Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- Не съществуват измерими физически маркери за психично заболяване;
- Никоя диагноза не го прави.
| Ние не разглеждаме никое значимо психично разстройство
в рамките на биологията. ПРОФ. АН ХАРИНГТЪН344 Едва 19-годишен, първокурсник по журналистика в Университета на Флорида, Даръл Хамънд за първи път попада в лапите на психичния дистрес. – Ужасът беше неописуем – спомня си известният комик. – Такъв страх; не знам дори как оцелях. Лекуваха ме от депресия и параноя, а също и от психоза, защото им казах, че съм видял как някой говори, но думите не излизаха от устата му, докато устните се движеха. Предписват му антидепресант (амитриптилин) и антипсихотик (тиоридазин). През следващите десетилетия е обследван от близо 40 психиатри и получава най-различни диагнози, сред които депресия, биполярно разстройство, комплексен посттравматичен стрес и куп други, които вече не помни. Водещата презумпция в лечението му е онази, която до голяма степен доминира медицинската мисъл: а именно, че тези страдания се причиняват от биологична болест на мозъка. И съответно го наливат с постоянно променящ се коктейл от лекарства. През всичките години на професионален успех, включително безпрецедентното излъчване на Saturday Night Live в продължение на 14 години и многобройните му роли – от Бил Клинтън до най-обичаното му шеговито-вулгарно въплъщение на Шон Конъри, той продължава да се чувства изгубен, раздразнителен, изолиран и унил. Успява да прекъсне нещастието си единствено със самолечение с алкохол и откровено самонараняване. Тялото му още носи белезите от над 50 порезни рани, които сам си е нанесъл. След 35-годишна психиатрична одисея Хамънд най-после среща лекар – д-р Набил Котби от Медицинския колеж Уейл Корнел в Ню Йорк, който променя живота му с две кратки изречения: – Не искам да наричаш това психично заболяване. Ти си наранен. Прозрението, че симптомите не са проява на някакъв загадъчен медицински проблем, за Хамънд било моментът, в който хорът пее „Алилуя"... – Сякаш казваше, че психичното заболяване идва от много конкретно място. Има си история и в тази история ти си единственият, който няма никаква сила и власт. В десетките години между първия досег със здравната система и срещата с този психиатър никой не попитал Хамънд дали е имал травматични преживявания в детството си. – Не мога да опиша какво е да влезеш в лекарски кабинет, измъчван от остра болка, а отсреща да те погледнат и да ти кажат: Не би трябвало да се чувстваш така. Никой не ми спомена: Ей, дали не си жертва на насилие в детството? По онова време, ако се чувстваш зле без видима причина, минаваше за биполярен. Само това знаеха. Необясними състояния на възбуда и апатия. Лекуваха ме с литий и депакот. Нямаше полза от нито едното. От нищо нямаше полза, докато не стигнахме до истината за живота ми. А тази истина включва порой от насилие от ръцете на собствената му майка345. Психичните страдания несъмнено показват някои черти на заболяване – мозъкът видимо функционира като увреден орган, но конвенционалната психиатрия твърде много набляга на биологичния аспект, свеждайки всичко до нарушен баланс на химикали, продиктуван от ДНК. Мемоарната книга Неспокоен ум на психиатъра Кей Редфийлд Джеймисън – един от най-красноречивите съвременни автори по темата за манийно-депресивната психоза (известна още като биполярно разстройство), е незаменимо четиво за всеки, който иска да вникне в преживяването на едно деликатно съзнание, мятащо се между извънмерно въодушевление и парализиращо отчаяние. Ето как тя си спомня един маниен епизод: Онзи ден умът ми се рееше в небесата благодарение на вещерската отвара от невротрансмитери, която Бог беше програмирал в гените ми. В интерес на истината обаче нито Бог, нито гените имат нещо общо с това. В друга своя книга – Докосната от пламък, Джеймисън още по-ясно твърди, че идеята за генетичната основа на манийно-депресивната психоза е особено завладяваща и почти неоспорима346. Двадесет и пет години по-късно знаем, че научните доказателства в нейна полза не просто не са неоспорими, но на практика не съществуват. Д-р Джеймисън на практика се позовава на литературата, описваща семейни истории, осиновявания и изследвания върху близнаци, която е пълна с погрешни презумпции347. Генетичното доказателство пък е такова само ако човек вече вярва в него; ако гледаме данните, си остава научна фантастика348. Освен това не е елегантно: в работата си с психични проблеми и зависимости (включително моите собствени) винаги