ДУШИТЕ НА НАРОДИТЕ В СВЕТЛИНАТА НА ДУХОВНАТА НАУКА

Превод от френски: Марушка Иванова

Темата,тази ве­че съ­що е по­чер­пе­на от импулсите, ко­ито мо­же да ни да­де на­ша­та епоха. Сега, до­ри ко­га­то на­ро­ди­те са тол­ко­ва многобройни, за да
се про­ти­во­пос­та­вят един на друг, вът­реш­ни­ят пог­лед на чо­ве­ка ся­каш е при­зо­ван да се фик­си­ра вър­ху силите, вър­ху на­й-­съ­щес­т­ве­ни­те реалности, жи­ве­ещи в те­зи народи, за тях ние ще го­во­рим днес, в кръга, в кой­то те­зи сили, те­зи на­й-­съ­щес­т­ве­ни ре­ал­нос­ти мо­гат да бъ­дат из­ра­зе­ни с тер­ми­на "Души на народите".

Обаче, в на­ша­та епоха, ве­че е труд­но да се го­во­ри за ин­ди­ви­ду­ал­на чо­веш­ка душа, в сми­съ­ла на Духовната наука, как­то тряб­ва да се нап­ра­ви тук; защото, с ог­лед ма­те­ри­алис­тич­но­то те­че­ние на на­ше­то време, та­ка разпространено, не е та­ка лес­но да се сло­жи ос­но­ва­та на по­ня­ти­ето за ед­на реална, автентична, вът­реш­на същност, за ед­на ин­ди­ви­ду­ал­на душа, ко­ето то под­ла­га на съмнение, ко­ето то отрича. Защото натуралистичната, ма­те­ри­алис­тич­на­та ми­съл - та­зи мисъл, ко­ято чес­то счита, че тряб­ва да от­каз­ва да до­пу­ща ду­шев­на­та и ду­хов­на ре­ал­ност в тях­но­то ис­тин­с­ко зна- чение, за­що­то тя ис­ка да се оп­ре на твър­дия те­рен на на­ука­та - е още твър­де чуж­да на това, ко­ето мо­же да бъ­де на­ре­че­но "на­род­нос­т­на душа". Тази на­род­нос­т­на душа, тряб­ва ли, значи, да бъ­де не­що дру­го - та­ка го­во­ри на­ту­ра­лис­тич­на­та ми­съл - ос­вен със­ре­до­то­че­ност на всичко, що се изя­вя­ва през ин­ди­ви­ду­ал­ни­те души, на всичко, ко­ето съз­да­ва свър­за­нос­т­та на оп­ре­де­ле­на об­щ­ност от хора, но има ре­ал­на ос­но­ва са­мо в индивидите. Вече отбелязах, в пър­ва­та лекция, ко­ято си поз­во­лих да из­не­са та­зи зима, че го­ля­мо­то съ­би­тие на на­ше­то време, по­жер­т­во­ва­ни­ето на тол­ко­ва мно­го души, ориентира, обаче, вни­ма­ни­ето към ре­ал­нос­т­та на "ду­ши­те на наро- дите". За да има по­ве­че или по­-мал­ко съз­на­ние за това: за този, кой­то при зо­ва на пре­доп­ре­де­ле­нос­т­та се пожертва, то­ва по­жер­т­во­ва­ние на ду­ша­та на на­ро­да е за не­го не­що реално, не­що живо, ко­ето има вът­реш­на­та суб- станция. Дори фи­ло­со­фи­те от на­ше­то време, та­ка враж­деб­ни на ед­но ис­тин­с­ки ду­хов­но изучаване, не могат, ко­га­то те опит­ват да из­с­лед­ват по­-дъл­бо­ко ус­ло­ви­ята на об­щ­нос­т­ния жи­вот на хората, да из­бег­нат спи­ра­не­то вър­ху иде­ята за ед­на ду­ша на общността, за "на­род­нос­т­на душа", с дру­ги думи. Така и Виндт, фи­ло­соф от Лайпциг, кой­то се пол­з­ва днес с та­ко­ва го­ля­мо почитание, и за ко­го­то не мо­же да се каже, че е скло­нен да се от­да­де на ед­но изучаване, ос­но­ва­но на Духовната наука, не мо­же да нап­ра­ви друго, ос­вен да ви­ди в ду­ха за об­щ­нос­т­та не­що реално, на ко­ето той пре­пис­ва един ор­га­ни­зъм и до­ри персоналност. Такива не­ща прив­ли­чат вни­ма­ни­ето вър­ху факта, че този, кой­то се за­ни­ма­ва с фи­ло­со­фия тряб­ва по­не да се приб­ли­жа­ва до съ­об­ще­ни­ята на Духовната на­ука и че, основно, не­що друго, ос­вен тях­но­то непознаване, ги ка­ра да мислят, че ду­хов­ния жи­вот и ду­хов­на­та дейс­т­ви­тел­ност са са­мо един из­рас­тък на външ­на­та действителност. Виндт виж­да до­ри оп­ре­де­лен ор­га­ни­зъм в това, ко­ето жи­вее в нед­ра­та на един народ, чрез езика, нравите, ре­ли­ги­оз­ни­те въз­г­ле­ди и до­ри казва, че оп­ре­де­ле­на ин­ди­ви­ду­ал­ност се изя­вя­ва чрез това. Но кла­си­

Посочих ви, че чо­веш­ка­та душа, пре­одо­ля­вай­ки сво­ите вът­реш­ни сили, пре­одо­ля­вай­ки ин­тим­ни борби, се раз­ви­ва и се при­гот­вя да съ­зер­ца­ва ду­хов­на­та реалност, ду­хов­ния свят; и чрез това, тя се из­ди­га до ед­на опит- ност, ко­ято мо­жем да из­ра­зим така: "Виждаме се в нед­ра­та на ду­хов­ния свят, ка­то ми­съл на вис­ши­те ду­хов­ни същности; та­ка как­то мис­ли­те ни жи­ве­ят в нас, се усещаме, чрез раз­ви­ти­ето на душата, ка­то ми­съл на вис­ши­те ду­хов­ни същности. Привлякох вни­ма­ни­ето ви вър­ху факта, че ис­тин­с­ка­та ду­шев­но­-ду­хов­на същ­ност на човека, която, по вре­ме на оби­чайния сън, от зас­пи­ва­не­то до събуждането, жи­вее вън от чо­веш­ко­то тя- ло, е преобразено, оза­ре­но от то­ва раз­ви­тие на душата; та­ка че чо­ве­кът поз­на­ва се­бе си ка­то ре­ален учас­т­ник там, къ­де­то обик­но­ве­но е несъзнате- лен, в сво­ето ис­тин­с­ко ду­хов­но съществувание, та­ка как­то в своя фи­зи­чес­ки живот, той се поз­на­ва ка­то съ­щес­т­ву­ващ във външ­на­та природа. Привлякох вни­ма­ни­ето ви вър­ху основанието, на което, по вре­ме на тъм­ния жи­вот на съ­ня чо­ве­кът не мо­же да оза­ри сво­ята ду­ша от съз­на­ни­ето на ду­хов­но­то съществувание. Казахме, че от зас­пи­ва­не­то до събуждането, я из­пъл­ва же­ла­ни­ето да по­тъ­не от­но­во в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло; и то­ва же­ла­ние дейс­т­ва ка­то мъгла, ко­ято за­мъг­ля­ва това, ко­ето ина­че и се пред­с­та­вя тук, ос­во­бо­де­на от тя­ло­то по вре­ме на съня, тя по­чи­ва в нед­ра­та на ду­хов­ния свят. Защото, мо­жем да го кажем: Духовната на­ука заключава, че ду­ша­та тряб­ва да бъ­де ед­на ав­то­ном­на същност, че тя тряб­ва да се поз­на­ва ос­во­бо­де­на от тялото; тя знае също, че в състоянието, в ко­ето ду­ша­та мо­же да вли­за все­ки ден в съня, тя не мо­же да опоз­нае ни­що от то­ва със- тояние, тя не мо­же да уз­нае за­що ней­но­то съз­на­ние е затъмнено. Науча- вайки се да поз­на­ва соб­с­т­ве­на­та природа, същ­нос­т­та на чо­веш­ка­та душа, ос­во­бо­де­на от тялото, ду­хов­ния из­с­ле­до­ва­тел се на­уча­ва още да опоз­на­ва по един друг на­чин това, ко­ето значи: да по­тъ­не от­но­во при съ­буж­да­не в чо­веш­ко­то тяло. И тук тряб­ва да фор­му­ли­ра­ме ед­но важ­но поз­на­ние на Духовната наука, един ва­жен ре­зул­тат от не­го­во­то изследване.

Духовният из­с­ле­до­ва­тел има съз­на­тел­на опит­ност с то­ва по­тъ­ва­не във фи­зи­чес­ко­то тяло. Така как­то ус­пя­ва да нап­ра­ви съз­на­тел­но това, ко­ето в съ­ня е несъзнателно, той усе­ща съ­що как ду­ша­та жи­вее в тялото, ко­га­то е по­то­пе­на от­но­во там. Той знае, че в съня, ду­ша­та има за­мъг­ле­но съзнание, но че, ко­га­то по­тъ­не от­но­во в тя­ло­то и жи­вее там, тя е, би мог­ло да се каже, "по-будна", такава, как­ва­то не мо­же да бъ­де със сво­ите соб­с­т­ве­ни сили. Така как­то в съ­ня тя има ед­но по­-заг­лу­ше­но съзнание, как­то и чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни сили, по­ра­ди желанието, ко­ето жи­вее в нея, през днев­ния жи­вот тя е, по-будна, по-ясна, по-озарена, такава, как­ва­то не мо­же да
бъ­де чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни сили. Потъвайки в тялото, тя мо­же да учас­т­ва в опитностите, ко­ито то позволява; но те­зи опит­нос­ти са по-ярки, как­ви­то не мо­гат да бъ­дат от стра­на на силата, ко­ято са­ма­та ду­ша донася.

На ду­хов­ния из­с­ле­до­ва­тел то­га­ва се явя­ва ис­ти­на­та на то­ва твърдение: всичко, ко­ето ни за­оби­ка­ля във външ­ния свят и ко­ето е са­мо прос­то "фи- зическо", е про­ник­на­то от дух, в ця­ла­та фи­зи­чес­ка дейс­т­ви­тел­ност живее, в основата, един ду­хо­вен елемент. И така, как­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во про­ник­ва в оза­ре­но­то по­ле на сво­ята душа, то по­тъ­ва в сво­ето тя­ло и знае, че не е са­мо ед­но тяло, а че ду­хът и ду­ша­та го пропиват; и в то­ва ду­шев­но поле, ко­ето той възприема, по­тъ­вай­ки в сво­ето тя­ло се на­ми­ра това, ко­ето во­ди един дейс­т­ви­те­лен ду­хо­вен жи­вот - не са­мо личен, а свръх­ли­чен - това, ко­ето ние не срещаме, ко­га­то из­жи­вя­ва­ме опит­нос­ти­те меж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането, но в ко­ето живеем, ко­га­то по­тъ­ва­ме в на­ше­то тяло. В то­ва тяло, из меж­ду мно­го дру­ги елементи, сре­ща­ме това, ко­ето мо­же да бъ­де на­ре­че­но ду­ша на народа, ко­ято им­п­рег­ни­ра на­ше­то ду­шев­но и ду­хов­но тяло. С на­ше­то тя­ло то не е са­мо ед­на те­лес­на материалност, ко­ято ни е дадена; с то­ва тяло, ко­ето упот­ре­бя­ва­ме ка­то ин­с­т­ру­мент меж­ду раж­да­не­то и смъртта, ни е да­де­но това, ко­ето го им­п­рег­ни­ра с ду­ша и ко­ето не е иден­тич­но с на­ша­та "ин­ди­ви­ду­ал­на душа". Това, което, щом по­тъ­нем в на­ше­то тяло, се свър­з­ва с на­ша­та ин­ди­ви­ду­ал­на душа, е " ду­хът на народа", "ду­ша­та на народа". Всеки път, ко­га­то заспиваме, изос­та­вя­ме един вид, жи­ли­ще­то на на­род­нос­т­на­та душа, към ко­ято принадлежим.

Духовният из­с­ле­до­ва­тел /чес­то го отбелязвам/ не се при­тес­ня­ва от това, че ще бъ­де уп­рек­нат в "дуализъм", кой­то би бил в про­ти­во­ре­чие с "мони- зма", ко­га­то об­ръ­ща осо­бе­но вни­ма­ние на факта, че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е ед­на дуалистичност, че все­ки път, ко­га­то то заспива, единствено, ко­ето то е, се раз­де­ля в дуалистичност; и той се при­тес­ня­ва тол­ко­ва малко, кол­ко­то и хи­ми­кът се опасява, че ще бъ­де уп­рек­нат в дуализъм, щом казва, че во­да­та се със­тои от во­до­род и кислород. В чо­веш­ки­те същества, такива, как­ви­то ги виж­да­ме ка­то външ­ни фи­зи­чес­ки форми, не жи­вее са­мо ин­ди­ви­ду­ал­на­та ду­ша ко­ято пре­ми­на­ва от съ­щес­т­ву­ва­ние в съществувание, ко­ято се ре­ин­кар­ни­ра пос­то­ян­но в те­че­ние на пос­ле­до­ва­тел­ни зем­ни съществу- вания; в те­зи пре­мес­т­ва­щи се фи­зи­чес­ки форми, жи­вее още един друг ду­ше­вен елемент, жи­ве­ят дейс­т­ви­тел­ни­те на­род­нос­т­ни души, про­ник­на­ти от съзнание. Само че, те са про­пи­ти от ед­на дру­га фор­ма на съзнание; и за да мо­жем да си пред­с­та­вим кол­ко раз­лич­на е та­зи ду­ша на народа, ще фик­си­ра­ме вни­ма­ни­ето си вър­ху това, ко­ето следва.

Поставено пред външ­на­та реалност, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во при­ема едно, ва­ри­ра­що спо­ред склон­нос­ти­те на своя ха­рак­тер поведение, спо­ред цветове- те, ко­ито ню­ан­си­рат жи­во­та на не­го­ва­та душа; то или се е отдало, един вид, на наб­лю­да­ва­не на нещата, на външ­ни­те обекти; или живее, без да

Но мо­же да се по­лу­чи разлика: на­род­нос­т­на­та ду­ша се об­ръ­ща по­ве­че към това, ко­ето про­ник­ва в тя­ло­то по-скоро, от­кол­ко­то към ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа. Както го обяс­них в при­ме­ра с чо­веш­ка­та душа, ори­ен­ти­ра­на към при­ро­да­та при Гьоте - сво­бод­ни­ят им­пулс на на­род­нос­т­на­та ду­ша мо­же да уло­ви в нас по­-с­ко­ро ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа, мо­же да се от­да­де по­ве­че на нея; или, на­род­нос­т­на­та ду­ша мо­же да жи­вее по­ве­че в са­ма­та се­бе си; как­то по­со­чих то­ва за Шилер, тя мо­же да жи­вее по­-с­ко­ро за това, ко­ето мо­же да усе­ща ка­то свое соб­с­т­ве­но бла­го с по­мощ­та на те­лес­на­та при­ро­да на човека. виждаме, значи, в на­род­нос­т­на­та ду­ша ед­но ин­ди­ви­ду­ал­но съз­на­ние за ко­ето на­ши­те ду­ши са, един вид, това, ко­ето при­ро­да­та е за нас.

Опирайки се на оп­ре­де­ле­ни ха­рак­тер­ни ка­чес­т­ва на чо­веш­ка­та ду­ша бих­ме мог­ли да до­ба­вим още мно­го дру­ги де­тай­ли вър­ху ду­ши­те на на­ро­ди­те и тех­ни­те особености. Но ще раз­бе­рем доб­ре това: как­то ин­ди­ви­ду­ал­ни­те ду­ши са раз­но­об­ра­зе­ни по хи­ля­ди на­чи­ни и се дър­жат раз­лич­но пред света, в след­с­т­вие на ко­ето пог­ле­дът на чо­ве­ка е ори­ен­ти­ран по­-с­ко­ро на­вън или по­-с­ко­ро навътре, на­род­нос­т­ни­те ду­ши мо­гат да се от­на­сят раз­лич­но по от­но­ше­ние на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те души, ко­ито срещат.

