Н е н а м е р е н и Х р о н и к и г е о р г и а н г е л о в н е н а м е р е н и
Изтегляне 0.92 Mb.
|
| Главата му отсечена отплува.
След векове ще кажат – бил поет. Но всички ние знаем колко струваше той, женомразецът с противен глас, уж знаещ на животните езика. Сега в Аид да ходи при оназ измислена от него Евридика… 2. …Тогава, сит на пустота и на умора изтръгна бавно мъдростта от корен. И притъмня. И екна рог. След него – писък. Той вля се в свитата на бог Дионисий. Обливаха го в пот жени, крещеше диво и не разбра, че отстрани Орфей убиват. На сутринта, бе още мрак, лениво, вяло влечеше близката река насеченото тяло. И в заблатената вода, сред кал и клони, край мъртвата глава видя змиорки да се гонят. Но той без капчица тъга не спря пред тези останки, даже на шега им се изплези. 3. Свидетелстваме: камък и ела, вода и бор, и жертвеното вино, и всичките небесни светила – невинен бе покойният, невинен. Над прегрешилите въздаващ меч ще вдигне Бог. Грехът се изкупува! Главата на Орфей мълви далеч, за живите певецът пророкува. Със бисерни сълзи, с ефирен глас предупреждава своите – да помнят, че злото има само тука власт. А Друг решава в космоса огромен. АНТИЧЕН БАРЕЛЕФ “ Престижна кръчма имах, шумна. Почтен бе моят дълъг брак.” – така гласят спокойно думите на каменния саркофаг. Той – малко тромав и отпуснат, чревоугодник и пияч, тя – свила със кокетство устни, с очи, в които свети плач. Безстрастен, бавен, триумфален, всесилен шества си прахът, а тези простички бакали на барелефа си стоят. И в мене тъжно се стопява крепилата ме яснота, че само Словото успява да надживее пепелта. ЛУЦИЛИЙ В мраморната къща на живота си очаквам своя край. Наблизо робите се щурат в опустялата градина. Жена ми мъртва е, а синовете ни във Рим прекарват всичките си дни. Защо – не знам. Но твърдо съм уверен, че всичко се забравя и руши като терасата на този дом, застлана със листа и пукнатини… Но битката така и не забравих: Спартак въртеше меча упорито, когато копието ми го стигна. Не се явих след боя за наградата. И предпочетох да съм неизвестен. По-важно е, че в кървавия хаос спасен бе Рим, а с него – и децата разглезени, надменни и бездушни на някой си Луцилий Публий Максим. ЕРМ, епископ на Филипополис Във този град, по-древен и от Рим, изпратен тук от Бог, за да Му служа, със вярата във Неговия Син живея и на някого съм нужен: вдовицата подкрепям, давам хляб на бедния и болните лекувам – човекът по природа си е слаб и без утеха как би съществувал? Не вижда никой как се боря сам с лукавия, как той ме изкушава със хиляди лица… И ме е срам, когато неусетно се поддавам. На смърт ще ида, но не ме боли – за Бога бих приел горчива казън - дори не питам себе си дали е моят дом край трона Му запазен... ЛЕГЕНДА “Аз съм Вълкът... Твоят тъмен, забравен баща, мое племе, дошло от бездънната пустош на степите. Кана аз помня...Ръката и как обеща. И завих под звездите далечни, студени и слепи. И кулата гледах как се тресе от плача и - ридаеше в нея под ключ дъщерята на кана. Не можеха дълго мъжете това да изтраят, извръщаха поглед смутено и хората хранени. Да превари упорството тяхно, постави ме вождът да я пазя, защото бях питомен, верен и силен. Но не знаеше – петимен бях и за нейната нощна милостива милувка. И тихо гръдта си разкрила, тя ме повика несмело под стръмната стряха – чужд да не бъде плодът във утробата чиста. И пръкна се Българин... Чудото всички видяха.” Нататък монах византиец откъснал е листа. АСПАРУХ Преди стрела да го свали от стремето, той смогна да прошепне към Небето: “ Велики Тангра, подли са хазарите! Двулики са, злопаметни,безмилостни… И винаги ще бъдат по петите ни, докато накрая видят края ни. Народът ми е силен, но безпомощен пред техните оръжия и замисли. Не го оставяй, Тангра, на разрухата…” Но в този миг прониза го отровното хазарско острие и дълго свитата се мъчеше да чуе от владетеля какво повтаря, вгледан към отвъдното. И