Събуждам се в три часа през нощта, плача, заровил лице във възглавницата. Тихо, за да не безпокоя Мерилин, се измъквам от леглото и отивам в банята, подсушавам очите си и следвам инструкциите, които вече петдесет години давам на своите пациенти: затвори очи, превърти назад лентата на съновидението и запиши видяното.
На десет, може би единайсет години съм. Спускам се с колелото по дългия склон на хълма близо до дома ни. Виждам едно момиче на име Алис седнала на верандата на своя дом. Тя изглежда малко по-голяма от мен и е симпатична, въпреки че лицето ѝ е покрито с червени пъпки. Минавайки покрай нея, аз ѝ подвиквам от колелото: – Здравей, шарка! Внезапно някакъв мъж, ужасно едър и силен наглед, застава пред велосипеда ми и хващайки кормилото, го спира. Досещам се, че това е бащата на Алис. С висок глас той ми казва: – Хей, ти, както и да ти е името, искам да помислиш малко – стига да можеш – и да ми отговориш на един въпрос. Припомни си какво извика току-що на дъщеря ми и ми кажи: как се чувства сега Алис? Прекалено уплашен съм, за да му отговоря. – Хайде де! Ти си хлапето на Блумингдейл (бакалията на баща ми се казваше „Блумингдейл маркет“ и много клиенти смятаха, че фамилията ни е Блумингдейл), обзалагам се, че си умно еврейче. Предположи как се чувства Алис, когато я наричаш така. Треперя. Изгубил съм и ума, и дума от страх. – Добре, добре. Успокой се. Ще те питам нещо по-просто. Как мислиш: по-добре или по-зле се почувства Алис от думите ти? Способен съм единствено да смотолевя: – Не знам. – В момента не можеш да мислиш както трябва, а? Ще ти помогна малко. Представи си, че аз забележа някакъв твой недостатък и всеки път, като те видя, ти подвиквам нещо обидно за него. – Той се взира в мен. – Да кажем, засъхнал сопол в ноздрата. Би ли ти харесало да ти викам „сополанко“? Лявото ти ухо е по-голямо от дясното. Представи си всеки път да ти подвиквам: „Хей, ушко“. Или пък „еврейче“. Да, „еврейче“? Би ли ти харесало? В съня си давам сметка, че не за първи път правя това. Ден след ден, минавайки покрай тази къща с колелото, съм подвиквал тези думи на Алис, опитвайки се да завържа разговор, да се сприятеля с нея. И всеки път, когато съм ѝ казвал: „Здравей, шарка“, аз съм я наранявал, обиждал съм я. Ужасен съм – от обидата, която съм нанасял всеки път, и от факта, че не съм го осъзнавал. Когато баща ѝ ме пуска, Алис слиза по стълбите на верандата и с тих глас ме пита: – Искаш ли да се качиш да поиграем? Поглежда баща си. Той кимва. – Чувствам се ужасно – отвръщам. – Срам ме е, толкова ме е срам. Не мога, не мога, не мога... От ранното юношество винаги чета преди заспиване и през последните две седмици чета книгата „По-добрите ангели на нашата природа“ от Стивън Пинкър. Тази вечер преди съновидението бях прочел глава, занимаваща се с възхода на емпатията през епохата на Просвещението. В нея се разясняваше как подемът на романовия жанр, и особено на британските епистоларни романи като „Клариса“ и „Памела“1, може би е изиграл роля за снижаването на насилието и жестокостта, помагайки ни да преживяваме света от чужда гледна точка. Бях угасил светлината около полунощ и няколко часа по-късно се събудих от кошмара за Алис.
Съумял да се успокоя, аз се връщам в леглото, но не мога да заспя дълго време, размишлявайки колко удивително е, че този отколешен абсцес, този вече седемдесет и три годишен мехур, изпълнен с вина, изведнъж се беше пръснал. Наистина сега си спомням как като дванайсетгодишен минавах с велосипеда покрай дома на Алис и ѝ подвиквах: „Хей, шарка!“, полагайки някакво жестоко, до болка лишено от емпатия усилие да привлека вниманието ѝ. Баща ѝ никога не ме е спирал, но днес, на осемдесет и пет годишна възраст, докато лежа в леглото и се съвземам от кошмара, аз си представям как се е чувствала тя и каква травма може би съм ѝ нанесъл. Прости ми, Алис.
