд и добави: — Виждам, че ви интересува моят глобус.
— О, да, никога не съм виждала нищо подобно.
— Хубав е наистина. Откровено казано, не обичам да слушам новините по радиото. Винаги ги съобщават някакви девойки, които произнасят неясно географските имена. Освен това всяка трета има дефект в говора, като че специално ги избират такива. Моят глобус е много по-удобен, още повече че трябва да бъда съвсем точно осведомен за събитията. Ето, вижте например това късче земя на брега на океана. Гледайте, ето, то се изпълва с огън. Там е избухнала война. Ако погледнете по- отблизо, ще различите и подробностите.
Маргарита се наведе над глобуса и видя как квадратчето земя се разшири, обагри се многоцветно и сякаш се превърна в релефна карта. После видя ивичката на река и някакво селище край нея. Една къщичка колкото грахово зърно се уголеми и стана колкото кибритена кутийка. Изведнъж покривът на къщата изхвърча беззвучно нагоре заедно с кълбо черен дим, а стените рухнаха и от двуетажната кутийка остана само купчинка, от която се вдигаше черен пушек. Като приближи още очи, Маргарита различи мъничка женска фигура, просната на земята, а в локва кръв до нея беше разперило ръчички малко дете.
— Това е краят — усмихна се Воланд, — още не е успяло да съгреши. Абадона работи безукорно.

— Не бих искала да съм на страната на онези, против които е Абадона — каза Маргарита, — на чия страна е той?
— Колкото повече разговарям с вас — отвърна любезно
Воланд, — толкова повече се убеждавам, че сте много умна. Ще ви успокоя. Той е рядко безпристрастен и съчувства еднакво, на двете сражаващи се страни. Поради това и резултатите са винаги еднакви за противниците. Абадона! — повика тихо Воланд и от стената излезе фигура на слаб човек с тъмни очила. Очилата направиха на Маргарита толкова силно впечатление, че тя изстена тихо и свря лице в крака на Воланд. — Стига де! — той удари със замах Маргарита по гърба и през тялото й премина звън. — Нали виждате, че е с очила. Освен това никога не е бивало и няма да се случи Абадона да дойде при някого преждевременно. И в края на краищата нали аз съм тук. Вие сте моя гостенка! Просто исках да ви го покажа.
Абадона стоеше неподвижен.
— Може ли да си свали за малко очилата? — попита
Маргарита и се притисна към Воланд разтреперана, но вече от любопитство.
— А, това не може — отвърна сериозно Воланд, махна с ръка на Абадона и той изчезна. — Какво искаш да кажеш,
Азазело?
— Месир — отговори Азазело, — позволете ми да ви съобщя, че са дошли двама чужди: една хубавица, която хленчи и моли да я оставим при нейната господарка, и освен това, извинете ме, но тя води и някакъв шопар.
— Странно поведение имат хубавиците! — Забеляза
Воланд.
— Това е Наташа, Наташа! — възкликна Маргарита.

— Е, добре, оставете я при нейната господарка. А шопара — при готвачите.
— Да го заколят ли? — възкликна уплашена Маргарита. —
Смилете се, месир, това е Николай Иванович, от долния етаж.
Стана недоразумение, разбирате ли, тя го е мацнала с крема.
— Но моля ви се — каза Воланд, — кой и за какъв дявол ще го коли? Нека поседи засега при готвачите, нищо повече.
Съгласете се, че не мога да го пусна в балната зала, нали?
— Да, само това липсваше… — добави Азазело и доложи: — Наближава полунощ, месир.
— А, добре. — Воланд се обърна към Маргарита: — И така, много ви моля! И предварително ви благодаря. Не се смущавайте и не се страхувайте от нищо. Не пийте нищо освен вода, иначе ще отмалеете и ще ви бъде трудно. Време е!
Маргарита стана от килимчето и тогава на вратата се появи
Коровиев.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: