МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯН- СКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА

В епохата, ко­ято пос­лед­ва раз­ц­ве­та на гръц­ки­те светогледи, те­зи све­тог­ле­ди се по­то­пя­ват в ре­ли­ги­оз­ния жи­вот на та­зи епоха. Течението на све­тог­ле­ди­те из­чез­ва ня­как­си в ре­ли­ги­оз­ни­те дви­же­ния и из­п­лу­ва от­ново ед­ва в един по­-къ­сен момент. С то­ва не ис­ка­ме да твърдим, че те­зи ре­ли­ги­оз­ни дви­же­ния не сто­ят във връз­ка с нап­ре­дъ­ка на све­тог­лед­ния живот. Напротив та­къв е слу­ча­ят в на­й-­ши­ро­кия сми­съл на думата. Обаче тук ние не въз­на­ме­ря­ва­ме да ка­жем не­що вър­ху раз­ви­ти­ето на ре­ли­ги­оз­ния живот. Искаме да оха­ракте­ри­зи­ра­ме са­мо нап­ре­дъ­кът на светогледите, до­кол­ко­то то­зи нап­ре­дък се по­лу­ча­ва ка­то та­къв от из­жи­вява­не­то на мисълта.

След из­чер­п­ва­не­то на гръц­кия мис­ли­те­лен живот, в ду­хов­ния жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то нас­тъп­ва ед­на епоха, в ко­ято ре­ли­ги­оз­ни­те им­пул­си ста­ват дви­же­щи си­ли и на мис­ли­тел­ния светоглед. Това, ко­ето при Плотин бе­ше не­го­во соб­с­т­ве­но мис­тич­но изживяване, вдъх­но­вя­ва­що­то за не­го­ви­те идеи, по­доб­но не­що ста­ва в един по­-раз­ши­рен жи­вот за ду­хов­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то ре­ли­ги­оз­ни­те им­пул­си в ед­на епоха, коя то за­поч­ва с
из­чер­п­ва­не­то на гръц­кия све­тог­лед и трае приб­ли­зи­тел­но до Скотус Ери- гена /по­чи­нал в 885 г. сл. Хр./. В та­зи епо­ха раз­ви­ти­ето на ми­съл­та не прес­та­ва напълно; раз­ви­ват се да­же величествени, об­х­ват ни пос­т­ро­ения на мисли. Обаче мис­ли­тел­ни­те си­ли на те­зи пос­т­ро­ения не из­в­ли­чат сво­ите из­во­ри от са­мите се­бе си, а от ре­ли­ги­оз­ни­те импулси.

В та­зи епо­ха ре­ли­ги­оз­ни­ят на­чин на мис­ле­не те­че през раз­ви­ва­щи­те се чо­веш­ки души; и под­бу­ди­те на то­зи на­чин на мис­ле­не про­из­ти­чат об­ра­зи­те на света. Мислите, ко­ито въз­ник­ват при това, са про­дъл­жа­ва­щи­те да дейс­т­ву­ват гръц­ки мисли. Хората при­емат те­зи мисли, пре­об­ра­зу­ват ги; но те не ги до­веж­дат до ни­ка­къв рас­теж за са­ми­те тях. Светогледите въз­ник­ват ка­то от зад­ния фон на ре­ли­ги­оз­ния живот. Това, ко­ето живее в тях, не е раз­ви­ва­ща­та се мисъл; то­ва са ре­ли­ги­оз­ни импулси, ко­ито се стре­мят да си съз­да­дат в пос­тигна­ти­те мис­ли един израз.

Можем да наб­лю­да­ва­ме то­ва раз­ви­тие при от­дел­ни­те важ­ни явления. То- гава виж­да­ме как на ев­ро­пейс­ка поч­ва пла­то­ни­чес­ки­те и по­-с­та­ри на­чи­ни на мис­ле­не во­дят бор­ба да раз­бе­рат това, ко­ето ре­ли­ги­ите про­повядват, и съ­що да во­дят бор­ба сре­щу него. Видни мис­ли­те­ли тър­сят това, ко­ето ре­ли­ги­ята разкрива, и ис­кат да го пред­с­та­вят ка­то оп­рав­да­но пред ста­ри­те светогледи. Така се раж­да това, ко­ето ис­то­ри­ята на­ри­ча гнозис, с ед­но по­ве­че хрис­ти­ян­с­ко или по­ве­че ези­чес­ко оцветение. Личности, ко­ито имат зна­че­ние за Гнозиса, са Валентинус, Базилидес, Марцион. Тяхното мис­ли­тел­но твор­чес­т­во е ед­на об­х­ват­на пред­с­та­ва за раз­ви­ти­ето на света. Поз- нанието, гнозисът, ко­га­то се из­ди­га от мис­ли­тел­на­та и свръх­мис­ли­тел­на­та област, за­вър­ш­ва в пред­с­та­ва­та за ед­но най-висше, сът­во­ря­ва­що све­та Същество. Това Същество е по­-ви­соко от всичко, ко­ето мо­же да бъ­де въз­п­ри­ема­но ка­то свят от човека. И мно­го ви­со­ко са съ­що съществата, които то раж­да от се­бе си, еоните. Но те­зи съ­щес­т­ва об­ра­зу­ват ед­на сли­за­ща стъл­ба на развитието, та­ка що­то един еон ка­то по­-не­съ­вър­шен ви­на­ги про­из­ли­за от един по-съвършен. Като един та­къв еон на ед­на по­-къс­на сте­пен на раз­ви­ти­ето тряб­ва да се счи­та Творецът на въз­п­ри­ема­емия за чо­ве­ка свят, на кой­то при­над­ле­жи съ­що и човекът. С то­зи свят мо­же се­га да се свър­же един еон от на­й-­вис­ша­та сте­пен на развитието. Един еон, кой­то е ос­та­нал в един чис­то духовен, съ­вър­шен свят, и се е раз­вил там по­-на­та­тък в на­й-­доб­рия смисъл, до­ка­то дру­ги Еони са про­из­ве­ли не­що не­съ­вър­ше­но и нак­рая и се­тив­ния свят за­ед­но с човека. Така за Гнозиса е мис­ли­мо свър­з­ва­не­то на два свята, ко­ито са ми­на­ли раз­лич­ни пъ­ти­ща на раз­ви­ти ето, и от ко­ито след то­ва в да­ден мо­мент не­съ­вър­ше­ни­ят е под­бу­ден от съ­вър­ше­ния за ед­но но­во раз­ви­тие към съвършеното. Гностиците, ко­ито има­ха склон­ност към Християнството, виж­да­ха в Христа Исуса он- зи съ­вър­шен Еон, кой­то се е свър­зал със зем­ния свят.

Повече на дог­ма­тич­на хрис­ти­ян­с­ка поч­ва сто­яха лич­нос­ти ка­то Климент Александрийски /по­чи­нал в 211 г. сл. Хр. / и Ориген /ро­ден в 185 г. сл. Хр. /. Климент за­ема гръц­ки­те све­тог­ле­ди ка­то ед­на под­го­тов­ка на хрис­ти­ян­с­ко­то от­к­ро­ве­ние и ги из­пол­зу­ва ка­то инструмент, за да из­ра­зи и за­щи­ти хрис­ти­ян­с­ки­те им­пулси. По съ­щия на­чин пос­тъп­ва и Ориген.

Като сли­ващ се в един об­х­ва­тен по­ток от пред­с­та­ви се на­ми­ра вдъх­но­ве­ни­ят от ре­ли­ги­оз­ни­те им­пул­си мис­ло­вен жи­вот в съ­чи­не­ни­ята на Диони- сий Ареопагита. Тези съ­чи­не­ния се спо­ме­на­ват от 533 г. сл. Хр., те не са би­ли на­пи­са­ни по-рано, оба­че в тех­ни­те ос­нов­ни черти, не в подробно- стите, про­из­хож­дат от ед­но по­-ран­но мис­ле­не на та­зи епоха. Можем да ски­ци­ра­ме съ­дър­жа­ни­ето им по след­ния начин. Когато ду­ша­та се из­т­ръг­не чрез бор­ба от всичко, ко­ето мо­же да въз­п­ри­ема и мис­ли ка­то битие, ко­га­то се из­диг­не над всичко, ко­ето мо­же да мис­ли ка­то небитие, тя мо­же да пред­чув­с­т­ву­ва ду­хов­но об­лас­т­та на свръх­би­тието, на скри­то­то Боже- ствено Същество. В то­ва Същество се съ­еди­ни Прабитието с пър­вич­но­то Добро и с пър­вич­на­та Красота. Изхождайки от та­зи пър­вич­на тро­ич­ност, ду­ша­та гле­да ед­на низ­хо­дя­ща сте­пе­ну­ва­на ре­ди­ца от същества, ко­ито сти­гат до йе­рар­хи­чен ред до човека.

В 9-то­то сто­ле­тие Скотус Еригена при­ема то­зи све­тог­лед и го пре­ус­т­рой­ва по свой начин. За не­го све­тът се пред­с­та­вя ка­то ед­но раз­ви­тие в че­ти­ри "при­род­ни форми". Първата е "тво­ря­ща­та и не­сът­во­ре­на­та при­рода". В нея се съ­дър­жа чис­та­та ду­хов­на пър­вич­на Основа на света, от ко­ято се раз­ви­ва "тво­ря­ща­та и сът­воре­на­та при­ро­да". Това е сбор от ду­хов­ни Съ- щества и Сили, ко­ито чрез тях­на­та дейност про­из­веж­дат пър­во "сът­во­ре­на­та и нет­во­ря­ща­та природа", на ко­ято при­над­ле­жат се­тив­ни­ят свят и чо- векът. Те се раз­ви­ват та­ка, че са при­ети и "не­сът­во­ре­на­та и нет­во­ря­ща­та природа", в ко­ято дейс­т­ву­ват фак­ти­те на спасението, ре­лиги­оз­ни­те сред­с­т­ва на ми­лос­т­та и бла­го­дат­та и т. н.

В све­тог­ле­ди­те на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Ери- гена чо­веш­ка­та ду­ша чув­с­т­ву­ва своите ко­ре­ни в ед­на ос­но­ва на света, на ко­ято тя зас­та­ва не чрез си­ла­та на мисълта, а от ко­ято ис­ка да по­лу­чи в дар све­та на мислите. Душата не се чув­с­т­ву­ва си­гур­но в соб­с­т­ве­на­та си­ла на мисълта; въп­ре­ки то­ва тя се стре­ми да из­жи­вее сво­ето от­но­ше­ние към ми­ро­ва­та Основа в мисълта. Мисълта, ко­ято при гръц­ки­те мис­лите­ли жи­ве­еше от сво­ята соб­с­т­ве­на сила, се­га ду­ша­та я ос­та­вя да бъ­де ожи­ве­на от ед­на дру­га сила, ко­ято тя чер­пи от ре­ли­ги­оз­ни­те импулси. През та­зи епо­ха ми­съл­та во­ди та­ка да се ка­же ед­но съществуване, в ко­ято дре­ме ней­на­та соб­с­т­ве­на сила. Така мо­жем да си пред­с­та­вим и об­раз­но­то мис­ле­не в столетията, ко­ито са пред­хож­да­ли раж­да­не­то на мисълта. Образното мис­ле­не е има­ло ед­но прад­рев­но разцъфтяване, по­доб­но на из­жи­вя­ва­не­то на ми­съл­та в Гърция; след то­ва то за­поч­ва да чер­пи сво­ята си­ла от дру­ги им­-
пул­си и ед­ва след ка­то бе­ше ми­на­ло през то­ва меж­дин­но състояние, то се пре­об­ра­зи в из­жи­вя­ва­не­то на мисълта. През пър­ви­те сто­ле­тия на хрис­ти­ян­с­ко­то ле­тоб­ро­ене има­ме ед­но меж­дин­но със­то­яние на рас­те­жа на ми- сълта; та­ка се явя­ва ми­съл­та през та­зи епоха.

В Азия, къ­де­то въз­г­ле­ди­те на Аристотел на­ми­ра­ха разпространение, се раж­да стре­ме­жът се­мит­с­ки­те ре­лиги­оз­ни им­пул­си да бъ­дат из­ра­зе­ни в иде­ите на гръц­кия мислител. Това се при­саж­да след то­ва вър­ху ев­ро- пейс­ка поч­ва и нав­ли­за в ев­ро­пейс­кия ду­хо­вен жи­вот чрез мис­ли­те­ли ка­то Аверое, ве­лик пос­ле­до­ва­тел на Аристотел /1120-1198 г. /, Маймонид /1135-1204 г. / и др. При Аверое на­ми­ра­ме възгледа, че съ­щес­т­ву­ва не­то на осо­бен мис­ло­вен свят в лич­нос­т­та на чо­ве­ка е ед­на грешка. Същест- вува са­мо един еди­нен свят на мис­ли­те в бо­жес­т­ве­но­то Първично Съще- ство. Както ед­на свет­ли­на ма­же да се от­ра­зи в мно­го огледала, така един- ният свят на мис­ли­те са изя­вя­ва в мно­го хора. Наистина през вре­ме чо­веш­кия зе­мен жи­вот ста­ва ед­но раз­ви­тие на све­та на мислите; оба­че в дейс­т­ви­тел­ност то­ва раз­ви­тие е са­мо един про­цес в ду­хов­на­та един­на Първична Основа. Когато чо­век умира, то­га­ва прос­то прес­та­ва ин­ди­ви­ду­ал­на­та изя­ва чрез него. Неговият мис­ло­вен жи­вот съ­щес­т­ву­ва са­мо в еди- нния мис­ло­вен живот. Този све­тог­лед пра­ви гръц­ко­то из­жи­вя­ва­не на ми­съл­та да дейс­т­ву­ва по­-на­та­тък така, че той пос­та­вя то­ва из­жи­вя­ва­не на ми­съл­та в един­ната бо­жес­т­ве­на Основа на света. Той пра­ви впечатление- то, ка­то че в не­го се из­ра­зя­ва фактът, че раз­ви­ва­ща­та се чо­веш­ка ду­ша не чув­с­т­ву­ва в се­бе си пър­вич­на­та си­ла на мисълта; ето за­що той пос­та­вя та­зи си­ла в ед­на из­вън­чо­веш­ка ми­ро­ва Сила.