Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Цялото семейство в Ханалей, Хаваи, 2015 г.
Семейният ни живот включва много игри. Години наред играех тенис с всеки от тримата ми синове на един квартален корт – с това са свързани някои от най-скъпите ми спомени. Научих Рийд и Виктор да играят шахмат много рано и двамата станаха силни играчи. Харесваше ми да ги водя по турнири, от които те винаги се връщаха с по някоя бляскава купа. Синът на Рийд – Дезмънд, и синът на Виктор – Джейсън, са също силни играчи и рядко минава семейна сбирка, без да се изиграят една-две партии. Забавляваме се и с други игри. Играем скрабъл, в която дъщеря ми Ийв е винаги безспорен победител. Но най-голямо удоволствие ми доставят игрите на покер с умерени залози и пинокълът с Рийд и Бен по правилата, по които навремето играех с баща ми и неговия брат чичо Абе. Понякога Виктор ни развлича с магически трикове. В гимназията всички го знаеха като шегаджия, а в юношеството си вече беше професионален илюзионист и го канеха по празненства за деца и възрастни. Всички присъствали на церемонията по завършването на неговия випуск в гимназията „Гън“ помнят как четвъртитата му академична шапка пламна, докато отиваше да получи дипломата си. Церемонията бе прекъсната от всеобщи възклицания, последвани от гръмки аплодисменти. Аз бях стъписан не по-малко от всички останали и после го умолявах да ми каже как е направил този номер. Като истински магьосник обаче той твърдо отказваше да разкрие която и да е от професионалните си тайни – дори на собствения си баща, – но този път направи изключение и ми сподели секрета на пламтящата шапка: скрито в периферията съдче от алуминиево фолио, пълно с течност за запалка, кибритена клечка и ето ти пламтяща шапка! Бях така погълнат от преподаването, писането и финансовото подсигуряване на семейството, че сега осъзнавам колко съм пропуснал. Съжалявам, че не съм прекарвал повече време с всяко от децата си. На погребалната церемония на моя приятел Лари Зароф едно от трите му деца разказа за любима семейна традиция: всяка събота баща им прекарвал по-голямата част от деня с едно от трите си деца. Обядвали заедно, разговаряли и избирали книги в книжарницата. Каква чудесна традиция! Докато слушах, ми се искаше да бях участвал по-осезателно в живота на всяко от децата си. Ако ми се дадеше втори шанс, бих променил това. Тъй като родителските функции в ежедневието изпълняваше основно Мерилин, тя отлагаше писането, докато децата отраснаха. След като публикува необходимия брой научни статии, и тя като мен започна да пише за по-широка читателска публика. През 1993 г. издаде „Кръвни сестри. Френската революция в паметта на жените“, а след нея и още седем книги, сред които „История на съпругата“, „Раждането на шахматната царица“, „История на гърдата“, „Как французите създадоха любовта“, „Социалният пол“ и „Американските гробища“ в съавторство със сина ни Рийд, който се занимава с художествена фотография. Всяка от тези нейни книги беше голямо приключение за мен. С нея винаги сме си първи читатели. Тя твърди, че моето възхищение от женските гърди е вдъхновило „История на гърдата“ – културологично изследване на възприемането и изобразяването на женското тяло в хода на историята. И все пак любимата ми нейна книга е „Раждането на шахматната царица“, в която тя проследява еволюцията на тази шахматна фигура, въведена в играта едва стотици години след създаването ѝ. Около 1000 г. тя влиза в състава на останалите фигури като най-слаба, след което постепенно набира сила в синхрон с нарастващата власт на европейските кралици. В края на XV в., по времето на кралица Изабела I Кастилска, шахматната царица придобива своя настоящ статус на най-силна фигура на шахматната дъска. Присъствал съм на много представяния на книги на Мерилин в книжарници и университети и винаги съм изпитвал огромна гордост. Сега тя завършва друга своя книга – „Влюбчивото сърце“, в която изследва въпроса как сърцето се е превърнало в символ на любовта. Въпреки своята отдаденост на професията, и Мерилин, и аз сме здраво свързани със семейството си и изпълняваме ролите на майка и баща и баба и дядо вече над шейсет години. Стараем се домът ни да е приветливо място не само за децата ни, но и за нашите приятели и приятелите на децата ни. У дома се състояха много сватбени тържества, литературни четения и прощъпалници. Може потребността от това у нас да бе по-остра, отколкото при повечето хора, тъй като навремето оставихме своите родители на Източния бряг и си създадохме нов семеен и приятелски кръг в Калифорния, живеейки с корени по-скоро в бъдещето, отколкото в миналото. Макар през годините да пътувахме много, до редица европейски държави, до тропически острови в Карибско море и Тихия океан, до Китай, Япония, Индонезия и Русия, аз чувствам как с напредването на възрастта нараства и неохотата ми да напускам дома. Самолетният синдром ми се отразява все по-зле и дългите пътувания буквално ме разболяват. Що се отнася до Мерилин, която е родена само девет месеца преди мен, тя често ми се струва с двайсет години по-млада от мен. Поканите за лекции в далечни държави неизменно отклонявам, но в много случаи предлагам като алтернатива видеоконференцията. Ограничил съм пътуванията до Хаваите, по-рядко пътувам и до Вашингтон, Ню Йорк и Ашланд, където всяка година се състои орегонският Шекспиров фестивал. В интервю, включено в документалния филм „Изцелението „Ялом“ (Yalom's Cure) от 2014 г., дъщеря ми Ийв откровено казва на снимачния екип, че Мерилин и аз поставяме своята връзка винаги на първо място – тоест преди връзката с децата си. Първоначалната ми реакция беше да възразя, но сега съм убеден, че тя бе права. Ийв сподели, че е поставила децата си на първо място, но със съжаление уточни, че бракът ѝ издържал само двайсет и пет години. В разговор след прожекцията зрители отбелязаха, че нашият брак изглеждал стабилен и траен, докато и четирите ни деца имали зад гърба си разводи. Аз отвърнах, че това може би се дължи и на въздействието на някои исторически фактори: 40 до 50% от днешните бракове в Съединените щати приключват с развод, докато сред моите съвременници разводът беше рядко явление. През първите двайсет и пет-трийсет години от живота си не познавах и един разведен мъж. В отговор на подобни коментари на Мерилин всеки път ѝ идваше да възрази: „Хей, три от децата ни се радват на щастлив втори брак“. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|