Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Но по същото време, тоест в събота, на разсъмване, не спеше цял етаж на едно московско учреждение и прозорците му, обърнати към просторния асфалтиран площад, където бавно обикаляха с ръмжене специални камиони с четки, които го почистваха, тези прозорци светеха с ярка светлина, прорязваща светлината на изгряващото слънце.
Целият въпросен етаж беше зает със следствието по делото на Воланд и в десет кабинета цяла нощ горяха лампите.
Всъщност нещата се изясняваха още предишния ден, петък, когато се наложи да затворят „Вариете“ поради изчезването на неговата администрация и поради всички безобразия, станали миналата вечер по време на знаменития сеанс на черна магия. Но работата е там, че през цялото това време в безсънния етаж непрекъснато пристигаха нови и нови материали.
Сега следствието по това странно дело, намирисващо на съвсем явна дяволщина, и то с примес на някакви хипнотизаторски фокуси, и носещо несъмнено криминален характер, трябваше да обедини в едно цяло всички разнообразни и заплетени събития, станали в различни краища на Москва.
Първият, комуто се наложи да посети светналия от електричество безсънен етаж, беше Аркадий Аполонович Семплеяров, председателят на акустичната комисия. В петък следобед в апартамента му в една кооперация близо до Каменния мост телефонът иззвъня и мъжки глас потърси Аркадий Аполонович.
Съпругата на Аркадий Аполонович, която беше вдигнала слушалката, отвърна мрачно, че Аркадий Аполонович не се чувства добре, легнал е да си почине и не може да се обади. Но на
Аркадий Аполонович все пак му се наложи да се обади. На въпроса откъде го търсят, гласът по телефона отвърна много кратко откъде.

— Една секунда… сега… една минутка… — запелтечи иначе високомерната съпруга на председателя на акустичната комисия и полетя като стрела към спалнята да вдигне Аркадий
Аполонович от ложето, на което той се беше проснал, мъчен от адски терзания при спомена за вчерашния сеанс и за нощния скандал, придружил пропъждането на саратовската племенница.
Наистина не след секунда, но не и след минута, а точно след четвърт минута Аркадий Аполонович с пантоф само на левия крак и по долни дрехи беше вече на телефона и пелтечеше в слушалката:
— Да, аз съм… Да, кажете, кажете…
Съпругата му, забравила през тези мигове всички отвратителни престъпления против верността, в които бе изобличен нещастният, подаваше уплашено лице през вратата към коридора, размахваше във въздуха десния пантоф и шепнеше:
— Пантофа, сложи си, пантофа… Ще ти изстинат краката — в отговор на което Аркадий Аполонович риташе с босия крак и я гледаше зверски, продължавайки да ломоти по телефона:
— Да, да, да, естествено, разбирам… Веднага тръгвам.
Аркадий Аполонович прекара цялата вечер на същия този етаж, където се водеше следствието. Разговорът беше тягостен, крайно неприятен разговор, защото се наложи да разкаже съвсем откровено не само за този гаден сеанс и за сбиването в ложата, но също така — това беше абсолютно необходимо — и за Милица
Андреевна Покобатко от улица Йелоховска и за саратовската племенница, и за още много неща, разказът за които причиняваше на Аркадий Аполонович неописуеми терзания.

