"Тялото знае неща, които ние не знаем. А ние знаем такива, които за него са неизвестни"



страница1/5
Дата21.01.2018
Размер1 Mb.
#49612
  1   2   3   4   5


ЕСТЕТИЧЕСКИ ПОНЯТИЯ
В К У С
"Тялото знае неща, които ние не знаем. А ние знаем такива, които за него са неизвестни”.

Пол Валери

Ние, самите ние, създаваме и оформяме нашия вкус”.

Антъни Шафтсбъри


Вкусът продължава да е важно понятие за съвременната естетика, независимо че повечето теории днес не го поставят в центъра на своето внимание. Историческият връх в разглеждането на вкуса е през XVIII век, когато епохата на Просвещението, най-вече в лицето на Дейвид Хюм, настоява, че е напълно естествено да има норма, стандарт на вкуса. Според английския философ “основните принципи на вкуса са неизменни в човешката природа. Случаите, в които съжденията се различават, обикновено се обясняват с наличието на недостатъци или отклонения в способностите, дължащи се на предразсъдъци, липса на опит или недостатъчна изтънченост на вкуса. Съществува справедливо основание да се одобри вкусът на един човек и да се заклейми вкусът на друг”. Още от античността обаче срещу подобно твърдение стоят други твърдения и от тях най-устойчивият предразсъдък е, че “За вкусовете не се спори” (De gustibus non est disputandum). Това означава, че вкусовете са строго индивидуални, че единната човешка природа не поражда единни принципи на възприемане на света и на човешката дейност, каквато е изкуството, че по отношение на вкуса няма “справедливо основание” да се търси нито норма, нито превъзходство, още по-малко универсалност. И в крайна сметка всеки има право на мнение и едни мнения не могат да бъдат приемани като резултат от “здраво състояние”, а други като “отклонения в способността” за преценка или просто като липса на образование и подготовка в съответната област. Така преобладаващо смята съвременността, бидейки твърде предпазлива в определенията на норма и отклонение, на това, кое е изкуство и кое – не, кое е красиво и кое гразно, кое е истина и кое лъжа. Отказът от всякакви предзадаващи парадигми и идеологии, от системи с безусловни дефиниции на изкуството сякаш прехвърля “отговорността” върху индивида, доверявайки на неговата естетическа свобода за преценка. В този случай на индивида, парадоксално, не остава друго освен да продължава да опитва – а това ще рече да вкусва, да упражнява своя усет и така, практически, въз основа на натрупан опит да определя за себе си що е красиво и що е изкуство. На преден план излиза онова, за което отдавна е забелязано, че се дължи на вкуса – трайното предпочитание, което започва да играе ролята на една предварителна – и често трудно оборвана или преобразувана – нагласа. Случайността (безразборното и непреднамерено опитване) започва да отстъпва пред необходимостта да предпочитаме, когато всеки е това, което е неговият вкус. Къде остава свободата?

