Непрекъснатост на модела на грижи при програмите и услугите за осигуряване на блгосъстоянието на децата

Непрекъснатост на модела на грижи при програмите и услугите за осигуряване на блгосъстоянието на децата

На ръководителите на случаи е дадена отговорност да определят и включват клиенти (дете/деца и/или семейство), да оценяват нуждите на детето/децата и семейството, да намират подходящите за тях услуги, да свързват клиентите с ресурсите и да наблюдават процеса за постигане на определените или желани резултати. В рамките на този проект от ръководителите на случаи ще се изисква да направят писмена оценка и план за грижа (ц цел постоянно настаняване надетето), определяйки нуждите на клиента и необходимите за тази цел ресурси и след това да проследяват дали предоставянето на тези ресусрси е навременно и достатъчно (застъпническата функция при управлението на случаи). Данните по управлението на случаи ще бъдат използвани и за „проследяване” на клиенти или случаи и ще са в основата на план за наблюдение и оценка, за да се оцени напредъка на проекта към постигане на неговите цели.

1. 
   Подобряване на усещането за общност: Услугите са базирани в общността и са пригодени към местните нужди и ресурси. Програмите подобряват комуникацията и обмена на информация.
   
2. 
   Мобилизиране на ресурсите и подкрепата: Програмите изграждат и мобилизират мрежите за социална подкрепа, за да се използват на максимум времето, енергията, познанията и уменията на семействата, и те да могат да осъществяват семейните си функции, и най-вече родителските си отговорности. Неформалните мрежи за подкрепа и осигуряване на ресурси за гъвкави, индивидуализирани и могат да се променят според потребностите на семейството.
   
3. 
   Повишаване нивото на споделената отговорност и сътрудничество: Доставчиците на услуги виждат себе си като партньори на семействата, като имат общи цели, насочени към намаляне на зависимостта от социалния работник и овластяване на членовете на семейството.
   
4. 
   Защита на цялостта на семейството: Семейните културни и лични ценностни системи се ценят и уважават. Оценката на риска и осигуряването на подкрепа трябва да вземат под внимание следните фактори: семейна структура (самотен родител, двама родители, разширено семейство, т.н.), етап от цикъла на живота на семейството (младо семейство, без деца, с малки деца, с тийнейджъри, и т.н), етнос, раса, културна и религиозна принадлежност, социално - икономически различия, различен контекст на общността.
   
5. 
   Засилване на функционирането на семейството: Програмите наблягат на възможностите и опита, които изграждат силните страни на семейството и му помагат да овладее определен брой задачи и функции за развитие.
   
6. 
   Увеличаване на услугите по превенция - Създават се „мрежи за безопасност”, за да се предотврати настъпването на негативно функциониране и да се подкрепят компетентността и способностите, които „ваксинират” семействата срещу криза, когато такава се появи.
   

1. 
   Семействата са социални системи. Те се организират около специфичен начин на мислене и поведение един към друг. С течение на времето поведението на членовете на семейството започва да се ръководи от семейни правила, ограничения и очаквания. Това, което социалният работник вижда, когато се среща със семейството, е предсказуемо поведение.
   
2. 
   Поведението на членовете на семейството е обичайно и същевременно най-удобно за тях. Но те имат капацитета да се държат и по по-различен начин, въпреки че може да не го предпочитат. Като се знае това, е ясно, че съществува надежден набор от възможности, осигурящ мотивация за изследване на целия обхват от възможни взаимодействия в семейството. (Оценката на семейството трябва винаги да включва обстоен списък на силните страни и ресурсите.)
   
3. 
   Индивидите са отделни единици, но са също част от мрежата на семейните отношения. На социалния работник често се представя определен клиент, чиито симптоми или поведение се описват като проблем. Тази “ориентация около индивидуалния проблем” е валидна, но задачата на социалните работници е да помогнат на семейството да разбере, че симптомът е функция на определени модели на поведение на семейството към определения клиент и проблем.
   
4. 
   В цикъла на живота всички семейства преминават през преходни периоди, които изискват промяна в семейния стереотип (раждане на дете, смърт на родител, завършване на училище, загуба на работа, т.н.). Семействата се различават по това как се адаптират или развиват в отговор на промяната. Някои семейства зациклят на едно място, поддържайки модели на поведение, с които са свикнали, но не са адаптивни. Симптоми или разрушително поведение на един член на семейството може да отразяват страданието на цялото семейство. Задачата на социалния работник е да помогне на семейството да се адаптира и да се справи с възможно най-малко вреди.
   
5. 
   Като „работещи в попмагащите професии”, социалните работници стават част от семейната система и има вероятност от тях да се очаква да възприемат „проблема”, така, както го възприема семейството. Членовете на семейството с най-голям авторитет ще упражнят натиск върху социалния работник, за да се съгласи с тяхната гледна точка за проблема и помощта, която е необходима. Задачата на социалния работник е да се присъедини към семейството с емпатия и разбиране, имайки предвид, че помощта идва от разширяване на гледните точки и капацитета на семейството.
   
6. 
   Първата задача на социалния работник е да открие притесненията в семейния живот, как членовете на семейството определят своите проблеми и да помогне на семейството да премине от разглеждане на проблемите към търсене на решения.
   
7. 
   Социалните работници овластяват семействата като се фокусират върху силните страни на семействата, но те също трябва да работят с конфликтите и да се справят с конфликти, за да се намали вероятността от насилие. Социалните работници трябва да изследват конфликтите в семейството, да търсят къде има разминавания и несъгласия, да помагат на семейството да се справя с конфликтите по безопасен начин и да открива нови начини за отношения един към друг, когато са под стрес.
   
8. 
   Семейството е експертът и има капацитета да разрешава проблемите си. Интервенцията е най-ефективна, когато социалният работник действа като сътрудник, а не като експерт.
   
9. 
   Социалният работник разглежда разщиреното семейство като основен ресурс на самото себе си. Това разширява гледната точка за това кой може да помогне. Семействата може да търсят помощ от различни външни агенции и това може да е объркващо, вместо да е от полза. Задачата на социалните работници е да направят така, че различните програми и услуги да сътрудничат на семейството, да са дружелюбни към него и да са ефективни.
   

Принципите за включване на семейството в процесите на превенция и закрила са еднакви и винаги предоставят дилема пред социалните работници в областта на детското благосъстояние³:

• 
  Социалните работници в системата за детското благосъстояние трябва винаги да се намесват, за да са сигурни, че риска за деца е намален до минимум и че децата са защитени от малтретиране от техните родители или обгрижващи.
  
• 
  Заедно с това социалните работници също така трябва да предотвратяват сериозната травма, нанасяна от загубата и/или раздялата с родител.
  
• 
  Това може да бъде най-добре постигнато чрез заздравяване на семействата и осигуряване на възможност те да защитават и отглеждат децата си в собсвените си домове. Когато се постигне това, децата могат да останат за постоянно със семействата си и пак да бъдат в безопасност.
  
• 
  За да се подкрепят и овластяват семействата, социалният работник трябва да бъде фактор за положителна промяна. Като професионалист в разрешаването на проблеми, задачата му е да образова, подкрепя и мотивира родителите в техните усилия да променят поведението си като родители, за да посрещнат нуждите на децата си.
  
• 
  Дилемата е в двойнствената роля на помощник и защитник: Социалният работник балансира противоречащи си отговорности - между овластяващ и сътрудничещ застъпник на семейството и орган на властта, осигуряващ закрилата.
  
• 
  Включването на семействата като сътрудници в процес на промяна е по-малко трудно, когато родителите или обгрижващите признават, че децата им са в риск и те самите търсят помощ как да станат по-добри родители. Превенция означава да се помогне на семейството да се самоидентифицира като нуждаещо се от помощ ПРЕДИ да са необходими мерки по закрила.
  
• 
  Не всеки ще помоли за помощ доброволно или, ако го направи, ще е с известна резерви. Някои семейства влизат в системата за закрила на детето недоброволно, поради натиск отвън. Подходът към тези семейства трябва да е същият - като към партньори в процеса на промяна.
  
• 
  Социалният работник взаимодейства с различни семейни системи с различни проблеми и мотивация. Следователно, социалният работник има нужда от концептуално разбиране на семейната теория и практика и умения при ползването на най-различни методи.
  

1. 
   Осигуряване безопасността на децата и обгрижващите/ членовете на семейството
   
2. 
   Социалните работници и семействата са партньори.
   
3. 
   Разпознаване и надграждане на силните страни, капацитета и ресурсите на семейството за мобилизиране към промяна.
   
4. 
   Създаване на климат за семейно вземане на решения и изграждане на умения, който допринася за цялостната безопасност и благополучие.
   
5. 
   Уважение и сензитивност към семейните и културални различия.
   