От само себе си се разбира, че показанията на Аркадий
Аполонович, интелигентен и културен човек свидетел на отвратителния сеанс, свидетел умен и квалифициран, който описа прекрасно и тайнствения маг с доминото, и двамата негодници — негови помощници, които отлично беше запомнил, че името на мага е именно Воланд, дадоха сериозен тласък на следствието. А съпоставянето на показанията на Аркадий Аполонович с тези на други хора, между които и някои дами, пострадали от сеанса (на оная с лилавото бельо, която беше смаяла Римски, и, уви, на още много други), и на куриера Карпов, когото бяха пращали в апартамент №50 на улица Садовая — всъщност веднага определи мястото, където трябваше да се търси виновникът за всички тези произшествия.
Ходиха в апартамент №50, и то неведнъж, и не само го претърсиха много усърдно, но дори изчукаха стените — дали няма да удари на кухо, надничаха в камините, търсиха тайници.
Всички тези мероприятия не дадоха никакъв резултат и при нито едно посещение на жилището не можаха да намерят никого, макар да беше пределно ясно — в жилището има някой, въпреки че всички лица, които тъй или иначе трябваше да са осведомени за пребиваващите в Москва чуждестранни артисти, решително и категорично твърдяха че никакъв черен маг Воланд в Москва няма и не може да има.
Той абсолютно никъде не беше се регистрирал при пристигането си, никому не беше представял паспорта си или някакви други документи, контракти и договори, и никой нищо не беше чувал за него! Завеждащият програмния отдел на зрелищната комисия Китайцев уверяваше и се кълнеше, че изчезналият Стьопа Лиходеев не му е изпращал за одобряване никакви програми за представление на никакъв Воланд, че не му се е обаждал за никакво пристигане на такъв Воланд. Тъй че на него, на Китайцев, му е абсолютно неясно и неизвестно как е

могъл Стьопа да разреши подобен сеанс във „Вариете“. Когато му казваха, че Аркадий Аполонович с очите си е видял този маг по време на сеанса, Китайцев само разперваше ръце и вдигаше очи към небето. По очите на Китайцев си личеше и можеше смело да се гарантира че той е чист като кристал.
А пък Прохор Петрович, председателят на главната зрелищна комисия…
Ах, да, той се върна в костюма си веднага щом милицията влезе в кабинета му — за неописуема радост на Ана Ричардовна и за безкрайно недоумение на напразно разкараната милиция. И още нещо: като се върна на мястото си, Прохор Петрович одобри напълно всички резолюции, които костюмът беше сложил по време на краткотрайното му отсъствие.
… Та значи същият този Прохор Петрович абсолютно нищо не знаеше за никакъв Воланд.
Ще прощавате, ама излизаше нещо наистина нечувано: хиляди зрители, целият състав на „Вариете“ и най-сетне Аркадий
Аполонович Семплеяров, високообразован човек, бяха видели този маг и проклетите му асистенти и въпреки това се оказа абсолютно невъзможно той да бъде открит. Но разрешете да ви попитам: да не би да беше потънал вдън земя веднага след отвратителния сеанс, или пък, както твърдят някои, изобщо не беше идвал в Москва? Ала допуснем ли първото, не подлежи на съмнение, че, потъвайки, беше подбрал и цялата върхушка на администрацията на „Вариете“, или ако приемем второто, не излиза ли тогава, че самата администрация на злополучния театър беше направила някаква беля (спомнете си само счупения прозорец и поведението на Асокаро!) и беше изчезнала безследно в Москва.

Трябва да признаем заслугите на човека, който ръководеше следствието. Изчезналият Римски бе намерен с поразителна бързина. Достатъчно беше да се съпостави поведението на
Асокаро на пиацата за таксита пред киното с някои ориентири за време, като например кога беше свършил сеансът и кога именно е могъл да изчезне Римски, за да бъде пратена незабавно телеграма в Ленинград. След един час дойде отговорът (в петък привечер), че Римски е открит в стая номер четиристотин и дванайсет в хотел „Астория“, на четвъртия етаж, редом със стаята, в която е отседнал завеждащият репертоара на един от московските театри, гостуващи това време в Ленинград, в онази стая, в която, както е известно, мебелите са сиво-синкави, с позлата, и до която има чудесна баня.
Сварен, че се крие в гардероба на стая номер четиристотин и дванайсет в хотел „Астория“, Римски беше разпитан още в
Ленинград. След разпита в Москва пристигна телеграма, известяваща, че финдиректорът Римски е в състояние на невменяемост, че на въпросите не дава или не желае да дава смислени отговори и моли само да го скрият в бронирана килия и да му сложат въоръжена охрана. От Москва заповядаха телеграфически Римски да бъде докаран с охрана в Москва, вследствие на което в петък Римски потегли така охраняван с вечерния влак.
Пак в петък привечер се откриха и дирите на Лиходеев. По всички градове бяха разпратени телеграми с официално запитване за Лиходеев и от Ялта се получи отговор, че Лиходеев бил в Ялта, но излетял с аероплан за Москва.
Не можеха да се открият само дирите на Варенуха.
Известният на абсолютно цяла Москва знаменит театрален администратор сякаш се беше стопил във въздуха.