съм откривал предостатъчно обяснения за душевното страдание в историите на хората, за да се налага да се търси генетично предопределение. Макар да описва реални явления, терминът психични заболявания фокусира вниманието върху мозъчната физиология, подобно на гръдната болка, да речем, която подсказва намален достъп на кислород до сърдечния мускул в резултат от стесняване на артериите. И ни казва, че проблемът непременно спада към сферата на медицината. Въпреки частичната истина, която съдържат, тези допускания са изключително спорни и ограничават разбирането за същността. И не само това: те са вредни както защото насочват много хора към неподходящо лечение, така и защото изместват перспективата, която би могла да бъде далеч по-пълна, човешка и полезна. Биологичният детерминизъм, от който се водят лекарите на Даръл Хамънд, поставя състоянието му извън обсега на активната му воля за изцеление, още повече затвърждавайки тезата, че той е единственият, който няма никаква сила и власт. Подобно схващане заплашва да задържи страдащия в пасивната позиция на обект на лечението, чиито симптоми следва да се облекчават с прием на лекарства – в много случаи, до края на живота. С преобладаващо биологичния си подход психиатрията допуска същата грешка на други медицински специалности: взема сложни процеси, неразривно свързани с житейските преживявания и емоционалното развитие, лепва им етикет заболяване и решава, че въпросът е приключен. Обучението по медицина не подготвя лекарите да се интересуват от житейския опит на пациентите си, още по-малко да търсят там източника на страданието им. Опростенческите възгледи дават примамливи обяснения, които не искат време и енергия. Много лекари нямат желание да се вгледат в собствените си скрити рани и скърби – в своята сянка, по израза на Карл Юнг. И не само те: както сподели с мен известен колега: – Пациентите също са в играта. И те не искат да се вглеждат в живота си. Това би означавало да потърсят рехабилитация, да променят нещо. Искат се огромни усилия, за да се изцелим от детството. Струва си безкрайно, но е много работа. Генетичното евангелие ни спасява от необходимостта да погледнем болката в очите... и ни оставя на нейната милост. Това ограничение е особено катастрофално – и още по-малко оправдано – в сферата на психичните страдания. Все пак, за разлика от рака и ревматоидния артрит, не съществуват физически находки, кръвни изследвания, биопсии, рентгенографии и скенери, които могат да потвърдят или да изключат психиатрична диагноза. Твърдението сигурно ще изненада мнозина читатели, затова ще го повторя. Не съществуват измерими физически маркери за психично заболяване; само субективни (например за настроението) и поведенчески (нарушения на съня, промени в апетита и др.) Подобно на всички понятия, психичното заболяване е конструкт – рамка, която сме разработили, за да разберем дадено явление и да обясним наблюденията си. Тя може да бъде валидна в някои отношения и погрешна в други, но при всички положения не е обективна. При безогледна употреба рискуваме да се превърне във всеобхватна призма, през която възприемаме и интерпретираме всички данни. Такава перспектива говори не само за наблюдаваното явление, независимо дали става въпрос за религиозно понятие като грешник, или биомедицинско като психично болен349, но и за предубежденията и ценностите на културата, в която се е настанила. В някои общества хората, които получават видения, се възприемат за пророци или шамани; в нашето обикновено се смятат за луди. Не е ясно какво щеше да стане с Жана д‘Арк или средновековната светица и композитор Хилдегард фон Бинген, ако попаднеха в ръцете на днешната психиатрична грижа. Веднъж размишлявах на глас пред публика от стотици слушатели какво би последвало, ако се приближа до премиера на Канада и заявя, подобно на Орлеанската дева, че съм прозрял в бъдещето и съм видял как повежда глобалната борба с климатичните изменения и за начало отказва финансовата помощ за кампанията си от компаниите за твърди горива. Как стигнахме до това схващане за психичното заболяване като биологично явление – освен по силата на типичния материалистки уклон на днешната култура, мислеща предимно с лявото си полукълбо? Отчасти изглежда е наследство от стари стремежи на медицината, нейна неизпълнена мисия. Психиатрията е на прага да стане точна наука – също така прецизна и количествено измерима, както молекулярната генетика – пише журналистът Джо Франклин в удостоената си с награда Пулицър поредица от статии през 1984 г.350 Както и