Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

минувачите не я виждат. Никой не виреше глава, не викаше: „Я виж, виж!“, не се стъписваше, не пищеше и не припадаше, не се кискаше като луд.
Маргарита летеше беззвучно, много бавно и доста ниско, горе-долу на равнището на вторите етажи. Но въпреки че се движеше бавно, щом стигна ослепително осветения Арбат, тя се пообърка и си удари рамото в някакъв светещ диск с нарисувана стрела. Това ядоса Маргарита. Тя дръпна послушната метла, поотдалечи се, после се хвърли срещу диска и с един замах го строши с края на дръжката. Парчетата се посипаха с грохот, минувачите се пръснаха, някъде се чу изсвирване, а Маргарита, след като извърши тази излишна постъпка, се разсмя. „На Арбат ще трябва още повече да внимавам — помисли си Маргарита, — там са накачили толкова неща, че не може да се оправи човек.“ И се запровира между жиците. Под Маргарита плуваха покривите на тролеите, на автобусите и леките коли, а по тротоарите, както й се струваше отгоре, течаха реки от каскети. От реките се отделяха ручейчета и се вливаха в огнените гърла на нощните магазини. „Уф, каква гмеж! — помисли си гневно Маргарита. —
Няма къде да се завърти човек.“ Тя пресече Арбат, вдигна се по- нависоко, към четвъртите етажи, мина край ярките тръбовидни осветителни тела по ъгловата сграда на театъра и доплува до тясна пресечка с високи къщи. Всички прозорци бяха отворени и от всички прозорци долиташе музика от радиоапаратите.
Маргарита надникна от любопитство през един от тях. Видя кухня. На печката виеха два примуса, до тях се бяха изправили две жени с лъжици в ръце и се караха.
— Пелагея Петровна, научете се да гасите лампата в клозета, колко пъти ви повтарям — каза едната жена, пред която вдигаше пара тенджера с гозба, — иначе ще дадем заявление да ви изселят.

— То и вие сте една стока — отвърна другата.
— И двете сте от един дол дренки — каза високо Маргарита и се прехвърли през перваза в кухнята. Двете кавгаджийки се обърнаха към гласа и замряха с мазните лъжици в ръце.
Маргарита протегна предпазливо ръка между тях, завъртя кранчетата на двата примуса и ги угаси. Жените ахнаха и зинаха, но на Маргарита вече й омръзна в кухнята и тя излетя над уличката.
Някъде в края й вниманието на Маргарита беше привлечено от разкошната грамада на осеметажна, изглежда съвсем наскоро построена кооперация. Маргарита се сниши, приземи се и видя, че фасадата на къщата е облицована с черен мрамор, през широката стъклена входна врата зърна фуражка със златен галон и копчета на портиер, а над вратата надпис със златни букви:
„Дом на Драмлит“.
Маргарита погледна с присвити очи надписа, размишлявайки какво ли може да значи думата „Драмлит“. С метлата под мишница Маргарита влезе във входа, блъсна с вратата учудения портиер и видя на стената до асансьора огромна черна дъска, а на нея изписани с бели букви номерата на апартаментите и имената на живущите. Надписът над списъка
„Дом на драматурга и литератора“ накара Маргарита да нададе приглушен хищен вопъл. Тя се вдигна във въздуха и жадно зачете имената: Хустов, Двубратски, Квант, Бескудников, Латунски…
— Латунски! — изпищя Маргарита. — Латунски! Това е той! Той погуби Майстора!
Портиерът на вратата опули очи и чак подскочи от учудване, втрещен в черната дъска — напъваше се да разбере това чудо: списъкът на живущите в сградата изведнъж се беше