Междувременно се наложи да се занимаят и с някои произшествия в други краища на Москва, извън театър
„Вариете“. Наложи се да бъде изяснен необикновеният случай с чиновниците, пеещи „Славно море“ (впрочем професор
Стравински успя да ги оправи само за два часа с някакви подкожни инжекции), с лицата, които връчваха на други лица или учреждения вместо пари дявол знае какво, и с лицата, пострадали от това.
От само себе си се разбира, че най-неприятен, най-скандален и неразрешим измежду всички тези случаи беше случаят с открадването на главата на покойния литератор Берлиоз направо от ковчега в Грибоедовата зала, извършено посред бял ден.
Дванайсет души водеха следствието и нижеха като плетачки на кука проклетите бримки на това сложно дело, пръснати из цяла Москва.
Един от следователите се появи в клиниката на професор
Стравински и веднага помоли да му бъде даден списъкът на лицата, постъпили през последните три дни. Така бяха открити
Никанор Иванович Босой и нещастното конферансие с откъснатата глава. С тях впрочем се занимаваха малко. Сега беше вече лесно да се установи, че те и двамата са станали жертви на една и съща шайка, възглавявана от тайнствения маг. Но Иван
Николаевич Бездомни страшно заинтересува следователя.
В петък привечер вратата на Иванушкината стая №117 се отвори и влезе млад, кръглолик, спокоен и с деликатни обноски човек, който изобщо не приличаше на следовател и въпреки това беше един от най-добрите следователи в Москва. Той видя лежащия на кревата пребледнял и изпосталял млад човек, с очи, в които се четеше липса на интерес към всичко наоколо, с очи, които се насочваха ту някъде надалеч от онова, което го обкръжаваше, ту някъде към вътрешния свят на младия човек.

Следователят много любезно се представи и каза, че се е отбил при Иван Николаевич да си поприказват за завчерашните произшествия на Патриаршите езера.
О, как щеше да тържествува Иван, ако следователят беше дошъл при него по-рано, да речем, през нощта срещу четвъртък, когато Иван буйно и страстно беше настоявал да изслушат разказа му за Патриаршите езера! Сега се сбъдна мечтата му да помогне за залавянето на консултанта и вече нямаше нужда никого да търси, човекът му беше дошъл на крака именно за да изслуша неговия разказ за случилото се в сряда вечерта.
Но, уви, през времето, изтекло от момента на гибелта на
Берлиоз, Иванушка коренно се беше променил. Той беше готов охотно и учтиво да отговаря на всички въпроси на следователя, но равнодушие се долавяше и в погледа на Иван, и в интонациите му. Поетът вече не се вълнуваше от онова, което беше сполетяло
Берлиоз.
Преди да дойде следователят, Иван дремеше легнал и пред него се носеха някакви видения. Така например той виждаше град — странен, непонятен, несъществуващ, с мраморни грамади, с извисени колонади, с блестящи на слънцето покриви, с черната, мрачна и безжалостна Антониева кула, с дворец на Западния хълм, потънал почти до покривите в тропическата зеленина на градината, с бронзови, пламтящи в залеза статуи над тази зеленина, той виждаше под стените на дървения град окованите в брони римски центурии.
В дрямката пред Иван се появяваше човек, седнал неподвижно в креслото, бръснат, с измъчено жълто лице, човек в бяло наметало с червена подплата, загледан с омраза в пищната и чужда градина. Иван виждаше и голия жълт хълм с празните стълбове с напречни греди.

