Национална държава и малцинства: държавни граници и човешки различия (доклад)

Турското малцинство в България

Вече 120 години мюсюлмани се изселват от България в Турция. След поредната миграция към нашата съседка, независимо дали през началото на века, през 50-те години или пък през 90-те, българската държава и обществото са склонни напълно да забравят своите сънародници все едно, че никога не ги е имало, че не са делили добро и зло в общо отечество.

- Между 1878 и 1912 г. от България са се изселили около 350 хил. мюсюлмани (турци, помаци, черкези, татари);

- между 1913 и 1934 г. от България според регламентирана от международното право договореност, годишно се изселват 10-12 хил. души;

- в периода на войната 1940-1944 г. се изселват около 15 хил. души;

- насилственото коопериране на земята е сигнал за масово напускане на България и през 1950-1951 г. около 155 хил. турци емигрират в Турция;

- след подписването на българо-турската спогодба за събиране на разделените семейства през 1968 г. над 70 хил. души заминават за Турция;

- най-масовата след Освобождението миграция е от 1989 г., когато около 360 хил. души се преселват в Турция, подгонени от т.нар. възродителен процес. От тях една част се връщат в България след падането на режима на Живков, но близо 240 хил. остават на постоянно местожителство в Турция;

- в периода 1990-1997 г. поради тежката икономическа депресия в България годишно страната напускат с временни или туристически визи между 30 - 60 хил. души, които търсят препитание в Турция.

Според експертни оценки само за периода 1989 - 1997 г. новите заселници от България наброяват около 400 хил. души.

Трябва да се знае, че с известни изключения изселническите вълни са резултат от предизвикана или насилствена миграция. Според международноправните стандарти мигриращите групи турци почти винаги са попадали в графата бежанци (т.е. преследвани по една или друга причина, или принудени да напуснат родните си места).

След Освобождението от османска власт на България, по силата на Берлинския договор, е отредена окастрена територия, върху която живеят не само българи, но по-големи или по-малки по численост етнически и религиозни малцинства.

В първата българска Конституция (в сила от 1879 г. до 1947 г.) православието се детерминира като "господстваща вяра", но на "друговерците" се гарантира свобода на вероизповеданието. Малцинствените етнически и религиозни групи са признати за равноправни поданици и се ползват с всички права, които се предоставят на българските граждани.

Голяма част от турците се изселват в османските вилаети по време на Руско-турската война и непосредствено след освобождението на България (1877 - 1878 г.). По-късно този процес продължава през периода на новата и най-новата история на България. През 1887 г. турците са близо 20% от населението на България, през първата четвърт на века са около 12%, към 40-те години - под 10%, а през 50-те - 8,6%. Турците, които остават в родните си места, демонстрират нееднократно своята лоялност към държавата, включително и чрез участие в българската армия и във войните, в които България е въвлечена. Добре функционира през вековете системата на мирно съжителство между християни и мюсюлмани, турци и българи, изградена върху взаимното уважение на традициите, битовите специфики и "комшулука". В морален и психологически план обаче тези отношения от Възраждането до днес винаги са носили бремето на недоверието, предразсъдъка и на някакъв културен и социален реваншизъм, стигащ понякога до национално високомерие. Повече от столетие е в действие тежък национален комплекс, който най-синтезирано и достъпно може да се разчете в добилото гражданственост клише "пет века мракобесно турско робство".

След Освобождението положението на турците и на цялата мюсюлманска общност е уредено чрез мирните договори, по които България е страна. По силата на някои от тези договори (Берлински - 1878 г., Цариградски - 1909 г., Мирните договори от 1913 и 1919 г., Анкарския - 1925 г.) мюсюлманската общност в България получава значителна автономия. В духовно, административно и съдебно отношение мюсюлманите в България се управляват от Главно мюфтийство, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Държавата заделя средства от бюджета си, за да поддържа джамиите и заплатите на мюсюлманските духовници. Училищата са частни - към джамиите, но държавата се ангажира със задължително финансиране. Функционирането на етно- и културноцентристка образователна система пречи на приобщаването на турците към националния живот. Огромната част от тях не знаят български език, поради което трудно се състезават на пазара на труда, маргинализирани са от интензивните културни процеси в страната и не са в състояние да се интегрират нормално в обществото.

През 30-те години сред турските интелектуалци започва движение за създаване на модерни светски турски училища. Разбира се, под влияние на реформите в Турция и на обаянието на техния лидер Мустафа Кемал Ататюрк. В новите училища са поканени български учители, които да преподават български език, география, история - предмети дотогава неизучавани от турските деца. През 1944 г. на територията на страната има около 740 турски училища, а в началото на 50-те години те са над 1100. Открити са и турски гимназии.

От освобождението на България до 1944 г. представителите на турската етническа общност се ползват свободно от правото си да разпространяват информация на своя език. На турски език се издават няколко десетки вестника. Много политически партии издават свои вестници на турски език. Достъпни са ежедневници и литература, издавани в Турция.

Турците имат няколко културно-просветни и спортни дружества: Туран, Алтън орду, Алпарслан и други, които приключват дейността си през 1934 г., когато са забранени всички партии и сдружения и ограничени всички демократични свободи. Правени са опити за създаване на етнически партии, но те търпят неуспех. Въпреки това в българския парламент винаги е имало депутати-турци и мюсюлмани, които са избирани с листите на общонационалните партии.

