Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Глава 32.
Прошка и вечен приют
Богове, богове мои! Колко е тъжна земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези

мъгли, който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление земните мъгли, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете на смъртта, защото знае, че единствена тя ще му донесе вечен покой.
Дори вълшебните черни коне се бяха уморили и носеха бавно ездачите, а неизбежната нощ вече почти ги настигаше.
Усетил, че тя е зад гърба му, утихна даже неуморният Бегемот и вкопчил нокти в седлото, летеше мълчалив и сериозен, с настръхнала опашка. Нощта вече покриваше с черен шал горите и ливадите, нощта палеше печални светлинки някъде далече долу — за Маргарита и за Майстора те бяха сега неинтересни и ненужни, чужди светлинки. Нощта задминаваше кавалкадата, ръсеше я отгоре и пръскаше тук-там по натъженото небе бели звездни петънца.
Нощта се сгъстяваше, летеше редом, ловеше препускащите за наметалата, свличаше ги от раменете им, разобличаваше измамите. Когато Маргарита, полъхвана от прохладния вятър, отваряше очи, тя виждаше как се мени обликът на всички, литнали към своята цел. А когато срещу тях от края на гората се заиздига кървавочервена и кръгла луната, нетрайните вълшебнически одежди потънаха в мъглите.
Едва ли някой би познал сега Коровиев-Фагот, самозвания преводач на тайнствения консултант, който нямаше нужда от никакви преводи, в оня, който летеше най близо до Воланд, отдясно на приятелката на Майстора. Вместо оня, който напусна с окъсана циркаджийска дреха Воробьовите хълмове под името
Коровиев-Фагот, сега препускаше и звънтеше тихо със златната верига на юздата тъмнолилав рицар с много мрачно лице, което никога не се усмихваше. Опрял брадичка в гърдите си, той не

поглеждаше луната, не го интересуваше и земята под него, той мислеше за нещо свое и летеше редом с Воланд.
— Защо се промени така? — попита Маргарита тихо Воланд сред свистенето на вятъра.
— Този рицар си направи навремето една неуместна шега — отвърна Воланд, като обръщаше към Маргарита лицето си с припламващо око, — каламбурът, който измисли, говорейки за светлината и мрака, не беше много сполучлив. Затова на рицаря му се наложи след това да се шегува малко повече, отколкото бе предполагал. Но сегашната нощ е от онези, в които се уреждат сметки. Рицарят плати своята сметка и я закри.
Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж, най- добрият шут, който е имало някога на света. Сега притихна и той и летеше безшумно, подложил младото си лице на светлината, която се лееше от луната.
Най-отстрани летеше с лъскавите си стоманени доспехи
Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителният щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни, а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец.
Себе си Маргарита не можеше да види, но тя добре виждаше как се беше променил Майстора. Сега, на лунната светлина, косата му се белееше; събрана и вързана отзад, тя се развяваше във въздуха. Когато вятърът повдигаше наметалото от нозете на
Майстора, Маргарита виждаше на високите му ботуши звездичките на шпори, които ту гаснеха, ту припламваха. Както

юношата демон, и Майстора летеше, без да откъсва поглед от луната, но й се усмихваше като на добра позната и любима и по навик, придобит в стая №118, нещо шепнеше.
И най-сетне Воланд също летеше в истинския си облик.
Маргарита не би могла да каже от какво е направен поводът на коня му и си мислеше, че са може би лунни халки, а конят е само къс от тъмата и гривата на този кон е облак, а шпорите на ездача — бели звездни петна.
Така летяха дълго в мълчание и местността под тях почна да се променя. Печалните лесове потънаха в земния мрак и повлякоха със себе си матовите бръсначи на реките. Долу се появиха големи бляскави валчести камъни, а между тях черни пропасти, в които не проникваше лунната светлина.
Воланд приземи коня си на каменисто безрадостно плато, ездачите потеглиха ходом и сега чуваха как конете им чаткат с подковите си по кремъците и камънака. Луната заливаше платото със зелена и ярка светлина и Маргарита скоро забеляза насред пустинната местност кресло, а в него бялата фигура на седнал човек. Седналият беше може би глух или потънал в дълбок размисъл. Той не чу как каменистата земя потреперва под тежестта на конете и ездачите се приближаваха към него, без да го смущават.
Луната много помагаше на Маргарита, тя светеше по-ярко от най-силния електрически фенер и Маргарита виждаше, че седналият, чиито очи изглеждаха слепи, потрива с резки движения ръце и вперва невиждащ поглед в лунния диск. Сега
Маргарита вече виждаше, че до тежкото каменно кресло, искрящо на лунната светлина, лежи тъмно, огромно остроухо куче и също като господаря си тревожно гледа луната.