разпищял. А Маргарита вече изкачваше стремително стълбите и повтаряше като замаяна:
— Латунски — осемдесет и четвърти! Латунски — осемдесет и четвърти!…
Ето: вляво — 82-ри, вдясно — 83-ти, още един етаж, вляво — 84-ти". Тук е. Ето я и табелката. — „О. Латунски“.
Маргарита скочи от метлата и мозайката на площадката приятно разхлади пламналите й стъпала. Звънна веднъж, втори път, но никой не се обади. Натисна по-силно копчето и сега чуваше силния звънец, огласил апартамента на Латунски. Да, наистина, обитателят на апартамент №84 на осмия етаж трябва да е благодарен до гроб на покойния Берлиоз, задето председателят на МАССОЛИТ беше прегазен от трамвай и траурното заседание беше насрочено тъкмо за тази вечер. Под щастлива звезда беше роден критикът Латунски. Тя го спаси от срещата с Маргарита, станала вещица същия този петък!
Никой не отваряше. Тогава Маргарита се понесе стремглаво надолу, отброявайки етажите, слезе, изскочи на улицата, погледна нагоре и отново преброи и провери етажите отвън, за да разбере кои именно са прозорците на апартамента на Латунски.
Бяха несъмнено петте тъмни прозореца откъм ъгъла на сградата, на осмия етаж. Маргарита реши, че не бърка, после се вдигна във въздуха и след няколко секунди вече влизаше през отворения прозорец в неосветената стая, където сребрееше само тясна лунна пътечка. Маргарита изтича по нея и напипа ключа за осветлението. След миг целият апартамент беше залят от светлина. Метлата остана в ъгъла. Маргарита се увери, че няма никой, и отвори външната врата да види табелката. Тя си беше на мястото, Маргарита беше влязла, където трябва.

Да, разправят, че критикът Латунски и до ден-днешен пребледнявал, като си спомнел онази ужасна вечер, и до ден- днешен произнасял с благоговение името на Берлиоз. Никой не би могъл да каже какво мрачно и гнусно углавно престъпление можеше да бъде извършено тази вечер — когато излезе от кухнята, Маргарита мъкнеше тежък чук.
Голата и невидима летяща жена се мъчеше да се овладее, да се поуспокои, но ръцете й трепереха от нетърпение. Маргарита се прицели внимателно и удари по клавишите на рояла — в цялото жилище екна първият жалостен вой. Крещеше в изстъпление абсолютно невинният кабинетец роял „Бекер“. Клавишите му хлътваха, пластинките от слонова кост летяха на всички страни.
Инструментът виеше, хриптеше, звънтеше. Под удара на чука със звука на револверен изстрел изпращя горната полирана дъска.
Задъхана, Маргарита късаше и смазваше струните с чука. Най- сетне се дръпна уморена и се строполи в едно кресло да си почине.
В банята и в кухнята страшно бучеше вода. „Трябва да е потекла вече по пода“ — помисли си Маргарита и добави на глас:
— Но стига съм седяла.
От кухнята към коридора вече струеше поток. Маргарита шляпаше боса във водата, носеше пълни кофи от кухнята в кабинета на критика и ги изливаше в чекмеджетата на бюрото.
После строши с чука вратичките на библиотеката. От кабинета се втурна в спалнята. Там счупи гардероба с огледало, измъкна костюма на критика и го удави във ваната. Грабнатата от кабинета пълна мастилница изля в спалнята върху двойния креват с пухкави юргани и възглавници. Щетите, които нанасяше, й доставяха пареща наслада, но все й се струваше, че резултатите са твърде мизерни. Тогава взе да върши каквото й хрумне.
Трошеше саксии с фикуси в стаята с рояла. Още несвършила там,

