Най-щастливите хора Демос Шикарян

ЗЛАТНА ВЕРИГА

На 25 май 1975 година ние с Роза отново се отправихме със самолет от международното летище в Лос Анджелис. Тълпата повече не ни изпращаше, само нашият син Стефан и неговата съпруга Дебра, които ни докараха до летището. Няма вече безпокоящи се стареи от Арменската църква, няма загрижени лица. Защо да се тревожат? Изминаха 24 години от времето, когато с Роза направихме първия полет. През това време с нея прелетяхме повече от три милиона километра.

Разменихме няколко думи със Стефанза телевизионната програма, която той снимаше за Общението в Портланд, Орегон, в наше отсъствие. Роза прегърна за последен път Деба. След това ние преминахме по стълбичката в самолета. Отивахме в Хонолулу през Портланд, където нашите 16 отдела приготвяха събрание, наречено „Исус 75”. По последни сведения толкова много хиляди възнамеряваха да пристигнат, че Общението беше принудено да наеме за седем вечери хиподрума, наречен Александър парк. Скоро след като се издигнахме във въздуха, ни поднесоха обяд. После Роза наведе глава за обикновената почивка в самолета. За мен тук имаше възможност да приготвя отговор на първия въпрос, който хиляди хора задават: Какво представлява Общението? Какъв отговор мога да им дам? Статистически? Тези отговори бяха много интересни. Извадих бележка и започнах да пиша: години на съществуване: 24; брой на щатите с отдели: 50; брой на страните с отдели: 52; общ брой на отделите: 1.650; месечна посещаемост на отделите – повече от половин милион; бързина на прираста: един нов отдел дневно. Аз се усмихнах, спомняйки си думите на Орал Робъртс: „Мечтай за хиляди отдели – нещо, което в това време ти се струва невъзможно!”

Продължих да пиша: месечен тираж на списание „Глас”: 800.000; телевизионни станции с програма „Добра вест”: 150; ежемесечен брой на зрителите: 4.000.000; брой на полетите: по три ежегодно от 1965 год. Оставих химикала. Нима по такъв начин трябва да записваме Общението, като броим главите, събитията? Не така! А какво да кажем за различните служения? Изцелението е едно от тях. Никога не подчертавахме изцелението в Общението, защото това веднага привлича вниманието. И все пак се случваха изцеления през цялото време. Понякога канехме някой с дар на изцеление, за да проведе специално изцелително събрание, обаче в повечето случаи това беше обикновено служение, приложено от Бога в изключително време.

През май 1961 година Общението изпрати голяма делегация на Световната конференция на Петдесятниците, която се състоя тази година в Ерусалим. Колко приятно беше да отидеш и да видиш местата, с които се запознаваме през целия си живот от Библията – Елеонския хълм, Красната порта, Силоамската къпалня – ние трудно се отделяхме, когато трябваше да отидем в Аудиторията. Три хиляди души присъстваха на конференцията. Конференцията беше толкова популярна, че за влизането трябваше пропуск. Тук се срещнахме с нашия приятел Джон Браун – делегат на Общението от Парскбург, Пенсилвания, и заедно очаквахме да пооредее тълпата.

„Демос Шикарян” – гласът беше женски с руски или полски акцент. Огледах залата. Кой може да ме вика? „Ето там” – показа ми Джим. Те се провираха през тълпата към нас, мъж и жена. Тя беше не висока, пълна, повече от 50 годишна. Мъжът с нея беше сакат, никога не бях виждал в живота си такъв. Беше сгънат като цифрата седем. Ходеше с бастун, за който се държеше с две ръце. Тялото му беше успоредно на пода. „Търсите мен?” – попитах жената. Не можех да видя лицето на мъжа. „Да, господин Шикарян. На този човек му е необходима помощ.”

Тя обясни, че го е срещнала в края на града. Той я помолил да го вземе в аудиторията, защото е слушал, че Исус изцелява хората. Когато разбрали, че всички места са заети, някой ги посъветвал да се обърнат към мен. Стана ми жал за този нещастен човек. Жената каза, че двамата били евреи. Веднага си спомних за евреина в нашето Общение – Давид Ротшилд, който беше председател на нашия отдел в Бевърли Хилс. Зная, че Бог има особена любов към Своя народ. Но какво можех да направя в този случай? Мина ми през ума да дам моя пропуск на този човек за следобедното събрание днес. Какво пък... „Ето – казах аз, снемайки значката си – ще те пуснат с нея.” Наведох се и коленичих във вестибюла, за да достигна яката на сакото му. Сложих му моята значка и исках да се изправя, когато внезапно чух глас. „Не, Демос, не оставяй този човек. Ти трябва да се молиш за неговото изцеление. Сега. Тук!” Бях поразен. Тук? Сега? Във вестибюла е пълно с народ и с известни ръководители на петдесятното движение от целия свят. Погледнах към Джим Браун, който имаше голям опит в изцеленията и той... „Демос, ела! Тук, сега!”

Оставайки на колене, аз проговорих в ухото на сакатия: „Сър, искате ли да се помоля за вас сега?” В отговор на моите думи, той сложи главата си върху бастуна, на който се опираше и затвори очи. „Скъпи Исусе! – казах аз. – Ние Ти благодарим, че Ти си направил куция да скача от радост на тези хълмове. Днес, Господи, друг куц идва при Теб – един от Твоя избран народ...” Сълзи течаха по неговите грапави юмруци и падаха на пода. Около нас започна да се събира тълпа. „В името на Исуса Христа – казах аз, – изправи се!” Чух, че нещо изпращя. Отначало си помислих, че слабичкият човек счупи нещо, но стонът, който се изтръгна от него, когато вдигнах главата си, видях, че това е стон на облекчение, а не на болка. С такова старание, изразено със стонове, той още малко се изправи. Още един трясък. Пак борба, като че ли с невидими верииг, и още повече се изправи. Ако в този момент тълпата във вестибюла не знаеше какво става тук, то викът на жената прикова вниманието на всички. „Чудо! – и тя продължаваше да крещи. – Стана чудо! Чудо!” Малкият човек се вдигна още веднъж и тържествено ме погледна в лицето. Около нас от всички страни на много езици се раздаде възглас на хвала и благодарение. Изправих се. Взех бастуна му. „Само чрез силата на Исус” – му казах аз. И наистина, отначало с малко тътрене на краката, след това по-смело, здраво, той започна да ходи назад и напред, изправяйки гърба си.

Вместо проповедта, която Джим Браун се приготвяше да говори, на следващото събрание той разказа за това, което се случи във вестибюла. Намерихме място на предния ред на балкона. Когато Джим разказваше, малкият човек подскачаше от стола си: „Това съм аз! – крещеше той. – Това съм аз!” Той скачаше и танцуваше по пътеката до такава степен, че се уплаших да не окуцее от преумора. Да, мога да разкажа това в Александър парк, макар че не мога да го обясня нито тогава, нито сега. Не като хората с особен дар на изцеление, аз нямах този дар. Не съм прекарвал дни и часове в пост и приготовление. Не винаги ме изпълваше силата, само понякога, в определено време, макар че много нуждаещи се идваха при мен до края на конференцията. Най-доброто, което мога да кажа на хората в Окланд е, че изцелението е нормална функция на църквата и че всеки член на тялото Христово може да бъде призван да върши изцеление, когато се появява необходимост от това. Мисля, че ключът към него е подчинението, послушанието.

Погледнах Роза, която се покри с одеала в самолета и си припомних един случай в Довня. Беше посред нощ. Трябваше да се изгаси светлината. Но по неизвестна причина Роза беше много неспокойна. Тя стана, отиде до прозореца, дойде пак и седна на края на леглото. Поведението й ми беше непонятно. Обикновено аз съм нощната сова. Роза винаги заспива бързо. „Какво има, скъпа?” „Вивиян Фулер!” Фулер живееха в южната част на щата Ню Джърси. Хепфулер беше председател на нашия отдел във Филаделфия. Спомням си, че при нашето последно посещение у тях неговата жена имаше затруднения с очите. „Но по това време на нощта? Роза, знаеш ли кое време е в Ню Джърси сега? Три часа сутринта.” Роза въздъхна. „Зная.” – каза тя. Тя се съгласи, че е по-добре да почака до утре. Но аз никога не бях виждал Божият Дух така да вълнува човека.

Роза отново легна в леглото, но не не можеше да се успокои. Стана. Отиде да провери дали е заключена вратата. „За твое добро, скъпа – казах й накрая, – иди и позвъни, преди да направиш дупка на килима.” Роза помисли за малко, а после каза: „Демос, ти слушай на другия телефон!” Отидох в салона и вдигнах слушалката на добавъчния телефон. „Вивиян – каза Роза – повтори за Демос това, което току що ми разказа.” Без ни най-малък признак на сънливост Вивиян Фулер ми разказа, че диагнозата за нейните очи говори за много бързо развитие на глаукома, което не се поддава на лечение. Знаейки, че ще ослепее, тя се стараела да се примири с положението и прекарвала цели часове, учейки се да ходи из стаята, без да се блъска в предметите. Но накрая я завладели страх и разочарование. Тази нощ тя особено силно се измъчвала от неизвестността. Лежала без сън и дори си мислела, че е оставена от Бога. „Боже – накрая се молела, – ако Ти ме обичаш, изяви ми това, като накараш да ми позвъни някой сега, по това време на нощта!” За известно време се чуваше само бръмчене по жицата. „Вивиян – отговори Роза, – Бог не само ми заповяда да ти позвъня. Той каза ми и нещо повече. Каза ми, че ти ще оздравееш съвършено.” Надявам се, че моето преглъщане не беше чуто по телефона в Ню Джърси. Роза продължаваше да разказва на Вивиян за всички чудни проявления на Божията сила, които ние заедно преживяхме през тези години в Общението. После ние тримата се помолихме за пълното изцеление на Вивиян в този час. Свършихме в 1:30 сутринта в Довня и 4:30 сутринта в Ню Джърси.

Вивиян ми позвъни няколко дни по-късно. „Аз нямам да кажа нищо определено, но един час след нашия разговор по телефона, нещо се пукна вътре в моята глава. Не зная с какви други думи да изразя това. На следващия ден отидох при специалиста. Той каза, че след моето последно посещение няма влошаване на състоянието ми.” След няколко седмици Вивиян ни позвъни отново. Не само е била спряна болестта, но зрението се е подобрило. Минаха седмици и ние се срещнахме в Статлер Хилтон, хотел в Ню Йорк – на районна конференция. Споделих в препълнената зала разказа на Вивиян, как най-добрите лекари в Източните щати определили нейното състояние на неизлечима глаукома. А сега... Вивиян се качи по стълбите до микрофона.

Тя разказа за мъчителното развитие на болестта, как всеки ден си напомняла, че вероятно това ще бъде последният ден, в който вижда лицето на Херб. След това си спомни най-трудните преживявания по време на нейната депресия, когато лежала в леглото в три часа сутринта и се молела някой да позвъни. Тя разказа как й се обади Роза. Следващото посещение при лекаря и неговото удовлетворение било, че очите й са започнали да се поддават на лечение. Вивиян каза: „Сърдечно благодаря на Бога всеки ден за хубавото зрение!” Господ продължаваше да употребява послушанието на Роза. Вивиян още продължаваше да разказва своето свидетелство, когато хората започнаха да стават и да излизат пред платформата. Двадесет и шест страдащи от глаукома излязоха и стояха на платформата. В заразителната с вяра атмосфера всички събрани се молиха за тях. След шест месеца от тези двадесет и шестима, седем посетиха конференцията във Вашингтон. Ние все още не знаем за останалите 19, но тези 7 бяха напълно изцелени.

На всички конференции стават подобни случаи, дори и по-удивителни от тези. Болни от неизлечим рак оздравяват на място. Болен от сърце получи ново сърце – не изцелено, а ново, без следа от пластични кръвоносни съдове и клапани, сложени преди това от хирург. Млад човек, умрял от 38 куршума от револвер, се вдигнал и седнал в болницата в Джаксънвил и поискал вода, след молитвата на директора на Общението. Друг случай станал в Южна Африка. Докторът установил, че човекът е мъртъв, който след молитвата на група от Общението оживял и носи свидетелството за смъртта си в своя джоб. Подобни неща се случваха всеки път, когато някой се покоряваше, независимо колко безнадеждна е ситуацията. Служението ни е обхванало целия свят.

За групата, която се моли през декември миналата година, беше дадена цифрата 1 милиард и 250 милиона души до 1975 година. Това число може да се каже, че е астрономически нереално. Но нима нашият век на електроника ни се струва съвсем действителен и все пак, благодарение на електрониката ние достигаме нечувана маса от хора. Радиопредаванията на Общението се излъчват ежеседмично на 21 езика в цяла Европа, Южна Америка, Азия. Половин часовите ни телевизионни предавания от серията „Добра вест” се предават четвърта година по цялата страна с нови отдели в Канада, Бермунд, Австралия и Япония. Много важен дял от тези служения изпълнява нашият син Стефан, който е главен управител. Микрофон, циферблат, ленти – всичко това за него е така ясно, както е неясно за мен. Аз се страхувах, когато бях първия ден пред камерата. Нашата цел беше другите от „Добра вест” да споделят преживяванията си, както аз го направих някога на събранието на Общението. Всичко това е просто, но тъй като времето в студиото е много скъпо, ние се надявахме да заснемем първите 13 полу-часа за една седмица. Но когато аз излязох на телевизионната платформа, погледнах кабелите, камерите, работниците със секундомерите, така се изплаших – като крава пред нова ясла. Показаният текст ме безпокоеше. „Стойте тук! Седнете там! Сега си обърнете главата!” Като запалиха горящите светлинни лампи в седем часа сутринта, започнах да се потя и към обяд ми се струваше, че са ми правили киноснимки във вана. Но най-лошото за мен беше да чета телехрометера – това е кутия с думи на камерата. Винаги си бърках думите. Излагах мислите си в такива изречения, че тези, с които водех беседата, бяха също толкова смутени, колкото и аз. В края на двуседмичното занимание, аз изгубих 10 кг от теглото си и ентусиазма си за това предприятие. В отчаянието си отидох при уредника на първата серия Дик Ман: „Освободи ме от четенето на текста! Искам да говоря с хората.” „Не можеш да направиш това на телевизията – търпеливо ми обясни Дик. – Тук се налага да се отчита времето до секунда и работниците от камерата трябва да знаят къде да правят следващите снимки.” И разбира се, неговата експертиза помогна, докато дойдат снимките. Те показаха един механичен човек с дървено лице и стъклени очи. Следващата серия започнахме в любителски стил – без текст, без подготовка, само с молитва в началото, молитва по време на снимането и с молитва в края.

Аз не мислех за механика, а за човека, с който разговарях. Всички незабавно почувствахме промяната и съдействието на Божия Дух в студиото. Камерите престанаха да се свиват, хората започнаха навреме да идват и четирите интервюта в половинчасовия откъс имаха хубав край. Дик Ман не можеше да дойде на себе си от изумление. Всеки път, когато ми даваше едноминутен сигнал, аз завършвах точно навреме. Случиха се и още по-трудни за обяснение неща. Веднъж ние правехме снимки в Порто Рико. Местният отдел избра за това 18 свидетелства. Предстоеше ни много работа, която трябваше да извършим през деня, а валеше дъжд. След обяд ми предстоеше беседа с човека, изцелен от рак. Работниците покриваха апаратите си с брезент, за да ги предпазят от дъжда и всички ние седяхме и чакахме. Рогелио дойде при мен и протегна ръка. Веднага ми мина през ума, че щастието, което грее на неговото лице, ще направи деня светъл, а след това забелязах лъч слънце, който пробиваше облаците. Операторите свалиха покривалата и Рогелио с жената преводач застанаха пред апарата. С помощта на Сали Олсен, той ни разказа за своя живот, когато на деветгодишна възраст разбрал, че има проказа. Било му по-леко да понесе физическите страдания, отколкото отделянето от семейството и живота в лагера на прокажени. До тогава той никога не бил виждал прокажени. Внезапно се оказал сред тези, чийто вид го плашел. Но още по-лошото следвало. След няколко години той бил така обезобразен, по-зле от всички останали, със страшни рани, поради което дори другите прокажени странели от него и не ядели с него.

Когато станал 21 годишен, група християни дошли да посетят лагера за прокажени и той за първи път чул вестта за Исус. Тази вест променила Рогелио от нещастен и безнадежден човек в пълен с любов и радост християнин. През това време на страдание болестта унищожила неговите гласни струни. Той започнал да моли Бога да му даде отново глас, за да може да каже на другите за своя нов живот. Веднъж той разбрал, че в петдесятната църква до Рио Педрас ще има събрание за изцеление. Неизразима надежда започнала да изпълва сърцето му. Той замолил завеждащия лагера да му позволи да посети това събрание, като седне встрани, далеч от другите хора.

След като се оформила групата на болните за изцеление, той останал на мястото си, за да могат всички останали да излязат преди него за изцеление, което ставало с полагане на ръце. „Никой – помислил си той – няма да се осмели да положи ръка на мен. Никой не би се докоснал до един прокажен.” Накрая до амвона останало свободно място. Рогелио бързо отишъл напред и коленичил. Пастор Торес отишъл до него и сложил на главата му двете си ръце. После ги сложил на лицето му, на плещите му, прегърнал главата му с двете си ръце и в този момент, свидетелства Рогелио, той бил изцелен. Минало много време, докато докторите повярват на изследванията си, че Рогелио вече не е активен прокажен. По-късно го изписали от лагера и през последните 25 години Рогелио проповядва навсякъде из Порто Рико. Бог му възвърнал отново красивия глас не само, за да говори, но и за да пее. При съпровод от музикант, който му акомпанира в живо темпо, Рогелио излезе и пя за славата Божия. Още не беше заглъхнала последната нота и облаците закриха слънцето. Кинооператорите и музикантите още прибираха своите инструменти под покритието, когато се изля проливен дъжд. Тази вечер ние разказвахме за опитността в Сан Хуан.

„Колко хубаво беше, че дъждът почака, докато си свършим работата!” Някои с учудване се спогледаха. В Сан Хуан дъждът се е лял през целия този ден без прекъсване дори и за минута.

По този начин сега ние приготвяме телевизионните си програми три години напред – без текст, без подготовка, уповавайки на Святия Дух. Те не са съвършени, но в тях има истина, която трогва сърцата на хората. След програмата всяка телевизионна станция дава номера на телефона на местния представител на групата за желаещите да се посъветват или да прибавят нещо ново.

Сложих записките пред себе си, в джоба на седалката, за да ги сложа после в портфейла си. Роза в това време се събуди и с интерес погледна колонките с номера, които бях записал. „Какво значи TV 13/3?” – ме попита тя. „Тринадесет програми за три дни” – казах аз. „Толкова, колкото време трябва за заснемането, нали? Ние никога не повтаряме.” Започнах да търся отчета. „Искам да зная колко човека ни звънят по телефона след всяка програма.” „Демос – каза Роза по-късно, – не е важно колко хора звънят, а е важно какво става с тях. Важен е дори един човек и промяната, която става с него.” „Един човек, чийто разказ говори на хиляди?” Мислено преминах от Порто Рико на запад. Източното крайбрежие, средния запад, през планините и до Калифорния, и още по-нататък, на другата страна на държавата, в Хаваите, и си спомних за Харолд Шарака.

Харолд беше първият човек, който позвъни на телевизионната станция в Хонолулу, когато започнаха програмите през септември 1972 година. Той не се е приготвял да слуша тази сутрин. Искал да прави съвсем друго нещо. Харолд се родил в кафейната ферма в Кона, на остров Хаваи, шести от шестнадесет деца. Според добрия японски обичай, той бил научен усърдно да работи, да уважава другите и да почита властта. Бащата на Харолд бил парализиран. Когато той заболял, всички по-големи деца напуснали училище и започнали да работят за издръжката на семейството. Благодарение на усърдието на цялото семейство, което не се бояло да работи дори под парещите лъчи на горещото слънце, Харолд продължил своето образование и бил първият в семейството, който завършил средното училище. След това той започнал да работи и да помага на останалите си братя и сестри да учат. Ставал всяка сутрин в четири часа, обличал се на газова лампа и отивал на много километри в тази или друга кафейна ферма, където работел. Когато всичките му братя и сестри завършили училище, се оженил и обзавел свой дом. по това време Харолд се преселил в Хонолулу и работел като пристанищен товарач, после в магазин и накрая открил свое търговско предприятие. Трудолюбието му донесло успех. До 1970 година той събрал значителна сума пари.

След това тези средства били отнети от него по коварен начин, с усмивка – от хората, на които се доверявал. Когато научил това, вярата, върху която изградил целия си живот, рухнала. Разбира се, това било вяра в човешкото достойнство и старание – не в Бога. Номинално Харолд и неговото семейство се считали за будисти, но както и другите жители на острова, те вярвали в множество богове и в духове. Един от боговете на име Одайсан бил много важен за тях. Каменното изображение на този бог било в японския храм в Кона. Към него те семейно се обръщали за съвет при всички важни решения. Когато богът одобрявал решението, неговото изображение било лесно да се вдигне, а когато трудно можел да се премести от мястото, отговорът бил отрицателен.

Дълги години Харолд се съмнявал в традиционните си вярвания, забелязвайки заробването, в което те поддържали него и семейството му. Неговата майка – вече бабичка, вдовица, живеела в постоянен страх да не обиди това или онова божество. Когато Харолд дошъл в Хонолулу, той се присъединил към епископалната църква, защото му се струвало, че в нея има свобода от страха. Той дори убеждавал своята майка да стане християнка, но тя му обяснила, че макар Исус да е един от боговете, на които тя се моли, Той е заинтересован само от белите хора. На всяка картина бил изобразен с брада, което според нея било доказателство, че не се грижи за жителите на Изтока.

Когато се разорил финансово, Харолд се обърнал за съвет към своя проповедник, който много съчувствено го изслушал, съгласил се с него, че постъпката е много несправедлива, но го посъветвал да не ги съди. „Подобни неща се случват често в търговията и ти нищо не можеш да направиш. Опитай се да забравиш тази сделка.” Но Харолд разбрал, че не може да забрави това. Престанал да се храни, да се среща с приятели, седял в стаята със закрити прозорци и чувствал растежа на ненавистта в сърцето си. Честност, жертване, дълги часове на тежък труд – ако всичко това не носи добро, то какъв е смисълът на живота? По-добре да умре. Мъртвите могат спокойно да ядат. Мъртвите никой не ограбва и не лъже. Харолд имал приятел, който притежавал пушка. Но той не искал да умре сам. Преди да свърши със себе си, искал да свърши с други двама, дори трима, ако успее, а после щял да свърши със себе си. Тази мисъл не му давала покой, докато тя станала единствената мисъл в главата му: „Неделя. Това трябва да стане в неделя, защото той ще каже на приятеля си, че ще отиде на лов. Неделя през септември, когато открият сезона на лова.”

В неделята, която Харолд избрал, дошла жена му и пак го молела настоятелно да отиде на църква. Той не ходел на църква, откакто говорил с проповедника. Харолд само поклатил глава. „Пусни телевизора! – молела го жена му. – Погледай бейзбол!” Плашело я неговото безразличие. Харолд отново поклатил отрицателно глава и погледнал жена си. Тя изобщо не подозирала какво има в ума му. „Добре. Ще пусна телевизора и ще гледам, докато тя престане да се безпокои и отиде на църква.” Той погледнал часовника. Било 10:35 часа. Следобедните игри започнали. Той включил канал номер четири. Двама души беседвали. Единият бил бял, другият – не бил уверен какъв е. Може би полинезиец. (Аз се смея, като си спомня, че не веднъж съм благодарил на Бога за интересните черти на арменското лице. Евреите ме приемат за евреин. Арабите мислят, че съм арабин. В Южна Америка ме считат за испанец. А тук, в Хонолулу, ме гледат като хаваец.)

Понеже бил разстроен, Харолд не могъл да разбере за какво разговарят тези двамата. Протегнал се близо до телевизора в креслото и гледал лицата им. Те изглеждали като най-щастливите хора на земята. той се опитал да разбере думите им, но мислите му били разсеяни. Въпреки това не престанал да гледа. Внезапно чуден мир слязъл и изпълнил полутъмната стая.

Любов, съгласие, надежда – като че ли тези качества изтичали от телевизора. В края на програмата бил показан номера на телефона. Седейки пред телевизора, Харолд си повторил номера. Няколко минути по-късно той се обадил на Рой Хичкокс от нашия отдел в Хонолулу, чувайки думи, които били трудни за вярване: „Исус знае положението ти, Исус ще ти помогне в трудностите. Исус те обича.” Сега Харолд е не само ръководител в своята епископална църква, но и в Общението на целия остров. Той не получил обратно своите пари, но Общението му помогнало да се освободи от бремето на огорчението и гнева и да победи себе си. Той не само помогнал на себе си, но и на стотици други да направят ново начало в живота си. Първа била неговата 83 годишна майка – следейки промяната в живота на сина си, тя разбрала, че има сила много по-голяма от тази, която тя дълго се стараела да умиротвори. Тя и другите членове на семейството сложили на куп разните изображения и обекти на поклонение, които пазели в дома си и ги запалили в църковния двор. Майката му умряла през 1973 год. като щастлива християнка.