В краката на седналия се търкаляха парчета от строшена кана и се ширеше несъхнеща черно-червена локва. Ездачите спряха конете.
— Вашият роман бе прочетен — обърна се Воланд към
Майстора — и се каза само едно: че за съжаление не е завършен.
Имах желание да ви покажа вашия герой. От близо две хиляди години седи той на това плато и спи, но щом настъпи пълнолуние, мъчи го, както виждате, безсъние. То измъчва не само него, но и верния му страж, кучето. Ако е истина, че страхът е най-тежкият порок, мисля, че на кучето той не тегне.
Единственото, от което се боеше храбрият пес, беше бурята. Но няма как, който обича, трябва да споделя участта на онзи, когото обича.
— Какво говори той? — попита Маргарита и було на страдание замъгли иначе съвсем спокойното й лице.
— Той повтаря все едно и също — чу се гласът на
Воланд. — Казва, че и на луна за него няма покой, че длъжността му е тежка. Така казва винаги, когато не спи, а когато спи, сънува все едно и също: лунна пътека, по която той иска да тръгне и да разговаря с арестанта Ха-Ноцри, защото, както твърди, нещо не му е казал докрай тогава, много отдавна, на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан. Но, уви, кой знае защо, той нито може да тръгне по тази пътека, нито при него идва някой. Затова няма как, налага се да разговаря сам със себе си. Впрочем нали трябва да има все пак и някакво разнообразие — та като говори за луната, той често добавя, че най-много на света мрази своето безсмъртие и нечуваната си слава. Твърди, че с удоволствие би разменил участта си с тази на дрипавия скитник Леви Матей.
— Дванайсет хиляди луни само заради една луна преди толкова време, не е ли прекалено много? — попита Маргарита.

— Повтаря се историята с Фрида, така ли? — каза
Воланд. — Но този път не се тревожете, Маргарита. Всичко ще бъде справедливо, върху това се гради светът.
— Пуснете го — викна изведнъж Маргарита, както крещеше по времето, когато беше вещица, и от този вик един камък се срути в планината и полетя в пропастта, огласяйки планината с грохот. Но Маргарита не би могла да каже дали беше грохот от падането или сатанински смях. Както и да е, Воланд се смееше, поглеждайки към Маргарита, и говореше:
— В планината не бива да се крещи, а и той е свикнал със свличанията и няма да се разтревожи. Излишно е да молите за него, Маргарита, защото за него вече помоли онзи, с когото той така жадува да говори — и Воланд отново се обърна към
Майстора: — Е хайде, сега можете да завършите романа си с едно изречение!
Майстора сякаш точно това бе очаквал, докато беше стоял неподвижно и беше гледал седналия прокуратор. Той сви длани на фуния и викна така, че ехото заподскача по безлюдната гола планина:
— Свободен си! Свободен си! Той те чака!
Планините превърнаха гласа на Майстора в гръм и този гръм ги разруши. Проклетите скалисти стени се срутиха. Остана само платото с каменното кресло. Над черната пропаст, в която изчезнаха стените, запламтя необятен град с възцарени над него искрящи идоли над пищно разцъфтялата през многото хиляди луни градина. Право към тази градина се беше проточила така дългоочакваната от прокуратора лунна пътека и по нея пръв хукна остроухият пес. Човекът в бяло наметало с кървава подплата стана от креслото и викна нещо с дрезгав, пресеклив глас. Не можеше да се разбере плаче ли, или се смее и какво вика.

Виждаше се само, че подир своя верен страж по лунната пътека стремително се затича и той.
— И аз ли да го последвам натам? — попита тревожно
Майстора и докосна повода.
— Не — отговори Воланд, — защо да вървите подир нещо, което вече е свършено?
— Тогава, значи, натам? — попита Майстора, обърна се и посочи назад, натам, където беше изникнал напуснатият неотдавна град със захарните манастирски кули и натрошеното слънце в стъклата.
— Също не — отговори Воланд и гласът му се сгъсти и потече над скалите, — романтичен Майсторе! Оня, когото така жадува да види измисленият от вас герой, онзи, комуто вие самият току-що дадохте свобода, прочете вашия роман — и
Воланд се обърна сега към Маргарита. — Маргарита Николаевна!
Никой не би се усъмнил, че се старахте да измислите за Майстора възможно най-доброто бъдеще, но наистина онова, което ви предлагам аз и за което ме помоли за вас, да, за вас, Иешуа — то е наистина още по-добро! Оставете ги сами — каза Воланд, наведен от седлото си към седлото на Майстора, и посочи подир отишлия си прокуратор, — да не им пречим. Те може би ще се разберат някак — Воланд махна с ръка към Иерушалаим и градът угасна.
— И натам не — посочи Воланд назад, — какво ще правите в сутерена? — в същия миг начупеното слънце в стъклата угасна. — Има ли смисъл? — продължи Воланд убедително и меко. — О, трижди романтичен Майсторе, нима не искате денем да се разхождате с вашата приятелка под вишни, които почват да цъфтят, а вечер да слушате музиката на Шуберт? Няма ли да ви е приятно да пишете на свещ с гъше перо? Нима не искате,