Тук философията или образованието може да се намесва или да не се намесва, също често според личен избор. По себе си разбираме примера с дете, което от най-ранна възраст е опитало шоколад и това му е доставило такова удоволствие, че у него “засяда” трайно желание за шоколад. Примерите, често използвани от философите, могат да се отнасят до меда, виното или млякото, общо взето, до основни субстанции (за Платон например медът е “образецът” на сладостта като качество на обектите, по него съдим вече колко са “сладки” останалите храни). Така те търсят как най-ясно да се премине от буквалния, сетивен прочит на вкуса към неговия преносен смисъл, тоест грижата ни, както твърди френският философ Ален, е да разберем как “тялото метаморфозира”, как от вкуса като физическо сетиво се минава към “вътрешния усет” като мярка за красиво или към “духовния вкус”. Възможно ли е да продължаваме да казваме, че медът е сладък, а изкуството сладостно и точно сладостта да е вкусовият аналог на красивото? Дидро, у когото откриваме една от най-забележителните теории за вкуса, привежда особения пример на сляп човек, когото попитали как си представя светлината – и той отговорил, че светлината за него е “сладка”, има вкус на захар. Дали пък човек несъзнателно не “подрежда” всички усети и категории, отнасящи се до телесното удоволствие и до удоволствието от познанието – светлината, красивото, сладкото, изкуството, доброто, истината и др. - на едно много високо ниво, тясно обвързани помежду си, резонансно усилващи се взаимно? Испанският философ Хосе Ортега и Гасет е убеден, че ние сме “подреждащи животни и сме подредили света в чекмеджета”, като на всяко чекмедже отговаря една наука. Излиза, че необходимостта от вкусване, опитване, познание е свързана с необходимостта от ред. И точно така определя вкуса писателят Виктор Юго в своите Философски прози: “вкусът е ред”, “гравитация”, нещо, с което организираме нашия свят. Впрочем, през XIX век точно Юго разгромява класическото разбиране на вкуса като мярка и премереност, давайки за пример Шекспир, у когото всичко е смесено, хаотично, величаво и без мярка. Вкусът не може да има само една форма, пък било то и санкционираното от векове класическо определение. Вкусът-ред се развива, по различни начини. Ако се върнем към примера с детето, опитало за пръв път шоколад, можем да си го представим години по-късно като индивид, който не само е опитал много видове шоколад, но е научил почти всичко за какаото, производството, историята и културата на употребата на този продукт. Съчетал е в себе си любителя с познавача (“познавачът” е термин, въведен от Хегел). В първия си дълъг “опит на опитването” човекът изтънчава, префинва своя вкус – в този смисъл днес се говори и за “кулинарно изкуство”; но през XVIII век “деликатността на вкуса” няма такава директна конотация, може би защото важи забелязаното от цитирания Ортега и Гасет, а именно че прекалеността на телесното, на пряката сетивност обичайно е знак за слабост на духовното. Изтънченият вкус за Просвещението означава много повече способност да се свързват множество идеи, но и сред тях да се отбира същественото – тоест да се откриват онези прости, неизменни принципи, върху които винаги и неизменно се основава красивото, в природата и изкуството. Всяка друга “добавена красота” може да се дължи, както определя Монтескьо, на една идея-аксесоар, която “придружава” вкуса, може да го усилва и развива, но може и да го опорочава. Едва ли на индивида, опитващ шоколад, ще му попречи наученото, може дори да увеличи неговото удоволствие, тъй като ще дегустира едновременно продукт и знание за продукта. Същото би важало за философията по отношение на изкуството. Талантът на художника не зависи от това, дали той ще остане неук, “примитивист” и интуитивен, или ще бъде едновременно образован критик на себе си и на изкуството като цяло. Но когато добавената идея предхожда личния вкус (философите на Просвещението казват “естествения вкус”) и се свързва с модата, с наложените критерии отвън, с желанието на художника да се “впише” във вкуса на времето и да се “хареса” преди всичко на другите, то вкусът, казва Русо, се “изражда”, става безличен, лош, дребнав. Вкусът на художника се превръща буквално в “безвкусица”, доколкото е просто копие на нещо, което му е чуждо. Русо, разбира се, отива в друга крайност, призовавайки за връщане, за потопяване в природата и индивидуалността и отхвърляне на всеки изкуствен вкус, създаден от цивилизацията, от развитието на изкуствата и науките по дадени правила и модели. Прав е обаче, че всеки човек притежава вкус, но не всички хора го притежават в равна степен и еднакво добре насочен. Вкусът, по общо философско съгласие най-вече благодарение на Кант, е способност за съдене, незабавна увереност в усещанията и преценките ни. В този смисъл вкус продължава да има онзи, който развива своята критична способност, отнася се критично (в обичайния смисъл на думата) и към себе си, и към всичко останало. Добрият вкус е личният вкус, съчетан с най-доброто от обществения вкус. Това има предвид Хюм, когато твърди, че е “справедливо” да откроим някои хора с вкус, но че все пак има други ситуации, при които “нормата на вкуса” е неприложима и не могат да се “помирят противоречивите чувства” и “разликата в съжденията”: това е, първо, личният темперамент и, второ, външните условия, които не подлежат на промяна. Хюм се съгласява, че някои хора с вкус могат да служат за образци, но не това е най-същественото за едно толкова индивидуално чувство, което често с основание може и трябва да отхвърля всякакви образци.

