СВЕТЪТ ЗАПОЧВА ДА СЕ ОБРЪЩА

СВЕТЪТ ЗАПОЧВА ДА СЕ ОБРЪЩА

През 1956 година ние регистрирахме нашия първи канадски отдел в Торонто и думата Интернационално в името ни придоби голямо значение. Но въпреки това, Канада и Съединените щати не са толкова голяма част от света. Аз все мислех за вселената, как тя се въртеше пред мен във видението през 1952 година. Милиони хора от всички континенти гледаха нагоре, оживени и с любов очакващи пришествието на своя Господ. Десятката на петдесетте години вече излизаше и аз не видях изпълнението на това пророчество. И когато дойде възможността, почти я изпуснах.

Поканата дойде през декември 1959 година. Чрез организацията САРЕ Общението изпрати помощ на пострадалите от глада в република Хаити. А сега постъпи покана от президента на страната Фракос Дувалиер, да проведем триседмични събрания в тази страна. „Всичко, което зная за Дувалиер – казах аз на групата в Клифтонската кафетерия в събота – е това, че той е един от най-самовластните диктатори в света. Разпити, тайна полиция, всички знаят от разказите на Папа-Док. Ако отидем там по покана на неговото правителство, всички ще кажат, че поддържаме това, което той върши.” Но Роза не се съгласи с нас. „В твоето видение, Демос, имаше ли някаква част от света, която не е включена по причина на правителството, което управлява там?” Аз се стараех да си припомня видението. Не. Всеки континент, всеки остров беше пълен с хора, рамо до рамо, безжизнени, безнадеждни първия път, а радостни и оживени втория път. „Политическото разделение няма значение. Колкото е по-лошо политическото положение, толкова повече хората се нуждаят от упованието в Святия Дух.” И разбира се, Роза беше права. Така и стана, че през февруари 1960 година 25 човека от Общението се отправихме със самолет към Хаити. Ние не знаехме, че с този първи полет установяваме обичай за посещение през следващите 15 години. Само знаехме, че съумяхме да съберем някакви пари за билет и да вземем отпуска за две седмици през зимата и благополучно да се върнем в домовете си чрез молитвата на домашните ни отдели.

Още не беше отишъл до спирката нашият самолет в Порт АВ Принс и през предната врата влязоха група военни, украсени с медали и ленти. „Доктор Шикарян тук ли е?” – попита един от групата, който навярно беше преводач. „Аз съм Демос Шикарян – отговорих. – Аз не съм лекар, а...” „Приветстваме ви в Хаити, доктор Шикарян. Багажът ви ще го занесат в хотела. Бъдете така добър, последвайте ни, моля!” Слязохме от самолета пред недоумяващите погледи на пасажерите и преминахме през двойна колона войници на изхода. Цяла редица черни лимузини ни очакваха.

Дори не видяхме митницата, макар и да попълнихме много листи в самолета. Под охрана на мотоциклети, ние с шум преминахме града до Ривиер хотел. Там сенаторът Артур Бенгом, ръководител на болшинството в сената ни очакваше. „Всичко е готово за вашите събрания” – каза ни той на хубав английски език. Като разбра, че съм млекар, той ми предложи да отида на местния животински пазар. Бях очарован от хората, които срещнахме по пътя. Някои от тях водеха крави или една коза. Жените балансираха на главите си високи панери с ананаси, дини, дори кокошки, без никаква трудност. Но за мое учудване, когато стигнахме до пазара, видях, че колеха и продаваха на място. Облаци мухи летяха по площада. „Страшна суша – забеляза сенаторБенгом. – Най-страшната, която помня. Нпринудени сме да убиваме животните, защото няма трева по пасищата.” Силвио Като, стадион в Порт АВ Принс помества 23.000 души и когато нашата група от 25 човека пристигна в седем и половина вечерта, стадионът беше почти пълен.

Голяма дървена платформа с размери 7/20 беше поставена за нас в средата на стадиона. Бих бил по-доволен, ако заедно с нас на платформата имаше по-малко военни, но сенаторът Бенгом ни увери, че присъствието на генералите и държавните лица ще ни придаде важност в очите на публиката. Опитахме се да открием събранието с една песен, но скоро се върнахме на главната тема на всички събрания на Общението – отделни лица, които дават своето свидетелство.

Нашият търговски подход даде резултат. Различия в теология, политика, раса – до това не се докосвахме, когато членовете на групата ни даваха своите свидетелства чрез преводача. Ние засягахме проблеми, общи за всички хора, като недоразумения с приятели, болести в семейството, борба за съществуване. На следващата вечер всички места на стадиона бяха заети и хиляди хора седяха на тревата около стадиона. На третата вечер сенаторът Бенгом определи, че тълпата е 35.000 души. Разбира се, не всички дойдоха, за да се молят. По време на речта на Ерл Прикет се случи една неприятност. Ерл управлява индустриални водоеми във връзка със замърсяването на атмосферата и води търговия в щата Ню Джърси. Тази вечер той разказваше за своята борба с алкохола. Неговият разказ трябваше да направи хубаво впечатление на слушателите. Сенаторът Бенгом ни каза, че алкохолизмът бил основният проблем на острова. Ерл разказваше как започнал да пийва със своите клиенти, защото „ако не пийваш, няма да продадеш”. По-късно се оказало, че той не може да остави водката. По тази причина жена му го напуснала. Докторът му казал, че алкохолът заплашва здравето му, но той бил безсилен да престане да пие. Шумът в аудиторията започна да се засилва до такава степен, че заглушаваше речта на Ерл. „Накрая моят черен дроб и бъбреците ми престанаха да работят – каза той. – Така че, докторът ми даде шест месеца живот.”

Той си спомни, че в това време някой от неговите приятели го поканил на закуска в събранието на Общението, което ставало в Бронвуд хотел във Филаделфия. „Управителят на пивницата в този хотел ми каза миналата сряда да не се мяркам повече там.” Наведох се напред, за да разбера от къде идва нарастващия шум. Бях на тази закуска в събранието и помня как Ерл в чистия си костюм се простря на пода, молейки Бог да му прости. Един от преводачите се наведе над мен и ми каза: „Виждате ли тези хора, доктор Шикарян?” Погледнах встрани, накъдето той сочеше и видях около триста мъже, облечени в червени халати и с червени покривала на главите. Бавно вървяха по пътеката, която обикаля по полето, а след тях имаше обикновено облечени хора.

„Виждам свещеници – каза преводачът. – Те идват, за да попречат на нашето събрание.” В това време аз вече можех да чуя тяхното стакато пеене над шума на тълпата. Стотици от тълпата се присъединиха към тяхната процесия. Генералът от дясната ми страна даде заповед и войниците, които седяха зад него, слязоха от платформата. „Какво каза той?” – попитах преводача. „Той каза на войниците да бъдат готови. Те знаят какво да правят.” „Не, не, не ви съветвам – обърнах се към генерала. – Моля ви се, не викайте войска!” Чрез преводача генералът даде това обяснение:

„Ако не ги спрем, ще ви кажа какво ще се случи. Те ще обикалят, докато се събере около тях голяма тълпа, а след това ще започнат да крещят и ще свърши вашето събрание.” Обърнах се към сенатора Бенгом за поддръжка, но той само сви рамене. „Аз не зная друг изход.”

Вярвам, че сенаторът мислеше не само за присъстващите, а и за стотици хора, слушатели по радиото, по селски и планински пътища на острова. Ние видяхме някои от тези селища, пътувайки през планината, където високоговорителите висяха на дървета или по стените на къщите и бяха единственото развлечение на хората през дългите тъмни нощи.

Ерл се опита да опише чудесната промяна в своя живот, която стана онази паметна събота – примирението с жена му и невъзможното според думите на лекаря изцеление на тялото му. Той престана да говори и се обърна към мен за съвет. Тълпата, следваща свещениците, порасна в повече от хиляда човека и се увеличаваше с всяка измината минута. Но ако се приложи местният способ на сила, за да защитим нашето събрание, това ще противоречи на онова, поради което сме дошли на острова. Ние дойдохме, за да демонстрираме силата на Бог, а не силата на оръжието.

„Моля ви се, генерале! – умолявах аз. – Почакайте! Има по-добър начин.” И когато ние, 25 души от Общението, се събрахме бързо в края на платформата, аз исках да зная този по-добър способ. Пред очите на тази многохилядна тълпа, която ни гледаше какво ще правим, застанахме в кръг, сложихме ръце на раменете един на друг и започнахме да се молим. След няколко минути отворих очи и погледнах тълпата на стадиона. Положението се влошаваше. Маршируващите бяха станали около 2.000 и започнаха да ръкопляскат, клатейки се назад и напред в неприлични ритми. Започнаха да се чуват викове. „Аз ще ги успокоя” – каза генералът. „Не – казах аз, – ще почакаме още.” И отново наведох глава. „Господи, дойде Твоето време. Запази събранието Си!” Някъде из редиците над нас се раздаде вик. Аз бързо се обърнах и помислих, че някой е наранен с нож.

Войниците бързо се отзоваха на вика. След това видяхме мъж и жена – мъжът носеше на ръце дете и бързаше през тревата към платформата. От другата страна на полето маршът се превърна в ритмичен танц. Девойката с детето дойде на платформата. Сенаторът Бенгом много бързо дойде до края на платформата и ги погледна. След няколко минути той се обърна, държейки в ръцете си слабичко момченце – осем-девет годишно, което изумено гледаше със своите тъмни, хлътнали очи. „Това момче – каза той, – аз го познавам! То е от тоя район.” Той ни гледаше – ту един, ту друг, треперейки от вълнение. „Той вижда! Това е станало, когато си говорел – обърна се той към Ерл. – Неговите очи се отвориха! Той може да вижда!” Не можех да осмисля станалото. „Казваш, че е бил сляп” – проговорих аз. Сенаторът ми отговори с раздразнение: „Родил се е сляп. Беше сляп през целия си живот до този момент.” С момчето в ръце той прибяга до микрофона.

Никой не го слушаше поради шума и трясъка на пляскането. Но постепенно, виждайки пред себе си високата, стройна фигура на сенатора до микрофона с момчето в ръце, някои се успокоиха. Преводачът беше толкова поразен от станалото, че с труд можеше да превежда това, което говореше сенаторът на тълпата. Макар че маршируването все още продължаваше, шумът утихна. Ръкопляскането разредя. Всички сега гледаха сенатора. С бързината на електричеството реакцията премина през редиците. Хората започнаха да плачат. Тук там видях хора с вдигнати към небето ръце. Накрая дори облечените в червени халати жреци престанаха да пеят и останаха зашеметени. Малкото момче, което беше причина за благодарността към Бога, с внимание разглеждаше окръжаващите го, без да се вълнува, в ръцете на сенатора. Какво мислеше то, виждайки за първи път света, е трудно да се каже, но нямаше ни най-малко съмнение, че то вижда, защото се вглеждаше ту в един, ту в друг предмет, а особено разглеждаше цветните ленти на генерала. Понякога поглеждаше ярката светлина на тавана на стадиона, докато тя уморяваше зрението му и той потреперваше и кихаше. Родителите му се качиха на стълбата на платформата и застанаха до сенатора. Той се обърна и остави момчето между тях, а аз продължавах да се вглеждам в молещата се тълпа. Рамо до рамо, с глави, вдигнати в поклонение – къде съм виждал тази картина по-рано? После си спомних... Когато сенаторът слезе от микрофона, ние помолихме преводача да заеме неговото място и да направи обикновен призив. „Всички, които желаете да познаете този любящ Исус, излезте на полето!” Започнаха да стават от местата си стотици след стотици. Дори мнозина от тези, които бяха със свещениците, побързаха да излязат на средата на полето. Скоро тълпата запълни цялото пространство около платформата по всички посоки.

В продължение на 20 минути се събраха около 5.000 души. На следващия ден стадионът беше пълен с хора от обяд и хиляди души излязоха на полето, когато беше направен призив. Имаше повече изцеления, някои пред очите ни, тук, на платформата, други сред хората на стадиона.

На третата вечер след изцелението на момчето ние разбрахме, че 10.000 души са излезли напред да познаят Исус. Много от тях, които можеха да дойдат по-близо до платформата, плачеха, изповядвайки своите грехове, особено тези, които са се занимавали с чародейство и поклонение на демони. Разни неща бяха сложени на платформата и оставени там – кичурчета коса, късчета дърво, торбички с кости и пера. Това, което най-много ме зарадва, гледайки тази противна купчина, бяха стотици червени халати на поклонниците на идола.

Тъкмо бяхме завършили нашето последно събрание. Стоях на прозореца в моята стая и гледах залятия с лунна светлина залив, прекалено уморен, за да заспя, доволен и загрижен.

„Покажи ми, Господи, че с тях е станало нещо!”

Забелязах го на терасата следващата сутрин. Ние седяхме за закуска на широката открита веранда – Ривиера хотел – нашата група от Общението, сенаторът Бенгом и други представители на властите, няколко военни. Срещахме се тук за закуска и молитва всяка сутрин. Аз седях на масата заедно със сенатора Бенгом и шест други членове, когато излезе сервитьорът и с усмивка ни каза: „Бонжур, монсю!” – и започна да налива кафе. Това беше първият случай, когато той ни заговори. Всяка друга сутрин той ни сервираше с унило лице, без да каже и дума. Когато отидох до сенатора, той заговори пак, като през цялото време държеше свободната си ръка на гърдите си.

„Той казва – ни предаде сенаторът, обръщайки се към всички ни, – че днес сутринта, като се събудил, му се сторило като че ли тежко бреме, което го подтискало, е снето от него. Бил на събранието миналата вечер, но не излязъл напред. Когато ние се молихме с тези, които излязоха, той казал в сърцето си: Исусе, ако Ти си Този, за Когото тези хора говорят, искам да Те следвам!”

Като забеляза, че всички го гледат, той остави кафеника. Сенаторът продължи да превежда: „През целия си живот носех това бреме: мисли – ужасни, зли мисли. Боях се от себе си. Боях се да легна да спя от мислите, които ми идваха.” По това време сервитьорът вече плачеше. Сенаторът преведе неговите думи: „Тази сутрин, когато си отворих очите, вече нямах тежест.” Плачеше още някой. Обърнах се да видя. Това беше вторият сервитьор, по лицето на когото се стичаха сълзи.

Сенаторът продължаваше да превежда: „И аз познах тази светлина. Аз също имах такива мисли. Преди четири вечери излязох пред платформата, когато беше направена покана за този, който желае нов живот. Очаквах, че тези мисли ще дойдат пак, но те не дойдоха. Сега вече имам мисли на човек, а не на звяр.” Сега беше моят ред да изтрия сълзите си, когато казах: „Господи Исусе, прости ми! Прости ми! Аз се усъмних в Твоята сила.”

По-късно същата сутрин ни съобщиха, че доктор Дувалиер ще ни приеме тримата в своя президентски дворец. Една от блестящите лимузини беше изпратена за нас. „Обикновено аудиенцията с президента продължава не повече от пет минути – ни каза чиновникът, който ни посрещна на вратата. – Не зная кога ще ви приеме, но можете да почакате тук, в тази стая.”

На кръгла маса в стаята седяха около 50 човека, много от тях с чанти в краката си. Ние се приготвихме за дълго чакане, но за наше учудване вратата на кабинета на президента се отвори и ни поканиха да влезем. Не зная как съм си представял диктатора, но съвсем не такъв, какъвто беше този малък човек с големи кръгли очила, който стана от креслото си, за да ни поздрави. На свободен английски той ни попита било ли е приятно пребиваването ни в страната им. Ние му разказахме за нашите събрания, за големите тълпи народ и влиянието на идолите в страната. Петте минути се разтегнаха на десет, после на двадесет. Дювалиер зададе няколко въпроса за скотовъдството и продукцията на мляко в САЩ. В края на четиридесетте минути, той погледна часовника. „Бих искал да продължим нашия разговор – каза той, – но още много други чакат.”

„Преди да си отидем – промърморих аз, – може ли да се помолим за Вашата страна, за Вашия народ, тук с вас?” Всички наведохме глави, включително и доктор Дувалиер и неговите съветници. Ние тримата от Общението се помолихме, призовавайки Божието благословение над хилядите, които посетиха събранието лично или по радиото и над започнатия от тях нов живот. След това един от нас попита доктор Дувалиер, дали има особена молитвена нужда.

„Молете се за дъжд! – отговори той внезапно. – Молете Бога да ни изпрати дъжд!”

Спогледахме се неуверено и отново наведохме главите си. „Господи Боже, Който изля Своя Дух в жадуващите сърца, ние Те молим, изпрати дъжд над изсъхналата земя!” Последното събрание тази вечер беше най-малкото от всички събрания през това време. Причината за това беше много проста. Никой не искаше да бъде мокър, тъй като валеше проливен дъжд.