Ходът на историята, про­ти­ча­не­то на събитията, са след­с­т­вие имен­но от при­ето­то от на­род­нос­т­ни­те ду­ши по­ве­де­ние към ин­ди­ви­ду­ал­ни­те души. Така на­род­нос­т­ни­те ду­ши се обаг­рят от ню­ан­си и жи­ве­ят не­ви­ди­ми в това, ко­ето на­ри­ча­ме чо­веш­ка история. И сега, бих ис­кал да се опи­там да опи­ша - по­не за ня­кол­ко дейс­т­ви­тел­ни на­род­нос­т­ни ду­ши - това, ко­ето ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не има да ка­же за тях­на­та природа.

Когато наб­лю­да­ва­ме как се про­явя­ват на­род­нос­т­ни­те ду­ши в историята, бих­ме мог­ли да оти­дем да­леч в хо­да на чо­веш­ка­та ево­лю­ция такъв, ка­къв­то ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не го разкрива. Ние ще оти­дем са­мо до сре­да­та на та­зи све­тов­на еволюция, ко­ято е, та­ка да се каже, го­то­ва да изяс­ни за днеш­но­то вре­ме това, ко­ето ни ин­те­ре­су­ва на­й-м­но­го днес. Ние мо­жем да след­ва­ме ед­на на­род­нос­т­на ду­ша с осо­бе­на природа, из­ди­гай­ки се до еги­пет­с­ка­та античност, чий­то жи­вот бе­ше близ­ко­род­с­т­вен на то­зи на древ­на Халдея, Вавилон, Асирия, и кой­то пред­шес­т­ва в ево­лю­ци­ята гръц­кия и рим­с­кия живот. Духовният из­с­ле­до­ва­тел го­во­ри тук за дейс­т­ви­тел­ни на­род­нос­т­ни души, изя­ви­ли се в то­зи египетски, халдейски, асирийски, ва­ви­лон­с­ки живот, как­то ин­ди­ви­ду­ал­на­та ду­ша се изя­вя­ва в чо­веш­ко­то тя- ло. Да се каже, че на­род­нос­т­ни­те ду­ши имат ор­га­ни­зъм и ин­ди­ви­ду­ал­ност не е са­мо го­во­ре­не в "символи"; така, как­то е вярно, че ед­на ин­ди­ви­ду­ал­на душа, съз­на­тел­на за са­ма­та се­бе си, се изя­вя­ва във вся­ко чо­веш­ко тяло, в ис­то­ри­чес­ки­те събития, ко­ито про­ти­чат в нед­ра­та на народите, та­ка и дейс­т­ви­тел­но съз­на­тел­на­та за са­ма­та се­бе си и уло­ви­ма в свръх­се­тив­но­то на­род­нос­т­на душа, се изя­вя­ва по по­со­че­ния начин; та­ка че ние по­тъ­ва­ме съз­на­тел­но в те­зи на­род­нос­т­ни души, ко­га­то сме под­гот­ви­ли сво­ята ду­ша за съз­на­тел­но­то сти­га­не до тях, как­то вче­ра бе посочено.

Обаче, това, ко­ето на­род­нос­т­ни­те души, ко­ито сто­яха в ос­но­ва­та на жи­во­та на египтяни, вавилонци, аси­рий­ци и хал­дей­ци има­ха ка­то особеност, е, че, в го­ля­ма сте­пен - нещо, ко­ето се сре­ща са­мо още в жи­во­та на ази­ат­с­ки­те и на­й-м­но­го и в аф­ри­кан­с­ки­те на­ро­ди - те во­дят един соб­с­т­вен жи- вот, та­ка че, мо­же да се каже, че на­род­нос­т­ни­те ду­ши мал­ко се пос­ве­ща­ват на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те души. Там ин­ди­ви­ду­ал­на­та чо­веш­ка душа, до­ка­то жи­ве­еше свър­за­на с тялото, се идентифицираше, в оп­ре­де­ле­но из­т­ри­ва­не на индивидуалността, с това, ко­ето бе­ше на­род­нос­т­на­та душа. Тази съ­ща­та се изя­вя­ва­ше мно­го по­ве­че чрез това, ко­ето хо­ра­та извършваха, ко­ето ин­ди­ви­ди­те не мо­же­ха да направят. Ето то­ва оп­ре­де­ля ти­пич­на­та при­ро­да на хал­де­о­-ва­ви­ло­но­-­аси­рийс­ка­та цивилизация.