А случилото се на Патриаршите езера вече не интересуваше поета Иван Бездомни.
— Кажете, Иван Николаевич, вие самият на какво разстояние бяхте от турникета, когато Берлиоз го смаза трамваят?
Едва забележима равнодушна усмивка трепна, кой знае защо, на устните на Иван и той отговори:
— Аз бях далече.
— А този, карираният, точно до турникета ли беше?
— Не, той беше седнал наблизо на една пейка.
— Вие помните ли добре, че не се е приближил до турникета в момента, когато Берлиоз е паднал?
— Помня. Не се приближи. Той седеше съвсем отпуснат.
Това бяха последните въпроси на следователя. Той стана, подаде ръка на Иванушка, пожела му скорошно оздравяване и изрази надеждата, че скоро пак ще чете негови стихотворения.
— Не — отвърна тихо Иван, — аз вече няма да пиша стихотворения.
— Следователят се усмихна учтиво и си позволи да изрази увереност, че поетът сега е в състояние на известна депресия, но скоро ще му мине.
— Не — отвърна Иван, като гледаше не следователя, а някъде в далечината, към гаснещия небосклон, — никога няма да ми мине. Стихотворенията, които съм написал са слаби и аз го разбрах.
Следователят се сбогува с Иванушка, събрал твърде важен материал. Като проследи нишката от края към началото, той най- сетне успя да открие извора на всички събития. Следователят не

се съмняваше, че веригата започва от убийството на Патриаршите езера. Разбира се, нито Иванушка, нито оня, карираният, са блъснали под трамвая нещастния председател на МАССОЛИТ, никой не е допринесъл, тъй да каже, физически, да се намери той под колелата. Но следователят беше убеден, че Берлиоз се е хвърлил под трамвая (или е паднал под него) в състояние на хипноза.
Да, материалът беше много и вече се знаеше кого трябва да заловят и къде, но лошото беше, че просто нямаше начин да го хванат. Ще повторим, в триж проклетия апартамент №50 несъмнено имаше някой. От време на време този апартамент отговаряше на обаждания по телефона ту с много висок, ту с гъгнив глас, понякога се отваряше прозорецът, оттам долитаха звуци на грамофон. Но всеки път щом влезеха, не намираха абсолютно никой. А ходиха там вече неведнъж и по различно време на денонощието. Нещо повече, минаваха през целия апартамент с мрежа, проверявайки всяко ъгълче. Апартаментът отдавна беше под наблюдение. охраняваше се не само пътят от безистена през двора, но и задният вход, на покрива при комините дори беше поставена охрана. Да, апартамент №50 си правеше разни номера, но следствието беше безсилно срещу тях.
Така вървяха нещата до петък в полунощ, когато барон
Майгел, с официален костюм и лачени обувки, влезе тържествено като гост на апартамент №50. Чу се как на барона му отвориха.
Точно десет минути по-късно посетиха жилището, без изобщо да звънят на вратата, но не само че не свариха домакините, а, което беше вече най-странното, не откриха вътре нито следа и от барон
Майгел.
Та, значи, както вече казахме, нещата продължиха така до събота на разсъмване. Тогава се притуриха нови и много интересни данни. На московското летище кацна шестместен