се връщаше в спалнята и с кухненски нож раздираше чаршафите, удряше снимките в остъклени рамки. Не чувстваше умора, а само как цялата се облива в пот.
През това време в апартамент №82 под този на Латунски домашната прислужничка на драматурга Квант пиеше в кухнята чай и се чудеше защо отгоре долита грохот, трополене и звън. Тя вдигна глава към тавана и изведнъж видя, че той пред очите й променя цвета си и от бял става мъртвешкосинкав. Петното растеше пред очите й и изведнъж по него набъбнаха капки.
Домашната прислужничка остана да седи така една-две минути, смаяна от явлението, докато най-сетне от тавана не заваля същински дъжд и не забарабани по пода. Тогава тя скочи, подложи под струите леген, който не помогна ни най-малко, защото дъждът се разширяваше и взе да залива газовата печка и масата със съдовете. Домашната прислужничка на Квант нададе вик, изтича на стълбището и у Латунски веднага се разнесе звън.
— Е, почнаха да звънят, време е да тръгвам — каза
Маргарита. Тя яхна метлата и се заслуша в женския глас, който викаше през пролуката на вратата:
— Отворете, отворете! Дуся, отвори! У вас ли тече? Долу е цяло наводнение.
Маргарита се вдигна на метър височина и удари полилея.
Две крушки се пръснаха и на всички страни полетяха стъклени висулки. Крясъците пред вратата спряха, по стълбището се чу тропот. Маргарита излетя през прозореца и вече отвън замахна леко и удари с чука прозореца. Той изхлипа и по облицованата с мрамор стена се изля водопад от парчета стъкло. Маргарита долетя до следващия прозорец. Далече долу хората се бяха разтичали по тротоара, от двете леки коли пред входа едната наду клаксона и потегли. Като привърши с прозорците на Латунски,
Маргарита прелетя до съседния апартамент. Ударите зачестиха,

пресечката се изпълни със звън и грохот. От първия вход изхвърча портиерът, погледна нагоре, поколеба се за миг — изглежда, не можа да съобрази веднага какво да прави, после пъхна в устата си свирка и бясно засвири. Под съпровода на това свиркане Маргарита разби с особена стръв последния прозорец на осмия етаж, после се спусна към седмия и се залови да троши стъклата и там.
Измъчен от продължителното бездействие зад дебелите стъклени врати на входа, портиерът влагаше в свиркането цялата си душа и следваше стъпка по стъпка Маргарита, сякаш й акомпанираше. През паузите, докато тя прелиташе от прозорец на прозорец, той си поемаше дъх, а при всеки удар на Маргарита надуваше бузи и така силно свиркаше, че пронизваше нощния въздух чак до небето.
Неговите усилия, обединени с усилията на разярената
Маргарита, дадоха великолепни резултати. В къщата цареше паника. Прозорците, останали все още здрави, се разтваряха, от тях се подаваха хорски глави и веднага се скриваха, а отворените прозорци, напротив, бързо се затваряха. В къщите на отсрещния тротоар на осветения фон на прозорците се появяваха тъмни силуети на хора, които се мъчеха да разберат защо без каквато и да било причина се пръскат стъклата в новата сграда на Драмлит.
Хората от уличката тичаха към дома на Драмлит, а в него по всички стълбища трополяха, и се щураха съвсем безсмислено съкооператорите. Домашната прислужница на Квант викаше на тичащите по стълбите, че у тях е същински потоп, към нея скоро се присъедини и домашната прислужница на Хустов от апартамент №80, който беше под този на Квант. У Хустови водата нахлуваше през тавана и в кухнята, и в тоалетната. Най- сетне в кухнята на Квантови от тавана се откърти огромно парче мазилка и строши всички мръсни съдове, а после рукна същински

порой: през отворите на провисналата мокра шинда шурна вода като из ведро. Тогава по стълбището на първи вход се понесоха писъци. Прелитайки край предпоследния прозорец на четвъртия етаж, Маргарита надникна и видя човек, който в паниката беше нахлузил противогаз. Маргарита удари с чука и неговия прозорец, стресна го и той изчезна от стаята.
Най-неочаквано бесният разгром спря. Маргарита се беше спуснала към третия етаж и беше надникнала през крайния прозорец, закрит с леко тъмно перде. В стаята гореше слаба крушка с абажур. В детско креватче с мрежа седеше момченце на три-четири годинки и уплашено се ослушваше. Възрастни в стаята нямаше.
— Някой чупи прозорци — каза момченцето и викна: —
Мамо!
Никой не се обади и тогава то каза:
— Мамо, страх ме е!
Маргарита дръпна пердето и влетя през прозореца.
— Страх ме е — повтори разтреперано момченцето.
— Не бой се, не бой се, мъничкото ми — каза Маргарита, като се мъчеше да посмекчи своя прегракнал от вятъра престъпен глас, — някакви батковци чупеха прозорците.
— С прашка ли? — попита момченцето и спря да трепери.
— С прашка, с прашка — потвърди Маргарита, — ти спи.
— Това е Ситник — каза момченцето, — той има прашка.
— А, разбира се, че е той!
Момченцето погледна лукаво някъде встрани и попита:
— Ами ти, лельо, къде си?