След края на Втората световна война в България се върви бързо към тоталитарно управление и рязко ограничаване на демократичните свободи. Политическите, икономическите и социалните модели се прехвърлят от Съветския съюз и съвършено механично се налагат у нас, без никакво съобразяване с народопсихологията, с историческите, културните и географските специфики. Новата геополитика е тясно обвързана със СССР.

Тази нова политика на комунистическото управление естествено обхваща малцинствата и междуетническите отношения в България. В продължение на десетилетия за конфесионалитет и за религиозни общности въобще не може да се говори. Религията е повсеместно забранена. Води се постоянна атеистична пропаганда както сред българите християни - православни, католици, протестанти, така и сред мюсюлманите, юдеите, армено-грегорианците. Като известна компенсация за унищожаването на религиите и свързаните с тях битово-ритуални традиции правителството, следвайки идеологическите клишета за "интернационализъм", предоставя по-големи свободи за изява на различните етноси и тяхната етническа култура. Тези изненадващи за комунистическата догматика актове на толерантност, специално към турците и тяхната етническа идентичност, са свързани с абсурдната идея за "износ на революция" в световен мащаб. Под натиска на съветските тайни служби българските управляващи се заемат със задачата да спечелят доверието на турското население и да подготвят подходящи кадри за износ на комунистическа идеология в Турция. Самата технология на прехвърляне на съответните революционни носители на територията на Турция се смята за извънредно проста - чрез периодичните изселнически кампании сред българските турци.

Една от първите стъпки, предприети в това отношение, са измененията в Закона за народното просвещение, по силата на които се създават държавни училища за малцинствата на турците, евреите и арменците. Обучението на българските турци в частни училища се прекратява и преминава под управлението на Министерството на народното просвещение. В създадените държавни училища се запазва изучаването на част от предметите на турски език, но се въвеждат и предмети, които подпомагат приобщаването на турците към преобладаващата част от нацията. В областта на културата се стимулират прояви, които целят съхраняване на традиционното. На практика на турците се предоставя някакво подобие на културна автономия: освен стотиците основни училища, в страната действа девическа гимназия и още няколко редовни турски гимназии. Три института подготвят учители за турските училища. На турски език излизат три вестника и едно списания, местните вестници излизат с притурки на турски език. В градовете работят държавни театри, които поставят пиеси на турски език, в националния радиоефир текат редовни програми на турски език.

На пръв поглед оценката може да бъде еднозначна - в края на 40-те и началото на 50-те години с помощта на командните методи, характерни за комунистическото управление, се осигурява изява за етническото самосъзнание на българските турци. Целта, която преследва държавната машина, обаче е друга - чрез образованието и културата да се работи за превъзпитанието в партиен дух на турското малцинство. В училищата това не е трудно. Турските деца наред с помашките, българските, арменските и всички останали, получават атеистично образование, което е дълбоко идеологизирано и води до пълна морална и културна унификация на децата. Изградена изцяло чрез клишета и идеологизирана е и турската преса, която препечатва или следва духа на официозните печатни органи. Създава се партийна номенклатура от средите на турското малцинство и сред помаците, които срещу добри привилегии и възможности за кариера изпълняват политиката на БКП, насочена към техните сънародници - добра или лоша, репресивна или полурепресивна. През 50-те години вече хиляди турци членуват в БКП и ОФ, а десетки хиляди заемат държавни и ръководни стопански длъжности.

В началото на 50-те години се чувства засилена нагласа за изселване сред българските турци. Тя се дължи главно на шока от решението да бъдат кооперирани земите им, от забраната да се чете Свещения Коран, от активната партийна агитация за равноправие сред жените. БКП обявява борба срещу "проявите на национализъм и религиозен фанатизъм сред местните турци". Настъплението е повсеместно, защото трябва да бъде изпълнена в определените срокове насилствената колективизация на селскостопанските земи в цялата страна, а тя вече е достигнала до планинските и полупланинските райони, населени с мюсюлмани. Отнемането на земята хвърля в паника турците и помаците, които в преобладаващото си мнозинство са селски работници и фермери. Това отприщва една от най-масовите изселнически кампании на българските турци към Република Турция - близо 155 хил. души през 1950/1951 г.

През 1958 г. след специален пленум на Политбюро политиката на комунистическата власт по отношение на турците започва да се променя към ограничаване на правата, към налагане на нова концепция за етническата и националната структура и междуетническите отношения в България. Първите "пробни" асимилационни актове се извършват по отношение на циганите. Вестниците им (до този момент билингвални) започват да излизат само на български език, театърът им е закрит, следват масови акции за смяна на имената на циганите мюсюлмани. През 1958 г. малкото цигани чергари, които живеят в България (20-30 хиляди), със специално постановление на Министерския съвет са принудени да отседнат там, където ги заварва разпореждането. Конете и каруците са конфискувани от държавата.

В началото на 60-те години започва идеологическата подготовка за рязка промяна на политиката към турците и българите мюсюлмани с цел пълната им асимилация. БКП взема решения за репресивна и насилствена интеграция на мюсюлманите - турци и помаци - в българското общество. Далечната стратегическа цел е, от една страна, пълната унификация на всички социалистически граждани, а от друга - обявяването на България за еднонационална държава, а нацията за хомогенна - в идеологически и етнически смисъл.

