Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие –
където множеството обладава.
Ти си нормален – щом си се оставил
на туй, което те надига.
Опъваш ли се – ти ще си опасен –
и окован с верига.
ЕМИЛИ ДИКИНСЪН316
15. САМО ДА НЕ СИ ТИ:
РАЗВЕНЧАВАМЕ НА МИТОВЕТЕ ЗА ЗАВИСИМОСТТА
Не намирам съвършено никакво удоволствие в стимулантите, на които понякога се отдавам в безумието си. Не поради наслада застрашавам живота, името и разума си. А в отчаян опит да избягам от мъчителни спомени.
ЕДГАР АЛАН ПО
Брус – съдов хирург от Орегон, тъкмо облича престилката, когато нахълтва полиция.
– Изведоха ме от болницата с белезници – разказва той, припомняйки си онзи слънчев ден преди 7 години. – Беше повече от унизително. Работех в малък град и всички разбраха. Много пъти се гледах на първа страница в местния вестник. Голям позор.
Оказва се, че уважаваният лекар е издавал рецепти на името на пациентите си, но е вземал за себе си лекарствата, към които е пристрастен.
– Употребявах достатъчно и пишех достатъчно рецепти, за да събудя подозрението на полицията, че съм дилър – разказва той.
Само за няколко месеца загадката е разкрита.
Как един висококвалифициран, утвърден лекар като Брус – семеен мъж, баща на тийнейджъри, е стигнал до такива дълбини на самозалъгване, измама и злоупотреба със служебно положение? Без съмнение е разбирал риска за здравето, семейството и прехраната си. Защо изобщо някой се отдава, ако това е правилната дума, на подобно самоунищожително поведение?
Този въпрос ме измъчва почти всеки ден от началото на кариерата ми, но най-силно през 12-те години, в които работих в Даунтаун ийстсайд – квартал на Ванкувър, прочул се с най-концентрирана употреба на наркотици в цяла Северна Америка. Там буквално на няколко пресечки живеят хиляди хора в отчаяна зависимост от всевъзможни субстанции, които приемат по всевъзможни начини: алкохол, опиати, никотин, канабис, кокаин, кристал мет, лепило, спирт. Дори хора, идващи от Ню Йорк, Детройт и Бристол, редовно се шокират от видяното тук.
Ако успехът на лекаря се измерва с това колко дълго живеят пациентите му, то аз бях провал, защото много от моите пациенти си отиваха млади. Умираха от усложнения на ХИВ, от хепатит С, от инфекции на сърдечните клапи, мозъка, гръбнака и кръвта. От самоубийства, свръхдози и насилие. От автомобили, които ги връхлитаха, докато пресичаха натоварени улици в наркотично опиянение. За разлика от високата класа зависими като Брус, който вече се е излекувал и отново работи, моите пациенти бяха изгубили всичко – здравето, външността и зъбите си; семейството, работата и дома си. Тези, които някога бяха разполагали с комфортно ежедневие, го бяха пропилели; а имаше и такива, които бяха изпаднали от главозамайващо богатство до просешка тояга. И през цялото време знаеха, че са изправени пред най-големия залог: собствения им живот. Въпреки това, макар да бяха стигнали до такова дъно, каквото повечето от нас не можем да си представим, не се отказваха от навиците си. На тази тема е посветена и книгата ми от 2009 г. В света на гладните духове.
През последното десетилетие господстващите схващания за зависимостите преживяха известно развитие в посока на повече състрадание, научно основание и здрав смисъл. В много кръгове обаче още царят лъжовни и опасни митове за същността на проблема – от медицината до правосъдието и обществените политики. Дори в добронамерения свят на рехабилитацията има слепи петна. Предвид очевидните недостатъци и пагубните ефекти от стандартните подходи, все повече гласове призовават за нов поглед към нещата.
Но преди да пристъпим нататък, нека се разправим директно с две водещи заблуждения: за зависимостта като лош избор или болест. И двете не могат да обяснят това безмилостно обществено бедствие, но успешно спъват усилията ни да се справим с него.