— Мене ме няма — отвърна Маргарита, — ти само ме сънуваш.
— И аз така си помислих — каза момченцето.
— Ти си легни — заповяда Маргарита, — пъхни си ръката под бузата и ме сънувай.
— Добре, ще те сънувам, ще те сънувам — съгласи се момченцето, веднага легна и си пъхна ръката под бузата.
— Ще ти разкажа една приказка — подхвана Маргарита и сложи разгорещена ръка върху подстриганата му главица, — имало едно време една леличка… Тя си нямала деца, не била и никак щастлива. Отначало много плакала, а после станала лоша… — Маргарита млъкна, свали си ръката — момченцето спеше.
Маргарита остави тихо чука на перваза и излетя през прозореца. Пред къщата цареше суматоха. По асфалтирания тротоар, целият в натрошено стъкло, тичаха хора и викаха нещо.
Сред тях вече се мяркаха милиционери. Внезапно удари камбана и откъм Арбат в уличката нахълта червена пожарникарска кола със стълба.
Но по-нататъшните събития тук вече не интересуваха
Маргарита. Тя внимаваше да не закачи някоя жица, стисна по-яко метлата и само за миг се озова високо над злополучната кооперация. Уличката под нея се килна встрани и хлътна дълбоко. Вместо тази единствена уличка под краката на
Маргарита се появиха купища покриви, прорязани от блестящи пътечки. Неочаквано цялата тази камара се понесе косо встрани и светлинните пунктири се размазаха и се сляха.
Маргарита направи още едно рязко движение и безбройните покриви сякаш се провалиха вдън земя, а вместо тях долу се

появи езеро от трепкащи електрически светлинки и това езеро изведнъж се изправи вертикално, после се появи над главата на
Маргарита, а под нея блесна луната. Маргарита разбра, че е с главата надолу, възвърна си нормалното положение, а когато се обърна назад, видя, че езерото вече го няма, а там, на хоризонта, е останало само розово зарево. След секунда изчезна и то и
Маргарита се видя насаме с луната, политнала отляво над нея.
Косата на Маргарита отдавна беше щръкнала, а лунната светлина със свистене обливаше тялото й. Долу два реда редки светлинки се сляха в две непрекъснати огнени черти, а после моментално изчезнаха зад нея и по това Маргарита се досети, че лети с чудовищна скорост, и беше смаяна, че не се задъхва.
Изтекоха още няколко секунди и далече долу, в земната тъма, припламна ново езеро от електрически светлини и се просна в краката на летящата, но тутакси се завъртя като спирала и потъна вдън земя. Още няколко секунди — и пак същото явление.
— Градове! Градове! — викна Маргарита. После тя на два или три пъти видя под себе си някакви матово бляскащи саби в отворени черни калъфи и се сети, че са реки.
Летящата извиваше глава нагоре и наляво и се любуваше на луната, която бясно се носеше обратно към Москва, но в същото време чудодейно си стоеше на мястото и върху нея ясно личеше загадъчен тъмен дракон или може би конче вихрогонче с остра муцунка, обърната към напуснатия град.
Тогава Маргарита изведнъж си помисли, че всъщност е глупаво така лудо да препуска с метлата. Лишаваше се от възможността да разгледа всичко спокойно и да се наслади до насита на полета. Нещо й подсказваше, че там, накъдето лети, ще я почакат и няма смисъл да изпуска всичко интересно, което само й се мярка при тази безумна скорост и височина.