там, наблизо, с почест го погребаха. КАМЕНОДЕЛЕЦЪТ По заповед на кан ювиги Тервел аз, българин по род, направих този мъжествен конник – да не се забравя, че силата ни занапред не могат ни чужди, нито свои да затрият. Тя има здрави корени дълбоко в небето и в земята. Враговете това добре и точно да запомнят. Ако решат обаче тихомълком към твърдините ни да се промъкват ще ги посрещат българи сурови до свършека на времето… И после. ОЦЕЛЕЛИЯТ Не мога да разкажа всичко свързано – покрусен съм, мъже, от катастрофата. Ще се оттегля и от войнско поприще, за да премисля в самота победата на тези страшни и коварни българи. В началото войската им премазахме и Хемус прекосихме, и с презрение отхвърлихме ръката им протегната. На меч и огън Плиска бе предадена, деца и старци мряха под диканите, войниците в руините пируваха... Решихме, че е свършено с България. И тръгнахме обратно, натоварени със злато и хоругви, към Византия. Не ми се иска да си спомням никога как се изсипа облакът им варварски, как труповете прохода задръстиха... Дотук ще спра. Защото вече виждам, министри, че запушвате ушите си – ще отнеса тогава премълчаното във моите безсъници и бдения: ще ни погуби някой ден проклетото обсебило народа разживяване. И варвари ще наследят земята ни... ЕПИТАФИЯ ...Но пак ще кажа – има Друг живот. За него говорете само с тези, които са готови да ви чуят. Пред всички други запазете тайна. И в тайната растете като кълн. ЛАМПАТА Тя хвърля сянка удължена - прадревен звяр преди двубой; разузнавач преди сражение, открил за мъничко покой в хранилището на музея. Върху обкова и от злато хоро старинно се люлее. Но как придърпват ни лицата: от първото извира чар, след него – лик непроницаем, лик, сякаш като с катинар заключен. И така до края... До сетното лице, без глас говорещо връз тази прашна, невзрачна лампа – то към нас се взира със гримаса страшна. …Да, може би е по-добре, че зад витрината немее и няма как да разбере човек какво се крие в нея. НАДПИС ВЪРХУ КАМЪК – ІХ ВЕК “...те прииждат отвсякъде. Те ни обграждат. Стени вдигат там, където сме имали юрти и пасища. Скриптят денонощно протяжните волски коли – отнасят трошляка, останал от древните капища. Благовестие носим – мълвят. А в очите им – злост. Нажежени очи дамгосват кръвта ни – със кръста. И в негово име – на тъжния, разпнат Христос амулети трошат, както вчера отсичаха пръсти. Що народ се затри. Що народ към небето пое. И душите им Тангра прибра, а ромеецът близо е. Ослепиха и древните надписи...Кой да ги спре? Паметта ни замлъкна, вградена в черковните зидове. Владетелю, време е – ние си тръгваме днес, родени на кон, закърмени с кумис и вятър. Достатъчно дълго ни лъга, че в наш интерес е безкрили, безлики, двулики да слезем в земята. Тръгваме, кане... Предателю – утре светец! Хронистите нека вика ни след нас да избършат. Писах, ювиги, на Тангра последният жрец, твоят хранен доскоро човек...” (Тука надписът свършва). КНЯЗ БОРИС - МИХАИЛ Макар, че толкова несгоди вкусих към своя край уверено вървя. Встрани оставям думите изкусни и двете истини ще примиря: едната - от дедите отпечатък, а другата - на бъдещия род. Заветът ми към вас ще бъде кратък: във Кръста вие имате живот. В Света Троица. В Църквата. В езика. В така намъчената ни земя. Византия е хитра и двулика, а Западът – притулена змия. Без кръст, без памет, без език ви искат българомразците - лъстив рояк. Кипи война. И всеки миг е рисков. И всяко колебание е враг… БОГОМИЛСКА ХРОНИКА Надвие ли ме някога умора, от колебливост ли съм завладян, приисква ми се да ви питам, хора: какво най-вече знаем за Боян? Че бил е син на Симеон Великия, билкар, лечител, маг и Посветен… Въпросът “Кой е бил? “ и да ни вика от сто години е неразрешен. А може би той сам не е поискал да ни остави своя летопис и трябва дълго да гадаем смисъла на неговия път – по дъбов лист, соколово перо, небесно тяло, кълбо кристално, восъчна следа, докато накрая станем цяло със лист и птица, сфера и вода. МОНАХ Отдръпнал се от хората, живееше в дълбока пещера. Морето слушаше по цели дни и често събеседници му бяха мравките и ветровете. Задоволяваше се с малко – с корени, със плодове и билки, много постеше… Какво видя ( той имаше видения ), какво му доверяваха безплътните вестители, Спасителя съзря ли, дали накрая е постигнал тайната - това не ще научи вече никой… НАДПИС Не беше пътят ми пример за подражание. Но докато е жив човек има какво да губи. Не си създавай кумири? Създавах си и още как – лъжем се, смъртните. Почитай баща си и майка си? Почитах ги по своему. Дано да са го разбрали. Не кради? Тук съм спокоен – държавата винаги ме изпреварваше. Не нападам никого, питам: защо ( макар, че ще отречете ) цял живот искахте да бъда ваше подобие? Да не би тайно да се имахте за богове? ПИСМО ДО СИНА Не ми хвали чак толкова Византия! Ти знаеш, че съм я обхождал цялата – познавам от години увъртливите, подкупни нейни магистрати, шумните разноезични тържища и ханове, сравними по тщеславие с Ниневия… От царските покои до бордеите ще видиш само злъч и безразличие към пришълеца…Чужди са ни гърците. Поетите им също тъй познаваме – надменни, многословни, самовлюбени, наметнали се с тогата на ученост, поети, впрочем, има ли Византия? А както знаеш, няма ли го Словото, човек е запокитена тресчица в безпътните тресавища на времето. Вземи си сбогом, сине, с Филипополис! СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ Недей да търсиш земните князе! И непознат за тях, живей във себе си. Не са ти нужни хитрите им ребуси, угодниците в техните нозе. Ни жилото им искай, ни – меда. Дори внимание от тях не чакай. Те са лукавите деца на мрака. Ти имаш друга, тайнствена бразда. Защо са ти интриги до зори? Защо ти е да знаеш правилата, според които се върти Парата… Върви при свойте девствени гори, при езерата – сините и чистите, при своя подарен от Горе хляб – без Рила би живял страхлив и слаб, погребан под отломките от истини. Ти знаеш кой е Князът на света. Слугите му познаваш на земята. …Но нека Друг им въздаде отплата, когато се отключи вечността. 1197 С брадвите, с вилите, с острите ножове – нека сме дивите, грубите, лошите, нека презират ни папи и рицари, нека позират върху колесниците, нека прииждат насам непоканени – много месо ще остане за враните. Знаем, изричаме тихи и ледени: с очи затворени Западът гледа ни. Знаем, повтаряме: Грандове, перове, тук несравнима земя ще намерите. Идвайте. Чакат ви, скрити в дъбравите, нашите тихи, светкавични дарове. ИВАЙЛО Отивам си. Зад мене, самозвания, войската не върви във боен ред. И Дунавът от ледове скован е. А Търнов – от болярите превзет. Отдалечава се брегът – разделя ни… Отекват с гняв копитата, а аз довчера цар, сега отново селянин, проклинам мълком и мълча на глас: “ Когато други дойдат утре, питам ви, и вредом кост под меча им хрущи, дали ще ви заварят честни, питомни, стаили дъх зад дъбови врати? Дори и да залоствате вратите си ще видите в руините поломени – сред шепота на хиляди “ Отричам се!” – горят златотъканите ви спомени. Тогава ще се сетите за “лудия”, за непрокопсалия селски цар, Но пак ще оцелеят подло юдите, превърнали България в пазар. Върти се кървавата колесница с лъжите си – към близкия си край. Тогава – смърт. Какво, че не е рицарска, а в стана на пияния Ногай…” СРЪБСКА ПРИПИСКА ЗА МИХАИЛ ШИШМАН Най – важното е да нападнем първи, когато той не подозира нищо, войската му до корен да изтребим, а после вече може да напишем във хрониките царствени, че бил е към сърбите суров и вероломен, че в стана ни докаран е издъхващ, но кралят ни, великодушен даже към враговете си, го е оплакал… ОТГОВОРЪТ “Ето ме, ида, но знайте – изпраща ме друг. Изподрах коленете си, беим, но стигнах до тук. И в козия мях, както искахте, нося глава – дано за мира между нас да помогне това. Разбрахме, че няма спасение! Чака ни глад. Издъхва градът, окован и потънал във смрад. Не искаме постове.