подобно на Фауст, да се наведете над ретортата с надеждата, че ще успеете да създадете нов хомункулус? Натам, натам! Там ви очаква вече вашият дом и старият слуга, свещите са запалени, но скоро ще угаснат, защото веднага ще посрещнете утрото. Този е пътят, Майсторе, този. Сбогом! Време е да си вървя!
— Сбогом! — с един вик отговориха на Воланд Маргарита и
Майстора. Тогава черният Воланд се хвърли право през камънаците в пропастта, а подир него с шум полетя надолу и свитата му. Стопиха се и скалите, и платото, и лунната пътека, и
Иерушалаим. Изчезнаха и черните коне. Майстора и Маргарита видяха обещаното утро. То почна веднага, веднага след полунощната луна. Майстора вървеше с приятелката си в блясъка на първите утринни лъчи по каменисто мостче, обрасло с мъх.
Мина го. Ручеят остана зад верните и сега те вървяха по песъчлив път.
— Слушай беззвучието — говореше Маргарита на Майстора и пясък шумолеше под босите й крака, — слушай и се наслаждавай на онова, което не ти бе дадено приживе — тишината. Виж, ето твоя вечен дом, с който си възнаграден. Вече виждам венецианския прозорец и виещата се лозница, тя стига чак до покрива Ето твоя дом, твоя вечен дом. Зная, че довечера при тебе ще дойдат онези, които обичаш, от които се интересуваш, чието присъствие няма да те гнети. Те ще ти свирят, ще ти пеят, ти ще видиш с каква светлина се изпълва стаята, когато горят свещи. Ти ще заспиваш с вечната си омазнена шапчица, ще заспиваш с усмивка на уста. Сънят ще те ободрява, ще почнеш да разсъждаваш мъдро. И вече няма да можеш да ме изпъдиш. Аз, аз ще бдя над съня ти.
Така говореше Маргарита и вървеше редом с Майстора към техния вечен дом, а на Майстора му се струваше, че думите на
Маргарита ромолят, както бе ромолил и шепнал отминатият от

тях ручей, и паметта на Майстора, тревожната му, изпободена с игли памет, взе да гасне. Някой пускаше на свобода Майстора, както той самият току-що беше пуснал създадения от него герой.
Този герой изчезна в бездната, безвъзвратно изчезна
@простеният в нощта срещу неделя син на краля звездоброец, жестокият пети прокуратор на Иудея, конникът Пилат
Понтийски.
Епилог
Но все пак какво се случи в Москва, след като в събота привечер, по залез, Воланд напусна столицата и изчезна заедно със свитата си от Воробьовите хълмове?
Излишно е да казваме, че още дълго след това из цялата столица кънтя тежкият тътен на най-фантастични слухове, които много бързо стигнаха и до най-отдалечените кътчета на провинцията, ала направо ни е неприятно да преразказваме тези слухове.
Пишещият тези правдиви редове чу със собствените си уши във влака за Феодосия да се разправя как в Москва две хиляди души излезли от театъра голи в буквалния смисъл на думата и в такъв вид се прибрали по домовете си с таксита.
„Нечиста сила…“ — чуваше се шепот от опашките за мляко, в трамваите, магазините, жилищата, общите кухни, във всички влакове — пътнически и бързи, по гарите и кантоните, във вилите и по плажовете.
Най-издигнатите и културни хора не взимаха, разбира се, никакво участие в тези разкази за нечистата сила, посетила столицата, и дори им се присмиваха и се опитваха да вразумят

разказвачите. Но фактът, както се казва, все пак остава факт и е невъзможно да бъде отминат без никакви обяснения: някой наистина беше посетил столицата. Дори само пепелището, останало от Грибоедов както и много други неща твърде красноречиво го потвърждаваха.
Културните хора се присъединиха към становището на следствието: действала е шайка хипнотизатори и вентролози, владееща великолепно своето изкуство.
Разбира се, веднага бяха взети бързи и енергични мерки за залавянето й както в Москва, така и далеч извън нейните предели, но за голямо съжаление те не дадоха резултати.
Нареклият се Воланд беше изчезнал с всичките си хора и повече не се върна в Москва, изобщо вече никъде не се появи и с нищо не се прояви. Съвсем естествено възникна предположението, че е забягнал в чужбина, но и там никъде не даде признаци на живот.
Следствието по делото му продължи дълго. Защото, съгласете се, така или иначе делото беше чудовищно! Без да говорим за четирите изгорени сгради и за стотиците влудени хора, имаше и убити! За двама това можеше да се твърди без колебание: за Берлиоз и за онзи злощастен служител от Бюрото за запознаване на чужденците със забележителностите на Москва, бившия барон Майгел. Нали наистина бяха убити! Обгорелите кости на втория бяха намерени в апартамент №50 на Садовая, след като пожарът бе угасен. Да, жертви имаше и тези жертви налагаха да се проведе следствие.
Но имаше и други жертви, вече след като Воланд напусна столицата, и такива жертви станаха, колкото и да е тъжно, черните котараци.
Към сто парчета от тези кротки, предани на човека и полезни животни бяха застреляни или изтребени по друг начин в