в случая с неизпълненото обещание на геномната революция да обясни здравето и болестта, първоначалният ентусиазъм за научност в психиатрията не знаеше граници. Почти 40 години по-късно още не сме прекрачили въображаемия праг; дори сме се отдалечили от него. За това свидетелстват и думите на д-р Дейвид Къпфър – ръководител на работната група по създаването на петото издание на Диагностичния и статистически справочник на психиатричните разстройства (DSM-5) на Американската психиатрична асоциация. Надяваме се в бъдеще да разпознаваме разстройствата с помощта на биологични и генетични маркери, предоставящи точни, надеждни и напълно валидни диагнози – пише той в прессъобщението по случай издаването му през 2013 г. – Ала тази възможност, която чакаме от 70-те години на XX век, си остава разочароващо далечна перспектива. От няколко десетилетия казваме на пациентите, че скоро ще разполагаме с биомаркери. Но това още не е станало351. Робърт Уитакър – журналист, писател и бивш директор на Отдела за публикации към Медицинския факултет на Харвардския университет, твърдо вярвал в теорията за химичния дисбаланс при психичните заболявания... докато не спрял да вярва. – Когато започнах да пиша в областта на психиатрията, бях убеден, че е точно така – каза ми той. – И как иначе? Прозрял истината, докато проучвал материал за Бостън Глоуб. – Питах хората: можете ли да ми кажете откъде разбрахте, че депресията се дължи на серотонин или шизофренията – на излишък от допамин? Поисках да прочета оригиналните статии, а те ми отговориха: Е, не е точно така; това е метафора. Най-смайващото беше, че когато проследиш собствените им проучвания, се оказва, че не водят доникъде! Разминаването между това, което казват, и това, което пише в собствената им научна литература – това е ключът – то ме срази. Очебийните не-открития са документирани в книгата на Уитакър Анатомия на една епидемия и са потвърдени от други източници352. Противно на собствените ми някогашни схващания, диагнози от рода на СДВХ, депресия или биполярно разстройство не обясняват нищо. Никоя диагноза не го прави. Диагнозите са абстракции и обобщения: понякога полезни, винаги непълни. Те са професионалният жаргон, представящ накратко констелации от симптоми, описани от даден човек, или наблюдения на околните относно поведението, мислите и емоциите му. За въпросния индивид диагнозата някак валидира преживявания, които цял живот са изглеждали твърде дифузни и мъгляви. Това може да е първата крачка към изцелението. Знам го от личен опит. Но когато приемем или повярваме, че диагнозата е обяснение, стигаме до задънена улица, особено ако става въпрос за заболяване на нещо тъй абстрактно като ума. Както каза британската психоложка Луси Джонстън: – Физическото заболяване по принцип може да се провери. Да кажеш: дай да видим кръвните изследвания или ензимите. В повечето случаи има начин да се потвърди или отхвърли. Но в психиатрията се получава порочен кръг. Защо този човек се оплаква от резки промени в настроението? Защото има биполярно разстройство. А как разбрахме, че има биполярно разстройство? Оплаква се от резки промени в настроението. Сещам се за Пух и Прасчо, които обикалят в кръг около дървото и потреперват всеки път, когато попаднат на следи от още един Муслон. Често чувано възражение срещу психиатричните диагнози, особено при деца, е, че патологизират или стигматизират обикновени, здравословни чувства и поведения. Не е ли нормално децата да се чувстват отегчени, неспокойни, ядосани или тъжни? Бих казал: да, но не е толкова просто. Въпреки безспорния риск от свръхдиагностициране, не смятам, че скокът на случаи на СДХВ, да речем, през последните десетилетия се дължи само на наивни родители, безпомощни учители, напористи училищни психолози и безскрупулни фармацевтични компании. Както стана дума и в предишните глави, светът, в който се раждат днешните деца, сякаш изрично затруднява развитието на когнитивната функция и емоционалната саморегулация. Наблюденията ми сочат, че действително сме свидетели на промяна в психичното здраве на децата. В такъв случай защо продължавам упорито да критикувам диагностичния модел? Защото диагнозите не разкриват нищо за събитията и динамиката, които определят въпросните възприятия и преживявания. Те насочват погледа към последствията, а не към многобройните им причини. Едно дете може да бъде невнимателно, неспокойно, незаинтересувано и нервно по най-различни причини: тревожност, напрежение у дома, скука, безинтересен материал, съпротива срещу ограниченията в