Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
| Гените влияят на чувствителността към средата, а средата влияе на начина, по който се изразяват генетичните особености на индивида – пише водещият генетик Р. Ч. Левонтин. – Настъпят ли промени в средата, резултатите са непредвидими362. Някои хора усещат по-силна болка и търсят бягство в адаптациите на психичната болест или зависимостта. Те имат по-голяма нужда от изключване и дисоциация, да се разделят на части, да развият фантазии, които обясняват непоносимата реалност. Но това не означава, че страдат от генетично невробиологично заболяване. Това са децата, които Том Бойс – професор по педиатрия и психиатрия в Калифорнийския университет в Сан Франциско, описва като орхидеи: неимоверно чувствителни към заобикалящия ги свят, което ги прави особено уязвими в трудни условия, но необикновено жизнени, креативни и успешни в подкрепяща, подхранваща среда363. Същите гени за чувствителност, които провокират психично страдание в стресови условия, в положителна среда подпомагат укрепването на вътрешната устойчивост, а следователно и щастие364. Чувствителните хора могат да бъдат по-съзнателни, проницателни, находчиви, артистични и емпатични, стига да не бъдат смазани от малтретиране и презрително отношение. Най-чувствителните личности сред нас са оставили и едни от най-трайните следи в световната култура, но много от тях са живели в мъчително страдание. Чувствителността изглежда квинтесенция на пакетната сделка: дар и проклятие в едно.
Забелязвал съм това качество у много от хората с психични заболявания, които съм срещал, понякога в смайваща величина. Никога няма да забравя разговора си – още студент по медицина, с млад мъж с психоза приблизително на моята възраст. Висок и рошав, той ме гледаше проницателно, докато му задавах въпроси, свързани с някакъв безсмислен проект, за който дори щяха да ми платят. Вътрешно бях поразен от дълбокото му разбиране за живота, обществото, тайните на битието и човешките същества. Слушах го и си мислех как бих искал и аз да постигна такова познание. – Не е вярно това, което си мислите – ненадейно възкликна той. – Не е вярно, че съм по-интелигентен от вас. * * *
Въпреки генетичната треска в популярните медии и щедро финансираните проекти за лов на ДНК в научните среди до момента никой не е открил ген, причиняващ психично заболяване, нито група от гени, които вещаят конкретно психично състояние или са необходими за възникването на такова. – Всеки има някакви гени, предразполагащи към психично заболяване – сподели проф. Джеанин Остин, учен и изследовател, ръководител на генетична клиника за психично здраве във Ванкувър365, – но те са много, много далеч от възможността да причинят каквото и да било... Разликата между хората, които страдат, и другите, които не страдат, буквално е това, което им се случва в живота. Вярвам, че упоритият глад за търсене на генетични причини има по-дълбоки корени, отколкото се вижда на пръв поглед. Да не забравяме факторите, които вече споменахме: нежелание да се анализира травмата, от една страна, и неглижиране на науката за човешкото развитие – от друга. Освен това сме склонни да приемаме простите и лесно разбираеми обяснения, както и да се стремим към конкретни причини за почти всяко явление. Ала животът във великолепната си сложност не се поддава на такова опростяване. Притегателната сила на генетичните теории се усилва и от други психологични и социологични динамики. Първото не ни изненадва: никой не обича да се чувства виновен. Независимо дали се отнася за собствените ни действия като индивиди, за страданията на децата ни – като родители, или за множеството недостатъци като общество, веднага настръхваме, когато ни се стори, че ни търсят отговорност. Неутралната, безлична слугиня на Природата, наречена генетика, сякаш ни освобождава от отговорност и от нейната зловеща сянка – вината. Ако гените диктуват съдбата ни подобно на капризни микроскопични богове, нищо не можем да направим. Генетичният аргумент се използва за оправдание на социални неравенства и неправди, които трудно могат да бъдат защитени. Подобно на псевдонауките от миналото – френология, евгеника и др., тя изпълнява дълбоко консервативна функция: ако явления като зависимост и психично страдание се определят най-вече от биологичната наследственост, можем да си спестим усилието да размишляваме как и дали социалната среда подкрепя родителите на малки деца, как обществените нагласи, предразсъдъци и политики обременяват, стресират и отблъскват определени части от населението и с това увеличават страданието им. Писателят Луис Менанд го казва чудесно в статия за Ню Йоркър: „Всичко е в гените“: обяснение за състоянието на нещата, което не заплашва състоянието на нещата. Защо някой би се чувствал недоволен или би се впуснал в антисоциално поведение, ако живее в най-свободната и просперираща страна на планетата? Проблемът не може да е в системата! Грешката е някъде в собствените ни жички366. Всичко това е забележителен парадокс. Вкопчени в генетичния фундаментализъм, за да избегнем личната отговорност и необходимостта от социални промени, ние радикално – и ненужно – се лишаваме от възможността да се справим активно или проактивно с всички страдания. А бихме могли да поемем отговорност, без да стоварваме върху плещите си безполезни упреци и чувство на вина. Още по-жалко е, че пропускаме нещо прекрасно: ако психичното ни здраве не се предопределя от гените, значи не сме тяхна жертва. Напротив, можем да сторим много: всеки от нас поотделно и всички заедно. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|