пътнически самолет, долетял от Крим. Между другите пътници от него слезе и един много странен. Беше млад гражданин със страшна четина, немит от три дена, с възпалени и уплашени очи, без багаж и облечен твърде чудновато. Гражданинът носеше рунтав кавказки калпак, беше по пижама, наметнат с кавказки ямурлук и обут с чисто нови сини чехли. Щом слезе по стълбичката от самолета, някакви хора веднага отидоха при него.
Те очакваха този гражданин и след известно време незабравимият директор на „Вариете“ Степан Богданович Лиходеев се яви пред следствието. Той привнесе нови данни. Сега се изясни, че Воланд проникнал във „Вариете“ под маската на артист, като хипнотизирал Стьопа Лиходеев, а после запокитил някак си същия Стьопа на дявол знае колко километра от Москва. По такъв начин се притури още материал, но от това положението стана не по-леко, а дори май малко по-тежко, защото беше вече очевидно, че да се обуздае личност, която прави номера, подобни на този, чиято жертва беше станал Степан Богданович, няма да е толкова просто. Впрочем Лиходеев, по негова собствена молба, беше затворен в сигурна килия и пред следствието се изправи
Варенуха, току-що арестуван в жилището му, където се беше завърнал след безследно изчезване за близо две денонощия.
Въпреки че беше обещал на Азазело вече да не лъже, администраторът почна направо с лъжа. Впрочем не бива да го съдим много строго. Та нали Азазело му забрани да лъже и да грубиянства по телефона, а в дадения случай администраторът говореше без помощта на този апарат. Иван Савелиевич заяви с блуждаещ поглед, че в четвъртък през деня се напил до козирката сам в кабинета си във „Вариете“, после отишъл някъде — но не помни къде, другаде пил старика, но не помни къде, търкалял се до някаква ограда, но къде — също не помни. Едва след като на администратора му бе казано, че с глупавото си и безразсъдно държане пречи на много важно следствие и, разбира се, ще

отговаря за това, Варенуха зарида и като се озърташе, зашепна с треперещ глас, че лъже само от страх, защото се бои от отмъщението на Воландовата шайка, в чиито ръце вече е бил, и че умолява, копнее, жадува да бъде затворен в бронирана килия.
— Уф, дявол да го вземе! Какво са пощурели всички по тия бронирани килии — измърмори един от водещите следствието.
— Здравата са ги наплашили негодниците — каза следователят, който беше ходил при Иванушка.
Успокоиха Варенуха, доколкото можаха, увериха го, че ще го опазят и без килия, и веднага стана ясно, че той не е пил никаква водка до никакви огради, ами че са го пердашили двама, единият с щръкнал кучешки зъб, а другият — шишко…
— Аха, и прилича на котарак, нали?
— Да, да, да — шепнеше администраторът, примрял от страх, непрекъснато се озърташе и продължаваше да изрежда по- нататъшните подробности за близо двудневното си пребиваване в апартамент №50 в качеството на помощник-вампир, и как насмалко да стане виновник за гибелта на финдиректора
Римски…
В това време въвеждаха Римски, докаран с ленинградския влак. Но този разтреперан от страх, психически разстроен побелял старец, в който беше много трудно да се познае предишният финдиректор, за нищо на света не желаеше да говори истината и се оказа в този смисъл много упорит. Римски твърдеше, че не е виждал през нощта на прозореца в кабинета си никаква Хела, и никакъв Варенуха не е виждал, ами просто му прилошало и той заминал в несвяст за Ленинград. Излишно е да споменаваме, че показанията си болният финдиректор завърши с молбата да бъде затворен в бронирана килия.

Анушка беше арестувана в момента, когато правеше опит да пробута на касиерката в универсалния магазин на Арбат банкнота от десет долара. Разказът на Анушка за хората, които излитали през прозореца на къщата на Садовая, и за подковичката, за която
Анушка каза, че я вдигнала с цел да я предаде в милицията, беше изслушан внимателно.
— Подковичката наистина ли беше златна с диаманти? — попитаха Анушка.
— И аз ако не разбирам от диаманти!
— Но както твърдите, той ви е дал рубли, нали?
— И аз ако не разбирам от рубли! — отговори Анушка.
— Ами кога се превърнаха в долари?
— Нищо не зная, какви долари, не съм виждала никакви долари! — изпищя Анушка. — Ние с нищо не сме виновни. Дават ни награда — купуваме си с нея басма — и задрънка едни врели- некипели, че тя не отговаряла за домсъвета, който развъдил на петия етаж нечиста сила, от която вече живот нямало.
Но следователят размаха срещу Анушка писалката, защото здравата им беше додеяла на всички, написа й върху зелена хартийка пропуск да се пръждосва, след което за всеобщо удоволствие Анушка изчезна от сградата.
После се заточиха на върволица куп хора, между които и
Николай Иванович, току-що арестуван само заради глупостта на ревнивата си съпруга, която съобщила призори в милицията, че мъжът й изчезнал. Николай Иванович не учуди много следствието, като сложи на масата глупашкото удостоверение за времето, прекарано на бал у сатаната. В разказа си как откарал по въздуха голата прислужничка на Маргарита Николаевна някъде по дяволите да се къпе в реката и как преди това Маргарита