Постепенно се закриват средните училища, следва закриване или промяна в програмите на държавните турски начални училища, броят на вестниците намалява, започват да излизат на български език, закриват се театрите и т.н. По същото време (1964 г.) е направен неуспешен опит за смяна на имената на българите мюсюлмани от Западните Родопи. Съпротивата на населението е силна и ЦК на БКП прекратява опита за асимилация.

В отделите на ЦК за пропаганда и агитация, както и в съответните, занимаващи се с малцинствата, и с помощта на тайните служби се изгражда и утвърждава параноичната концепция за турците като чужд елемент и "пета колона" на Турция на територията на България. Досущ като в роман на Оруел един сложен и безмилостен държавен механизъм - низовите партийни организации, окръжните политотдели, отделите на ДС, съответните наблюдаващи в ЦК и Политбюро - разпростира мрежата си, за да обхване, наблюдава и контролира представителите на турското малцинство. Това се отнася особено за онези, които се отличават с по-изявен характер, с амбиции, интелект, таланти и стремеж към образование по-високо от средното.

Кулминация на насилствената политика за асимилация на мюсюлманските малцинства е промяната на имената на помаците (през 1972/1974 г.) и особено на българските турци през зимата на 1984/1985 г. с единствена цел да бъде заличена културно-религиозната специфика на българите мюсюлмани, както и верската и етническата самоличност на най-голямата по численост малцинствена етническа общност в България - турската. Всъщност за учените днес е трудно да твърдят дали това е била целта на комунистическия държавен апарат и идеологическите вождове и дали тази цел е била единствената. Причината е, че в България в периода на еднолично и тоталитарно управление решенията се взимат тайно, зад високите зидове на партийните резиденции, много често без протоколи и писмени свидетелства. От друга страна, посредственото културно и образователно ниво на партийните ръководители, или пък ограниченията на идеологизираните управленски клишета често правят актовете на управляващите невъзможни за разгадаване и анализ, защото са изградени извън всякаква историческа, правна или хуманна логика и норма.

Държавата използва различни форми на принуда - сплашване от административните местни власти, икономически шантаж и открито насилие. Рутинната процедура при попълването на декларации за смяна на имената обикновено е придружена с побой, дори над жени и деца. При няколко от случаите на организирана съпротива по селата или малките провинциални градове властта употребява огнестрелно оръжие и се стига до човешки жертви. Често планинските села осъмват блокирани от армия и полиция и блокадата продължава, докато и последният жител на селото не приеме ново българско име. Хиляди хора от турската общност са задържани и често без съд или след бърза процедура при закрити врати, изпращани в затвори и лагери. Всичко това се извършва при максимална секретност и пълно информационно затъмнение.

След няколко месеца кампанията по преименуването завършва и започват широки мерки за затвърждаване на асимилацията и убеждаване на широката общественост и света в правилността и смисъла на извършената авантюра. Забранено е да се говори на турски език на публични места и в междуличностните отношения, забранено е традиционното мюсюлманско облекло, празничните ритуали, забранена е турската музика. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби. Парадоксално е закрита цяла университетска специалност - турска филология. Разрушават се мюсюлманските гробища, в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. Всички остатъци от религиозни символи са подложени на унищожение, а чрез принуда се натрапват нови изкуствено създадени ритуали. Един от вандалските актове на властта за заличаване на следите от турска идентичност е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни, с което отхвърлят медицинските изследвания на наследствените и хроничните заболявания с десетилетия назад.

Властта извършва един коварен, поради своето дългосрочно въздействие, ход - включва българите от районите със смесено население да патрулират, да следят и да налагат глоби за употреба на турски език или за носене на ритуални шапки. Десетилетни добросъседски и приятелски връзки са опорочени и разкъсани. Паралелно с това е мобилизирана цялата пропагандна машина на държавата, за да разпространява клевети срещу турците ("пета колона на вражеска държава", "терористи", "сепаратисти") и да всява недоверие и страх от съседна Турция и "нейните агресивни планове". Облъчването на общественото съзнание е мощно и деформиращо.

Посегателството върху имената на мюсюлманите съдържа драматичен елемент на нахлуване в най-интимния свят на личността (особено за по-възрастните и вярващите). Според нормите на ислямската религия името има особена роля в техния живот и мировъзрение. Без собственото си име мюсюлманинът не може да се представи след смъртта си пред Аллах, който привиква хората с имената им, за да отсъди добре или зле са живели и съответно, за да ги отведе в рая, ако са били праведни. С една дума, турците и помаците считат себе си за обречени на вечни мъки - приживе и след смъртта си. Всичко това води до самозатваряне на турското малцинство от страх, дълбока обида и в името на съхранението на собствената идентичност. Едновременно с това се стига до рязко влошаване, почти до прекъсване на отношенията между две етнически и религиозни общности - българи и турци, християни и мюсюлмани, които векове са съжителствали заедно в българските земи. Пропагандната машина е внушила парализиращ страх от репресии за недоволство и съмнение в извършеното срещу турците насилие. Българското общество потъва в позорно мълчание до 1988 г.

През пролетта и лятото на 1989 г. българските турци предприемат масови протестни акции в Североизточна и в Южна България с искане да им бъдат върнати имената. Това довежда до сблъсъци с армията и милицията, в резултат на което има убити и ранени. Протестите на турците през пролетта на 1989 г. срещат моралната подкрепа на отделни интелектуалци и на неформалните дисидентски групи в София, които правят плахи опити да саботират действията на управляващите и да дискредитират тоталитарния режим пред света.

Решението на комунистическата партия за излизане от тази тежка криза е да се отворят границите с Република Турция. Веднага след това, за да се създаде паника, насилствено са депортирани няколко хиляди души от активистите на протестите. Това повлича огромен поток от хора към съседна Турция. От юни до август, когато границата е затворена по настояване на турското правителство, което не успява да поеме масата от бежанци, около 350 000 български граждани - етнически турци, напускат родните си места, изоставяйки домове и покъщнина, а много често стари родители и деца. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война. Около 120 000 души от бежанците се завръщат през есента и особено след падането на режима на Живков през ноември 1989 г., но преобладаващата част от хората намират нов дом в Република Турция.

Съвременното състояние на отношенията между различните етнически и културно религиозни общности в България претърпява промени, свързани с превратностите на историята и политиката. Насилията срещу мюсюлманите (помаци и турци) през 70-те и 80-те години подлагат на изпитание традиционния модел на толерантно съжителство. За щастие този модел на съвместимост, особено в контактните райони (където живее смесено етнически и религиозно население), се оказва устойчив и онези връзки между българи и турци, които са изтънели или прокъсани поради авантюризма на политиците, след 1990 г. интензивно се възстановяват. Разумността на хората от контактните райони, както и опората в традиционните ценности на българското общество като цяло спомагат за това в тежък за България период на преход, на дълбока икономическа и социална депресия, междуетническите отношения да се запазят в добро равновесно състояние.

Особено значение има общата политическа и психологическа атмосфера, при която започват демократичните промени в България. Преди всичко мотивът за защита правата на малцинствата се възприема като основен диференциращ признак, когато българското общество се идентифицира и разделя двуполюсно - демократи и комунисти (социалисти). Първите актове на демократизъм в България след падането на тоталитарния режим са насочени към възстановяване на потъпканите права на турците и помаците. Заедно със създаването на Съюза на демократичните сили се създава и обявява своя програма за толерантност и помирение в междуетническите отношения Комитет за национално помирение (създаден през 1989 г. и саморазпуснал се през 1991 г.), който обединява главно интелектуалци от столицата и провинциалните градове, представители на всички етнически и религиозни групи в страната. Комитетът активно съдейства за възстановяване правата на мюсюлманите в България и действа превантивно при сигнали за възникнало напрежение в районите със смесено население.

В края на 1989 и началото на 1990 г. българските турци и помаците организират серия от публични акции в столицата и провинцията с искане за връщане на имената, за освобождаване на осъдените за съпротива на т. нар. възродителен процес, за възстановяване на религиозните, културните и социалните права. Комитетът за национално помирение огласява пред международните организации и европейските медии тези първи стъпки към защита правата на малцинствата, а едновременно оглавява и съучаства в митингите и протестите на мюсюлманите.

Като особеност на българския преход без съмнение може да се изтъкне отсъствието на краен национализъм. Възникналите през 1990 и 1991 г. малки партии с националистически, расистки и антималцинствени платформи нямат успех сред обществеността. Някои от тях, макар и създадени в регионите със смесено население по директива на комунистическата партия или нейните тайни служби, за да инспирират напрежение между българи и турци, за да поддържат постоянен страх и подозрителност към мюсюлманите, не срещат подкрепа сред местното население. Те доста скоро са маргинализирани и нямат тежест в политическия живот в настоящия момент.

Страните в Централна Европа извършват първите стъпки в демократизацията и реформирането на политическия и стопанския живот, като използват за мобилизация на гражданското общество - антисъветизма, националната гордост, антикомунизма, желанието за скъсване с Източния блок и за незабавно освобождаване от съветските войски.

В България мобилизацията на гражданското общество за началото на прехода, преди да бъде осъзната и вкарана в употреба мотивацията на антикомунизма, протича под лозунгите "демокрация", "човешки права", "равнопоставеност за малцинствата". В началото на прехода в България е съвършено видим опитът да се хуманизира обществената система, имат тежест преди всичко моралните ценности на демокрацията. Съществува масово подкрепен стремеж да се заличат незабавно последствията от насилията над сънародниците мюсюлмани. Част от българското общество е обединено от чувството на колективен срам, че не е направен опит да бъдат защитени от издевателства помаците и турците, както навремето - евреите. Съществува чувство на страх, че може би е загубен един огромен капитал, натрупан от предците ни чрез спасяването на евреите и гостоприемния прием на оцелелите от геноцида арменци.

В по-общ план, чрез демонстративни актове на солидарност с малцинствата и борба за техните права, се търси компенсация за несъпротивата на комунистическия режим през изминалите 45 години (за разлика от другите страни от бившия социалистически лагер - Полша, Унгария, Чехия и т.н.). И не на последно място, солидарността с турците и активната гражданска позиция са налице, поради неблагоприятния отзвук в Европа и света и дълбоката международна изолация, в която е изпаднала България именно следствие насилията на режима спрямо турците.

Решението за възстановяване имената на българските мюсюлмани, пострадали в кампаниите по преименувания в миналото, е взето от Държавния съвет на 29.ХII.1989 г. под натиска на току-що разкрепостеното гражданско общество. Възстановяването на имената започва с приемането на два закона - от март 1990 г. и с поправките към него от ноември същата година. До пролетта на 1991 г. са удовлетворени молбите за възстановяване на имената на около 600 000 мюсюлмани. Това става трудно и след преодоляването на мощна националистическа кампания, организирана от структурите на комунистическата партия в районите със смесено население и в столицата.

Със закон за амнистията от декември 1989 г. са освободени от затвора част от българските турци, осъдени за съпротива срещу насилствената смяна на имената. С президентски укази са помилвани през 1990 г. онези, които продължават да излежават подобни присъди. Закон от юни 1991 г. обявява политическа и гражданска реабилитация на всички репресирани във връзка с насилствената асимилация. Наследниците на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени, на загиналите при стълкновенията, на самоубилите се и безследно изчезналите, са обезщетени и получават наследствени пенсии. Онова, което не е сторено и до днес, е разкриването на архивите, свързани с т.нар. възродителен процес и справедлив процес срещу виновниците. Отсъства политическа воля това да бъде сторено, дори от страна на демократичните сили и други по-малки либерални формации. Ето защо на България предстои да понесе срама на един колективен процес срещу държавата, който ще се проведе в Европейския съд в Страсбург.

Един безспорно позитивен факт за демократичните процеси в България е учредяването (през 1990 г.) и укрепването на Движението за права и свободи. Неговото съществуване е оспорвано от различни слоеве на българското общество със съвършено различни мотиви. Дори да се приеме тезата, че ДПС е замислено от тайните централи на комунистическата партия, то неговото развитие през изминалите години и реалният му принос за толерантността и демокрацията в България несъмнено свидетелстват, че Движението се освобождава още с първите си стъпки от контрола на своите създатели. Същото може да се каже и за неговия лидер. Посредственият политически "елит" в България непрекъснато се опитва да хвърли Доган на разтерзанието на медиите и обществото, представен в черно-бели краски, без да се съобразява, че той вече е вписан в страниците на съвременната ни история, въпреки или заедно с криволиците и драматизма на сложната си личност.

През периода 1990-1996 г. социалистите и подкрепящите ги националистически организации три пъти се обръщат към Конституционния съд с въпроси за легитимността на ДПС. Разбира се, всеки път техните питания са свързани не с конкретни противоконституционни актове на Движението, а с факта, че това е организация на турците и мюсюлманите в страната. Най-често атаките срещу ДПС са конюнктурни, свързани със сложни икономически и политически ситуации, когато управляващите губят обществен престиж и трябва да отклонят общественото внимание в друга посока.

Създаването на собствена партия на турците и мюсюлманите в страната, която привлича и значителни маси от циганите, е реална необходимост и в сложните преходни години вдъхва спокойствие и увереност на малцинствата, че в обстановка на резки промени и несигурност във всички сфери на живота, могат да защитават своите права, както и да участват пълноценно в политическия и икономическия живот на България. Социологическите проучвания от 1992 г. до днес показват ясна и силна тенденция към намаляване на негативните стереотипи спрямо турците. Съществуването им в публичното пространство чрез самостоятелна политическа организация ги легитимира окончателно пред българското общество. Турците вече са възприемани като съставна част от българската нация и пълноправен субект на политическия живот. Нещо, което не се случва през изминалите 120 години и свидетелства за несъмнената модернизация на обществото и на България като цяло.

Изминалите осем години очертават ясна характеристика, че прякото влияние на крайния национализъм в българския политически живот е слабо. Откровено националистическите партии и организации не завладяват съществено политическо пространство и не срещат широка подкрепа. Изключение е ВМРО, която успява да се домогне до управляващи властови и икономически позиции, има значително влияние сред младите поколения и широка мрежа от организации в страната. Съществуват латентни възможности и опасности за популистки игри с националистическите, особено с антитурските и антиислямските настроения. Опасността става особено голяма, когато управляващата в момента сила в страната, разполагайки с всички механизми на властта, се увлече прекалено силно в националистически спекулации. Това е в състояние да наруши доброто и стабилното междуетническо равновесие в България.

Примери за това са напреженията в Кърджали, провокирани през 1995 и 1996 г. от управляващата тогава БСП. Сега отново се наблюдава една недобре обмислена политическа тенденция за дискредитиране на централните и местните ръководства на ДПС с всякакви средства и изместването им от властови и икономически позиции. Както винаги досега, силовите опити в това отношение водят до затваряне и втвърдяване на турците и техните лидери и до мобилизацията им за реванш. Това създава напрежение, отклонява управляващите и обществената енергия в едно безсмислено и напразно усилие и обикновено вреди на международната репутация на България.

Десетилетен исторически опит на Балканите и особено този през последните години съвършено ясно очерта за специалистите факта, че в България и в другите балкански страни съществуват тежки икономически, властови и политически противоречия и интереси. За съжаление те обикновено биват облечени във формата на иредентистки, междуетнически или религиозни (цивилизационни) конфликти. Може би именно поради тази специфика големият геополитик З. Бжежински назовава друг един, изпълнен със сложни етнически напрежения, регион "Евразийските Балкани". Отново Балканите са термин, изпълнен с размирно и разрушително съдържание, а ние сме част от тези Балкани.

Поради това е единствено в нашите ръце да поддържаме мира, междуетническата толерантност и политическата стабилност в България. Движението за права и свободи извървя своя път на развитие с падове и възходи от 1990 до 1997 г., както всички други значителни общонационални партии и организации. Турците в България са лоялни граждани, а Движението никога не стори нещо в ущърб на националните интереси. За сметка на това турците и българите мюсюлмани, Движението за права и свободи допринесоха за успешното развитие на демократичните процеси в България и за интеграцията на малцинствата по начин и в степен, които е трудно да бъдат оценени по достойнство днес. Биха били авантюристични опитите за силова и непочтена маргинализация от политическия живот на привържениците на ДПС, защото все още липсват обективни условия и готовност в общонационалните партии да разрешават искрено, пълноценно и равнопоставено проблемите на малцинствата в България.

Протокол,приложен към Договора за приятелство,подписан между България и Турция и Конвенция за установяване между България и Турция(подписан на 18 октомври 1925г. в Ангора,ратифицирани от 21-то обикновено Народно събрание на 27 май 1926г. ,публикувани в държавен вестник,бр.110.1926г.)

В тeзи два документа присъства противоречие,което е неизбежно за времето,на което в следващите десетилетия поражда междудържавни напрежения ,както и възможности за манипулиране на разбирането за ‘малцинство’ в двустранните отношения и за всякакви спекулации по темата.В какво се състои противоречието?Под точка ‘А’ в Протокола пише:

‘Двете правителства се задължават помежду си да осигурят ,респективно,на мюсюлманските малцинства в България ,ползването от всички разпореждания за покровителството на малцинствата,уговорени в Ньойския договор,и на българските малцинства в Турция –от разпорежданията за покровителството на малцинствата ,уговорени в Лозанския договор.

България признава на Турция и Турция признава на България всичките права относно клаузите за малцинствата,дадени на Силите,подписали Ньойския Лозанския договори.

Забележка:Считат се като принадлежащи към българското малцинство турските поданици от християнско вероизповедание ,чийто матерен език е българският.’

‘Респективните’ малцинства се оказват определени по различен признак:’мюсюлмански’ в България, ‘български’ в Турция.При това за да няма грешка,’българските’ са определени чрез вяра и език.А ‘мюсюлманските’?Защо ‘мюсюлманските малцинства’ се оказват грижа на Турция,тъй като ‘българските малцинства’ са грижа на България?По това време Турция е светска република,защо определя ‘своето’ малцинство в България по религиозен признак?

Отговорът е прост:няма по какъв друг признак да го определи.До 1920г. няма Турция ,няма турци и няма как да има ‘турско малцинство’.Значимото различие в Османската империя е религиозното, а не етническото.Новосъздадената Турска република разглежда правоверните поданици на Османската империя като ‘свое’ малцинство.Колкото и да се стреми да скъса със своето ислямско минало ,Турция е ‘наследник’ на Османската империя ако не в друго,то в пространствената си локализация –неприсвоените от създадените национални държави териториални остатъци от нея.

По странна е ситуацията за българската държава:тя признава за значимо религиозното значение;признава, че ‘респективните’ на българските малцинства в Турция са мюсюлманските малцинства в България,с което признава,че мюсюлманите в България не са българи.

В чл.2 от Конвенцията за установяване пише:

‘Договарящите страни приемат, че няма да се прави никаква пречка на доброволното изселване на турците от България и на българите от Турция.

Изселниците ще имат право да отнесат …’

Признато е, че мюсюлманите в България не са българи,българската страна прави следващата неизбежна стъпка-приема ,че мюсюлманите в България са турци.

„Покровителство на малцинствата”,раздел 4 от Ньойският договор(‘Договор за мир между Съюзените и Сдружени Сили и България,подписан в Ньой на Сена на 27 ноември 1919г.)

„чл. 49 .България се задължава да бъдат признати като основни закони постановленията,съдържащи се в настоящия отдел;никакъв закон,никакъв правилник и никакво официално разпореждане да не бъде в противоречие или в несъгласие с тези постановления и никакъв закон ,никакъв правилник и никакво официално разпореждане да няма по голяма сила от тях.

Чл.50.България се задължава да даде на всички жители на България,без разлика на рождение,народност,език,раса или вяра,пълна защита на живота и свободата им.

Всички жители на България ще имат право свободно да упражняват,както публично ,така и частно,всяка религия или вярване,които не са несъвместими с обществения ред и добрите нрави.

Чл.51.България признава за български поданици по право и без други формалности всички лица ,които имат местожителството си в българска територия в деня на влизането в сила на настоящия договор и които не са поданици на някоя друга държава.

Чл.52.Всяко лице ,родено на българска територия,добива по право българско поданство,освен ако по рождението си има право на друго поданство.

Чл.53.Всички български поданици са равни пред закона и се ползват с еднакви граждански и политически права,без разлика на раса,език или религия.

Различието във вярата или изповеданието не бива да вреди на който и да е било език било в частните си или търговски сношения ,било в религията,в печата или в каквито и да било издания или в публични събрания.

Без да се гледа на установения от Българското правителство официален език,българските поданици,които не говорят български,ще имат всички надлежни улеснения ,за да могат било устно,било писмено,да се ползват от езика си пред българските съдилища.

Чл.54.Българските поданици от етническите,религиозни или езикови малцинства ще бъдат третирани еднакво и ще имат същите юридически и фактически граници,както и останалите български поданици.Те ще имат еднакво право да основават,управляват и контролират,на свои средства,благотворителни черковни или обществени заведения,с право да се ползват свободно в тях от езика си и да упражняват свободно религията си.

Чл.55.Българското правителство ще създаде в учебното си дело в градовете и окръзите,в които живеят значително число български поданици ,които говорят друг ,а не български език,надлежните улеснения,за да могат децата на тия български поданици да се учат в основните училища на своя език.Това постановление няма да пречи на Българското правителство да направи задължително изучаване на български език в тия училища.

В градовете и окръзите,в които живеят значително число български поданици от етническите,религиозни или езикови малцинства,на тия малцинства ще се обезпечи ползването от една справедлива част от сумите,които би били отпущани от хазната по държавния,общински или други бюджети,за възпитателни,религиозни или благотворителни цели.

Чл.56.България се задължава да не пречи на упражнението на правото на опция,което е предвидено в настоящия договор или в договорите,сключени от Съюзените и Сдружени Сили с Германия,Австрия ,Унгария,Русия или Турция,или пък помежду казаните Сили и което дава възможност на заинтересованите да добият или не българско поданство.

България се задължава да признае постановленията,които Главните Съюзени и Сдружени Сили биха счели за уместни,относително взаимната и доброволна емиграция на малцинства.

Чл.57.България приема,че постановленията на предидущите членове от настоящия отдел,доколкото те се отнасят до лица,принадлежащи на расовите,религиозни и езикови малцинства,съставляват задължения от международен интерес и се поставят под гаранция на Обществото на Народите.Те не могат да бъдат изменявани без съгласието на болшинството на Съвета на Обществото на Народите.Съюзените и Сдружени Сили.които са представени в този Съвет,взаимно се задължават да не отказват съгласието си за всяко изменение на поменатите членове,когато то би било одобрено по надлежния ред от едно болшинство в Съвета на Обществото на Народите.

България признава ,че всеки член от Обществото на Народите ще има право да обръща вниманието на Съвета върху всяко нарушение или опасност за нарушение на някое от тия задължения и че Съветът ще може да действа по такъв начин и да даде такива инструкции,които счита за уместни и ефикасни в случая.

България освен това приема,че в случай на различие в мненията по юридически и фактически въпроси относно тия членове,между Българското правителство и някоя от Главните Съюзени и Сдружени Сили или пък някоя от Силите,

Членове на Съвета на Обществото на Народите-това различие ще се счита като спор от международен характер,съобразно с член 14 от Устава на Обществото на Народите.Българското правителство приема,защото подобни спорове,при поискване от противната страна,да се отнасят до Постоянния Международен Съд.Решението на този съд е безапелационно и има силата и действието на всяко решение,произнесено съгласно член 13 от Устава…”

Рамкова конвенция за защита на националните малцинства

Държавите-членки на Съвета на Европа и другите държави, подписали настоящата рамкова Конвенция;

Считайки, че целта на Съвета на Европа е да постигне по-тясно единство между своите членове с оглед съхраняването и осъществяването на принципите и идеалите, които са тяхно общо наследство;

Считайки, че един от начините, чрез които тази цел трябва да бъде преследвана, е защитата и по-пълното осъществяване на правата на човека и основните свободи;

Желаейки да предприеме по-нататъшни стъпки за изпълнението на Декларацията на държавните и правителствените ръководители на държавите-членки на Съвета на Европа, приета във Виена на 9 октомври 1993 г.;

Решени да защитят в рамките на своите съответни територии съществуването на национални малцинства;

Считайки, че превратностите на европейската история са показали, че защитата на националните малцинства е от съществено значение за стабилността, демократичната сигурност и мира на този континент;

Считайки, че едно плуралистично и действително демократично общество трябва не само да уважава етническата, културната, езиковата и религиозната идентичност на всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, но също така и да създава подходящи условия, даващи им възможност да изразяват, съхраняват и развиват тази идентичност;

Считайки, че създаването на климат на търпимост и диалог е необходимо, за да се даде възможност културното многообразие да бъде източник и фактор не за разделение, а за обогатяване за всяко общество;

Считайки, че осъществяването на толерантна и благоденстваща Европа не зависи само от сътрудничеството между държавите, но се основава също на трансгранично сътрудничество между местните и регионалните власти, без това да накърнява устройството и териториалната цялост на всяка държава;

Имайки предвид Конвенцията за защита на правата на човека и на основните свободи и протоколите към нея;

Имайки предвид ангажиментите по отношение защитата на националните малцинства в конвенциите и декларациите на Организацията на обединените нации и в документите на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, особено в Копенхагенския документ от 29 юни 1990 г.;

Решени да определят принципите, които трябва да се спазват, и задълженията, които призтичат от тях, за да осигурят в държавите-членки и в други държави, които могат да станат страни по настоящия документ, ефективната защита на националните малцинства и на правата и свободите на лицата, принадлежащи към тези малцинства, в рамките на върховенството на правото, зачитането на териториалната цялост и националния суверенитет на държавите;

Решени да приложат принципите, прокламирани в тази рамкова Конвенция, чрез национално законодателство и подходяща правителствена политика,

Се споразумяха за следното:

РАЗДЕЛ I

Защитата на националните малцинства и на правата и свободите на лицата, принадлежащи към тези малцинства, е съставна част от международната защита на правата на човека, и като такава представлява област на международно сътрудничество.

Член 2

Разпоредбите на тази рамкова Конвенция следва да бъдат прилагани добросъвестно, в дух на разбирателство и търпимост и в съответствие с принципите на добросъседство, приятелски отношения и сътрудничеството между държавите.

1. Всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, има право свободно да избере да бъде разглеждано или да не бъде разглеждано като такова и никакви неблагоприятни последици не произтичат от този избор или от упражняването на правата, които са свързани с този избор.

2. Лицата, принадлежащи към национални малцинства, могат да упражняват правата и да се ползват от свободите, произтичащи от принципите, провъзгласени в настоящата рамкова Конвенция, самостоятелно, както и съвместно с други лица.

РАЗДЕЛ II

Член 4

1. Страните се задължават за гарантират на лицата, принадлежащи към национални малцинства, правото на равенство пред закона и на равна защита от закона. В това отношение, всяка дискриминация, основаваща се на принадлежност към национално малцинство, е забранена.

3. Мерките, приети в съответствие с алинея 2, нe се разглеждат като акт на дискриминация.

Член 5

1. Страните се задължават да поощряват условията, необходими за лицата, принадлежащи към национални малцинства, за да поддържат и развиват своята култура, и да съхраняват съществените елементи на своята идентичност, а именно своята религия, език, традиции и културно наследство.

Член 6

2. Страните се задължават да предприемат подходящи мерки за защита на лицата, които могат да бъдат подложени на заплахи или дискриминационни действия, враждебност или насилие в резултат на своята етническа, културна, езикова или религиозна идентичност.

Член 7

Страните осигуряват уважение за правото на всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, на свобода на мирните събрания, свобода на сдружаването, свобода на изразяването и свобода на мисълта, съвестта и религията.

Страните се задължават да признаят, че всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, има право да изповядва своята религия или убеждения и да създава религиозни институции, организации и сдружения.

Член 9

1. Страните се задължават да признаят, че правото на свобода на изразяване на всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, включва свободата да отстоява мнение и да получава и разпространява информация и идеи на малцинствения език, без намеса на държавните власти и независимо от границите. Страните осигуряват, в рамките на своите правни системи, лицата, принадлежащи към национално малцинство, да не бъдат дискриминирани в своя достъп до средствата за масово осведомяване.

3. Страните не препятстват създаването и използването на печатни средства за масово осведомяване от лица, принадлежащи към национални малцинства. В правните рамки на звуковото радиоизлъчване и телевизионното предаване те осигуряват, доколкото това е възможно и вземайки предвид разпоредбите на алинея 1, лицата, принадлежащи към национални малцинства, да имат възможност да създават и използват свои средства за масово осведомяване.

4. В рамките на своите правни системи, Страните предприемат подходящи мерки, за да улеснят достъпа до средствата за масово осведомявяне на лицата, принадлежащи към национални малцинства, и за да поощряват търпимостта и да допускат културен плурализъм.

Член 10

2. В области, населени традиционно или в значителна степен с лица, принадлежащи към национални малцинства, ако тези лица желаят, и където това желание съответства на действителна необходимост, Страните се стремят да осигурят, доколкото е възможно, условията, които биха създали възможност да се използва малцинственият език в отношенията между тези лица и държавната власт.

3. Страните се задължават да гарантират правото на всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, да бъде своевременно информирано на разбираем за него език за причините за неговото арестуване и за естеството и причината за всяко обвинение, което му е предявено, и да се защитава на този език, като ползва при необходимост безплатните услуги на преводач.

Член 11

2. Страните се задължават да признаят, че всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, има правото да излага публично на показ на своя малцинствен език знаци, надписи и друга информация от личен характер.

3. В области, традиционно населени със значителен брой лица, принадлежащи към национално малцинство, Страните се стремят, в рамките на своите правни системи, включително, където е подходящо, и на споразумения с други държави, и вземайки предвид своите специфични условия, да разполагат традиционни местни названия, имена на улици и други топографски обозначения с обществено предназначение, също и на малцинствения език, когато е налице достатъчна потребност от такива обозначения.

Член 12

2. В този контекст, страните осигуряват inter alia съответни възможности за обучение на преподаватели и достъп до учебници и улесняват контактите между ученици и учители от различни общности.

3. Страните се задължават да поощряват равни възможности за достъп до образование на всички равнища за лицата, принадлежащи към национални малцинства.

Член 13

2 Упражняването на това право не предполага каквото и да е финансово задължение за страните.

Член 14

1. Страните се задължават да признаят, че всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, има право да изучава своя малцинствен език.

3. Алинея 2 на този член се прилага без това да накърнява изучаването на официалния език или преподаването на този език.

Член 15

Страните създават условията, необходими за ефективното участие на лицата, принадлежащи към национални малцинства, в културния, социалния и икономическия живот и в държавните дела, особено в тези, които ги засягат.

Страните се въздържат от мерки, които променят съотношението на населението в области, населени с лица, принадлежащи към национални малцинства, и целят ограничаване на правата и свободите, произтичащи от принципите, провъзгласени в настоящата рамкова Конвенция.

Член 17

1. Страните се задължават да не нарушават правото на лицата, принадлежащи към национални малцинства, да установяват и поддържат свободни и мирни контакти през границите с лица, законно пребиваващи в други държави, особено с тези, с които те споделят обща етническа, културна, езикова или религиозна идентичност или общо културно наследство.

Член 18

2. Където това е подходящо, Страните предприемат мерки за поощряване на трансграничното сътрудничество.

Член 19

Страните се задължават да уважават и прилагат принципите, провъзгласени в настоящата рамкова Конвенция, като правят, където е необходимо, само тези ограничения, рестрикции или дерогации, предвидени в международни правни документи, особено в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, доколкото те се отнасят до правата и свободите, произтичащи от споменатите принципи.