Както Кант, и другите философи на вкуса отиват далеч по-надълбоко, когато твърдят, че “основните принципи на вкуса са неизменни в човешката природа”. Не е въпросът, че различните вкусове, отнесени към различни обекти, са различни – по това наистина няма спор, както е вярно, че всеки познава различно и усеща с небцето си по различен начин, а никой друг не може да установи това. Неизменността идва от нещо фундаментално и логически просто, което Аристотел отбелязва още с първото изречение на своята Метафизика: “Всички хора по природа се стремят към познание. Знак за това е обичта към сетивата: защото хората ги обичат заради самите тях и независимо от употребата им”. Какво означава “заради самите тях” можем да открием и в теорията върху вкуса на Монтескьо: сетивата ни дават да се чувстваме живи, полагат битие срещу небитие. Но в храната, във вкусването също има жизненоважна, неизбежна “употреба”, за пример на която Спиноза и по-късно Ален привличат млякото: детето не може да не желае мляко (тоест желанието е фундаментално, неизменен принцип); нещо повече обаче – човекът желае удоволствието и точно тук вкусването дава модела на незабавното различаване на удоволствие от неудоволствие. Същият модел е валиден за стремежа към знание и изкуство, понеже човекът не е само сетивно същество като животните. Както има нужда от мляко, така има основна нужда от ценности, каквито му предлага изкуството. И това не е каприз, а е “език на любовта”, който, казва Ален, научаваме още щом се появим на света. Вкусът към красивото-и-доброто, което в античен смисъл е обвързано с истината за живота, е всъщност вкус, предпочитание към смисъла на живота. Смисълът прави живота пълен, насища го, захранва го с щастие и удовлетвореност. А всички хора търсят щастие – къде е тук спорът? Аристотел веднага отличава изкуството от простия опит. Изкуството е “по-голямо знание”, защото, първо, може да се предава и, второ, обяснява “защо-то”: сетивата не ни казват защо огънят е горещ, те само ни осведомяват, че е горещ. Физическият вкус само ни осведомява за сладостта и удоволствието, което изпитваме, но не ни казва защо изкуството ни носи удоволствие и красотата ни пленява. Затова Аристотел прозорливо отбелязва, че хората веднага започнали да ценят онзи, “който изнамерил изкуство, надминаващо обикновената способност за усещане”. Изкуството отива отвъд ползата и красотата чрез вкуса се схваща “без понятие”: така Кант завършва наблюдението на Аристотел. От това следва, че не само всички хора имат вкус към живота, но и притежават предварителна (a priori) естетическа нагласа да схващат красивото навсякъде; това е общата, универсална основа, “общият смисъл” (sensus communis), върху който могат и да се сближават и общуват. Както Кант пише, ако някой човек попадне на самотен остров и никой не го наблюдава, едва ли ще се старае да украсява колибата си. Ако са двама, всеки ще украсява, както му харесва – и само в този случай за вкусовете може да не се спори. Но нали и двамата ще изпитват едно и също желание да украсяват? Значи спорът си остава: De gustibus est disputandum.