Нито ни блазни Аллах. По кръв сме търговци, ага, и заплашва ни крах! И майка си водя. Нека ви каже сама как се отива през тайния вход в крепостта – към него пътека в скалите едва криволичи… Децата не пипайте само – за тях коленича!” И се срина в праха господарския крак да целуне. Мълчаха войниците. Беят не каза и дума. Накрая вързопа пое и гнусливо изтика човека пред себе си, после посочи дръвника. ПАТРИАРХЪТ Какво ли е премислял онзи мъж на път за Бачково, разказват – там според легендата е бил заточен…Дали е виждал търновския храм – по промисъл незнайна осквернен, вдървената десница на палача, потъналите във сълзи и плах посърнали лица на изпращачите? Или е виждал старецът с тъга зазиданата си библиотека, която ще открие хитър грък след четири и половина века и ще нареди да изгорят светите стари страници пред клира… Какво, Евтимие, си провидял, преди да те погълне манастирът? 1396 Черна угар. Сняг се стели. Глъхне някъде керван – водят българките бели към далечния Левант. Ох, къде глава да сложиш, брате мили? Върволик от бедняци и велможи гълта гладният дръвник. Турци – сатанински гости… Пепелища, плач и лай. Свири в пръснатите кости декемврийският безкрай. Кой съм аз ли? Шепот. Сянка. Пиша този летопис вкочанен от студ, в землянка, на един прокъсан лист. ПРИПИСКА Ех, градчето е толкова бедно, а пък те са пияни от дни – пеят, викат, препускат приведени на конете, крещят ругатни. Пехливани се борят до мръкнало, вият зурни край тежки софри. Резват мигом главата ти, гъкнеш ли. Пиша, братя, а в мене гори… И каквото видяха очите ми, по-добре е да бях ослепял… Кръв шуртя по чаршията, питаш ли как се ходи във кървава кал. Но мъже сме – не бива да чакаме да ни сторят под ножа курбан. А жените ни цяла нощ плакаха – жив одрали съседа Стоян. ПАИСИЙ Не ме гнети в такава нощ смъртта. Макар че моят гроб ще си остане напълно неизвестен за света… И аз ще губя бавно очертания, ще се разтворя в кротката мъгла – горчива въпросителна във здрача, за кой ли път при своя род дошла с отмерената стъпка на сеяча. ПРИПИСКА – XІX ВЕК Не бързайте да идвате насам – гибелни препятствия ви чакат. Дойдох в планината с египтяни и много злато. Египтяните прокопаха тунели, туриха смъртоносни капани, пренесоха златото вътре. После ги избих. Императорът на Русия щеше да получи всичко само да освободи земята ми, ама си умря напразно. Много са се юрвали насам. Не ви пожелавам края им. Ако ти си достойният – Вълчан те чака, но инак… МОЛИТВАТА НА ВОЛОВ “…после да дойде безумният кървав Април, после да дойде и Янтра с водите си стръмни. Да сварим, се моля – да сложим под Турско фитил. И сит на покорство, светът ни тогава да гръмне. Но нехае селякът. Кротува. От гнет доубит, до харман не подгъва из нивите агови крак, вечер във кръчмата псува и ляга пребит, а когато заспи, не сънува байраци, а впряг. А ние сме още във Гюргево. Още е зима. С България, милата, само ледът ни дели. През този на Дунава хиляди пътища има, онзи – в душите – само със кръв се топи. Готов съм за смърт и дано някой ден ме намери. Но дойде ли, Боже – спаси ме от гняв и от студ: нека не видя как в тъмното водят потеря българи с брадви в ръцете…” И Господ го чу. МАЙ 1876 Варвари сте вие, кератлар. Що издайници дотук изгоних. Племе да сте – да ви разбера, но и то живее по закони. А сред вас – на хиляди един да ни кресне, да извика: “ Стига!” Бесиш го, отвръща ти: “ Амин!” Каталог: phpf -> images -> files files -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун files -> Българската идея и демосферата – д-р Светлозар Попов files -> Небето, Господарят на земята се побеждава само с молитва” Маскарон files -> История на съхранение на Св. Коран files -> Прераждане и превъплъщение files -> Лесли уаткинс от телевизионния документален филм на дейвид амброуз и кристофър майлс космическата files -> Разговори на ученици с мъдреци ю лу Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|