Маргарита обърна метлата с четината напред, така че дръжката щръкна нагоре, и вече много бавно се спусна съвсем близо до земята. От това плъзгане сякаш с въздушна шейна изпита огромна наслада. Земята се вдигна към нея и в безформената й дотогава черна маса започнаха да се разкриват нейните тайни и прелести в лунната нощ. Земята се приближаваше към нея и Маргарита вече усещаше дъха на раззеленилите се гори. Тя прелетя над досами изпаренията над една росна ливада, после над някакво езеро. Долу жаби пееха в хор, а някъде далече пуфтеше влак и от това, кой знае защо, й се обърна сърцето. След малко Маргарита го видя. Той пълзеше бавно като гъсеница и сипеше във въздуха искри. Маргарита го задмина, прелетя над още едно водно огледало, в което под нозете й проплува втора луна, тогава още малко се сниши и полетя, почти докосвайки с крака върхарите на огромните борове.
Отзад се чу плътен шум на разсичан въздух и занастига
Маргарита. Постепенно към този шум на нещо летящо като снаряд се присъедини кънтящ на километри наоколо женски смях. Маргарита се озърна и видя, че я гони странен тъмен предмет. Настигайки Маргарита, той все по-ясно се очертаваше и пролича, че някой лети върху нещо. Най-сетне се разбра окончателно какво е. Наташа понамали скорост и се изравни с
Маргарита.
Съвсем гола, с развяна от вятъра рошава коса, тя летеше, яхнала дебел шопар — той стискаше в предните си копитца чанта, а със задните ожесточено риташе във въздуха. Падналото от носа му пенсне проблясваше от време на време на лунната светлина и пак угасваше. То летеше окачено на шнур редом с шопара, на когото шапката непрекъснато се свличаше върху очите. Маргарита се взря внимателно в шопара, позна Николай
Иванович и буйният и смях закънтя над гората и се сля със смеха на Наташа.

— Наташка! — закрещя с всичка сила Маргарита: — Ти си се намазала с крема?
— Душице! — викна Наташа, събуждайки с крясъците си заспалата борова гора. — Кралице моя френска, аз й него го мацнах, по плешивата глава, и него!
— Принцесо! — изхленчи шопарът, понесъл ездачката си в галоп.
— Душице! Маргарита Николаевна! — викаше Наташа, препускайки редом с Маргарита. — Признавам, взех крема. И ние искаме да живеем и да летим! Простете ми, повелителко, но няма да се върна, за нищо на света няма да се върна! Ах, колко е хубаво, Маргарита Николаевна! Пък тоя ми направи предложение, ей тоя — и Наташа взе да боде с пръст по врата смутено пуфтящия шопар, — предложение! Я кажи как ме наричаше, а? — крещеше тя, наведена над ухото на шопара.
— Богиньо — виеше шопарът, — не мога толкова бързо да летя! Може да загубя важни документи. Наталия Прокофиевна, протестирам.
— Бе я върви по дяволите с документите си! — отвърна му с дързък смях Наташа.
— Какво правите, Наталия Прокофиевна! Ще ни чуе някой! — ревеше умоляващо шопарът.
Наташа препускаше в галоп редом с Маргарита и й разправяше какво се е случило в къщата, след като Маргарита
Николаевна излетя над градинската врата.
Наташа си призна, че даже не докоснала подарените неща, ами си съблякла бързо дрехите, грабнала крема и веднага се намазала. С нея станало същото, каквото и с господарката й.
Докато Наташа се кискала от радост и се опиянявала пред

огледалото от вълшебната си красота, вратата се отворила и пред
Наташа застанал Николай Иванович. Той бил развълнуван, в ръцете си държал нощницата на Маргарита Николаевна, своята шапка и чантата си. Като видял Наташа, Николай Иванович примрял. Поовладял се и целият червен като рак, заявил, че е сметнал за свой дълг лично да вдигне нощничката, лично да я донесе…
— Какво ли не ми изприказва негодникът! — пищеше и се кискаше Наташа. — Какви ги говореше, за какво ме придумваше!
Колко пари ми обещаваше! Уверяваше ме, че Клавдия Петровна нямало нищо да научи. Да не кажеш сега, че лъжа, а? — крещеше
Наташа на шопара, а той само извръщаше засрамено зурла.
Както се разлудувала из спалнята, Наташа мацнала Николай
Иванович с крема и застинала от учудване. Лицето на почтения обитател на долния етаж се свило на свинска зурличка, а на ръцете и краката му израсли копитца. Като се погледнал в огледалото, Николай Иванович безумно и диво взел да вие, но било вече късно. Само след няколко секунди той летял, оседлан, някъде по дяволите, далеч от Москва, и ридаел от мъка.
— Настоявам да ми бъде върнат нормалният облик! — изхриптя и изгрухтя шопарът хем в изстъпление, хем с молба. —
Не желая да летя на никакво незаконно сборище! Маргарита
Николаевна, длъжна сте да озаптите прислужницата си.
— А, така ли, значи сега съм за тебе прислужница?
Домашна прислужница, а? — развика се Наташа и взе да извива ухото на шопара. — А нали бях богиня, а? Ти как ме наричаше?
— Венера! — проплака шопарът, прелетя над ручей, ромолящ между камъните, и закачи шумно с копитца клоните на лещака.