Този спор можем да проследим от античността до днес, като за философията продължава да бъде важен въпросът, поставен тук от Гадамер: дали съждението на вкуса притежава всеобщност? Но не по-малко важен би бил въпросът, дали и как би било възможно да се потърси актуализиране на теориите за вкуса от XVIII век. Самият Монтескьо отбелязва, че “развалянето на вкуса” обикновено настъпва след дълги периоди на “съвършенство”, на разцет на изкуствата и културата като цяло. Ако приемем, че за около два века, след времето на теориите за “изкуството за изкуството”, които разгромяват вкуса и му противопоставят гения, още повече след съвременните теории за края на изкуството е настъпило време, което търси ново “съвършенство”, значи и вкусът има шанс да се завърне в полезрението на естетиката. Да припомним само, че на латински думата за мъдрост, sapientia, идва от sapio, което означава едновременно имам вкус, чувствам с небцето и учен съм, разбирам, зная. За да знаем и разбираме, трябва да продължим да придобиваме опит, тоест да се учим.


Как би могло да се завърне понятието вкус, да добие нова жизненост, базирайки се на позабравените теории от епохата на Просвещението? Всяка една от тези теории казва нещо значително, макар че често тръгват от противоположни твърдения и позиции – от краен сенсуализъм (Кондийяк) до категоричен платонизъм. Не е случайно, че в предлаганата антология, която събира 15 автори от античността до началото на XXI век, повече от половината са всъщност представители на Просвещението, което в лицето на Кант създава и напълно оригинална естетика, философия на вкуса. Предлаганият път на разсъждение е следният. Първо, да тръгнем от диалога на Платон Филеб, който през много известното Платоново понятие “припомняне” (анамнесис) може да подскаже как да си “припомим”, как да възпроизведем значимо за днешното време схващанията за вкуса. В диалога Сократ определя, че “когато душата изтърве спомена за усещането или знанието и отново го преповтори вътре в себе си, всичко това наричаме припомняне” (34c). Припомнянето е различно от помненето и изисква нов опит, ново преживяване. Душата продължава да желае – със или без тялото, защото иска да се добере до ситостта, и то чрез паметта” (забележително е, че тук Платон използва метафората на ситостта, тоест на онова, което цели вкусовото сетиво). Ако обаче в усещането живото същество повторно се възстанови, то това е наслада, живото същество се връща към своята същност (32b). Следователно кои сме установяваме и чрез насладата от живота (която е била, е и ще бъде валидна за всички хора), и чрез удоволствието от възстановеното знание. Второ, “кои” сме може да остане загадка за разрешаване, ако Пол Валери е прав, че "тялото знае неща, които ние не знаем. А ние знаем такива, които за него са неизвестни”. Загадката е това, което според забележителната теория на Монтескьо за “незнайно какво” ни привлича неудържимо в търсенето на красотата. От друга страна, не по-малко забележително е твърдението на Шафтсбъри, с което повечето хора днес биха се съгласили, а именно: “Ние, самите ние, създаваме и оформяме нашия вкус”.

Следователно, ако свържем “припомнянето” с “незнайно какво”-то и “ние самите”, бихме открили един път за актуализирането на просвещенската философия на вкуса. Този път съвсем не е единствен, а и най-често в историята на философията се анализират в самостоятелен “коридор” схващанията на Кант и интерпретациите върху Критиката на способността за съждение. Още разнообразни подходи предлагат съвременната аналитична философия или невроестетиката. Но пак XVIII век ни казва, че при цялото разнообразие е необходимо да имаме внесена единност и простота, да изтеглим една линия през отправните точки. Всеки един от петнадесетте текста тук е всъщност отправна точка, от която всеки може да тръгне или да се завърне след подбрано сравняване с други текстове и съобразно собствено изградения вкус, основан на разсъждението..

* * *

ПРИЛОЖЕНИЯ



ПЛАТОН (428 – 348 г. пр.н.е.)

Тимей (65b – 66d). Вкусовете1
За въздействията, които са общи за цялото тяло, и за имената, дзадени на тези фактори, които ги причиняват, бе казано почти всичко. Трябва обаче да се опитаме да кажем, ако бихме могли, за усещанията в отделни негови части и за причините на въздействията в тях.