Николаевна се появила гола на прозореца, Николай Иванович се поотклони от истината. Така например той не сметна за нужно да спомене, че беше ходил в спалнята със захвърлената нощница в ръце. Според него излизаше, че Наташа излетяла през прозореца, яхнала го и го повлякла извън Москва.
— Покорявайки се на насилието, бях принуден да се подчиня — разказваше Николай Иванович и приключи брътвежа си с молба да не се съобщава нито дума на съпругата му. Това му бе обещано.
Благодарение на показанията на Николай Иванович можа да се установи, че Маргарита Николаевна, а също и нейната домашна помощничка Наташа са изчезнали безследно. Бяха взети мерки за издирването им.
Така с непрекъсващото нито за секунда следствие бе ознаменувано и утрото на съботния ден. През това време в града се пораждаха и се пръскаха най-невероятни слухове, в които зрънцето истина беше разкрасено с пищни лъжи. Разправяха, че във „Вариете“ имало сеанс, след който всичките две хиляди зрители изскочили на улицата, както ги е майка родила, че на
Садовая била разкрита печатница за вълшебни фалшиви банкноти, че някаква банда отвлякла петима началници от сектора за развлечения, но милицията веднага ги намерила до един, и какво ли не още, чак не ми се ще да го повтарям.
А вече наближаваше обед и тогава там, където се водеше следствието, иззвъня телефон. От Садовая съобщаваха, че проклетият апартамент пак давал признаци на живот. Съобщиха, че се отваряли отвътре прозорци, че долитали звуци на пиано и пеене и че видели на прозореца черен котарак, който седял на перваза и се припичал на слънце.

Към четири часа на този горещ ден голяма компания цивилно облечени мъже слезе от три леки коли малко преди
№302-бис на Садовая. Пристигналата голяма група се раздели на две и едната мина през безистена и през двора направо към шести вход, а другата отвори иначе заключената задна врата и двете се заизкачваха по различните стълбища към апартамент №50.
В това време Коровиев и Азазело, при това Коровиев с обичайните си дрехи, а съвсем не с празничен фрак, седяха в трапезарията на апартамента и довършваха закуската си. Воланд, както обикновено, беше в спалнята, а къде беше котаракът — не се знае. Но ако се съди по тракането на тенджери в кухнята, можеше да се предположи, че Бегемот е именно там и, разбира се, върши щуротии.
— Какви ли пък са тези стъпки по стълбите? — попита
Коровиев, както въртеше лъжичката в чашката с кафе.
— Ами идват да ни арестуват — отговори Азазело и изпи един коняк.
— Да, да видим, да видим — отговори на свой ред
Коровиев.
Междувременно онези, които се качваха по главното стълбище, бяха вече на площадката на третия етаж. Там някакви двама водопроводчици се занимаваха с радиатора на парното.
Дошлите размениха с водопроводчиците многозначителни погледи.
—
Всички са тук — прошепна единият от водопроводчиците, както блъскаше с чук по тръбата.
Тогава човекът, който вървеше пръв, извади най-открито изпод палтото си черен маузер, а тези до него — шперцове.
Изобщо тръгналите за апартамент №50 бяха отлично екипирани.