клас, страх от побойници, авторитарен учител, травма, ако щете, вярвайте – но дори от месец на раждане. Проучване на екип от Университета на Британска Колумбия, което анализира рецептите, издавани на близо 1 милион деца в училищна възраст в продължение на 11 години, показва 39% по-голяма вероятност за диагностициране със СДВХ на родените през декември в сравнение със съучениците им, родени през януари същата година. Защо? Декемврийските деца постъпват в клас почти с година по-малки. Мозъчното им развитие е 11 месеца назад. Оказва се, че им предписват лекарства не за генетично мозъчно нарушение, а за естествено забавено съзряване на мозъчните вериги за внимание и саморегулация353. Да вземем диагнозата опозиционно предизвикателно разстройство (по DSM-5), често съпътстваща СДВХ и други заболявания. Клиника Майо съветва: Ако забелязвате чести и упорити прояви на гняв, раздразнителност, спорове, непокорство или отмъстителност от страна на детето към вас или други авторитетни личности, то може да има опозиционно предизвикателно разстройство354. Ключът тук е в думата към: противопоставянето по дефиниция е възможно само в контекста на взаимоотношение. Мога сам да получа симптоми на настинка или да счупя крака си, но не мога да се противопоставя на някого, да му се ядосам или подразня, ако няма връзка помежду ни. – Ако не ми вярвате, пробвайте довечера да се заключите в стаята си – казвам понякога по време на лекция пред терапевти, родители, учители или медици. – Уверете се, че сте напълно сами и се противопоставете на някого. Ако успеете, пуснете клипа в YouTube – веднага ще обиколи мрежата. Ако не забравяме, че детето се развива в контекста на взаимоотношенията с другите, бихме могли да разберем поведението му само ако разгледаме и средата му. Погледнато по този начин, се оказва, че децата с т.нар. опозиционно предизвикателно разстройство всъщност нямат задоволителна връзка с възрастните до себе си и изпитват естествена съпротива срещу контрола от страна на хора, към които не чувстват достатъчно доверие и близост. Проблемът се задълбочава от опитите да бъдат засрамени или подчинени. Етикетът разстройство не ни казва нищичко за вътрешните преживявания на детето; той отразява само гледната точка на онези, на които поведението му причинява неудобство. Освен това е много показателно за борбата за емоционално надмощие: няма нищо нередно в съпротивата срещу авторитети, които по някаква причина не ни вдъхват доверие и сигурност. Ако днес наблюдаваме повече подрастващи, които проявяват автоматично непокорство, то въпросът следва да бъде: как културата ни вреди на здравите отношения между възрастни и деца? Защо поставяме психиатрични диагнози на най-малките, вместо да диагностицираме – и лекуваме – техните семейства, общности, училища и изобщо, цялото общество? Психиатърът Брус Пери355, специализирал в изследването на травмата, изпитва почти крайно презрение към диагнозите. Не става въпрос за предразсъдък: мрачното му виждане за нормите и практиките в собствената му сфера е резултат от десетилетен опит в обследването на десетки хиляди деца с проблеми и сериозния му принос към обширната литература за т.нар. разстройства. – Когато започнах да се занимавам с психиатрия, бързо ми стана ясно, че диагнозите нямат връзка с физиологията, че са просто описателни и че съществуват стотици физиологични пътища, по които може да се стигне до проблем с вниманието например – сподели той. – А колегите се държаха така, сякаш етикетите бяха нещо сами по себе си... Разбрах, че ако правим изследвания, използвайки тези кухи описания, наречени диагнози, а после анализираме интервенции и резултати, няма да получим нищо смислено. Но точно така става. Днес д-р Пери е убеден, че дори играта по правилата на DSM е пълна грешка и отказва поканата да участва в изготвянето на поредното издание на справочника. – Казах им: вижте какво, след двадесет и пет години хората ще четат това и няма да повярват, че сме имали подобни схващания. Не е редно да се мисли по такъв начин за сложния живот на човешките същества. Той прилага на практика възгледите си в клиниката, в която работи: – Не сме прилагали диагнози от петнадесет-двадесет години, но това не ни пречи да вършим добра клинична работа. Дори се справяме по-добре, като не прибягваме до етикети. Аз следвам същите принципи, воден от наблюденията си в семейната си практика и разбиранията си за човешкото развитие. Когато работя с пациент с психичен проблем (да речем, депресия, тревожност, СДВХ или зависимост), не се интересувам особено