Най-напред трябва да обясним, доколкото е възможно, това, което оставихме настрана, говорейки за соковете, именно за въздействията върху езика. И тези въздействия се появяват, както повечето, от свързвания и разделяния, но освен това при тях участват много повече, отколкото при другите състояния грапавост и гладкост. Когато частици земя попаднат при жилките, които се простират от езика до сърцето като органи за описване на вкуса, те влизат в съприкосновение с влажните и нежни части на плътта, разтичат се и свиват жилките и ги изсушават. По-грапавите частици се проявяват като горчиви, а по-малко грапавите като стипчави. Тези от тях, които имат свойството да очистват, измиват всичко около езика и вършат това извън мярката, като отнемат повече, отколкото трябва, така че да се стопи и част от самата същност на езика, каквото свойство имат содите, се наричат горчиви. Тези, които са с по-слабо въздействие от содите и очистват с мярка, ни се показват солени, без силна горчивина и са ни по-скоро приятни. Тези, които влизат в допир с топлината на устата и се раздробяват от нея, почват да горят и самите те на свой ред горят устата, която ги е сгорещила, те се носят от своята лекота нагоре към сетивните органи на главата, секат всичко, на което попаднат, и поради тези свойства всички такива вещества са наречени лютиви (парливи). Когато тези частици се изтънят от гниене, проникнат в тесните жилки и попаднат на намиращи се вътре съразмерни тям частици от земя или от въздух, така че да ги раздвижат и да ги накарат да се разбъркат като пяна, а като се разпенят, се сблъскват, едни частици проникват в други, разполагат се около проникналите частици и така образуват нови празнини. Частиците влага, които могат да съдържат земя или са чисти, се разполагат около празнината, в която има въздух, и така се образуват капсули от течност, пълни с въздух течности със сферични кухини. Образуваните от чиста влага са прозрачни и се наричат мехури, а съдържащите земя, които се движат и надигат, се наричат шупване и квас. И причината за тези състояния се нарича кислота. Противоположното състояние на всичко това, което описахме, се дължи на противоположна причина: когато съставът на влагата на влизащите в тялото вещества е сродна по природа със структурата на езика и намаже и изглади грапавините му и свие или съответно разшири това, което е неестествено разширено или свито, и докара всичко, доколкото е възможно, в естественото му състояние, то всяко приятно и драго на всекиго вещество от този вид, което е лек на насилствените състояния, се нарича сладко.




АРИСТОТЕЛ (384 – 322 пр.н.е.)

За душата2

Съществува трудност и при изучаване на състоянието на душата; дали всички те са присъщи и на нейния носител, или има състояние, което е присъщо само на душата. Да се разреши този въпрос е необходимо, но не е лесно. Явно е, че в повечето случаи душата не може да понася въздействие или да действа без тялото, както например при гневенето, при проявата на смелост, на желание, изобщо при всякаква проява на чувства. Всъщност изглежда, че най-присъщо на душата е мисленето. И ако мисленето е известен вид въображение или не може без въображението, не би могло и то да съществува без тялото. И тъй, ако има някаква дейност или състояние на душата, присъщи само на нея, тогава тя би могла да съществува отделена; но ако няма нищо, което да й е присъщо, тогава тя не би могла да съществува отделена<...>

Вкусовото е нещо осезаемо и поради тази причина неговото възприемане не става чрез посредничеството на чуждо тяло, а както при осезанието...Нищо не може да предизвиква вкусово усещане без влага: вкусовото усещане съдържа влага в действителност и във възможност, както соленото, защото лесно се разтваря и може да овлажни езика. Както зрението е смисълът на видимото или невидимото (защото тъмнината е невидима и само зрението я различава) и освен това както зрението е смисълът на извънредно светлото (защото и то е невидимо, обаче по друг начин, отколкото тъмнината), също тъй и слухът схваща звука и тишината, от които едното е звучно, другото беззвучно. По същия начин слухът схваща извънредно силния звук, както зрението схваща блестящото...Също тъй и вкусът схваща както вкусовото, така и безвкусовото: безвусово е това, което има недостатъчен или слаб вкус или оказва разрушително действие върху вкусовото сетиво....