1. 
   Структурна теория за семейството
   
2. 
   Подход, фокусиран върху решенията
   
3. 
   Съгласувано планиране
   

1. 
   Структурна теория за семейството⁶
   

• 
  Влизане в системата, която трябва да се промени и установяване на работни взаимоотношения
  

• 
  Движение в системата, блокиране на съществуващите стереотипни модели на взаимодействия и насърчаване развитието на по–гъвкави такива
  
• 
  Подпомагане на семейството за постигане на нужното преструктуриране
  
• 
  Ролята е подобна на тази на акушерката, която помага при трудно раждане - след като промяната се „роди” и се развива добре, терапевтът трябва да се оттегли и да се противопостави на изкушението на отглежда „ бебето”.
  
• 
  Терапевтите могат да бъдат уязвими, ако възприемат схващането, че в края на краищата трябва да има „пълно излекуване”.
  
• 
  „Пълното изклекуване” е невъзможно, тъй като продължава раствжа и промяната в системите
  
• 
  В допълнение към промените, свързани с индентифицирания проблем, може да има и мета - промени, което означава, че семейството може да приложи новите начини на възприемане на нещата и поведение към други проблеми - напр. когато една майка се фокусира по-малко в неподходящото поведение на сина си, тогава тя обръща повече внимание на съпруга си
  
• 
  Парадоксът е в това, че терапевтът подкрепя, като едновременно отправя предизвикарелства към системата; атакува, като едновременно окуражава; поддържа детето, като едновременно го предизвиква.
  

1. 
   Присъединяване: процесът на свързване, който се осъществява между терапевта и семейството и който води до формирането на терапевтичната система. Поддържането на работните взаимоотношения е постоянна характеристика на присъединяването, а не само в първоначалните етапи. След като почнат да излизат проблемите, връзката с терапевта може да се блокира от появилите се съпротиви и защити - един от начините за блокиране на промените. Като уважаваме правилата на системата, имаме по-голям шанс да предизвикаме промяна. Но, както винаги, ТРЯБВА ДА СЕ УВЕРИШ, ЧЕ ВСЕКИ Е В БЕЗОПАСНОСТ!!!
   
2. 
   Предизвикване на липса на равновсие (или дисбаланс): Може да поискате да установите по-близка връзка, за да сте в състояние да инициирате промяна - може да го направите вербално или като приемете някои от характеристиките/ настроенията/ идеите на човека. Може да поискате да се сближите с дете; можете да седнете на пода с него и да поиграете.
   
3. 
   Преформулиране - представяне на съществуващия проблем от гледна точка, различна от тази, която семейството има и върху която може повече да се работи;
   
4. 
   Разиграване на ситуация: актуализация на модели на поведение под контрола на терапевта; това позволява на терапевта да наблюдава как членовете на семейството взаимно регулират своето поведение и да определи мястото на проблематичното поведение в поредицата от взаимодействия. “Разговаряй със сина си за притесненията ти; майка ти току-що ти каза да спреш; отговори й; “ Може да видите дали един човек говори вместо друг; дали някой започва да се намесва; т.н. Накарайте и двамата родители да разиграят техниките и стила на общуване с дъщерята; те и двамата ще видят, че се провалят и така ще им помогнете да видят, че постигат един и същ нежелан резултат; и това може да им помогне, като ги обедини и те започнат да разработват заедно една обща стратегия. Целта на разиграването е да се осигури различно преживяване на реалността.
   
5. 
   Поставяне на граници: За да предизвикате дисбаланс, може да разиграете ситуация, но предложете на майката да не се намесва; това е пример за поставяне на граници: терапевтът определя областите на взаимодействие;
   
6. 
   Акцентиране: Набляга се на значимостта на дадено събитие в терапевтичната сесия или на дадено послание от терапевта с цел да се фокусира вниманието и енергията на семейството в определена област. Терапевтът може да засили нещо, на което семейството не обръща внимание.
   

2. 
   Подходи, фокусирани върху решенията при закрилата на дете
   

• 
  Всички клиенти имат силни страни и всички обстоятелства съдържат ресурси
  
• 
  Фокусирането върху тези силни страни повишава мотивацията
  
• 
  Фокусирането върху силните страни прави социалния работник по-малко осъждащ
  
• 
  Промяната е постоянна и неизбежна
  
• 
  Малките промени са всичко, което е необходимо, за да се повлияе на промените в други области на нечий живот.
  
• 
  Клиентите притежават решенията на своите проблеми.
  
• 
  Клиентът е експерт за себе си.
  
• 
  Социалният работник помага на клиента да разкрие и преоткрие ресурсите, които има.
  
• 
  Няма нужда да знеш много за проблема, за да го разрешиш.
  

• 
  Няма стандарт за „нормални” семейства
  
• 
  Всички семейства имат силни страни и вътрешна устойчивост
  
• 
  Семействата правят най-доброто, на което са способни
  
• 
  Те проявяват нежелано поведение не нарочно, а поради неосъзнати причини
  
• 
  Семействата си създават навици, които не им позволяват да повярват, че могат да се променят в положителна посока (друг термин е “зациклят в едно и също поведение”)
  
• 
  Проблемите може да са поради липса на умение, а не поради недостатък на личността
  
• 
  Проблемите се появяват, понеже не се осъзнават
  

3. 
   Паралелно планиране
   

Паралелното планиране е било възприето като алтернатива на „последователното планиране”, при което социалният работник установява йерархия от цели, като реинтеграцията в семейството е основната и постоянна цел. Реалността показва, че е трудно да се предскаже как децата и семействата ще свикнат едни с други в течение на времето или да се предскаже колко е добър един план за реинтеграция, докато всъщност той не започне да се изпълнява. Принципът на паралелното планирене е да се опредлят различни възможни варианти, всички от които по еднакъв начин осигуряват постоянно решение. Този вид планиране също така изисква изграждането на широк кръг от взаимоотношения, и то най-вече с разширеното семейство и с мрежите за подкрепа в общността. Паралелното планиране е процес на работа, насочена към събиране на семейството, като в същото време се предоставя алтернатива или резервен план за непредвидени ситуации. Ако се полагат усилия за паралелмо планиране, а не за последвателно, децата бързо се изваждат от несигурността на настаняването в институция или приемна грижа и им се осигурява сигурността и стабилността на постоянното семейство. Резултатите от паралелното планиране включват:

• 
  По-бързо се постига постоянство за детето и преместванията му от място на място са по-малко
  
• 
  Настаняванията на деца при роднини се увеличават
  
• 
  Разширеното семейство участва във вземането на решения за дълготрайни планове за детето.
  
• 
  Доставчиците на услуги ускоряват темпото на интервенции и спазят сроковете във времето
  
• 
  Биологичните родители осъзнават потребностите на децата си по-бързо и с по-малко подтикване
  
• 
  Повишава се броя на отворените осиновявания, насърчени чрез създаване на връзки с децата
  

Прилагането на паралелното планиране изисква промени в практиката:

• 
  Ранна оценка на ключовите условия, които са довели до настаняване извън дома, силните страни на семейството и вероятността за събирането му в рамките на 12 - 15 месеца.
  
• 
  Специални усилия за набиране на приемни семейства, които имат желание в бъдеще да осиновят.
  
• 
  Строго спазване на определените срокове и търсене на отговорност от тези, които не ги спазват
  
• 
  Пълна прозрачност за целите и сроковете нз всички страни, които са включени.
  
• 
  Планиране на случая, което включва предоставянето на услуги на родителите с цел повищаване на родителските им способности и насърчаване на желанието им за промяна, за да поемат отговорностите по обгрижване на детето.
  
• 
  Редовни прегледи на напредъка на случая, фокусирайки се върху плана за грижа и посещенията на семейството.
  
• 
  Когато не проработи събирането на семейството, тогава подкрепа на приемните родители за осиновяване.
  
• 
  Преразглеждане на ролите на персонала за подкрепа на модела на паралелно планиране.
  
• 
  Усъвършенстване на начините за оценка на семейството.
  
• 
  Обучение на персонала по техники за работа с родители на тема на оставянето на децата им за осиновяване/ открито осиновяване
  
• 
  Прилагане на семейно-групови конференции за подобряване съвместното вземане на решения
  

• 
  Засилване набирането и подкрепата на приемни родители/ осиновители
  
• 
  Осигуряване на подкрепа за извършване на домашни посещения
  
• 
  Развиване на система за грижи, базирани в общността (подход като екип в общността)
  
• 
  Работа по разумен брой случаи
  

Практики, които подпомагат реинтеграцията:

• 
  Осигуряване на практика, ориентирана към семейството и фокусирана в общността чрез посещения в семейството
  
• 
  Съобразяване с културните особености
  
• 
  Осигуряване на открит и включващ всички заинтересовани страни процес по планиране на случаите
  
• 
  Провеждане на чести и редовни прегледи на случаите относно статуса на децата и напредъка на семейството към постигане на целта за събирането му.
  
• 
  Насърчаване на чести срещи между родител и дете за увеличаване вероятността за ранна реинтеграция.
  
• 
  Използване на стратегии за разрешаване на проблеми, при които се избягват споровете и конфронтацията - семейно-групови срещи и посредничество (медиация).