— Венера! Венера! — изкрещя победоносно Наташа, сложи едната си ръка на кръста и простря другата към луната. —
Маргарита! Кралице! Помолете ги да ме оставят вещица. Те за вас всичко ще направят, вие имате власт!
Маргарита отговори:
— Добре, обещавам!
— Благодаря! — викна Наташа и изведнъж кресна рязко и някак жално: — Давай! Давай! По-бързо! По-бързо! Хайде, дай газ! — Тя стисна с пети изпосталелите от безумното препускане хълбоци на шопара и той така се понесе, че чак раздра въздуха, и след миг Наташа вече едва се виждаше отпред като черна точка, а после изобщо изчезна и шумът от полета й заглъхна.
Маргарита летеше все така бавно над пустинната и непозната местност, над хълмове, осеяни тук-таме с валчести камъни, налягали между огромните самотни борове. Маргарита летеше и си мислеше, че сигурно е някъде много далеч от
Москва. Метлата летеше не над върхарите на боровете, а вече между стволовете им, лунно посребрени от едната страна. Леката сянка на летящата се плъзгаше по земята пред нея — сега луната светеше в гърба на Маргарита.
Маргарита усещаше близостта на вода и предполагаше, че целта е близо. Боровете се раздалечиха и тя тихо стигна по въздуха до варовиков скат. Под този скат, долу в сянката му, се виеше река. Мъглата се влачеше, закачаше се долу, по храстите на осветения скат, а отвъдният бряг беше плосък и нисък. Там, под самотна група клонести дървета, трепкаше напален огън и се движеха няколко фигурки. На Маргарита й се стори, че оттам долита игрива, весела музика. По-нататък, докъдето стигаше погледът й, върху посребрената равнина нямаше и следа от къщи или хора.

Маргарита скочи от ската и бързо се спусна към водата.
След препускането във висините водата я мамеше. Тя захвърли метлата, затича се и се гмурна с главата надолу. Лекото й тяло се заби като стрела и водният стълб плисна почти до луната. Водата се оказа топла като във вана и когато изскочи от бездната,
Маргарита се наплува до насита посред нощ в тази река в пълна самота.
Наблизо нямаше никой, но малко по-далече, зад храстите, се чуваше плисък и пръхтене, там също се къпеше някой.
Маргарита се върна тичешком на брега. Тялото й пламтеше след къпането. Не усещаше никаква умора и подскачаше радостно по влажната трева. Изведнъж спря да танцува и нададе ухо. Пръхтенето приближаваше, иззад камъша се подаде гол дебеланко с килнат на темето черен копринен цилиндър.
Стъпалата му бяха покрити с тиня, сякаш носеше черни обувки.
По пръхтенето и хълцането му личеше, че е доста пиян, което се потвърждаваше впрочем и от това, че реката замириса на коняк.
Като видя Маргарита, дебеланкото се взря в нея, а после радостно се развика:
— Но какво значи това? Нима е тя? Клодина, ти ли си, весела вдовичке? И ти ли си тука? — и шишкото напря да се здрависва.
Маргарита отстъпи назад и отвърна с достойнство:
— Я се пръждосвай по дяволите. Каква Клодина съм ти аз?
Внимавай с кого говориш — и като се замисли за миг, добави към думите си дълга и нецензурна ругатня. Всичко това оказа върху лекомисления дебеланко изтрезвяващо въздействие.
— Ох! — възкликна той тихо и трепна. — Простете ми великодушно, пресветла кралице Марго! Припознах се. За всичко

