Д Ж О Р Д А Н О Б Р У Н О И А Н Г Е Л У С С И Л Е З И У С

Д Ж О Р Д А Н О Б Р У Н О И А Н Г Е Л У С С И Л Е З И У С

чо­веш­ки­те сетива, хо­ра­та виж­да­ха не­що не пос­ред­с­т­ве­но душевно, ду- ховно. Друг език го­во­ре­ха на чо­ве­ка не­ща­та и про­це­си­те на Земята; друг език му го­во­ре­ха све­те­щи­те звезди, ко­ито се явя­ва­ха от­въд лу­на­та в чис­тия етер ка­то ед­на ду­хов­на същ­ност из­пъл­ва­ща пространството. Нико- лай от Куес си бе­ше със­та­вил ве­че дру­ги мисли. Чрез Коперник за хо­ра­та на Земята се пре­вър­на в ед­но не­бес­но тя­ло по­доб­но на дру­ги­те не­бес­ни тела, ед­на звезда, ко­ято се дви­жи как­то дру­ги­те звезди. Всяко различие, ко­ето тя по­каз­ва за човека, мо­же­ше от се­га на­та­тък да бъ­де при­пи­са­но са­мо на обстоятелството, че тя бе­ше не­го­во обиталище. Той бе­ше при­ну­ден да не си пред­с­та­вя ве­че раз­лич­но про­це­си­те на та­зи Земя и про­це­си­те на ос­та­на­ло­то ми­ро­во пространство. Неговият се­ти­вен свят се раз­ши­ри до на­й-­да­леч­ни­те пространства. Това, ко­ето от ете­ра про­ник­ва­ше в не­го­ви­те очи, той тряб­ва­ше от се­га на­та­тък да го счи­та съ­що та­ка за се­ти­вен свят, как­то и не­ща­та на Земята. Не мо­же­ше ве­че да тър­си в ете­ра по се­ти­вен на­чин духа.

С то­зи раз­ши­рен се­ти­вен свят тряб­ва­ше да се обяс­ня­ва този, кой­то от се­га на­та­тък се стре­ме­ше към вис­ше познание. В пре­диш­ни­те сто­ле­тия раз­миш­ля­ва­щи­ят чо­веш­ки дух сто­еше пред един друг свят от факти. Сега му бе­ше пос­та­ве­на ед­на но­ва задача. Сега ве­че не са­мо не­ща­та на та­зи Земя мо­же­ха да из­ра­зят сво­ята същ­ност от вът­реш­нос­т­та на човека. Тази вът­реш­ност тряб­ва­ше да об­гър­не ду­ха на един се­ти­вен свят, кой­то нав­ся­къ­де из­пъл­ва ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во по съ­щия начин. Пред ед­на та­ка­ва за­да­ча сто­еше мис­ли­те­лят от Нол, Филотео Джордано Бруно /1548-1600 г./. Сетивата бя­ха зав­ла­де­ли прос­т­ран­с­т­ве­на­та вселена; ду­хът не мо­же ве­че да бъ­де на­ме­рен в пространството. Така чо­ве­кът бе зас­та­вен от вън да тър­си от се­га на­та­тък ду­ха там, къ­де­то го бя­ха тър­си­ли из дъл­бо­ки­те вът­реш­ни из­жи­вя­ва­ния блес­тя­щи­те мислители, ко­ито раз­г­ле­дах­ме в пре­ди­ду­що­то изложение. Тези мис­ли­те­ли чер­пят от се­бе си един светоглед, към кой­то са при­ну­де­ни по­-къс­но хо­ра­та от нап­ред­на­ла­та ес­тес­т­ве­на наука. Слънцето на идеите, ко­ето по­-къс­но тряб­ва да ог­рее ед­на но­ва ес­тес­т­ве­на наука, при тях стои още под хоризонта; оба­че не­го­ва­та свет­ли­на се явя­ва ве­че ка­то ед­но за­зо­ря­ва­не в ед­на епоха, ко­га­то мис­ли­те на хо­ра­та вър­ху са­ма­та при­ро­да се на­ми­ра­ха още в нощ­на­та тъмнина.

16-ят век пре­да­де за ес­тес­т­ве­на­та на­ука не­бес­но­то прос­т­ран­с­т­во на се­тив­ния свят, на кой­то то по пра­во принадлежи; до края на 19-ия век та­зи на­ука бе­ше стиг­на­ла тол­ко­ва далече, че тя мо­жа да пре­да­де на све­та от фак­ти на се­тив­ния свят и оно­ва от растителния, жи­во­тин­с­кия и чо­веш­ки живот, ко­ето се по­ла­га на то­зи свят. Тази ес­тес­т­ве­на на­ука не тряб­ва да тър­си ве­че ни­що дру­го ос­вен фак­ти­чес­ки­-се­тив­ни про­це­си ни­то в ете­ра­,ни­то в раз­ви­ти­ето на жи­ви­те същества. Както мис­ли­те­лят в 16-ия век

От та­ко­ва гледище, дос­тиг­на­то от ес­тес­т­ве­на­та наука, не мо­же­ше ве­че да се яви ед­но смес­ва­не на ду­хов­но­то и сетивното, ако чо­век пра­вил­но раз­би­ра са­мия се­бе си. Развитата ес­тес­т­ве­на на­ука пра­ви не­въз­мож­но да се тър­си в при­ро­да­та един дух, кой­то хо­ра­та си пред­с­та­вят по­доб­но на материалното, как­то ед­на здра­ва ми­съл пра­ви не­въз­мож­но да тър­сим при­чи­на­та за дви­же­ни­ето на ча­сов­ни­ко­ви­те стрел­ки не в за­ко­ни­те на ме­ха­ни­ка­та /в ду­ха на не­ор­га­ни­чес­ка­та природа/, а в ня­ка­къв осо­бен демон, кой­то про­из­веж­да то­ва движение. С пра­во Ернст Хекел тряб­ва­ше да от­х­вър­ли гру­ба­та пред­с­та­ва за Бога със­та­ве­на по ма­те­ри­ален начин. "В по­-вис­ши­те и по­-­от­в­ле­че­ни фор­ми на ре­ли­ги­ята то­ва те­лес­но яв­ле­ние се изос­та­вя и Бог е по­че­тан са­мо ка­то чист дух, без тя­ло Бог е дух и кой­то му се кланя, тряб­ва да му се кла­ня в дух и истина! Въпреки то­ва оба­че ду­шев­на­та дейност на то­зи чист дух ос­та­ва на­пъл­но същата, как­то та­зи на ан­т­ро­по­мор­ф­но­то ли­це на Бога. В дейс­т­ви­тел­ност хо­ра­та си пред­с­та­вят и то­зи не­ма­те­ри­ален дух не безтелесен, а невидим, газообра- зен. Така сти­га­ме до па­ра­док­сал­на­та пред­с­та­ва за Бога ка­то ед­но га­зо­об­раз­но гръб­нач­но животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В дейс­т­ви­тел­ност ед­но се­тив­но­-фак­ти­чес­ко съ­щес­т­ву­ва­не на не­що ду­хов­но мо­же да бъ­де при­ето са­мо там, къ­де­то не­пос­ред­с­т­ве­но се­тив­ни­ят опит по­каз­ва духовното; и тряб­ва да се пред­по­ла­га са­мо та­ка­ва сте­пен на духовното, как­ва­то мо­же да бъ­де въз­п­ри­ема­на по то­зи начин. Отлич- ният мис­ли­тел Б.Карнери/ в сво­ята кни­га "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: ни­ка­къв дух без материя, но съ­що и ни­как­ва ма­те­рия без дух, - би ни оп­рав­да­ло да раз­п­рос­т­рем въп­ро­са и вър­ху расте- нието, да­же и вър­ху близ­ка­та скала, при ко­ято ед­ва ли не­що би мог­ло да го­во­ри в пол­за на та­зи връз­ка на понятията." Духовните про­це­си ка­то фак­ти са ре­зул­та­ти от раз­лич­ни­те дейс­т­вия на един организъм; ду­хът на све­та не съ­щес­т­ву­ва по ма­те­ри­ален начин, а са­мо по ду­хо­вен на­чин в света. Душата на чо­ве­ка е сбор от процеси, в ко­ито ду­хът се явя­ва ка­то ФАКТ непосредствено. Обаче ду­хът съ­щес­т­ву­ва са­мо в чо­ве­ка под фор­ма­та на та­ка­ва душа. И да тър­сим ду­ха в ду­шев­на­та фор­ма дру­га­де­,­ос­вен в човека, да си пред­с­та­вя­ме и дру­ги съ­щес­т­ва оду­ше­ве­ни така, как­то човекът, то би зна­чи­ло да из­вър­шим на­й-­го­ле­мия грях про­тив духа, то­ва

Понеже Джордано Бруно не е из­жи­вял дейс­т­ви­тел­но ду­ха в се­бе си, за­то­ва той мо­жа да сме­си ду­ха с външ­ни­те ме­ха­ни­чес­ки действия, с ко­ито Раймундус Лулус /1233-1315 г./ ис­ка­ше да раз­бу­ли тай­ни­те на ду­ха в сво­ята та­ка на­ре­че­на кни­га "Великото изкуство". Един по­-нов философ, Франц Брентано, опис­ва то­ва "Велико изкуство" така: "вър­ху концен- трични, вър­тя­щи се по от­дел­но кръг­ли дис­ко­ве се на­пи­са­ни по­ня­тия и след то­ва по то­зи на­чин мо­гат да се об­ра­зу­ват на­й-­раз­лич­ни­те комби- нации".Това, ко­ето при вър­те­не­то слу­чайнос­т­та пос­та­вя­ше ед­но над

Не тряб­ва да бъ­дем нес­п­ра­вед­ли­ви с то­зи човек, ко­го­то ка­то­ли­чес­ка цър­к­ва на­ка­ра да из­ку­пи сво­ите нап­ред­ни­ча­ви мис­ли със смъртта. Неговата зас­лу­га е из­вън­ред­но голяма. Той има сме­лос­т­та да раз­г­леж­да ця­ло­то не­бес­но прос­т­ран­с­т­во с он­зи на­чин на раз­г­леж­да­не на света, кой­то до то­га­ва се при­ла­га­ше са­мо към зем­ни­те неща, ма­кар и Бруно да си пред­с­та­вя­ше още се­тив­но­то ка­то душевно.

В сми­съ­ла на Ангелус Силезиус ка­то ис­тин­с­ки поз­на­ващ се от­на­ся са­мо онзи, кой­то е нап­ра­вил да прог­лед­не в се­бе си око­то на Всемира /Бога/; Само он­зи виж­да в ис­тин­с­ка­та свет­ли­на сво­ите деяния, кой­то чувствува, че те­зи де­яния са из­вър­ше­ни в не­го чрез ръ­ка­та на все­ми­ра /Бога/. "Бог е в ме­не огънят, а аз в не­го блясъкът: не сме ли ние на­й-­тяс­но свър­за­ни един с друг?" - "аз съм та­ка богат, как­то Бога; не мо­же да съ­щес­т­ву­ва да­же ед­на прашинка, ко­ято аз /вяр­вай ми човече/ да не при­те­жа­вам за­ед­но с него." - "Бог ме лю­би по­ве­че от се­бе си: ако аз го лю­бя по­ве­че от се­бе си: то­га­ва аз му да­вам толкова, кол­ко­то и той ми да­ва от се­бе си." –

За този, кой­то се чув­с­т­ву­ва та­ка в Цялото, прес­та­ва да съ­щес­т­ву­ва вся­ка от­де­ле­ност меж­ду не­го и ед­но дру­го същество; той не се чув­с­т­ву­ва ве­че ка­то от­де­лен индивид; Напротив, всичко, ко­ето е у него, той го чув­с­т­ву­ва ка­то част от света, а сво­ята ис­тин­с­ка същ­ност той чув­с­т­ву­ва ка­то та­зи вселена. "Вселената не те държи; ти са­ми­ят си вселената, ко­ято в те­бе и с те­бе те дър­жи та­ка здра­во ка­то пленник." - "Човекът не при­те­жа­ва съ­вър­ше­но­то блаженство: до­като един­с­т­во­то не е по­гъл­на­ло раз­лич­нос­т­та ." - "Човекът е всич­ки неща: ако не­що му липсва, той на­ис­ти­на сам не поз­на­ва сво­ето богатство."

Като се­тив­но съ­щес­т­во чо­ве­кът е ед­на вещ меж­ду дру­ги­те ве­щи и не­го­ви­те се­тив­ни ор­га­ни му до­на­сят ка­то се­тив­на ин­ди­ви­ду­ал­ност се­тив­но зна­ние за не­ща­та в прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то вън от него; но ко­га­то ду­хът го­во­ри в човека, то­га­ва не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во вън и ни­как­во вътре; ни­що не е тук и ни­що не е там от това, ко­ето е духовно; ни­що не е пре­ди и ни­що не е след: прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то са из­чез­на­ли в съ­зер­ца­ни­ето на все­мир­ния дух. Само до­ка­то чо­век гле­да не­ща­та ка­то ин­ди­ви­д,­той е тук, а не­ща­та са там; И Само до­ка­то гле­да не­ща­та ка­то индивид, ед­но е преди, дру­го е след. "Човече, ко­га­то тво­ят дух се из­диг­не над мя- с­то и време, ти мо­жеш все­ки мо­мент да бъ­деш във вечността." - "Аз сам съм вечността, ко­га­то вре­ме­то на­пус­на и се­бе си об­г­ръ­щам в Бога, и Бога в се­бе си." - "Розата, ко­ято тво­ите външ­ни очи виж­дат тук, тя е цъф­тя­ла от веч­нос­т­та в Бога." - "Кога зас­та­неш в един център, ти всич­ко виж­даш ед­но временно: туй що се­га и пос­ле става, и тук и в цар­с­т­во­то небесно." - "Приятелю мой, до­ка­то в твоя­та ми­съл има място, време: ти не разбираш, що е Бог и вечността." - "Когато чо­век се из­т­ръг­ва от мно­го­об­ра­зи­ето и се об­ръ­ща към Бога, той сти­га до единството."

С то­ва е дос­тиг­на­та она­зи висота, на ко­ято чо­век се из­ди­га над своя ин­ди­ви­ду­ален аз и вся­ка про­ти­во­по­лож­ност меж­ду не­го и све­та прес­та­ва да съществува. За не­го за­поч­ва един по­-висш живот. Вътрешното изживяване, ко­ето той изпитва, му се явя­ва ка­то смър­т­та на ста­рец и въз­к­ре­се­ние в но­вия живот. "Когато се из­диг­неш над се­бе си и ос­та­виш Бог да царува: в твоя дух ста­ва възнесението." - "Тялото тряб­ва да се из­диг­не в духа, а ду­хът в Бога: там, где­то в него, о човече, ти веч­но бла­жен ще живееш." - "Колкото по­ве­че в ме­не чез­не и из­не­мог­ва мо­ят Аз: тол­ко­ва по­ве­че се за­сил­ва бо­жи­ят Аз."

От та­ко­ва ед­но гле­ди­ще чо­ве­кът поз­на­ва сво­ето зна­че­ние и зна­че­ни­ето на не­ща­та в цар­с­т­во­то на веч­на­та необходимост. Всемирната при­ро­да му се явя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но ка­то бо­жес­т­вен Дух. Мисълта за един бо­жес­т­вен все­ми­рен Дух, кой­то би мо­гъл да бъ­де и да съ­щес­т­ву­ва над и на­ред с не­ща­та на вселената, из­чез­ва ка­то ед­на обо­ре­на представа. Този все­ми­рен Дух се явя­ва та­ка раз­лят в нещата, та­ка ста­нал ед­но с нещата, че ние не бих­ме мог­ли ве­че да си го представим, щом от не­го бих­ме от­не­ли ед­на един­с­т­ве­на частица. "Не съ­щес­т­ву­ва нищо, ос­вен аз и ти; и ако не сме двама: Бог не е ве­че Бог и не­бе­то се сгромолясва."

Човекът чув­с­т­ву­ва ка­то не­об­хо­ди­мо зве­но в ми­ро­ва­та верига. Неговите де­яния ня­мат ве­че ни­що про­из­вол­но или ни­как­ва ин­ди­ви­ду­ал­ност в се­бе си. Това, ко­ето той върши, е не­об­хо­ди­мо в цялото, в ми­ро­ва­та верига, ко­ято би се разпаднала, ако от нея би от­пад­на­ла не­го­ва­та дейност. "Бог не мо­же да нап­ра­ви без ме­не и ед­но червейче: ако аз не го по­ддър­жам за­ед­но с него, то ми­гом ще загине." - "Аз зная, че без ме­не Бог ни­то миг не мо­же да живее: ако за­ги­на аз, той по не­во­ля тряб­ва да пре­да­де дух."

Едва на та­зи ви­со­та чо­век виж­да не­ща­та в тях­на­та ис­тин­с­ка същност. Той не се нуж­дае ве­че да при­пис­ва на най-малкото, на гру­бо­-се­тив­но­то ед­на ду­хов­на същ­ност от вън. Защото така, как­то е то­ва най-малкото, в ця­ла­та не­го­ва ма­ло­мер­ност и гру­ба сетивност, то е член на Цялото. "Колкото и мръс­на да е ед­на прашинка, кол­ко­то и мал­ко да е ед­но пе- тънце, мъд­ре­цът виж­да в не­го сла­ва­та на Бога." - "В ед­но си­на­по­во зрънце, ко­га­то го разбереш, се на­ми­ра об­ра­зът на гор­ни­те и дол­ни не- ща." На та­зи ви­со­та чо­ве­кът се чув­с­т­ву­ва свободно. Защото при­ну­да има са­мо та­м,­къ­де­то не­що от­вън мо­же да при­ну­ди човека. Обаче ко­га­то всич­ко външ­но се е вля­ло във вътрешността, ко­га­то про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчез- нала: то­га­ва чо­век чув­с­т­ву­ва всичко, ко­ето го тласка, са­мо ка­то свой соб­с­т­вен под­тик "пос­та­ви ме, кол­ко­то здра­во искаш, в хи­ля­ди же­лез­ни окови, аз все пак ще бъ­да на­пъл­но сво­бо­ден и необвързан." - "Ако мо­ята во­ля умре, Бог е при­ну­ден да вър­ши това, ко­ето аз искам: аз са­ми­ят пред­пис­вам об­ра­зе­ца и целта."

Сега прес­та­ват да съ­щес­т­ву­ват всич­ки ид­ва­щи от вън мо­рал­ни норми; чо­ве­кът ста­ва за се­бе си мяр­ка и цел. Той не стои под ни­ка­къв закон; за­що­то са­ми­ят за­кон е ста­нал не­го­во­то същество. "Законът е за лошите; ако не би съ­щес­т­ву­ва­ла ни­как­ва за­по­вед написана: бла­го­чес­ти­ви­те все пак би­ха лю­би­ли бо­га и ближния."

Така,достигнал на вис­ша­та сте­пен на познанието, на чо­ве­ка от­но­во се въз­в­ръ­ща невинността на природата. Той из­пъл­ня­ва задачите, ко­ито му са поставени, с чув­с­т­во­то на ед­на веч­на необходимост. Той си казва: чрез та­зи твър­да не­об­хо­ди­мост в тво­ите ръ­це е пред­пос­та­ве­но да из­в­ле-­
чеш от са­ма­та та­зи веч­на не­об­хо­ди­мост он­зи дял, кой­то ти е отреден. "Вие хора, на­уче­те се от цве­тен­ца­та на ливадите: как мо­же­те да се ха­рес­ва­те на бо­га и въп­ре­ки то­ва да бъ­де­те красиви." - "Розата е без защо, тя цъфти: тя не об­ръ­ща вни­ма­ние на се­бе си, не пита, да­ли я виждат."

Възкръсналият на по­-ви­со­ка сте­пен чо­век чув­с­т­ву­ва в се­бе си вечния, не­об­хо­дим под­тик на Всемира, как­то ли­вад­но­то цвете; той дейс­т­ву­ва така, как­то ли­вад­но­то цъфти. Чувството на не­го­ва­та мо­рал­на от­го­вор­ност на­рас­т­ва при вся­ко не­го­во де­яние до безграничност. Защото това, ко­ето той не върши, е от­в­ле­че­но от Всемира, то е ед­но умър­т­вя­ва­не на Всемира, до­кол­ко­то въз­мож­нос­т­та за по­доб­но умър­т­вя­ва­не за­ви­си от него.

"Що зна­чи да не грешиш? Не тряб­ва да пи­таш дълго: иди, не­ми­те цве­тя ще ти го кажат. " - "Всичко тряб­ва да бъ­де при­не­се­но в жертва. Ако ти не при­не­сеш се­бе си в жер­т­ва за Бога, нак­рая веч­на­та смърт ще те при­не­се в жер­т­ва за врага."