различни краища на страната. Петнайсетина котарака, някои доста осакатени, бяха домъкнати в участъците в разни градове. В
Армавир например едно съвсем невинно животинче беше довлечено от някакъв гражданин в милицията с вързани предни лапи.
Гражданинът беше издебнал този котарак в момента, когато животното с лукав израз (какво да се прави, котараците си го имат този израз! И не защото са порочни, ами защото се боят някое от съществата, по-силни от тях — куче или човек — да не им причини пакост или вреда. И едното, и другото е много лесно, но това, уверявам ви, не прави никому чест, не, никому!), да, та с лукав израз котаракът се канел, кой знае защо, да се пъхне в някакъв буренак.
Гражданинът се хвърлил отгоре му и докато смъквал вратовръзката, за да върже котарака, мърморел заканително:
— Аха! Значи, сега сте заповядали при нас в Армавир, господин хипнотизаторе? Да, ама ние тука не се боим от вас. И хич не се преструвайте на ням! Вече знаем що за птица сте!
Гражданинът помъкнал нещастния котарак към милицията за предните лапи, стегнати със зелената вратовръзка, и с леки ритници карал животното да върви непременно на задни лапи.
— Хайде — крещял гражданинът, съпроводен от свиркащи хлапаци, — стига, стига сте се правили на балама! Тоя номер няма да мине? Благоволете да вървите като хората!
Черният котарак само вдигал към небето мъченически поглед. Лишен по природа от дар слово, той нямал никаква възможност да се оправдае. Спасението си нещастното животно дължи преди всичко на милицията, а освен това и на своята стопанка, почтена стара вдовица. Щом котаракът бил докаран в милицията, там се убедили, че гражданинът доста силно вони на

алкохол, поради което веднага се усъмнили в показанията му. А в това време старицата разбрала от съседите, че са й отвлекли котарака, хукнала към участъка и успяла да стигне навреме. Тя дала за котарака чудесна характеристика, обяснила, че го познава от пет години, от времето, когато е бил котенце, че гарантира за него като за себе си, доказала, че досега не е имал никакви лоши прояви и никога не е ходил в Москва. Родил се в Армавир, там израсъл и там се учил да лови мишки.
Котаракът бил развързан и върнат на собственичката му, но наистина видял зор, защото разбрал на практика какво значи грешка и клевета.
Освен котараците известни дребни неприятности сполетяха и някои хора. Извършени бяха няколко ареста. Между другите за кратко време бяха задържани: в Ленинград гражданите Волман и
Волпер, в Саратов, Киев и Харков — трима Володини, в Казан —
Волох, а в Пенза — вече наистина необяснимо защо — кандидатът на химическите науки Ветчинкевич… Вярно, че бил грамаден на ръст, много мургав брюнет.
Освен това на различни места бяха хванати деветима
Коровини, четирима Коровкини и двама Караваеви.
На гара Белгород някакъв гражданин бил свален с вързани ръце от влака за Севастопол. На този гражданин му хрумнало да развлича спътниците си с фокуси с карти.
В Ярославл един ден по обяд в ресторанта влязъл гражданин с примус, който току-що бил взел от поправка. Двамата портиери, щом го видели, зарязали поста си при гардероба и изчезнали, а след тях от ресторанта избягали всички клиенти и служители. В същото време на касиерката по необясним начин й изчезнали от касата всичките пари.

Още много неща се случиха, някои сме позабравили вече.
Да, имаше голямо брожение на умовете.
И още, и още веднъж трябва да се признаят заслугите на следствието. Направено беше всичко не само за залавянето на престъпниците, но и за обясняването на всички щуротии, които те бяха извършили. Всичко беше обяснено и обясненията не могат да не се признаят за смислени и неопровержими.
Представители на следствието и опитни психиатри установиха, че членовете на престъпната шайка или може би един от тях (в това отношение подозрението падна най-вече върху Коровиев) са били хипнотизатори с невиждани възможности, които могат да се появят не там, където в действителност се намират, а на мними, изместени позиции.
Освен това те лесно са внушавали на изпречилите се на пътя им, че някои предмети или хора се намират там, където всъщност не са, и обратно, отстранявали са от полезрението им предмети и хора, които наистина са се намирали там.
В светлината на такива обяснения е ясно абсолютно всичко и дори най-вече вълнуващата гражданите и сякаш с нищо необяснима неуязвимост на котарака, по който бяха стреляли толкова хора в апартамент №50 при опита той да бъде заловен.
Върху полилея естествено не е имало никакъв котарак и никой не е мислил да отвръща на стрелбата със стрелба, стреляли са в празно пространство, а през това време Коровиев, след като им е внушил, че котаракът върши безобразия от полилея, е могъл спокойно да стои зад гърба на стрелящите, да се лигави и да се наслаждава на своята огромна, но престъпно използвана способност да внушава. Пак той, разбира се, е подпалил и жилището, като го е полял с бензин.