Двама от тях носеха в джобовете си тънки копринени мрежи, друг — въже с примка, трети — марлени маски и ампули с хлороформ.
Само за секунда отвориха вратата на апартамент №50 и всички се намериха в антрето, а кухненската врата, която се тръшна в същия миг, свидетелстваше, че и втората група беше пристигнала навреме през задния вход.
Този път ако не пълна, то поне известна сполука беше налице. Хората се пръснаха моментално из всички стаи и не намериха жива душа, но затова пък на масата в трапезарията откриха остатъци от явно току-що изоставена закуска, а в гостната върху камината, до кристална гарафа, се беше настанил огромен черен котарак. Той държеше в лапите си примус.
В пълно мълчание влезлите в гостната съзерцаваха твърде дълго този котарак.
— Нда… наистина, бива си го — прошепна един от дошлите.
— Не върша бели, никого не закачам, оправям си примуса — проговори котаракът, недружелюбно нацупен, — и освен това смятам за свой дълг да ви предупредя, че котаракът е древно и неприкосновено животно.
— Наистина — чиста работа! — прошепна един от влезлите, а друг каза високо и ясно:
— Я хайде, неприкосновен котарако вентролог, заповядай ей тук!
Копринената мрежа се разгърна и полетя, но хвърлилият я, за безкрайно учудване на всички, не улучи и закачи с нея само гарафата, която веднага се счупи със звън.

— Ремиз! — закрещя котаракът. — Ура! — остави примуса и измъкна иззад гърба си броунинг. В миг го насочи към застаналия най-близо до него, но още преди котаракът да успее да стреля, в ръцете на човека проблесна огън и едновременно с изстрела от маузера котаракът хвърли примуса, отърколи се от камината надолу с главата, падна на пода и изтърва броунинга.
— Край — каза със слаб глас котаракът и се просна омаломощен в кървавата локва, — отместете се за секунда, позволете ми да се простя със земята. О, приятелю мой
Азазело — изстена котаракът, а кръвта му изтичаше, — къде си? — котаракът изви гаснещ поглед към вратата на трапезарията. — Ти не ми се притече на помощ в неравния бой, изостави нещастния Бегемот, предаде го за чаша наистина чудесен коняк! Е, нищо, нека смъртта ми тежи върху твоята съвест, а аз ти завещавам броунинга си…
— Мрежата, мрежата, мрежата — понесе се тревожен шепот около котарака. Но мрежата, дявол знае защо, се беше закачила в нечий джоб и не щя да се измъкне.
— Единственото, което може да спаси смъртно ранен котарак — изрече котаракът, — е глътка бензин — и като използва суматохата, той прилепи уста до кръглия отвор на примуса и засмука бензин. Кръвта веднага престана да шурти изпод горната му лява лапа. Котаракът рипна здрав и читав, грабна примуса под мишница, скочи с него пак върху камината, а оттам, раздирайки тапетите, се покатери по стената и след една- две секунди се намери високо над влезлите, яхнал металния корниз.
Моментално нечии ръце се вкопчиха в пердето и го смъкнаха заедно с корниза, в затъмнената стая нахлу слънце. Но нито мошенически оздравелият котарак, нито примусът паднаха

долу. Без да изпуска примуса, котаракът направо прелетя във въздуха и се метна на полилея, увиснал в центъра на стаята.
— Стълба! — викнаха тези отдолу.
— Обявявам ви дуел! — изрева котаракът, засили се над главите им върху разлюления полилей и в лапите му отново светна броунингът, примуса той закрепи между разклоненията на полилея. Котаракът се прицели и прелитайки като махало над главите на посетителите, започна да стреля по тях. Грохот разтърси жилището. По пода се посипаха парчета кристал от полилея, огледалото над камината се напука звездообразно, полетя прах от мазилката, по пода заподскачаха празни гилзи, стъклата на прозорците се натрошиха, от простреляния примус запръска бензин. Сега вече не можеше и дума да става, че ще хванат котарака жив, и дошлите започнаха точно и бясно да стрелят с маузерите си в корема му, в гърдите и в гърба му.
Стрелбата предизвика паника в асфалтирания двор.
Но тази стрелба трая много кратко и почна да утихва от само себе си. Защото се разбра, че нито на котарака, нито на дошлите тя причинява някаква вреда. Никой не беше убит, нито дори ранен. Всички, включително и котаракът, оставаха напълно невредими. Някой от дошлите, за да се увери, че наистина е така, пусна към пет куршума в главата на нещастното животно, а котаракът наперено изпразни насреща му цял пълнител, но както и преди, това не направи никому никакво впечатление. Котаракът се люлееше на полилея, но вече все по-слабо и кой го знае защо, духаше в дулото на броунинга и си плюеше на лапата. По лицата на умълчаните долу се появи израз на пълно недоумение. Това беше единственият или един от единствените случаи, при които стрелбата се оказваше напълно безрезултатна. Можеше, разбира се, да се допусне, че броунингът на котарака е детска играчка, но за маузерите на дошлите в никакъв случаи не можеше да се каже

