Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Корицата на сп. „Парископ“, 20 май 2015 г.
Домакин на лекцията ми бе Московският институт по психоанализа, а залата, където говорих, бе често използвана за рок концерти. Спонсорите бяха предвидили симултанен превод и бяха осигурили няколкостотин комплекта слушалки, но дойдоха хиляда и сто души и настана такъв хаос, че домакинът трябваше да изостави идеята за слушалките. На подиума бе изпратена една много притеснена преводачка със задачата да превежда на живо. Още в началото на лекцията забелязах, че шегите ми не предизвикват усмивки сред публиката, и осъзнах, че има сериозен проблем с превода. По-късно домакинът ми каза, че на преводачката ѝ били необходими петнайсетина минути да се успокои, но след това се справила много добре. Последва драматизация на „Арабеска“ – история от сборника „Мимолетни създания“, в която се разказва за руска балерина. Ролите пресъздадоха двама необикновено красиви актьори в екзотични костюми, мълчаливо наблюдавани от възрастен мъж (предполагам това бях аз), седнал в единия ъгъл. Те играеха на фона на голям филмов екран, на който ръка с четка и масло рисуваше красиви сюрреалистични образи. Събитието завърши с маратонно подписване на книги. Докато още бях в Москва, приех една необичайна покана: да проведа с група банкови служители беседа за екзистенциализма с продължителност час и половина. Срещата бе в красива, просторна зала на последния етаж на един небостъргач. Публиката ми се състоеше от петдесетина души, сред които директорът на банката, един от малцината, които говореха английски език. Аз, разбира се, не знаех и дума руски и преводът доста утежни ситуацията. Аудиторията ми изглеждаше крайно незаинтересувана от екзистенциализма и не задаваше никакви въпроси. Отдадох нежеланието им да участват в свободна дискусия на присъствието на техните мениджъри и се опитах да обсъдя това с тях, но без резултат. Директорът, който седеше на предния ред, приковал поглед в айпада си, ме прекъсна двайсетина минути след началото, за да съобщи, че Европейският съюз току-що е наложил още по-тежки санкции на Русия, и пожела в оставащото време да обсъдим тревогите им, породени от новосъздалото се положение. Съгласих се с готовност, тъй като бездруго никой не бе особено въодушевен от темата за екзистенциализма, но отново настана мълчание. Още веднъж изразих загриженост, че участниците може би не са склонни да изразяват лично мнение пред своите началници, но въпреки усилията си не успях да се справя с това безизходно положение. Авторът със съпругата си Мерилин пред Кремъл, 2009 г. Останах с чувството, че далеч не съм заслужил високия си хонорар, който ми бе платен по странен начин. Казаха ми, че ще го получа следващия ден на вечеря, организирана от университета в моя чест. След десерта на тази вечеря един мъж скришом ми подаде обикновен бял пощенски плик, пълен с американски долари. Допуснах, че това тайно плащане може да е жест към мен – за да избегна данъка върху възнаграждението си, – но можеше и да е начин банката да се освободи от малко неотчетени доходи. С напредването на възрастта все повече избягвам далечните полети и предпочитам видеоконференциите. Отивам в оборудван за тази цел офис близо до дома ми, откъдето говоря пред своята публика и отговарям на въпросите ѝ в продължение на около деветдесет минути. Откакто спрях да пътувам надалеч, съм участвал в десетки видеоконференции, но проведената през май 2016 г. с Китай бе най-необикновената. През обичайните деветдесет минути ме интервюираха трима китайски психиатри. Преводач, изпратен в Сан Франциско със самолет специално за случая, седеше до мен и превеждаше техните въпроси и моите отговори. На следващия ден спонсорите ми казаха, че интервюто имало многобройна публика, но аз бях смаян, когато ми изпратиха снимка на залата и точния брой на присъствалите: 191 234 души. И понеже изразих изненада и съмнение в числото на публиката, китайският спонсор ми отговори: „Д-р Ялом, и вие като повечето американци съвсем не си давате сметка за необятността на Китай“. Всеки ден получавам имейли от читатели от различни краища на света и се старая да отговоря на всеки от тях, обикновено с нещо простичко като „Благодаря, че ми писахте“ или „Много се радвам, че работата ми има значение за вас“. Внимавам да спомена и името на конкретния човек, за да е сигурен той, че действително съм прочел писмото му и отговарям лично на него. Това ми отнема доста време, но пък ми създава усещането, че ежедневно изпълнявам някаква форма на медитацията „Любяща доброта“, която практикуват много от моите приятели будисти. Почти всеки ден получавам молба за консултация от някое далечно място по света – от хора, които желаят да разговаряме по Скайп или са готови да дойдат със самолет в Калифорния. Онзи ден един мъж ме питаше дали съм склонен да разговарям по Скайп с майка му, пенсионирана психотерапевтка, в деня на празненството по случай нейната стогодишнина. Освен писма читателите понякога ми изпращат подаръци и домът ни е украсен с предмети от Гърция, Турция, Иран и Китай. Но най-удивителния подарък получих от Сакеларис Кутузис, известен гръцки скулптор, който живее и работи на малкия остров Калимнос. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|