Стьопа Лиходеев не е отлитал, разбира се, за никаква Ялта
(такъв номер не е по силите дори на Коровиев) и отникъде не е пращал телеграми. След като припаднал в апартамента на бижутершата, уплашен от фокуса на Коровиев, който му демонстрирал котарак с набодена на вилицата маринована гъба, той лежал там, докато Коровиев, за да се погаври с него, не му нахлупил шапката и не го пратил на московското летище, като предварително внушил на посрещащите Стьопа представители на криминалната милиция, че Стьопа ще слезе от севастополския аероплан.
Наистина криминалната милиция в Ялта твърдеше, че босият Стьопа е бил там и че са пращани в Москва телеграми за него, но в нито една папка не се намери никакво копие от подобна телеграма, в резултат на което бе направен печалният, но абсолютно необходим извод, че бандата хипнотизатори е притежавала способността да хипнотизира на огромно разстояние, и то не само отделни лица, но и цели групи. При това положение престъпниците са могли да подлудят хора и с най- устойчива психика.
Излишно е да споменаваме такива дреболии като тестето карти в нечий джоб на партера или изчезналите дамски рокли, или мяукащото кепе и други подобни! Такива номера може да прави всеки средно способен професионалист хипнотизатор на която и да било сцена, включително и твърде простият фокус с откъсване главата на конферансието. Говорещият котарак също е дребна работа. За да се демонстрира на хората такъв котарак, достатъчно е да се владеят елементарните основи на вентрологията, а едва ли някой ще се усъмни, че изкуството на
Коровиев къде-къде е надвишавало тези елементарни основи.
Да, цялата работа изобщо не е в тестетата или във фалшивите писма в чантата на Никанор Иванович. Това са все

дреболии! Но той, Коровиев, тласна Берлиоз под трамвая към неминуема смърт. Той подлуди нещастния поет Иван Бездомни, той го накара да мечтае и да вижда в мъчителни сънища древния
Иерушалаим и изгорения от слънцето безводен Плешив хълм с тримата окачени на стълбовете. Той и неговата шайка накараха
Маргарита Николаевна и нейната домашна помощничка Наташа да изчезнат от Москва. Впрочем с тази история следствието се занима особено внимателно. Налагаше се да се изясни дали тези жени са били похитени от шайката убийци и подпалвачи, или доброволно са избягали с престъпната компания. Въз основа на нелепите и несвързани показания на Николай Иванович и на странната и безумна бележка на Маргарита Николаевна, оставена за мъжа й, в която тя беше написала, че става вещица, и като взе предвид обстоятелството, че Наташа беше изчезнала, оставяйки всичките си дрехи, следствието стигна до заключението, че и господарката, и домашната прислужничка са били хипнотизирани, както и мнозина други, и в такова състояние са били похитени от бандата. Възникна и навярно съвсем правилната мисъл, че престъпниците са били привлечени от красотата на двете жени.
Но нещо, което остана съвсем неясно за следствието, бяха подбудите, накарали шайката да похити от психиатричната клиника душевноболния, който наричаше себе си Майстор. Те не можаха да бъдат установени, както не можа да се открие и името на отвлечения болен. Той потъна в небитието с мъртвото наименование „номер сто и осемнайсети от първи блок“.
И тъй, почти всичко беше изяснено и следствието свърши, както изобщо свършва всичко на този свят.
Минаха няколко години и гражданите почнаха да забравят и
Воланд, и Коровиев, и всички останали. Много промени станаха в живота на онези, които бяха пострадали от Воланд и неговите