е виновен проклетият коняк — дебеланкото се отпусна на коляно, вдигна почтително цилиндъра, поклони се и като бъркаше руските изречения с френски, задърдори някакви щуротии за кървавата сватба на своя приятел Гесар в Париж, за коняка и за това, че е покрусен от печалната си грешка.
— Да си беше обул панталона, кучи сине — каза вече по- меко Маргарита.
Дебеланкото се ухили, радостен, че Маргарита не му се сърди, и възторжено съобщи, че в момента е без панталон, защото го е забравил от разсеяност на река Енисей, където се изкъпал преди малко, но ей сегичка ще прелети дотам, още повече, че е съвсем наблизо; после помоли за благоразположението и покровителството на дамата и се заоттегля заднишком, докато не се подхлъзна и не цамбурна във водата. Но дори в момента на падането запази върху обрамченото си от тънки бакенбарди лице усмивка на преданост и възторг.
А Маргарита свирна разбойнически, яхна долетялата метла и мина над реката до отвъдния бряг. Сянката на варовиковия скат не стигаше дотам и целият бряг беше залят от лунна светлина.
Щом Маргарита докосна влажната трева, музиката под върбите гръмна по-силно и от огъня по-весело излетя сноп искри.
Под клоните на върбите с нежни пухкави обички, които се открояваха на лунната светлина, бяха наклякали два реда жаби с дебели муцуни, те се издуваха като гумени и свиреха на дървени дудучета бодър марш. На върбовите клони пред музикантите висяха гнилушки и осветяваха нотите, по жабешките муцуни танцуваха треперливи отблясъци от огъня.
Маршът се изпълняваше в чест на Маргарита. Тя беше посрещната най-тържествено. Прозрачните русалки спряха хорото си край реката и замахаха на Маргарита с водорасли, а над

пустинния @зеленика бряг като стон се понесоха приветствията им и отекнаха надалеч. Иззад върбите изскочиха голи вещици, строиха се в редица и почнаха да правят реверанси и придворни поклони. Някакъв тип с кози крака долетя да й целуне ръка, просна върху тревата коприна, попита хубаво ли се е изкъпала кралицата, предложи й да полегне и да си поотдъхне.
Маргарита така и направи. Оня с козите крака й поднесе чаша шампанско, тя го изпи и сърцето й веднага се стопли.
Попита къде е Наташа и получи отговор, че Наташа вече се е изкъпала и е отлетяла с шопара си към Москва да предупреди, че
Маргарита Николаевна скоро ще пристигне, и да помогне за приготвянето на тоалета й.
Краткият престой на Маргарита под върбите бе ознаменуван с един епизод. Силно изсвирване разцепи въздуха и някакво черно тяло, което явно не беше улучило добре, се пльосна във водата. След миг пред Маргарита се появи същият онзи дебеланко с бакенбардите, който така несполучливо й се беше представил на отвъдния бряг. Той явно беше успял да прескочи до Енисей, защото носеше фрак, но беше мокър от главата до петите. Конякът втори път му беше направил номер: при кацането пак се беше озовал във водата. Но и в този печален случай той не престана да се усмихва и смеещата се Маргарита му разреши да й целуне ръка.
После всички се застягаха за път. Русалките завършиха танца си на лунната светлина и се стопиха в нея. Козлокракият попита почтително Маргарита как е долетяла до реката; като разбра, че е пристигнала върху метла, той каза:
— О, но защо, това е неудобно! — За миг измайстори от две клончета някакъв съмнителен телефон и заповяда някому начаса да изпрати лека кола, което наистина бе изпълнено само за минута. Върху острова се стовари светложълта открита кола,

само че на мястото на шофьора седеше черен гарван с дълга човка, с фуражка от изкуствена кожа и ръкавици с конусовидни маншети. Островчето опустяваше. Отлетелите вещици се стопиха в треперливото лунно сияние. Огънят догаряше и сива пепел покриваше въглените.
Оня с бакенбардите и другият, козлокракият, помогнаха на
Маргарита да се качи и тя се отпусна върху широката задна седалка. Колата изрева, подскочи и се вдигна почти до луната, островът изчезна, изчезна и реката, Маргарита се понесе към
Москва.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: