Въз основа на така изяснената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното

От възприетата в хода на съдебното следствие за безспорна фактическа обстановка се установи, че подсъдимият Р. Б. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 130, ал. 1 НК, до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд.

На .12.2011 г., в с. Д. , на ул. „”, пред дома на Т. Д. подсъдимият Р. Б. е причинил на частния тъжител И. И. телесна повреда, изразяваща се в порезна рана по дланната повърхност на показалеца на дясната ръка с липса на тъкан и прободна рана по дланната повърхност на ІV-ти пръст на лявата ръка. Телесните увреждания от този вид причиняват временно разстройство на здравето, неопасно за живота, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК. По своята медико-биологична и правна характеристика уврежданията представляват лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 НК. Между деянието на подсъдимия Б. и причинения резултат е налице пряка причинна връзка.

От субективна страна деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл. Както се установи от анализа на доказателствата деецът е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване. За да определи формата на вината съдът обсъди не само субективното отношение на дееца, но и всички налични обективни признаци, съпътстващи извършването на деянието. В тази връзка оцени мястото, където са нанесени ударите – по дланите на двете ръце; начина, по който е сторено това – с нож; състоянието на пострадалия по време на нападението – невъоръжен, защитаващ се с голи ръце, опитвайки се да отнеме ножа от подсъдимия. Неоснователни са възраженията на защитата, че подсъдимият Р. Б. не е действал при пряк умисъл, а е използвал ножа да се предпази от нападението на пострадалия. С оглед установената по делото фактическа обстановка подобни твърдения остават напълно необосновани и неподкрепени от доказателствения материал по делото.

Настоящият съдебен състав счита за незаконосъобразен извода на първоинстанционния съд за приложимост на института на реторсията по отношение на причинената лека телесна повреда от страна на подсъдимия Б.. Разпоредбата на чл. 130, ал. 3 НК изисква пострадалият да е отвърнал веднага на дееца със също такава телесна повреда. Както беше изяснено от фактическа страна механизмът на причиняване на нараняванията на подсъдимия Б. е съвсем различен и не може да бъде вменен във вина на частния тъжител. Доколкото в настоящия случай не е имало изискуемото от закона изравняване на позициите на страните, то и институтът на реторсията е неприложим. Поради изложеното съдът намира, че в тази си част първоинстанционната присъда следва да бъде отменена, а на подсъдимия да бъде наложено справедливо наказание за извършеното от него деяние.

При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Б. съдът отчете като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, напредналата му възраст, сравнително ниската лична обществена опасност на дееца, тежкия дългогодишен конфликт между двете семейства, добросъвестното му процесуално поведение. Отговорността на дееца се отегчава от средството, с което са причинени телесните увреждания на пострадалия, както и от техния брой.

Като анализира индивидуализиращите отговорността обстоятелства, с оглед относителната тежест на всяко едно от тях и в тяхната съвкупност, съдът намира, че за постигане целите на наказанието, предвидени в чл. 36 НК, подходящо и справедливо наказание на подсъдимия Р. Б. следва да бъде определено при условията на чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54 НК, а именно пробация с двете задължителни пробационни мерки в срок, определен към минимума – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година.

По отношение на обвинението срещу подсъдимия Р. Б. за извършено престъпление по чл. 146, ал. 1 НК

В хода на съдебното следствие по несъмнен начин се установи, че на .12.2011 г. подсъдимият Р. Б. е обидил пострадалия И., псувайки го с думите „да ти еба майката”. По този начин подсъдимият в недопустима от закона форма е изразил негативното си отношение към частния тъжител, тъй като използваният израз съгласно общоприетите морални норми на човешко общуване има обективно унизителен характер. В тази насока въззивната инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд.

По отношение на другата дума, използвана от подсъдимия Б. – „айдук” или „хайдутин”, настоящият съдебен състав намира, че същата няма унизителен характер по смисъла на чл. 146, ал. 1 НК. Хайдутинът в периода преди Освобождението на България е бил революционер, бунтовник. По-различна смислова натовареност има думата „айдук”, която се свързва в народното мислене по-скоро с човек – разбойник, непрокопсаник, бездомник. Негативният смисъл в настоящия случай, обаче, идва не от самата дума, употребена от подсъдимия, а от общото звучене на изречението, в което тя е включена – „Хайдутино, ти уби коня ми”. Поради изложеното съдът намира, че по отношение на тази дума деянието на подсъдимия Б. е несъставомерно, доколкото липсва един от признаците от обективна страна, а именно казаното да е унизително за честта и достойнството на пострадалия. В тази част първоинстанционната присъда следва да бъде отменена, а подсъдимият Р. Б. – да бъде оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 146, ал. 1 НК

Подсъдимият е извършил посоченото деяние умишлено, като е съзнавал, че думите му са унизителни за честта и достойнството на пострадалия, че последният ги чува, като цели те да бъдат възприети от частния тъжител.

Настоящият съдебен състав не може да сподели изводите на първоинстанционния съд за приложимостта на института на реторсията по отношение на престъплението по чл. 146, ал. 1 НК. Законът изисква обиденият веднага да отвърне на дееца с обида. Установи се по делото, че частният тъжител е нарекъл подсъдимите „мръсни цигани”. Това, обаче, не е станало веднага, след като е бил обиден от Б. с изречените псувни. От събраните по делото доказателства се установява, че конфликтът вече е бил приключил, семейството на подсъдимите се е прибрало у дома си и е започнало да се суети около нараняванията на подсъдимия, когато свидетелите С. Б. и С. Д. чули частния тъжител да крещи обидните думи през оградата. В основата на института на реторсията стои идеята на законодателя, че страните са изравнили позициите си, като на дееца незабавно е отвърнато с обида, т.е. на злото е отвърнато със същото зло. Засегнатият намира удовлетворение с причиняване на същото деяние на засегналия го. Двете страни са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон, поради което се изисква отговорът да дойде веднага, незабавно след отправената обида. Този елемент в настоящия случай не е налице, поради което въззивният състав намира, че институтът на реторсията е неприложим. В тази част първоинстанционната присъда следва да бъде отменена, а на подсъдимия да бъде наложено справедливо наказание за нанесената обида.

При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Б. съдът отчете същите смекчаващи обстоятелства, посочени по-горе при разглеждането на първия пункт на обвинението. Отегчаващи такива не се установяват.

Като анализира индивидуализиращите отговорността обстоятелства, с оглед относителната тежест на всяко едно от тях и в тяхната съвкупност, съдът намира, че за постигане целите на наказанието, предвидени в чл. 36 НК, подходящо и справедливо наказание на подсъдимия Р. Б. следва да бъде определено при условията на чл. 54 НК в минимален размер, а именно глоба в размер на 1000 лева.

На основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия Р. Б. следва да се определи общо най-тежко наказание измежду наложените му две по настоящото дело, а именно пробация със следните пробационни мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година

С оглед приетото относно съставомерността на деянията по чл. 130, ал. 1 НК и чл. 146, ал. 1 НК, настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд относно частичната основателност на предявените в тази връзка граждански искове от пострадалия И. И.. Общите предпоставки за гражданската отговорност са налице, тъй като извършеното от подсъдимия съставлява деликт, за който същият дължи обезщетение. Пирдопски районен съд правилно е определил размера на дължимите обезщетения, като е взел предвид установените по делото реално претърпени болки и страдания от страна на частния тъжител И. И., поради което в тази част обжалваната присъда следва да бъде потвърдена.

По отношение на обвинението срещу подсъдимия Р. Б. за извършено престъпление по чл. 147, ал. 1 НК

От възприетата в хода на съдебното следствие за безспорна фактическа обстановка се установи, че подсъдимият Р. Б. е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл. 147, ал. 1 НК, до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд. На .12.2011 г. в село Д. , на ул. „”, както и в РУП – П. подсъдимият Р. Б. е твърдял пред трето лице, че пострадалият е извършил престъпление, а именно убил е негов и на съпругата му кон.

След извършена правна интерпретация на установените по делото факти, обаче, настоящият съдебен състав достигна до категоричния извод, различен от този на първоинстанционния съд, а именно за несъставомерност на деянието от субективна страна. При пряк умисъл деецът трябва да съзнава осъществяването на всички елементи от престъпния състав. При клеветата това обхваща и обстоятелството, че пострадалият не е извършил приписваното му престъпление. Деецът е сигурен, че приписваното престъпление не е извършено от пострадалия, като цели твърденията му да стигна до съзнанието на поне едно трето лице. Умисълът за клевета се изключва, когато подсъдимият е уверен в истинността на приписваното престъпление, която увереност е обоснована от обективни факти. Свидетелят С. Б. потвърждава в своите показания, че е изчезвал кон на семейството. Свидетелят Г. М. установява какви са били точните думи на подсъдимия – „цялото село знае”. От тях може да се направи извод за категоричната увереност на Б., че частният тъжител е убил неговия кон. Тази увереност изключва прекия умисъл за извършване на престъплението клевета. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че за посоченото деяние не може да бъде ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Р. Б.. В тази част първоинстанционната присъда следва да бъде отменена, а подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 147, ал. 1 НК.

По отношение на гражданския иск, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, уреждаща общия фактически състав на основанието на гражданската отговорност, свързва възникването на задължение за обезщетяване на вредите с наличието на вина у дееца. С оглед направените по-горе изводи за несъставомерност на деянието от субективна страна, съдът намира, че не са налице общите предпоставки за гражданската отговорност на подсъдимия Б.. На това основание присъдата на П. районен съд в тази част следва да бъде отменена и да бъде постановена друга, с която предявеният от гражданския ищец иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

От събраните по делото доказателства безспорно се установи, че подсъдимата Л. Б. е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 130, ал. 1 НК. На .12.2011 г. подсъдимата е причинила на частния тъжител И. И., хвърляйки камък от улицата, телесна повреда, изразяваща се в хематом на лява коленна става. Посоченото телесно увреждане е причинило временно разстройство на здравето, неопасно за живота, продължило около 10-15 дни. По своята медико-биологична и правна характеристика увреждането може да се определи като лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 НК.

От субективна страна деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл. Както се установи от обективния и цялостен анализ на събраните по делото доказателства, подсъдимата е съзнавала общественоопасния характер на деянието си, предвиждала е неговите общественоопасни последици и е искала тяхното настъпване. Субективната съставомерност на деянието може да се изведе от обективните признаци, съпътстващи извършването на деянието – размера на камъните – големи, и силата, с която същите са хвърляни от подсъдимата в посока към частния тъжител – достатъчна, че да го достигнат.

Поради изложеното по-горе, настоящият съдебен състав намира, че постановената от първоинстанционния съд оправдателна присъда по повдигнатото срещу подсъдимата обвинение за извършено престъпление следва да бъде отменена, а вместо нея да бъде постановена нова, с която Л. Б. да бъде призната за виновна.

Съдът прецени, че са налице предпоставките на чл. 78а, ал. 1 НК за освобождаване на подсъдимата от наказателна отговорност и налагане на административно наказание глоба. За извършеното от нея престъпление се предвижда наказание лишаване от свобода до две години или пробация. Подсъдимата не е осъждана за престъпление от общ характер и не е освобождавана от наказателна отговорност. От престъплението няма причинени имуществени вреди. Поради изложеното съдът постанови освобождаване от наказателна отговорност на подсъдимата Б. за извършеното от нея престъпление по чл. 130, ал. 1 НК

При индивидуализацията на наказанието съдът отчете като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало, добрите характеристични данни на подсъдимата, сравнително ниската лична обществена опасност на дееца, тежкия дългогодишен конфликт между двете семейства, добросъвестното й процесуално поведение. Отегчаващи отговорността обстоятелства не бяха установени.

След като подложи на анализ посочените обстоятелства поотделно и съобрази относителната им тежест, настоящият съдебен състав освободи подсъдимата от наказателна отговорност и й наложи наказание в минималния предвиден в закона размер, а именно глоба в размер на 1000 лева.

С оглед приетата от съда съставомерност на деянието на подсъдимата Б. по чл. 130, ал. 1 НК, намира, че са налице и предпоставките по чл. 45 ЗЗД за ангажиране на гражданската й отговорност. В настоящия случай са осъществени всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, поради което гражданският иск е доказан по основание. По отношение на размера, съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като причинената телесна повреда е причинила болки и страдания на пострадалия за около 15-20 дни и е довела до известни затруднения на функцията на левия долен крайник – ходенето, настоящата инстанция оценява размера на причинените неимуществени вреди на 300 лева. За разликата до пълния предявен размер първоинстанционният съд правилно е отхвърлил предявения граждански иск като неоснователен.

След извършената правна интерпретация на установените по делото факти, въззивната инстанция достигна до категоричния извод за недоказаност на обвинението в частта, касаеща нанесената обида на частния тъжител чрез изричането на псувня по негов адрес от страна на подсъдимата. Фактическите изводи на първоинстанционния съд в обратния смисъл настоящият съдебен състав намира за необосновани. С оглед на което съдът намира, че не е извършено деянието, за което на подсъдимата е повдигнато обвинение. По отношение на другата дума – „айдук” или „хайдутин”, важи всичко казано по-горе по обвинението за същото престъпление срещу подсъдимия Р. Б., което съдът намира за ненужно да преповтаря.

С оглед крайните изводи по това обвинение – за липса на извършено деяние за думите „да ти еба майката” и несъставомерност от обективна страна за думата „айдук”, настоящият съдебен състав намира, че подсъдимата Л. Б. следва да бъде изцяло оправдана по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 146, ал. 1 НК. Първоинстанционната присъда, с която е призната за виновна и е освободена от наказание с прилагане на института на реторсията, следва да бъде отменена.

По отношение на обвинението срещу подсъдимата Л. Б. за извършено престъпление по чл. 147, ал. 1 НК

От приетата за безспорна фактическа обстановка се установи, че подсъдимата Л. Б. е осъществила от обективна страна състава на престъплението клевета. На .12.2011 г. в село Д. , на ул. „” същата е твърдяла пред трето лице, че пострадалият е извършил престъпление, а именно убил е неин и на съпругата й кон.

По отношение на субективната страна въззивната инстанция намира, че деянието е несъставомерно. В тази насока важи всичко казано по-горе по отношение на обвинението за клевета, повдигнато на подсъдимия Р. Б., което прави излишно преповтарянето на същите изводи. Настоящият съдебен състав приема, че при тези данни не може да сподели изводите на първоинстанционния съд, че подсъдимата е съзнавала общественоопасния характер на извършеното и е целяла настъпването на неговите общественоопасни последици. Деянието е несъставомерно, поради което подсъдимата Л. Б. следва да бъде оправдана, а обжалваният съдебен акт, с който същата е призната за виновна и е освободена от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, да бъде отменен.

По отношение на гражданските искове за неимуществени вреди от престъпленията по чл. 146, ал. 1 НК и чл. 147, ал. 1 НК, съдът намира, че следва да бъдат отхвърлени изцяло. Посочените деяния не осъществяват фактическия състав на гражданската отговорност, предвиден в чл. 45 ЗЗД, поради което искането за обезвреда на причинените неимуществени вреди се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Присъдата на Пирдопски районен съд в тази част следва да бъде отменена.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че с оглед приложения институт на реторсия разноските по делото следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили. Съгласно константната съдебна практика, когато съдът е освободил от наказателна отговорност подсъдимия и частния тъжител или е наказал и двамата, те са поставени в еднакво положение по отношение на наказателноправните последици от своите деяния. В този случай, ако разноските като гражданскоправни последици бъдат възложени само на подсъдимия, това би довело до несъответствие между гражданската и наказателната част на присъдата. Поради това при прилагане на реторсия въпросът за разноските не се обсъжда и същите остават за страните така, както са ги направили (вж. Решение № 53 от 03.06.1957 г. по н. ч. пр. № 44/1957 г. на ОСНК на ВС, Решение № 96 от 26.02.1972 г. по н. д. № 48/1972 г., І Н. О. на ВС, Решение № 464 от 24.09.1981 г. по н. д. № 466/1981 г., І Н. О. на ВС, Решение № 255 от 17.06.1992 г. по н. д. № 144/1992 г., І Н. О. на ВС).

Въпросът за възлагане на разноските, направени в първоинстанционното производство, пряко зависи от резултата от въззивната проверка на обжалваната присъда. С оглед отмяната на първоинстанционния съдебен акт в частите, с които е приложен институтът на реторсията, настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе по въпроса за разноските в съдебното производство. На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимите следва да заплатят на частния тъжител И. И. по 614,50 лева, представляващи направените по делото разноски за две инстанции.

Доколкото първоинстанционната присъда беше изменена в частта относно предявените от пострадалия граждански искове, следва да се намали и сумата, представляваща дължимата държавна такса, която подсъдимият Р. Б. е бил осъден да заплати по сметка на Пирдопски районен съд от 64 лева на 50 лева.

По изложените съображения С. окръжен съд постанови присъдата си.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.