Простите видове вкусови качества (както и при цветовете) са противоположни, именно сладкото и горчивото. Към тях се присъединяват – към първото мазното, към второто – соленото. Между тях са лютивото, тръпчивото, киселото и острото. Това са, както се вижда, различните вкусови качества. При това вкусовата способност е само във възможност такава, а вкусовите качества привеждат възможното в действителност. <…>

Всъщност прекомерността на всяко качество разрушава сетивния орган, следователно и осезаемото – осезателното сетиво. А чрез осезанието беше определен животът, защото, както беше доказано, без осезанието никое живо същество не може да съществува...Другите сетива, както казахме, живото същество притежава не заради съществуването, а заради благополучието; например зрението, за да вижда, понеже живее във въздуха и във водата, изобщо в прозрачна среда; вкуса, за да различава приятното и неприятното в храната и да желае и да се стреми към първото; слуха, за да му бъде съобщено нещо; езика, за да съобщава нещо на другите.
ТОМАС ХОБС (1588 - 1679)

За тялото3

Глава XXIX, За звука, миризмата, вкуса и осезанието


Следва вкусът, чийто произход се различава от произхода на виждането, слушането и обонянието по това, че при него усещането е от отдалечен предмет, а при вкуса само ако има докосване; ние нямаме вкусово усещане за нещо, ако то не докосне непосредствено езика или небцето, или и двете. От това се разбира, че вкусовият орган е ципата, която обвива езика и небцето и включените в тях нерви; и понеже, като се възбудят частите им, по необходимост се възбужда нежната мозъчна кора, действието се разпростира до мозъка и оттам до крайния орган, именно до самото сърце, в противодействието на което се състои същината на усещането.

Обаче вкусът, както и миризмата, раздвижва не само мозъка, но и стомаха, което може да се забележи у тези, които изпитват повдигане. Които схващат като орган на усещането и двете, най-малко ще се учудят, понеже една обща ципа обвива езика, небцето и носната кухина, а тази ципа изхожда от мозъчната кора.

И че изтичанията нямат нищо общо с вкусовото усещане, се вижда от това, че няма вкусово усещане, където органът и обектът не са съседни. Чрез какво разнообразие от движения се различават различните видове вкусове, които са безчислени, не зная. Аз бих могъл заедно с другите да ги изведа от различието на фигурите на тези атоми, от които се състои всичко вкусово, или от различните движения, които бих могъл по предположение да припиша на тези атоми; като заключа не без известна правдоподобност, че на тия неща, които имат сладък вкус, атомите им се движат с бавно кръгово движение и имат кълбовидни форми и успокояват органа; горчивите неща имат кръгово, но стремително движение и имат ъглести фигури и дразнят органа; киселите неща имат право и ивъзвръщащо се движение, а формите им са продълговати и необикновено тънки, поради което нараняват органа. И по същия начин аз бих могъл да измисля за причини на другите вкусови усещания особени движения и форми на атомите, което би изглеждало правдоподобно, ако исках да премина от философията към гаданието.

С осезанието ние усещаме топлото и студеното дори отдалеч, а другите, като твърдо, меко, грапаво, гладко – само отблизо. Осезателният орган е една ципа, съединена с нежната мозъчна кора, която е така разпространена по цялото тяло, че никоя част на тялото не може да бъде натисната, без самата тази ципа да не бъде натисната. И тъй това, което натиска, ние го усещаме като твърдо или гладко, т.е като повече или по-малко твърдо. Усещането на грубото не е нищо друго освен безбройни усещания на твърдо, които следват едно след друго в най-кратки интервали от време и пространство. И тъй грапавото и гладкото, както и големината и формата, ние познаваме не само с осезанието, но и с паметта. Защото, макар че понякога ние докосваме едно тяло в една точка, но чувстваме грапавото, гладкото, големината и формата не без смяната на точката, т.е. не без времето; обаче, за да схванем времето, необходима е паметта.






Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница