Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА.
| В края на живота си никой човек, ако е искрен и с всичкия си ум, не би пожелал да живее отново. Вместо това с готовност би предпочел абсолютното небитие.
Колкото повече научавах за Артур Шопенхауер, толкова по-трагичен ми се струваше животът му: колко тъжно е, че един от великите ни гении е бил измъчван от такова страдание. За мен той бе човек, който отчаяно се е нуждаел от психотерапия. Взаимоотношенията му с родителите напомнят жестока едиповска драма. Първо довел до ярост баща си, отказвайки да бъде въведен във фамилния търговски бизнес. Обожавал майка си, популярна по онова време романистка, и след като баща му се самоубил, шестнайсетгодишният Артур бил толкова настойчив в опитите си да я покори и контролира, че тя в крайна сметка прекъснала взаимоотношенията си с него и през последните петнайсет години от живота си отказвала да се срещне с него. Той така се страхувал да не бъде погребан жив, че в завещанието си наредил да не бъде заравян няколко дни след смъртта си, поради което миризмата от разлагащото му се тяло се разнасяла надалеч из околността. Размишлявайки за печалния живот на Шопенхауер, аз си зададох въпроса дали психотерапията би могла да му помогне. Ако той се беше обърнал към мен, бих ли могъл да му предложа утеха? Започнах да си представям сцени от нашата въображаема психотерапия и така постепенно се оформи сюжет на роман за Шопенхауер. Помислете само – Шопенхауер на психотерапия! Потривах длани – какъв предизвикателен мисловен експеримент! Но кой би могъл да послужи за негов терапевт в моята история? Шопенхауер е роден през 1788 г., повече от век преди първите наченки на психотерапията. Седмици наред обмислях образа на състрадателен, ерудиран бивш йезуит с философски познания, който би могъл да предлага на Шопенхауер съзерцателни оттегляния, в които той с готовност би участвал. Тази идея притежаваше известна историческа правдоподобност. (По времето на Шопенхауер е имало стотици йезуити без служба: папа Климент XVI разпуснал Йезуитския орден през 1773 г. и той бил възстановен чак четирийсет и една години по-късно.) Но така и не успях да я съгласувам с цялостния сюжет и в крайна сметка я изоставих. Вместо това реших да създам клонинг на Шопенхауер – съвременен философ на име Филип, притежаващ интелекта, интересите и личностните характеристики (включително мизантропията, сексуалната компулсивност и песимизма) на Шопенхауер. Филип щеше да живее в XX в., когато психотерапията е съвсем достъпна. Но кой род терапия би била най-полезна за Филип? Острите междуличностни проблеми изискваха интензивна работа в терапевтична група. А груповият терапевт? Той трябваше да е наистина способен и опитен и аз създадох Джулиъс – мъдър професионалист на възраст, чийто подход в груповата терапия бе подобен на моя. След това създадох останалите герои (членовете на терапевтичната група), въведох сред тях Филип и оставих всички свободно да взаимодействат помежду си. Нямах предварителен план за събитията: просто записвах действието така, както то се развиваше спонтанно във въображението ми. Представете си ситуацията! Клонинг на Шопенхауер постъпва в терапевтична група и внася в нея силен смут, провокира ръководителя, успява да настрои срещу себе си членовете, но в крайна сметка претърпява драматична промяна. А какво послание щях да отправя към представителите на своята сфера: ако груповата терапия би могла да помогне на Артур Шопенхауер, архипесимиста и най-отявления мизантроп на всички времена, то тя би помогнала на всекиго! По-късно, след като завърших романа, аз осъзнах, че той би могъл да е подходящо средство за обучението на групови терапевти, и на доста места в петото издание на учебника си за групова психотерапия поставих препратки към различни страници от романа, съдържащи илюстрации на терапевтични принципи. Тази моя книга има необичайна структура – главите, в които са описани сесиите на терапевтичната група, се редуват с психобиография на Шопенхауер. Подозирам, че много читатели са били озадачени от тази форма. Самият аз, още докато пишех, си давах сметка, че това съчетание е малко недодялано. Но бях убеден, че едно обобщено представяне на живота на Шопенхауер би помогнало на читателя да разбере Филип, неговия двойник. Това обаче не бе единствената причина: признавам, че бях така заинтригуван от трудовете, живота и психиката на Шопенхауер, че не ми се искаше да пропусна възможността да поразмишлявам относно формирането на неговия характер. Не можех да устоя и на изкушението да изследвам въпроса по какъв начин Шопенхауер се явява предшественик на Фройд и как е подготвил почвата за раждането на психотерапията. Убеден съм, че тази книга е най-добрата писмена илюстрация на ефективността на груповата терапия, която съм създавал. Джулиъс е терапевтът, който аз винаги съм се опитвал да бъда. Той обаче развива нелечим злокачествен меланом. Но въпреки болестта продължава да насища живота си със смисъл – дори когато е съвсем близо до смъртта – подобрявайки съществуването на членовете на групата си. Той е открит, великодушен, съсредоточен върху тук и сега и с всичката си останала енергия помага на членовете да изследват взаимоотношенията си един с друг и да опознават самите себе си. Изборът на заглавие беше необичайно лек: още щом ми хрумна „Изцелението (на) Шопенхауер“, аз го приех без резерви. Допадаше ми неговата двусмисленост: Шопенхауер човекът бива изцелен, а Шопенхауер мислителят допринася за нашето изцеление. Дванайсет години след излизането си от печат романът е все още жизнен. Една чешка филмова компания работи върху филмирането му. Освен това е предшественик на клиничната философия, както научих от водещи в тази сфера фигури. Преди няколко години, на ежегодната среща на Американската асоциация по групова психотерапия в Сан Франциско, Молин Лежч – мой съавтор на петото издание на учебника по групова психотерапия, ръководи половиндневна сесия с актьори, изпълняващи ролите на членовете на групата от романа пред многобройна публика от групови терапевти. Синът ми Бен подбра актьорите, режисира постановката и изигра един от героите. Актьорите не разполагаха със сценарий, а бяха инструктирани да импровизират и взаимодействат спонтанно с останалите членове, като остават верни на характера на своя герой. Аз коментирах определени моменти от действието. Синът ми Виктор монтира заснетия материал и полученият филм бе качен в неговия образователен уебсайт. За мен бе огромно удоволствие да наблюдавам своите оживели герои. ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА.Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|