М А Й С Т Е Р Е К Х А Р Т

М А Й С Т Е Р Е К Х А Р Т

Само че ис­ка­ше да ги виж­да по друг начин, раз­лич­но от това, ко­ето Томас Аквински бе­ше сторил. Този пос­лед­ни­ят при­ема­ше два из­точ­ни­ка на познанието: от­к­ро­ве­ни­ето във вя­ра­та и ра­зу­ма в изследването. Разумът поз­на­ва за­ко­ни­те на нещата, сле­до­ва­тел­но ду­хов­но­то в приро- дата. Той мо­же съ­що да се из­диг­не и над при­ро­да­та и да об­х­ва­не от ед­на стра­на в ду­ха бо­жес­т­ве­но­то Същество, ко­ето стои на ос­но­ва­та на ця­ла­та природа. Но по то­зи на­чин ра­зу­мът не сти­га до ед­но по­то­пя­ва­не в пълната същ­ност на Бога. Насреща му тряб­ва да дой­де ед­но по­-вис­ше съ­дър­жа­ние на истината. Това съ­дър­жа­ние е да­де­но в све­ще­но­то писа- ние. То откроява, раз­к­ри­ва това, ко­ето чо­век не мо­же да пос­тиг­не чрез са­мия се­бе си. Съдържанието от ис­ти­на на Писанието тряб­ва да бъ­де при­ето от човека; ра­зу­мът мо­же да защищава, мо­же да го раз­бе­ре колко­то е въз­мож­но доб­ре чрез сво­ите поз­на­ва­тел­ни способности; но ни­ко­га не мо­же сам да го съз­да­де от чо­веш­кия дух на­й-­въз­ви­ше­на ис­ти­на е не това, ко­ето ду­хът вижда, а оп­ре­де­ле­но съ­дър­жа­ние на познание- то, ко­ето ду­хът е по­лу­чил отвън. Свети Августин заявява, че е нес­по­со­бен да на­ме­ри в се­бе си из­во­ра за това, ко­ето трябва да вярва. Той казва: "аз не бих вяр­вал в евангелието, ако ав­то­ри­те­тът на ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва не би ме до­ве­ла до това." Това е в сми­съ­ла на евангелиста, кой­то со­чи на външ­но­то свидетелство: "това, ко­ето чухме, ко­ето са­ми гледахме, ко­ето на­ши­те ръ­це до­кос­ва­ха от сло­во­то на живота. ., което виж­дах­ме и чува- хме, не­го ви про­по­вяд­ва­ме ние, за да има­те об­ще­ние с нас." Обаче Майстер Екхарт ис­ка да за­пе­ча­ти дъл­бо­ко в ду­ха на чо­ве­ка Христовите думи: "доб­ре е за вас, аз да си оти­да от вас; за­що­то ако не си оти­да от вас, ду­хът свя­ти не ще мо­же да дой­де във вас." И той обяс­ня­ва те­зи ду­ми­,ка­то каз­ва­:­"съ­що ка­то че ис­ка­ше да ка­же­:вие въз­ло­жих­те пре­ка­ле­но го­ля­ма ра­дост в моя нас­то­ящ образ, за­то­ва не мо­же­те да има­те съ­вър­ше­на­та ра­дост на ду­ха святи." Екхарт счита, че не го­во­ри за ня­ка­къв друг Бог, ос­вен за този, за кой­то го­во­рят Августин, еван­ге­лис­ти­те и Тома Аквински; и въп­ре­ки то­ва тях­но­то сви­де­тел­с­т­во за бо­га не е не­го­во свидетелство." Някои хо­ра ис­кат да ви­дят Бога с очи­те си, как­то виж­дат ед­на крава, и ис­кат да оби­чат Бога, как­то оби­чат ед­на крава. Следова- телно те оби­чат Бога, за да имат външ­но­то бо­гатс­т­во и вът­реш­на­та уте- ха; но те­зи хо­ра ни­как не лю­бят Бога. . .на­ив­ни­те хо­ра имат хи­ме­рич­на­та надежда, че тряб­ва да ви­дят Бога, ка­то че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме ед­но в познанието." На ос­но­ва­та на по­доб­ни из­во­ди на Екхарт не стои ни­що друго, ос­вен опит­нос­т­та на вът­реш­но­то сетиво. И та­зи опит­ност му по­каз­ва не­ща­та в ед­на по­-вис­ша светлина. Ето за­що

В сво­ето съ­чи­не­ние "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се из­каз­ва вър­ху от­но­ше­ни­ето на външ­но­то въз­п­ри­ятие към вътрешното: "Тук тряб­ва да знаеш, че учи­те­ли­те говорят, че във все­ки чо­век има два човека: еди­ни­ят е външ­ния човек, то­ва е све­тът на сетивата; на чо­ве­ка слу­жат пет сетива, и въп­ре­ки то­ва той дейс­т­ву­ва чрез си­ла­та на душата. Другият чо­век се на­ри­ча вът­ре­шен човек, то­ва е вът­реш­нос­т­та на човека. Сега ти тряб­ва да знаеш, че все­ки човек, кой­то лю­би Бога, не пол­з­ва си­ли­те на ду­ша­та във външ­ния чо­век по­ве­че от­кол­ко­то пет­те се­ти­ва се нуждаят; и вът­реш­нос­т­та не се об­ръ­ща към пет­те се­ти­ва ос­вен дотолкова, до­кол­ко­то той е ръ­ко­во­ди­тел и пок­ро­ви­тел на пет­те сетива, за да не ста­нат те в своя стре­меж ро­би на животинското." Който го­во­ри по то­зи на­чин за вът­реш­ния човек, той не мо­же ве­че да на­соч­ва своя пог­лед към на­ми­ра­ща­та се вън от не­го същ­ност на нещата. Защото на не­го му е ясно, че от ни­как­ва фор­ма на външ­ния се­ти­вен свят не мо­же да му се яви та­зи СЪЩНОСТ. Би мог­ло да му се възрази: как­во зна­че­ние има за не­ща­та във външ­ния свят онова, ко­ето ти при­ба­вяш към тях из твоя дух? Гради сле­до­ва­тел­но вър­ху тво­ите сетива. Само те ти да­ват зна­ние за външ­ния свят. Не изо­па­ча­вай чрез ед­на ду­хов­на при­бав­ка това, ко­ето се­ти­ва­та ти да­ват ка­то об­раз на външ­ния свят в не­го­ва­та чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, ка­къв е цветът; това, ко­ето тво­ят дух поз­на­ва от цвета, то съв­сем не се на­ми­ра в цвета. От гле­ди­ще­-

Всичко, ко­ето Майстер Екхарт казва, е про­ник­на­то от то­ва признаване. "да взе­мем един при­мер за това. Една вра­та се дви­жи на­сам и на­та­тък в ед­на панта. Ако срав­ня външ­на­та дъс­ка на вра­та­та с външ­ния човек, то-­ га­ва аз срав­ня­вам пан­та­та с вът­реш­ния чо­век ко­га­то вра­та­та се дви­жи на­сам и нататък, дви­жи се на­сам и на­та­тък външ­на­та дъска, до­ка­то пан­та­та ос­та­ва пос­то­ян­но не­под­виж­на и с то­ва ни­как не се изменя. Същото е и тук." Като ин­ди­ви­ду­ал­но се­тив­но съ­щес­т­во аз мо­га да из­с­лед­вам не­ща­та от всич­ки стра­ни - вра­та­та се дви­жи на­сам и нататък; ако не нап­ра­вящо­то въз­п­ри­яти­ята на се­ти­ва­та да въз­к­ръс­нат ду­хов­но в мене, то­га­ва аз не поз­на­вам ни­що от тях­на­та същ­ност - пан­та­та не се движи. Според въз­г­ле­да на Майстер Екхарт озарението, ко­ето вът­реш­но­то се­ти­во дава, е влизане на бога в душата. Той на­ри­ча свет­ли­на­та на познанието, ко­ято то­ва нав­ли­за­не на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в чо­веш­ка­та вътрешност, къ­де­то проб­ляс­ва та­зи "искрица", е тол­ко­ва бист- ро, и тол­ко­ва възвишено, и тол­ко­ва бла­го­род­но в са­мо­то се­бе си, че там не мо­же да оби­та­ва ни­как­во създание, а там оби­та­ва са­мо Бог с не­го­ва­та чис­та бо­жес­т­ве­на при­ро­да­.­"кой­то е пос­тиг­нал да за­па­ли та­зи "искрица" в се­бе си, той не виж­да ве­че са­мо така, как­то чо­век виж­да с външ­ни­те се­ти­ва и с ло­ги­чес­кия ум, кой­то под­реж­да и кла­си­ра впе­чат­ле­ни­ята на сетивата, но той вижда, как не­ща­та са в са­ми­те се­бе си. Външните се­ти­ва и под­реж­да­щия ум от­де­лят чо­ве­ка от дру­ги­те неща; те пра­вят от не­го един ин­ди­вид в прос­т­ран­с­т­во­то и времето, кой­то въз­п­ри­ема и дру­ги­те не­ща в прос­т­ран­с­т­во­то и времето. Озареният от "искрица- та" чо­век прес­та­ва да бъ­де ед­но от­дел­но същество. Той уни­що­жа­ва сво­ята изоли- раност. Всичко, ко­ето про­из­веж­да раз­ли­ка­та меж­ду не го и нещата, пре- с­та­ва да съ­щес­т­ву­ва че той самият, ка­то от­дел­но същество, е този, кой­то възприема, не вли­за ве­че в сметката. Нещата и той не са ве­че разделени. В не­го се ог­леж­дат нещата, сле­до­ва­тел­но и Бог "та­зи ис- крица, то­ва е Бог, за­що­то той е сам и един­с­т­вен и но­си в се­бе си об­ра­за на всич­ки създания, об­раз без об­раз и об­раз над образ." С на­й-­ве­ли­ко­леп­ни ду­ми го­во­ри Екхарт за за­ли­ча­ва­не­то на от­дел­но­то същество: "тря- б­ва да се знае, че глав­но­то е, след нещата, да поз­на­ем Бога и да бъ­дем поз­на­ти от него. Ние поз­на­ва­ме и виж­да­ме Бога в това, че той ни пра­ви виж­да­щи и познаващи. И как­то въздухът, кой­то свети, не е ни­що друго, ос­вен това, ко­ето го осветлява; за­що­то той све­ти от това, че е осветен: та­ка и ние познаваме, че сме поз­на­ти и Бог пра­ви нас ка­то се­бе си познаващи."

Върху та­ка­ва ос­но­ва из­г­раж­да Майстер Екхарт сво­ето от­но­ше­ние към Бога. То е не­що ду­хов­но и не мо­же да бъ­де нап­ра­ве­но по един образ, кой­то да е за­ет от чо­веш­кия ин­ди­ви­ду­ален живот. Бог не мо­же да лю­би сво­ето творение, как­то от­дел­ни­ят чо­век лю­би друг; Бог не е мо­гъл да сът­во­ри света, как­то един стро­ител из­г­раж­да ед­на къща. Всички по­доб-­
ни мис­ли из­чез­ват пред вът­реш­но­то виждане. Присъщо е на същ­нос­т­та на Бога той да лю­би света. Един Бог, кой­то би мо­гъл да люби, а съ­що и да не люби, е съз­да­ден по об­ра­за на ин­ди­ви­ду­ал­ния човек. "каз­вам доб­ра­та и веч­на ис­ти­на и не­из­мен­на­та истина, че Бог тряб­ва да се влее с всич­ка­та си спо­соб­ност във все­ки човек, кой­то му се пре­дос­та­ви ка­то основа, та­ка из­ця­ло и напълно, че не за­дър­жа ни­що в своя жи­вот и в сво­ето същество, в сво­ята при­ро­да и в сво­ята божественост; всич­ко то­ва той тряб­ва да влее по един пло­дот­во­рен начин". И вът­реш­но­то оза­ре­ние е не­що­,ко­ето ду­ша­та тряб­ва да на­ме­ри по необходимост, ко­га­то тя се за­дъл­бо­чи в та­зи основа. Още от то­ва се вижда, че не тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме съ­об­ще­ни ето на Бога към чо­ве­чес­т­во­то по об­ра­за на изявата на един чо­век към друг. Това съ­об­ще­ние мо­же и да не стане. Един чо­век мо­же да се зат­во­ри за друг. По сво­ята същност, Бог тряб­ва да съ­об­щи се­бе си. "не­оп­ро­вер­жи­ма ис­ти­на е, че за Бога е ед­на не­об­хо­ди­мост той да ни търси, ка­то че ця­ла­та не­го­ва бо­жес­т­ве­ност за­ви­си от това. Бог не мо­же да се ли­ши от нас, как­то и ние не мо­жем да се ли­шим от него. Ако ние мо­жем да се от­вър­нем от Бога, то Бог ни­ко­га не мо­же да се от­вър­не от нас." Следователно и то­га­ва от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към Бога не мо­же да се схва­ща така, че в то­ва да има не­що образно, за­ето от индиви- дуално човешкото. Екхарт съзнава, че за да осъ­щес­т­ви сво­ето съ­вър­шен­с­т­во Първичното Същество на све­та тряб­ва да на­ме­ри се­бе си в чо­веш­ка­та душа. Това Първично Същество би би­ло несъвършено, да­же не­за­вър­ше­но­,­ако в не­го­вия об­лик то би би­ло ли­ше­но от она­зи със­тав на част, ко­ято се про­явя­ва в чо­веш­ка­та душа. Това, ко­ето ста­ва в човека, при­над­ле­жи на Първичното Същество; и ако то не би станало, то­га­ва пър­вич­но­то съ­щес­т­во би би­ло са­мо ед­на част от се­бе си. В то­зи сми­съл чо­ве­кът тряб­ва да се чув­с­т­ву­ва ка­то необходим член /част/ на Мирово- то Същество. Екхарт из­ра­зя­ва това, ка­то ри­су­ва сво­ето чув­с­т­во спря­мо Бога: "Аз не бла­го­да­ря на Бога, че той ме люби, за­що­то той не мо­же да сто­ри другояче; да­ли ис­ка или не това, не­го­ва­та при­ро­да го при­нуж­да­ва все пак. . Ето за­що аз не ис­кам да мо­ля Бога да ми да­де нещо, ни­то да го въз­х­ва­ля­вам за това, ко­ето ми е дал.."

Обаче то­ва от­но­ше­ние на чо­веш­ка­та ду­ша към Първичното Същество не тряб­ва да се схва­ща та­ка­,ка­то че ду­ша­та в ней­на­та ин­ди­ви­ду­ал­на същ­ност се счи­та за ед­но и съ­що не­що с Първичното Същество. Душа- та, ко­ято е впле­те­на в се­тив­ния свят и с то­ва в ограничението, няма още ка­то та­ка­ва съ­дър­жа­ни­ето на Първичното Същество в се­бе си. Тя тряб­ва те­пър­ва да го раз­вие в се­бе си. Тя тряб­ва да уни­що­жи се­бе си ка­то от­дел­но същество. Майстер Екхарт ха­рак­те­ри­зи­ра мно­го спо­луч­ли­во то­ва уни­що­же­ние ка­то отставане. "Ко­га­то ид­вам до ос­но­ва­та на божест- веното, ни­кой не ме пита, от­къ­де ид­вам и къ­де съм бил, ни­кой не за­бе­-

Душата,която се от­да­ва на вът­реш­но­то озарение, не поз­на­ва в се­бе са­мо това, как­во­то тя е би­ла пре­ди озарението; но тя поз­на­ва това, ко­ето ста­ва ед­ва чрез то­ва оза­ре­ние "ние тряб­ва да се съ­еди­ним с Бога по съще- ство; ние тряб­ва из­ця­ло да се съ­еди­ним с Бога. Как тряб­ва да се съ­еди­ним с Бога по същество? Чрез съзерцанието, а не чрез битието. Неговата същ­ност не мо­же да бъ­де на­ша същност, а тряб­ва да бъ­де наш живот." Ние тряб­ва да поз­на­ем в ло­ги­чес­ки сми­съл не един ве­че съ­щес­т­ву­ващ жи­вот - ед­но съществуване; но вис­ше­то поз­на­ние - виж­да­не­то - тряб­ва да ста­не живот; съ­зер­ца­ва­щи­ят чо­век тряб­ва да чув­с­т­ву­ва духовното, идей­но­то така, как­то ин­ди­ви­ду­ал­на­та чо­веш­ка при­ро­да чув­с­т­ву­ва обик- новения, все­кид­не­вен живот.