Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Авторът преподава на тригодишния си внук първи урок по шахмат, 2016 г.
Въпрос: Кога ще се пенсионирам? Често към мен се обръщат пациенти с желанието да им помогна да вземат именно това решение. Неотдавна работих с Хауърд – успешен, много интелигентен ръководител на хедж фонд, наскоро прехвърлил осемдесетте, чиято съпруга настояла да започне терапия, тъй като все още работел дълги часове пред компютъра. Тъй като живееше на Западния бряг, ставал в четири и половина сутринта, за да следи стоковия пазар, и оставал пред екрана цял ден. Въпреки че години наред разработвал компютърна програма, която да върши тази работа, заради инвеститорите се чувствал длъжен да не се отделя от екрана. Неговият партньор и приятел от детството рядко пропускал ден, без да играе голф, и Хауърд смяташе, че трябва да работи и заради него. Да, осъзнаваше, че той, съпругата и трите му дъщери разполагат с повече пари, отколкото могат да похарчат, но не можел да спре. Чувствал го като свой дълг. Не можел да се довери напълно на компютърната си програма. Да, Хауърд признаваше, че е пристрастен към следенето на борсовата информация, но не знаеше как да живее другояче. А освен това, сподели ми той с намигване, голяма тръпка бе да направиш удар на борсата. – Представи си живота си без работа, Хауърд. Какво би представлявал той? – Признавам, мисълта, че мога да престана да работя, ме изпълва с ужас. – Опитай все пак да си представиш живота си без работа. – Знам накъде биеш. Признавам, че поведението ми е странно. Признавам, че ме е страх да спра. Какво ще правя по цял ден? Да пътувам и да обикалям забележителностите ли? Всички интересни места, за които се сетиш, вече съм ги виждал. Реших да съм още по-директен: – Питам се дали не смяташ, че работата те поддържа жив, че ако спреш да работиш, ще влезеш в последните фази на живота си – старост и смърт. Дали не можем заедно да открием начин да разделим работата от живота? Той ме изслуша внимателно и кимна. – Ще помисля по тези въпроси. Съмнявах се, че ще го направи. И аз подобно на Хауърд се противя срещу старостта. Понякога приемам идеята, че след определена възраст човек трябва да се отдаде на почивка и покой, на спокоен размисъл. Но също така знам, че има стихийни чувства от ранния ми живот, които не спират да клокочат в мен и заплашват да изплуват на повърхността, ако се отпусна. По-горе цитирах Дикенс: „С наближаването на края всъщност затварям кръга, връщайки се все по-близо и по-близо до началото“. Тези думи не напускат съзнанието ми. Все по-силно усещам как някакви сили ме притеглят обратно към изходната точка. Снощи с Мерилин бяхме на фестивала „Фюри Фактъри“ в Сан Франциско – събитие, което се провежда веднъж на две години и се спонсорира от компанията на сина ми Бен, – в който двайсет малки театъра от цялата страна представят свои постановки. Преди спектакъла спряхме да хапнем в „Уайз Сонс“, еврейско ресторантче, което сякаш е пренесено от Вашингтон на моето детство през 40-те години на миналия век. Стените му са почти изцяло покрити със стари семейни фотографии, от които надничат одухотворените, уплашени, широко отворени очи на бежанци, пристигнали на остров Елис от Източна Европа. Тези фотографии приковаха вниманието ми: те приличаха на снимките на моето семейство. Забелязах едно тъжно момче, което произнася речта си за Бар Мицва. Това бих могъл да съм аз. Видях и жена, която в първия миг ми заприлича на майка ми. Почувствах внезапен – и непознат – прилив на нежност към нея и вина, че съм я критикувал на тези страници. Също като майка ми, жената на снимката изглеждаше необразована, уплашена, отрудена и решена да оцелее и отгледа семейството си в една чужда култура. Животът ми е така богат, привилегирован и безопасен до голяма степен благодарение на усилията и щедростта на майка ми. Седях в ресторанта и плачех, вгледан в нейните очи и в очите на всички онези бежанци. Цял живот изследвах, анализирах и възстановявах миналото си, но сега осъзнавам, че в мен има една бездна от болка и печал, която може би никога не ще превъзмогна. Откакто през 1994 г. се оттеглих от преподавателската си длъжност в Станфордския университет, дневният ми график е неизменен: шест или седем дни в седмицата пиша по три-четири часа всяка сутрин, а пет дни седмично се срещам с пациенти в късния следобед. Вече над петдесет години живея в Пало Алто и кабинетът ми е отделна постройка на петдесетина метра от дома ми. Преди около трийсет и пет години си купих апартамент на хълма Рашън Хил в Сан Франциско, от който се открива красива гледка към града и залива, и в него се срещам с пациенти в четвъртък и петък следобед. Мерилин идва при мен в петък вечер и обикновено прекарваме почивните дни в Сан Франциско, безкрайно интересен за мен град. Понякога се самоукорявам: „Колко са осемдесет и пет годишните психиатри, които работят усилено като мен?“. Дали и аз като пациента си Хауърд се опитвам да държа настрана старостта и смъртта? Подобни въпроси ме сепват, но аз си имам цял арсенал от отговори. „Все още има какво да дам на пациентите си... Мога да разбирам и утешавам хора на моята възраст... Аз съм писател и процесът на писане ме опиянява, защо да се отказвам от него?“ Авторът в кабинета си в Пало Алто, 2010 г. Да, признавам: мисълта, че наближавам края на книгата, ме изпълва с ужасно безпокойство. На заден план в съзнанието ми винаги са зреели идеи за още поне няколко книги, но не и сега. Завърша ли тази, вече няма книги, които чакат да бъдат написани. Когато кажа това на приятелите и колегите си, те приемат думите ми с недоверие. Чували са ги неведнъж преди. Но се боя, че този път е различно. Винаги насърчавам пациентите си да изследват своите съжаления и ги съветвам да се стремят да живеят така, че впоследствие да не съжаляват за нищо. Спътник в живота ми е необикновена жена. Имам любящи деца и внуци. Живея на привилегировано място, с идеален климат и красиви паркове, където бедните са малко и престъпността е ниска. Тук е и Станфордският университет, един от най-добрите в света. Освен това всеки ден получавам писма, които ми напомнят, че помагам и на хора в далечни държави. Ето защо и аз като Ницшевия Заратустра мога да кажа: „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|