Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- В началото си всички са били логични.
| Преди да стана клиничен психолог, някои ме смятаха за пациент със сериозно психично заболяване – спомня си терапевтът Ноел Хънтър в книгата Травма и лудост в системата за психично здраве. Преди да потърси помощ, тя живее със силен дистрес и чувство, че е контролирана.
– Полудявах, а много се страхувах да не ме вкарат в болница – сподели тя с мен. – Бях при шест или седем психолози, социални работници и психиатри и се сдобих с около осем различни диагнози. Предписали ѝ 5 медикамента и я предупредили, че ще трябва да ги пие цял живот. Боях се да имам деца, за да не им предам генетичните си дефекти – пише Хънтър. – А че в семейството ми се ширеше неимоверно насилие, че студенината и алчността надделяваха над грижата и любовта, че емоционалното пренебрежение се балансираше само от очебийна липса на граници – в това не виждах никаква връзка с проблема371. Но когато потърсила смисъла, той се оказал кристално ясен и без нотка на лудост: параноята ѝ всъщност била верен, безпогрешен емоционален импринт от детството. Без да навлизаме в детайли, в живота ѝ е имало период, когато малка и безпомощна, тя наистина е била контролирана от силни, враждебни личности, което я наранявало, плашело, нарушавало неврологичните ѝ очаквания и изкривило представата ѝ за действителността. Умът е машина за създаване на смисъл. Той генерира истории, за да проумее емоциите, които в момент на уязвимост не е бил в състояние да понесе и може би още не е. В неизговорното минало на индивида обаче емоциите са били съвсем реални и още са такива. Те могат да изплуват по най-различни начини – подобно на убеждението на младата Ноел Хънтър, че някой я контролира. За други хора подобни наративи изглеждат сами по себе си като лудост. Звучи фантастично и казваме, че е напълно непонятно – отбелязва тя. Личният ми опит сочи, че под всеки диагностичен етикет като нейния се крие съвършено понятна, кохерентна история, стига човек да потърси истината в емоционалния и биографичния контекст, а не в съдържанието на параноичната фантазия. Именно прозрението за тази кохерентност и интегрирането ѝ в представата за собствения ѝ Аз дава шанс на Хънтър да разбере себе си и да регулира по-добре емоциите си. И отдавна е спряла доживотните си фармакологични помощници. Виждал съм такива примери неведнъж и съм чувал за много други подобни случаи. Четиридесетгодишната Лесли, която в момента следва магистратура по психология, а неотдавна получи и лиценз за терапевт, е имала сериозни суицидни намерения от 17-ата до около 35-ата си година, включително над дузина опита за самоубийство. Измъчвана била от хронично безсъние, неконтролируем плач и неспособност за трайна връзка. Медицинският ѝ картон напомня на съдържанието на психиатричен справочник: хронична депресия, гранично разстройство на личността, дистимия, паническо разстройство, СДВХ, а за кратко – и биполярно разстройство. Освен това била диагностицирана с хроничен цистит и фибромиалгия. Имало период, в който приемала едновременно 5 различни психиатрични лекарства, включително два антидепресанта, антипсихотик и безнодиазепин; предписали ѝ и трети антидепресант за успокояване на физическата болка успоредно с противовъзпалителния медикамент. Пътят на Лесли към изцелението (тя също вече не взема никакви лекарства) се фокусира върху откриването на смисъла зад многоликите ѝ страдания. Смазващата ѝ убеденост в собствената малоценност се оказва самозащитна стратегия, излязла от релси. Колкото и странно да звучи, някога това е било най-малкото голямо зло. В измъченото си детство (и тук детайлите отново са по-незначителни от контурите) Лесли е имала две възможности за преработването на опита: да заключи, че хората, на които разчита, са некомпетентни, злонравни и изобщо, крайно неподходящи за целта и тя може да се уповава само на себе си в този страшен свят; или да реши, че самата тя е виновна за всичко. Колкото и болезнено да изглежда второто, то е далеч за предпочитане пред първото и неговата ужасяваща перспектива за едно невръстно същество с нулева власт и ресурси. Първата опция на практика не е никаква опция. По-добре да повярваш, че си лош и виновен, което ти оставя надеждата, че ако се стараеш и станеш по-добър, ще те обикнат. Ето как дори осакатяващото чувство за малоценност, срещано у почти всички хора с психиатрични диагнози и зависимости, всъщност се поражда като механизъм за справяне. Ще се върнем на тази тема отново в Глава 30. А какво да кажем за хроничната паника на Лесли? Предполагаемото ѝ мозъчно нарушение в действителност е израз на тревогата, причинена от понесената без време болка. Състоянието на постоянен страх е адаптивна реакция от страна на дете в нейната ситуация, дори при липсата на непосредствена опасност. Но когато се превърнат в навик, този тип адаптации спират да различават големите и малките заплахи, както и отсъствието на такива. Способността да разпознаваме правилно заплахата еволюира по здравословен начин в условията на сигурност и се накърнява от продължителната несигурност в ранна възраст. Възможните последици са чувство за опасност въпреки липсата на такава и обратното – заравяне на главата в пясъка, когато е налице372. Лесли дори се е научила да изпитва състрадание към компулсията си за самонараняване: – Тя се е опитвала да ме предпази от дълбоката болка, която изпитвах или се мъчех да потисна. Когато я попитах защо се е удряла с кожен колан, също както я е биела майка ѝ през детството ѝ, тя отвърна: – Някак ме успокояваше. Чувствах се по-малко нерегулирана. Учудващо, но вярно: същите ментални и поведенчески модели, които хвърлят живота ни в хаос, възникват като опит – бил той временен и частично ефективен, за регулация на нервната система и постигане на баланс между тялото и ума. Наблюдаваме все повече случаи на самонараняване, особено сред младите хора. Ако се дистанцираме от обяснението за психично заболяване, бихме могли да зададем въпроса: защо хората се нараняват? Тези действия, макар и парадоксално, играят ролята на самоуспокоение и носят краткотрайно облекчение, както при Лесли, фактът, че все повече хора прибягват към тях, е белег за нарастващия стрес и травма в обществото. Комикът Даръл Хамънд сподели, че самонараняването му е откривало път към по-контролируема криза от ужаса вътре в теб; онзи, който се вихри в главата ти... Виж ръцете на човек като мен; това не са следи от опит за самоубийство. Не са смъртоносни. Те или казват: „Искам някой да разбере, че съм разстроен“, или: „Когато се заема с раните, да търча и да търся лепенки, да ги почиствам, ще имам проблем, но той ще бъде контролируем, за разлика от онзи в главата ми“. Канадската писателка от индиански произход Хелън Нот описва същия процес с пронизващо красноречие: Кратките мигове, в които острието се плъзгаше по кожата ми, ме избавяха от омразата, която изпитвах към самата себе си. Сякаш раната се превръщаше в клапа, през която се изливаха проклетите ми хаотични емоции... Не исках да умирам, не това беше целта ми. Правех го, за да понеса живота си373. Сами виждате, че много действия и убеждения, които ни се струват чиста лудост от една гледна точка, от друга изглеждат смислени и обясними. В началото си всички са били логични. Наша задача е, ако търсим изцеление, да проумеем смисъла им сега, с помощта на зрялата си преценка и състрадание. * * * Същата поука можем да извлечем от трагедията на великия комик Робин Уилямс. На 10 август 2014 г. – вечерта, преди да отнеме живота си, Уилямс присъства на соаре в луксозния си квартал в Сан Франциско. Другите гости несъмнено са видели онази лъчезарна, топла личност, която всички познаваме. Но под маската е стаено отчаяние. Уилямс страда от деменция с телца на Леви – невродегенеративно заболяване, характеризиращо се с паркинсонови симптоми и прогресираща деменция. За разлика от депресията и тревожността, тук са налице ясни физиологични маркери, макар и видими едва при аутопсия. – Робин губеше ума си и го знаеше – споделя съпругата му след смъртта му. – Все казваше, че иска да рестартира мозъка си. Ала идеята за самоубийство не е била нова; в интервю през 2010 г. сам се упреква, че не му стиска да го направи. Освен щурия си нрав и спонтанния си гений на комик, той притежаваше благост и уязвимост, които докоснаха сърцата на много хора. Любовта му обгръщаше целия свят, но не и него самия. Изворът на страданието му се крие в детството. В популярна публикация във Фейсбук писателката Ан Ламот, израснала в съседство с Уилямс в Илинойс, пише, че като деца много си приличали: уплашени, срамежливи, с ужасно самочувствие и грандомания. Дилемата, която щяла да го преследва цял живот, била как да остане на една крачка пред пропастта. В същата публикация Ламот намеква за възможна наследствена причина на болестта. Ала в думите на самия Уилямс аз долавям повече от достатъчно информация, която би обяснила психоемоционалните му страдания и без да прибягвам до генетични суеверия. – Единствените ми другари, единствените ми приятели като дете бяха въображаеми – признава той, спомняйки си самотата374. Изключителното му умение да създава странни и смехотворни образи се развива като средство за превъзмогване на изолацията в семейство с емоционално дистанцирана майка и всяващ страх баща. И той, по подобие на много от чувствителните деца, става обект на тормоз в училище. Намира известна свобода във фантазиите си, защото героите му могат да говорят и да вършат неща, които аз самият се боях. Първоначалната функция на комичните му способности е да го сближат с майка му. – Обзема те странно желание да установиш връзка с нея чрез комедията и развлечението – споделя с колегата си Марк Марън през 2010 г. Думите му звучат сурово спрямо самия него: няма нищо странно едно дете да търси близост с родителите си. Ако има нещо нередно, то е фактът, че се налага да го прави. Механизмите за справяне, които дават тласък на таланта му, се превръщат в решетки на собствения му затвор: познатите двойни окови на свръхчувствителното дете. Изкусно потиска истинските си чувства под вихрената си комична външност – и остава несравним майстор в това до смъртта си. Кокаинът, намеква веднъж, му служи като отдушник за нагнетената енергия; като риталина за хиперактивното дете. Измъчва го доживотният дискомфорт от собствения Аз, характерен за всеки човек със зависимост; нуждата да избяга от съзнанието за самия себе си: затова сомнамбулства от действеност, по собствения му израз. В един епизод на хитовия телевизионен сериал от 70-те години Морк и Минди той играе едновременно космическия пришълец Морк и самия себе си. – Знаеш ли, ако се научиш да казваш Не, ще имаш много повече време за себе си – поучава го Минди. – Това пък най-малко ми се иска – отвръща Робин с неизразимо тъжни очи. Бездната го поглъща не поради липса на осъзнаване. Много преди да развие дегенеративно състояние, той страда от Синдрома „Моля те, обичай ме“, както сам го нарича – проницателна диагноза, която не би могла да бъде поставена от никой психиатър, следващ буквата на справочника. Как ми се иска някой да му бе помогнал да свърже точките, да съзре в синдрома емоционалния ендоскелет на манийно-депресивните си епизоди, зависимости и суицидни наклонности, а много вероятно – и на фаталното си мозъчно заболяване375. Така би могъл да проследи нишката до уплашеното самотно дете, което някога е бил. Да открие смисъл и спасение. * * *
Какво да кажем тогава за състоянията, традиционно смятани за мозъчни заболявания с предимно генетичен произход – групата от разнообразни поведенчески и мисловни модели, известни под общото название шизофрения и често съпътствани от психози, делюзии и халюцинации? Науката е ясна по въпроса и за пореден път опровергава популярните предразсъдъци. До момента не е идентифициран ген за шизофрения, или по-точно, всички твърдения за откриването му впоследствие са били оттеглени. Мащабни проучвания показват, че най-много около 4% от риска би могъл да се припише на широк кръг от гени, но нито един не е специфичен за състоянието, защото се наблюдават и в случаи на СДВХ или аутизъм376. И тук, ако изобщо нещо се предава по наследство, то е чувствителност, а не заболяване. Дори наименованието би трябвало да ни накара да се замислим: гръцкият корен на термина шизофрения означава Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|