същото. А първата рана на котарака — абсолютно несъмнено — беше чисто и просто фокус и подла преструвка, както и пиенето на бензина.
Направиха още един опит да хванат котарака. Хвърлиха примката, но тя се закачи за една от крушките и полилеят се откъсна. Ударът сякаш разтърси цялата къща, но без никаква полза. Върху присъстващите се посипаха стъкла, а котаракът прелетя във въздуха и се разположи високо почти под тавана върху позлатената рамка на огледалото над камината. Не се канеше никъде да бяга, дори напротив, като се намери в относителна безопасност, подхвана втора реч.
— Аз наистина не разбирам — каза той отгоре — причините за това грубо отношение към мене…
Но точно тогава речта му беше прекъсната още в самото начало от тежък, дебел глас, долетял кой знае откъде:
— Какво става в апартамента? Пречат ми да работя…
Обади се и друг, неприятен и гъгнещ глас:
— Ами, разбира се, дяволите да го вземат Бегемот!
А трети треперлив глас каза:
— Месир! Събота е. Слънцето залязва. Време е.
— Извинете, не мога да продължа разговора — каза котаракът от огледалото, — време ни е — той метна броунинга и строши и двете стъкла на прозореца. После ливна долу бензин, този бензин от само себе си пламна и огнената вълна плисна чак до тавана.
Всичко пламна някак необичайно бързо и силно, както не става дори от бензина. Веднага запращяха тапетите, на пода лумна свлеченото перде, затляха рамките на счупените прозорци.

Котаракът се сви като пружина, измяука, метна се от огледалото върху перваза и изчезна заедно с примуса си. Отвън се чуха изстрели. Един човек, седнал на желязна пожарникарска стълба на една височина с прозорците на бижутершата, стреля по котарака, когато той прелиташе от перваз на перваз, за да стигне олука на ъгъла на къщата, построена, както вече беше казано, във формата на „П“. По този олук котаракът се покатери на покрива.
Там — за съжаление също безрезултатно — по него стреля охраната, разположена при комините, и котаракът се изпари в залязващото слънце, заляло града.
В апартамента през това време пламна паркетът под краката на дошлите и в огъня, на мястото, където се беше търкалял с мнимата си рана котаракът, се появи и постепенно ясно се очерта трупът на бившия барон Майгел с вирната брадичка и стъклени очи. Но вече нямаше възможност да го измъкнат. Като подскачаха по пламналите дъсчици на паркета и се пляскаха с длани по димящите рамене и по гърдите, хората от гостната заотстъпваха към кабинета и антрето. Онези, които бяха в трапезарията и в спалнята, избягаха през коридора. Дотичаха и другите от кухнята, втурнаха се в антрето. Гостната беше вече пълна с пламъци и дим. Някой успя набързо да набере номера на пожарната и да викне кратко в слушалката:
— Садовая триста и две-бис?…
Не биваше да се бавят повече. Пламъкът плисна в антрето.
Почнаха да се задушават.
Щом от строшените прозорци на омагьосаното жилище плъзнаха първите струйки дим, по двора се чуха отчаяни човешки викове:
— Пожар, пожар, горим!

В няколко апартамента хората закрещяха по телефоните:
— Садовая! Садовая триста и две-бис!
И докато по Садовая кънтяха ужасяващите камбанни удари на понеслите се от всички краища на града дълги червени коли, хората, които се суетяха из двора, видяха как заедно с пушека от прозореца на петия етаж излетяха три тъмни, както им се стори, мъжки силуета и един силует на гола жена.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: