Авторът със своята съпруга Мерилин, Сан Франциско, 2006 г.
След всеки от разводите на децата ни с Мерилин безкрай обсъждахме въпроса в какво може да сме сгрешили. Отговорни ли са родителите за неуспешните бракове на своите деца? Сигурен съм, че мнозина родители са си задавали същия тежък въпрос. Разводът обикновено е болезнено преживяване и за близките на развеждащите се. Мерилин и аз споделяхме болката на своите деца, до днес поддържаме много близка връзка с тях и с внуците си и се радваме, че те се подкрепят един друг.
ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА.
ОТНОСНО ИДЕАЛИЗИРАНЕТО
Откакто преди четирийсет и пет години книгата ми „Теория и практика на груповата психотерапия“ се утвърди като учебник, аз имам предани читатели сред студентите и терапевтите. Основната ми публика са те и никога не съм очаквал да имам по-широк читателски кръг. Затова бях едновременно изненадан и развълнуван, когато сборникът ми с терапевтични истории „Палач на любовта“ стана бестселър в Съединените щати и бе преведен на множество езици. Винаги съм се радвал, когато приятели ми пишат, че са видели книгата ми изложена на някое летище в Атина, Берлин или Буенос Айрес. По-късно, когато и романите ми започнаха да стигат до чуждоезична аудитория, аз с удоволствие получавах по пощата екземпляри от най-различни издания: на сръбски, български, руски, полски, каталунски, корейски или китайски език. Постепенно свикнах с факта (който никога не успях да си обясня напълно), че огромна част от читателите ми са в други държави и познават книгите ми чрез друг език.
Години наред Мерилин недоумяваше защо единствената голяма държава, в която ме пренебрегваха напълно, беше Франция. Тя е франкофон от времето на първите си уроци по френски език на дванайсетгодишна възраст, любовта ѝ към Франция пламна още по-силно след прекараната там година по програма на колежа „Суийт Брайър“. Аз самият неведнъж опитвах да подобря френския си език с различни учители, но напредъкът ми бе така нищожен, че дори жена ми заключи, че това просто не е за мен. През 2000 г. едно новосъздадено френско издателство – „Галаад“, ми изпрати оферта за закупуване на правата на седемте книги, които бях написал до този момент. То започна да издава по една моя книга всяка година и скоро читателската ми аудитория във Франция вече бе значителна.
През 2004 г. издателство „Галаад“ организира среща с мен в парижкия театър „Марини“, намиращ се на десния бряг на река Сена. Трябваше да ме интервюира (разбира се, посредством преводач) издателят на популярното френско списание „Психоложи“. Театърът се помещава във внушителна стара постройка с голям партер, два балкона и огромна сцена, на която преди време е играл великият френски актьор Жан-Луи Баро. Пристигайки за началото на събитието, с удивление разбрах, че всички билети са разпродадени, и бях изумен от дългата опашка чакащи хора навън. Още с влизането в залата забелязах в средата на сцената огромен трон с червена тапицерия, в който се очакваше да седя аз. Това беше прекалено! Настоях тронът да бъде заменен с нещо по-непретенциозно. Когато хората започнаха да влизат и заемат местата си, сред тях разпознах доста от говорещите френски приятелки на Мерилин, които вече години нито можеха да разговарят с мен, нито да четат книгите ми. Въпросите на интервюиращия бяха много добри, аз разказах някои от най-добрите си истории, преводачът се справи прекрасно и събитието нямаше как да мине по-добре. Представях си колко доволна трябва да е Мерилин заради това, че нейните приятелки най-накрая се увериха, че в края на краищата не бях чак такъв идиот.
През 2012 г. швейцарската режисьорка Сабине Гисигер ми разкри желанието си да направи документален филм за живота ми. Предложението ми се стори странно, но след като на филмовия фестивал в Мил Вали гледах „Гуру“, прекрасния ѝ филм за користния водач на секта Раджниш и неговата комуна в Орегон, идеята ме заинтригува. Попитах Сабине защо се бе спряла на мен и тя отговори, че се почувствала омърсена след работата си по филма за Раджниш и решила да снима филм за почтен човек. Почтен човек – с това ме спечели.
Снимките продължиха над две години. Снимачният екип се състоеше от режисьорката Сабине, продуцента Филип Делакуа и невероятния монтажист и страхотния звукооператор. Няколко пъти екипът ни посети у дома в Пало Алто и в Станфордския университет, придружи ни на семейните ваканции в Хаваи и Южна Франция и всички те започнаха да се чувстват като част от семейството ни. Снимаха ме в много ситуации – докато говоря пред публика, карам велосипед, плувам, гмуркам се, играя тенис на маса, а веднъж дори докато съм в горещата вана с Мерилин.
През цялото време се питах кой, за бога, би пожелал да гледа филм с всичките тези подробности от ежедневието ми. Аз самият не бях вложил никакви средства във филма, но тъй като се бях сближил с режисьорката и продуцента, се тревожех, че няма да си възвърнат парите, които са вложили в заснемането. После обаче, след като с цялото си семейство и няколко близки приятели изгледах на затворена прожекция в Сан Франциско една от първите му версии, изпитах облекчение: Сабине и монтажистът бяха свършили отлична работа – десетките заснети часове бяха превърнати в 74-минутен съгласуван филм. Въпреки моите възражения, филмът бе озаглавен „Изцелението „Ялом“. Все още се съмнявах, че някой извън непосредствения ми семеен и приятелски кръг би проявил и интерес към него. Въпреки че се идентифицирам с книгите си и приемам написването на всяка от тях, особено на сборниците с истории и романите, за основни събития в зрелия си живот, филмът почти не отразява писателската ми идентичност, а е съсредоточен върху моите ежедневни занимания. И все пак, за моя изненада, филмът пожъна успех в Европа – бе прожектиран в петдесет кина пред няколкостотин хиляди зрители.
През есента на 2014 г. филмът трябваше да бъде представен в Цюрих и режисьорката покани Мерилин и мен на световната му премиера. Макар да бях решил повече да не пътувам отвъд океана, тази покана не можех да откажа. Качихме се на полет за Цюрих и присъствахме на две прожекции, едната за отбрана публика от терапевти и високопоставени личности, а втората за широка публика. В края на всяка от тях, докато отговарях на въпросите на зрители, се чувствах разголен, най-вече заради кадрите в горещата вана, въпреки че се виждаха само главите и раменете ни. Но същевременно развълнуван от сцените от семейната ваканция, в които внуците ни Алана и Дезмънд си устройват състезание по танци. А в края на филма звучи песен на друга наша внучка – Лили Вирджиния, професионална текстописка и певица.
Няколко месеца по-късно Мерилин отиде на премиерата на филма във Франция и след прожекцията говорила пред публиката в залата. Тя бе развълнувана, когато видя нашата снимка на корицата на „Парископ“, популярен седмичен пътеводител за събитията в Париж.
Няколко месеца по-късно филмът бе представен в Лос Анджелис, но за разлика от Европа интересът към него беше слаб. Въпреки благоприятната рецензия в „Лос Анджелис Таймс“ само няколко дни по-късно той бе свален от екран.
Непосредствено след премиерата в Цюрих имах ангажимент да изнеса беседа в Москва. Стимул да приема поканата бяха необичайно щедрият хонорар и уреденият чартърен полет от Цюрих до Москва. Този полет сам по себе си е отделна история. В самолета бяхме само четирима пътници: Мерилин, аз, един бивш мой пациент, с когото бях провел еднократна сесия преди много години, и негов близък приятел, руски олигарх, чийто беше самолетът. С олигарха седяхме един до друг и през целия полет водихме дружески разговор. Той беше интелигентен, одухотворен човек, измъчван от някои житейски злополучия. Чувствах състрадание към него заради изпитанията му, но от учтивост не задълбах в тази посока. Едва по-късно научих, че (негласният) замисъл на този частен полет е бил да проведа терапевтичен разговор с този изпаднал в криза човек. Ако знаех това, ако някой ми беше разкрил целта на срещата ни, аз щях по-целенасочено да се опитам да му помогна.
Сподели с приятели: |