хора, и колкото и дребни и незначителни да са тези промени, все пак трябва да ги отбележим.
Така например Жорж Бенгалски, след като прекара в болницата три месеца, се оправи и го изписаха, но той беше принуден да напусне работата си във „Вариете“, и то точно когато публиката направо се избиваше за билети: споменът за черната магия и нейните разобличения се оказа много траен.
Бенгалски напусна „Вариете“, защото разбираше, че да се изправя всяка вечер пред две хиляди души, които неизбежно ще го познават и ще го подлагат до безкрайност на подигравателния въпрос как се чувства по-добре: с глава или без глава — е непоносимо мъчително.
Освен това конферансието беше загубило кажи-речи напълно веселия си нрав, толкова необходим за професия като неговата. Остана му и неприятният, тягостен навик всяка пролет по пълнолуние да изпада в тревога, внезапно да се хваща за шията, да се озърта уплашено и да плаче. Тези припадъци минаваха, но все пак при наличието им той не можеше да върши предишната си работа и конферансието се оттегли на спокойствие и заживя със спестяванията си, които според скромните му пресмятания трябваше да му стигнат за петнайсет години.
Той напусна и никога повече не се срещна с Варенуха, който си спечели всеобща популярност и любов с невероятната си дори между театралните администратори отзивчивост и учтивост.
Гратисчиите например го наричаха само „бащице благодетелю“.
По което и време да звънеше някой във „Вариете“, винаги чуваше в слушалката мек, но тъжен глас: „Слушам“, а на молбата да се обади Варенуха същият глас веднага отговаряше: „На вашите услуги“. Но пък и как си патеше Иван Савелиевич от своята учтивост!

На Стьопа Лиходеев вече не му се налага да вдига телефона във „Вариете“. Веднага след като се изписа от клиниката, в която прекара осем дена, той бе преместен в Ростов, където го назначиха управител на голям гастроном. Носят се слухове, че е престанал изобщо да пие портвайн и пие само ликьор от касис, поради което е много добре със здравето. Казват, че станал затворен и отбягвал жените.
Отстраняването на Степан Богданович от „Вариете“ не донесе на Римски онази радост, за която така страстно бе мечтал години наред. След клиниката и Кисловодск, стар и грохнал, с трепереща глава, финдиректорът си подаде оставката от
„Вариете“. Интересното е, че заявлението му бе донесено във
„Вариете“ от съпругата му. Григорий Данилович не беше намерил в себе си сили дори посред бял ден да влезе в сградата, където беше видял залятото от лунна светлина счупено стъкло на прозореца и дългата ръка, протегната към долния райбер.
След като напусна „Вариете“, финдиректорът почна работа в кукления театър в Замоскворечието. В този театър вече не му се налага да се сблъсква по акустични въпроси с многоуважаемия
Аркадий Аполонович Семплеяров. Последния на бърза ръка го преместиха в Брянск и го назначиха отговорник на базата за гъби.
Хапват си сега московчани мариновани рижики и бели гъби, не могат да им се нарадват и безкрайно са доволни от това преместване. Минала работа е то и сега вече можем да признаем, че на Аркадий Аполонович работата с акустиката много-много не му спореше и колкото и да се мъчеше да я подобри, тя си остана, каквато си беше.
Към лицата, скъсали с театъра, освен Аркадий Аполонович трябва да отнесем и Никанор Иванович Босой, въпреки че с театрите не го свързваше нищо освен страстта му към гратисите.
Никанор Иванович не само че не стъпва вече в никакъв театър

нито срещу заплащане, нито даром, но пребледнява само като се заговори дори за театър. Не по-малко, дори още повече е намразил той освен театъра и поета Пушкин, и талантливия актьор Сава Потапович Куролесов. Последния — до такава степен, че миналата година, като видя във вестника в траурно каре съобщението, че Сава Потапович е починал в разцвета на кариерата си от удар, Никанор Иванович стана червен като рак, така пламна, че за малко да не последва и той Сава Потапович, и изрева: „Хак му е!“ Нещо повече, същата вечер Никанор
Иванович, комуто смъртта на популярния артист навя куп тягостни спомени, сам, в компанията единствено на кръглата луна над Садовая, се напи като талпа. С всяка следваща чашка пред него се нижеше все по-дълга върволица от омразни личности и в тази върволица бяха и Сергей Герардович Дънчил, и хубавицата Ида Херкулановна, и онзи червенокосият притежател на бойни гъсоци, и откровеният Николай Канавкин.
Да, ама с тях какво стана? Но моля ви се! Абсолютно нищо не е станало, пък и не може да стане, понеже те в действителност никога не са съществували, както не е съществувал и симпатичният артист конферансие, нито самият театър, нито дъртата скръндза, лелята Пороховникова, заровила валутата да гние в мазето, не са съществували, разбира се, и никакви златни фанфари, още по-малко наглите готвачи. Всичко беше само един сън на Никанор Иванович, изпратен от гадния Коровиев.
Единственият жив човек, долетял в този сън, беше именно актьорът Сава Потапович, но той се набърка там само защото се беше врязал в паметта на Никанор Иванович с честите си изяви по радиото. Едничък той беше съществувал, другите — не.
Но следователно не е съществувал може би и Алоизий
Могарич? О, не! Той не само че е съществувал, но и сега си съществува, и то тъкмо на длъжността, от която се отказа Римски, тоест като финдиректор на „Вариете“.