Тезата за лошия избор не би заслужавала изобщо да се споменава, предвид научния напредък в разбирането за зависимостите, ако не продължаваше да държи здраво в хватката си умовете на много люде и да дава основание за законното преследване на хората, употребяващи наркотици. А тя е толкова погрешна, колкото и смешна – само да нямаше трагични последици. За съжаление, беше ясно изразена и през 2017 г. от тогавашния правосъден министър на САЩ Джеф Сешънс, чиито думи пред публиката във Вирджиния ни върнаха към горчивите времена на войната с наркотиците през 80-те: Трябва да заявим, както ни съветваше Нанси Рейгън: „Просто кажи Не“. Образованието и разясняването на ужасната истина за наркотиците и зависимостта ще помогне на повече хора да правят по-добър избор.
Точният успех на войната срещу наркотиците, която имаше половин век да постигне заявените си цели, се изразява в един тъжен, показателен факт: към момента на речта на Сешънс на всеки 3 седмици свръхдозите вземаха толкова жертви в страната, колкото терористичните атаки на 11 септември. До края на годината над 70 000 американци щяха да починат от свръхдоза317. През 2021 г. броят им надмина 100 000 души318. В Британска Колумбия през 2021 г. от същата смърт загинаха над 1700 души – близо 2 пъти повече от жертвите на COVID-19.
Възгледът за лошия избор при зависимостта – което, ако бъдем честни, на практика означава Сами сте си виновни – е не просто катастрофално неефективен, но и безкрайно сляп. Не съм срещал човек, който в какъвто и да било смисъл на думата да е избрал да стане наркоман, още по-малко пациентите ми от Даунтаун ийстсайд, чийто живот бавно се изплъзваше между пръстите им или гаснеше по улиците, хотелските стаи и задънените алеи на гетото.
Ако някой социално консервативен застъпник на схващането възрази: А нима не са избрали да продължат да бъдат наркомани?, ще цитирам д-р Нора Волков – директор на Националния институт за наркомании в САЩ: [Неотдавнашни] изследвания показаха, че редовната употреба на наркотици води до трайни изменения в мозъка, които затрудняват волевия контрол319. В превод: когато говорим за зависимости, свободната воля в много отношения е невробиологичен non sequitur320.
Аз бих отишъл много по-далеч: повечето зависими хора не са имали особен избор и преди да започнат редовна употреба. Мозъкът им вече е бил увреден от преживяното досега и уязвим за ефектите на избрания наркотик (също нелеп израз впрочем). Това важи както за веществата, така и за поведенческите модели. Накратко казано, теорията за избора игнорира въпроса какво подтиква човека към зависимост.
Парадигмата за болестта, която още се поддържа от повечето специалисти и лечебни програми, е по-състрадателна, но тя също пропуска човешкия елемент. Тя дели ума от тялото – в случая, мозъка от ума, и разглежда мозъка в изцяло биохимична перспектива. А истината е, че събитията в личния и социалния живот, филтрирани през ума, формират мозъка от раждането до смъртта. Чисто научно не можем да отделим биологията от биографията, особено когато става дума за процес с толкова значими психологически пластове като зависимостта.
Не казвам, че няма смисъл да се разглежда неврохимичният аспект на зависимото поведение. В работата си д-р Волков и други показват, че използваните субстанции с времето водят до мозъчни изменения и значително компрометиране на основни функции като регулиране на импулсите (което би помогнало на човек да устои на притегателната сила на наркотика), докато мозъчните вериги на възнаграждението и мотивацията трайно се свързват с желаните наркотици. В този смисъл мозъкът наистина става увреден орган с намален капацитет за рационален избор, обсебен от стремежа за задоволяване на зависимостта.
Грешката ни е във фокусирането върху наркотиците: не е задължително човек да бъде пристрастен към определени вещества, за да се промени мозъчната му химия. Образните изследвания показват сходни вредни изменения в мозъците на хора, които не употребяват наркотици, но имат друг вид зависимост – например към игри в интернет321. Подобни ефекти предизвиква и компулсивната консумация на храни, които задействат мозъчния апарат за възнаграждение322.
Въпреки това изравняването на зависимостта с до голяма степен генетично програмирана, лечима болест323, както вече споменахме, в научен и хуманен аспект е крачка напред спрямо модела налетия избор. Също както не би ни хрумнало да виним собственика на болен бъбрек, няма логика да упрекваме някого, че има болен мозък, особено ако болестта е унаследена324. Проблемът е, че по типично медицински прийом болестната парадигма превръща процеса в патология. Отбележете, че лечението не е синоним на изцеление, което говори повече за неразбирането на медицинската система, отколкото за същината на проблема.
Сподели с приятели: |