от формалната диагноза. Диагностичният ми фокус е насочен към конкретните предизвикателства, с които се сблъсква човекът, и травмите, които стоят в основата им. Що се отнася до рецептите, интересува ме най-вече какво би помогнало за изцелението на душевните рани, проявени в травматичния модел. Вероятно ще се учудите, но аз не съм противник на фармакологията. Никой, който е изпитал или наблюдавал благотворните ефекти на психиатричните лекарства, не може да отрече, че невробиологията действително играе роля в динамиката и потенциалното облекчение на психичното страдание, подобно на всички наши преживявания. Понякога изцелението, за което говоря, може да бъде подпомогнато – не осъществено докрай, но подкрепено – от разумната употреба на подходящи медикаменти. Това сочи не само професионалното ми мнение, но и личният ми опит. Когато бях на около 45, реших да опитам лекарството Prozac, усилващо серотонина. (Смята се, че серотонинът – един от основните невротрансмитери в мозъка, участва в регулацията на настроението и успокояването на агресията.) Скептицизмът ми към нарастващата тенденция да се изписват медикаменти на милиони хора беше засенчен от копнежа за спасение от мъчителното състояние на ума, което ме смазваше ден след ден. Нямам енергия за живот – чета в дневника си от онова време. – Прекарал съм всички уикенди през последните два месеца – всички почивни дни – в изнервено, пасивно състояние на обезсърчение. И съм потиснат, и е потискащо да се живее с мен. Бързо станах друг човек. В рамките на дни съпругата ми с облекчение отбеляза, че чертите на лицето ми са се отпуснали. Посрещах утрините с жизненост, вместо с жлъч, спрях да се държа толкова раздразнително със семейството си, усмихвах се и се смеех много по-често; вместо хладен и наежен, бях изпълнен с нежност. Сякаш някой беше превързал болното ми сърце, за да не потръпва от болка при най-лекото докосване. — Искаш да кажеш, че хората нормално се чувстват така? – възкликнах смаяно пред сестрата на жена ми. – Дори не подозирах! Няколко години по-късно, през 1994 г., прочетох сходен разказ в книгата Нация на Прозак, в която писателката Елизабет Урцел описва собствените си преживявания: Една сутрин се събудих и усетих, че наистина ми се живее. Сякаш миазмата на депресията се беше разсеяла, както се вдига мъглата в Сан Франциско в края на деня. Дали беше заради лекарството? Не се и съмнявах. Както се случва с много новопосветени, първоначалната ми съпротива бързо беше изместена от безмерен ентусиазъм. Станах върл застъпник на прозак в медицинската си практика и дори допусках грешката да търся патология там, където ставаше въпрос за най-елементарно нещастие. – Имате химичен дисбаланс в мозъка, липсва ви серотонин – обяснявах най-сериозно на пациенти, у които забелязвах симптоми на депресия, и вече посягах към кочана с рецепти. Не ми хрумваше, че говоря недоказани неща. Да, лекарството ми помагаше, поне в краткосрочен план. И да, виждал съм и други случаи, в които психиатричните медикаменти подобряват и дори спасяват живота на пациентите. Но това не оправдава заблуждението, че благотворните ефекти на даден препарат доказват биохимичните корени на болестта, камо ли генетичните причини за нея. фактът, че някое лекарство има положителен ефект, не говори нищо за произхода на симптомите. Ако аспиринът облекчава главоболието, това означава ли, че главоболието е причинено от унаследен дефицит на ацетилсалицилова киселина? Ако глътка бърбън ви отпуска, това значи ли, че нервното напрежение се дължи на генетично обусловен недостиг на уиски? В мозъка има около 50 или повече невротрансмитери, чиито сложни взаимодействия тепърва започваме да опознаваме, да не говорим за почти безкрайните възможности, произтичащи от непрекъснатото пресичане на житейския опит с биологията на мозъка и тялото. Нека още веднъж да припомним, че физиологията на мозъка е проявление и продукт на живота в движение и контекст. Освен това, както пише Брус Пери, мозъкът е исторически орган, който съхранява личния ни наратив. И защото го прави със средствата на собствената си химия и невронни мрежи, нищо чудно, че мъчните преживявания водят до смущения в невробиологията. Дори когато образните изследвания показват определени аномалии – както в случая с много травмирани хора, това не доказва, че разстройството има неврохимичен произход. Неотдавна бе публикувано 30-годишно изследване, проследяващо участниците от ранно детство до 29-годишна възраст. Ниското качество на грижата в кърмаческия период се свързва с увеличен обем на ключова емоционална структура в мозъка – хипокампа, както и с повишен риск от гранични черти на характера и суицидни наклонности в зряла възраст. Иначе казано, генетиката на мозъка не е причинила нито болестта, нито неврофизиологичните разлики: всички те са резултат от житейския опит356. Британският автор Йохан Хари изследва зависимостите и депресията от лична и журналистическа перспектива. В бестселъра Изгубени връзки разказва собствения си опит със смазващо лоши настроения и първоначалното въодушевление от диагнозата депресия, която поне обяснявала обезпокоителните му състояния. Вероятно звучи странно, но тогава усетих прилив на радост, сякаш неочаквано съм намерил цял куп пари под дивана. За начина, по който се чувствах, си имаше термин! Ставаше дума за заболяване – като диабета или синдрома на раздразненото черво! Първите впечатления на Хари от медикаментите били положителни – също като моите. Но после продължава: Години по-късно, когато пишех тази книга, осъзнах, че имаше цял куп въпроси, които лекарят не ми беше задал. Например: Има ли причини да се чувстваш потиснат? Какво се случва в живота ти? Има ли мъчителни състояния, които искаш да промениш?357 Отговорите щели да бъдат все утвърдителни. Хари таял в себе си и травма от миналото, и стрес в настоящето, които възприемал за нещо нормално. С времето започнал да разбира, че тесният медицински коловоз, който му помагал да овладее симптомите, не му позволява да постигне изцеление. Сам казва, че не е противник на биологичния подход, но със съжаление добавя, че последният не оставя място за далеч по-разумни прозрения, които биха помогнали на хората да разберат как са стигнали дотук и как да решат проблема. На практика той – как да се изразя – ни дава неточна карта на собствената ни болка. Със сигурност знаем, че колкото по-висока е степента на неблагоприятни събития в детството, толкова по-голям е рискът от душевни разстройства, включително психоза. Едно изследване показва многократно по-висок риск от психоза у хората, пострадали от 5 типа малтретиране в детството, в сравнение с онези, които не са имали подобни травматични преживявания358. Сериозен обзор, публикуван в Schizophrenia Bulletin през 2018 г., заключава, че тежестта на детските травми е свързана с интензитета на делюзиите и халюцинациите359. Ричард Бентал – клиничен психолог, учен и член на Британската академия, обобщава научните данни по следния начин: Връзката между нещастията в детството и бъдещите психиатрични разстройства е горе-долу толкова статистически значима, колкото тази между пушенето и рака на белите дробове. Освен това вече разполагаме със сериозни доказателства, че тези преживявания повлияват мозъчната структура, което обяснява много от образните находки при психиатрични пациенти360. Същата теза откриваме и в изследване на Харвардския университет, което заключава: Тези мозъчни изменения могат да бъдат разбрани най-добре като адаптивни реакции за подпомагане на оцеляването и възпроизводството в трудни условия. Връзката им с психопатологията е комплексна361. Има нещо, което анализаторите на научни статии не казват, макар да е видно за много лекари, работещи с психични страдания: не е задължително явното малтретиране да се отрази негативно на невробиологията на мозъка или работата на ума. Невробиологията е спектър, също като психичната болест и здраве. Емоционалната травма в периода на развитие може да има физиологични последици и без насилие или нехайно отношение. Както пояснява Брус Пери, неблагоприятните събития в детството – достатъчно сериозни, за да отговарят на официалните критерии за такива – са важни, но не така определящи, както историята на взаимоотношенията... Най-значимият предиктор на функционирането в настоящето са сегашните ви връзки, а на второ място – историята на връзките ви досега. * * *
Често чуваме: Не бъди толкова чувствителен. Което е все едно: Не бъди толкова себе си. Генетичните слабости не означават непременно болест, но могат да повишат чувствителността към превратностите на живота – един далеч не тривиален ефект. Чувствителните хора преживяват стреса по-силно и по-дълбоко, и то не само в субективен, но и във физиологичен смисъл. И маймуните, и хората могат да наследят например гени, свързани с производството на определени мозъчни вещества като серотонин, които ги правят по-уязвими за негативните преживявания, или обратното – по-податливи на ефектите от позитивните. (Разбира се, чувствителността също е спектър.)
Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|