Като се опомни, може би едно денонощие след посещението си при Воланд, във влака някъде към Вятка, Алоизий се убеди, че когато е напуснал, кой знае защо, Москва, навярно в умопомрачение, забравил е да си обуе панталона, но затова пък е откраднал нещо съвсем излишно — домовата книга на предприемача. Алоизий плати на кондуктора фантастична сума, срещу която получи от него един вехт и мазен панталон, и се върна от Вятка. Но къщичката на предприемача той, уви, вече не намери. Огънят беше изблизал из основи тая съборетина. Но
Алоизий беше извънредно предприемчив човек. След две седмици той живееше в прекрасна стая на улица Брюсов, а няколко месеца по-късно вече се беше настанил в кабинета на
Римски. И както преди Римски страдаше от Стьопа, сега
Варенуха се мъчи с Алоизий. Иван Савелиевич мечтае вече само за едно: да го махнат тоя Алоизий от „Вариете“, да се пръждоса нанякъде, защото, както шушне понякога Варенуха в интимна компания, „мръсник като тоя Алоизий през живота си не бил срещал и от тоя Алоизий всичко можело да се очаква“.
Впрочем може би администраторът е предубеден. Защото
Алоизий не е забелязван да върши нещо съмнително и изобщо нещо да върши, ако не се смята, разбира се, че на мястото на
Соков той назначи друг бюфетчия. Андрей Фокич умря от рак на черния дроб в клиниката на Първи московски държавен университет около девет месеца след появата на Воланд в
Москва…
Да, минаха няколко години и правдиво описаните в тази книга произшествия потънаха в забрава, угаснаха в паметта на мнозина. Но не на всички, не на всички.
Всяка година, щом настъпи пролетното празнично пълнолуние, под липите на Патриаршите езера привечер се появява човек на трийсет-трийсет и няколко години. Рижав,

зеленоок, скромно облечен човек. Това е професор Иван
Николаевич Понирьов, сътрудник в Института по история и философия.
Дойде ли под липите, той винаги сяда на същата пейка, на която беше седял онази вечер, когато отдавна забравеният от всички Берлиоз за последен път през живота си видя разпадащата се луна. Сега тя, кръгла, в началото на вечерта бяла, а после златна, с тъмен вихрогон или дракон на нея, плува над бившия поет Иван Николаевич и в същото време стои неподвижна в своите висини.
На Иван Николаевич му е ясно всичко, той всичко знае и разбира. Знае, че на младини е станал жертва на престъпни хипнотизатори, после се е лекувал и е оздравял. Но знае също, че срещу някои неща е безсилен. Безсилен е пред това пролетно пълнолуние. Щом то наближи, щом почне да нараства и да се пълни със злато светилото, което някога бе висяло високо над двата петосвещника, Иван Николаевич става неспокоен, нервен, обзема го тревога, губи апетит и сън не го хваща, чака луната да узрее. А щом настъпи пълнолунието, вече нищо не може да задържи Иван Николаевич в къщи. Привечер той излиза и отива на Патриаршите езера.
Седнал на пейката, Иван Николаевич вече открито си говори на глас, пуши, гледа с присвити очи ту луната, ту паметния за него турникет.
Иван Николаевич прекарва така час или два. После става и винаги по един и същи маршрут, през Спиридоновка, се запътва с празни и невиждащи очи към арбатските улички.
Минава край магазинчето за нафта, завива там, където виси накриво стар газен фенер, и се промъква към една ограда, зад която се вижда разкошна, но още гола градина, а в нея къща в

готически стил, осветена от луната откъм еркера с трикрилия прозорец и тъмна от другата страна.
Професорът не знае какво го влече към оградата и кой живее в тази къща, но знае, че по пълнолуние не бива да се бори със себе си. Знае още, че през оградата вижда в градината всеки път едно и също.
Вижда седнал на пейката възрастен, солиден човек с брадичка, с пенсне и малко зурлести черти на лицето. Иван
Николаевич заварва този обитател на къщата всеки път в една и съща мъчителна поза, с поглед, вперен в луната. Иван
Николаевич знае, че като се полюбува на луната, седналият непременно ще премести поглед към прозорците на еркера и ще се втренчи в тях, сякаш в очакване те ей сега да се разтворят и на перваза да се появи нещо необикновено.
Иван Николаевич знае наизуст какво ще последва. Сега трябва непременно да се скрие добре зад оградата, защото седналият ще почне тревожно да върти глава, да търси с блуждаещ поглед нещо във въздуха, непременно възторжено да се усмихва, после изведнъж ще плесне с ръце в сладостна мъка и най-сетне чисто и просто ще се завайка доста високо:
— Венера! Венера… Ах, какъв съм глупак!…
— Богове, богове! — ще зашепне Иван Николаевич, скрит зад оградата, и няма да сваля пламнал поглед от тайнствения непознат. — Ето още една жертва на луната… Да, още една жертва като мен.
А седналият ще продължи:
— Ах, какъв съм глупак! Защо, защо не отлетях с нея? От какво се уплаших, дърто магаре? Че и документче си изпросих!…
На, търпи сега, дърт кретен!

И това ще продължи, докато в тъмната част на къщата не се отвори прозорец и в него не се появи нещо белезникаво и не екне неприятен женски глас:
— Николай Иванович, къде сте? Какво ви прихваща?
Малария ли искате да хванете? Прибирайте се да пиете чай.
Тогава седналият, разбира се, ще се опомни и ще отвърне с фалшив глас:
— Малко на чист въздух, на въздух, миличка! Толкова хубав въздух!
После ще стане от пейката, ще се закани скришом с юмрук на затварящия се долен прозорец и ще се помъкне към къщи.
— Той лъже, лъже! О, богове, как само лъже! — шепне
Иван Николаевич и се маха от оградата. — Никакъв въздух не го привлича в градината, ами на това пролетно пълнолуние вижда нещо по луната и в градината, и някъде горе в небето! Ах, какво ли не бих дал да проникна в тайната му, да науча каква Венера е загубил, а сега напразно вдига ръце във въздуха, сякаш да я хване.
Професорът се прибира в къщи вече съвсем болен. Жена му се преструва, че не забелязва състоянието му, и го подканя да си легне. Но тя самата не си ляга, тя седи до лампата с книга в ръка и с горчивина гледа спящия. Тя знае, че призори Иван
Николаевич ще се събуди с мъчителен вик, ще почне да плаче и да се мята. Затова върху покривката пред нея под лампата има приготвена спринцовка в спирт и ампула с цвят на силен чай.
Нещастната жена, свързала живота си с тежко болен, сега е свободна и може спокойно да заспи. След инжекцията Иван
Николаевич ще спи до сутринта с щастливо лице и ще сънува неизвестни за нея, но възвишени и щастливи сънища…

А онова, което събужда учения в нощта на пълнолунието и изтръгва от него жалния вик, е винаги едно и също. Той сънува някакъв неестествен безнос палач, който подскача, надава възглас и пробожда с копие сърцето на вързания на стълба и обезумял
Гестас. Но страшен е не толкова палачът, колкото неестественото осветление в този сън, хвърлено от облак, който кипи и притиска земята, както става само при световни катаклизми.
След инжекцията за спящия всичко се променя. От леглото към прозореца се опва широка лунна пътека, на тази пътека се появява човек в бяло наметало с кървава подплата и тръгва нагоре към луната. Редом с него върви млад човек с разкъсан хитон и обезобразено лице. Двамата говорят разпалено, спорят, опитват се да се разберат.
— Богове, богове! — казва човекът с наметалото и обръща към другия надменното си лице. — Каква пошла екзекуция. Но ти ми кажи, моля те — и лицето му от надменно става умоляващо, — нали тя не се състоя? Моля те, кажи, нали не се състоя?
— Разбира се, че не се състоя — отговаря дрезгаво спътникът му, — само ти се е сторило.
— И можеш да се закълнеш, че е така? — угоднически моли човекът с наметалото.
— Кълна се! — отговаря другият и очите му, кой знае защо, се усмихват.
— Нищо друго не искам! — с пресеклив глас извиква човекът с наметалото и се качва все по-нагоре към луната, увличайки и спътника си. Зад тях, спокоен и величествен, пристъпя огромен остроух пес.

Тогава лунният лъч кипва, от него почва да шурти лунна река и да се лее на всички страни. Луната властва и лудува, луната танцува и буйства. Тогава в потока изниква жена с невиждана хубост и води за ръка при Иван брадясал човек, който страхливо се озърта. Иван Николаевич веднага го познава. Това е номер сто и осемнайсети, неговият нощен гост. Иван Николаевич протяга насън ръце към него и жадно пита:
— Значи, така свърши всичко?
— Така свърши, ученико мой — отговаря номер сто и осемнайсети, а жената се приближава към Иван и казва:
— Разбира се, че така. Всичко свърши и всичко свършва…
Аз ще ви целуна по челото и за вас също всичко ще се нареди добре.
Тя се навежда към Иван и го целува по челото, а Иван се устремява към нея и се взира в очите й, но тя се отдалечава, отдалечава и тръгва заедно със своя спътник към луната.
Тогава луната почва да беснее, излива потоци светлина право върху Иван, пръска светлина на всички страни, в стаята настъпва лунно наводнение, светлината се полюшва, вдига се по- високо, залива леглото. И тогава именно Иван спи с щастливо лице.
На сутринта се събужда мълчалив, но съвсем спокоен и здрав. Ранената му памет утихва и до следващото пълнолуние никой няма да тревожи професора: нито безносият убиец на
Гестас, нито жестокият пети прокуратор на Иудея, конникът
Пилат Понтийски.
1929–1940