Духовната на­ука посочва, че, тъй ка­то жи­ве­ят в невидимото, на­род­нос­т­ни­те ду­ши са в срод­на връз­ка с ця­ла­та духовност, про­пи­ва­ща ця­ла­та ма- териалност. Само защото, в мо­дер­на­та епоха, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се е от­

Вътрешния прог­рес на чо­ве­чес­т­во­то се из­вър­ши имен­но от факта, че с те­че­ние на времето, гръц­ка­та и рим­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша за­еха мяс­то­то на еги­пет­с­ка­та и на хал­дейс­ка­та на­род­нос­т­на душа. Те се раз­ли­ча­ват от те­зи пос­лед­ни­те по това, че са по­-мал­ко за­ети със са­ми­те се­бе си, че се пос­ве­ща­ват с лю­бов на чо­веш­ка­та индивидуалност. Така, за пър­ви път се из­диг­на в еле­низ­ма свет­ли­на­та на това, ко­ето мо­же да се характеризира, го­во­рей­ки за за­щи­та на чо­веш­ка­та индивидуалност, до­ри ко­га­то та­зи пос­лед­на­та е по­то­пе­на в нед­ра­та на на­род­нос­т­на­та душа; и всич­ко велико, ко­ето гръц­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша про­из­ве­де в изкуството, в поезията, във философията, е ре­зул­тат на та­зи осо­бе­на връз­ка на ин­ди­ви­ду­ал­на­та ду­ша с на­род­нос­т­на­та душа.

Сега ми е нужно, за да бъ­де та­зи лек­ция на­пъл­но разбрана, да вмък­на нак­рат­ко един поглед, хвър­лен вър­ху ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа. Духовната нау- ка, всъщност, не си пра­ви за чо­веш­ка­та ду­ша ед­на та­ка примитивна, та­ка прос­та представа, ка­то та­зи на външ­на­та наука.

За ду­хов­ния изследовател, чо­веш­ка­та ду­ша е, раз­би­ра се, ед­но жи­во един- ство, ко­ето се из­ра­зя­ва в жи­во­та на Аза. Но вяр­но е също, че как­то свет- лината, пре­ми­на­вай­ки през призма, се разделя, та­ка да се каже, на раз­лич­ни цве­то­ве - на червено, жъл­то до синьо и виолетово, пре­ми­на­вай­ки през зе­ле­но­то - в човека, ка­то след­с­т­вие от не­го­ви­те кон­так­ти с външ­на­та реал- ност, ко­ято е ка­то "призма" на душата, един­с­т­во­то на жи­во­та на та­зи ду­ша се раз­де­ля на три на­чи­на на из­ра­зя­ва­не - бих ка­зал - основни, ко­ито се определят, спо­ред Духовната наука, с из­ра­зи­те "се­тив­на душа", "ду­ша на сърцето" и на "разумна" и "съз­на­тел­на душа". Лесно е, без­раз­съд­но лесно,

Обратно на това, съз­на­тел­на­та ду­ша се раз­ви­ва така, как­то свет­ли­на­та пра­ви там, къ­де­то е по­ве­че отслабена, къ­де­то тя ста­ва по­доб­на на мрака: в синьо-виолетовото. Съзнателната ду­ша се раз­ви­ва в опитностите, ко­ито се про­явя­ват във фи­зи­чес­кия вът­ре­шен живот, къ­де­то е усе­те­но по­ве­че това, ко­ето тя­ло­то мо­же да да­де чрез сво­ите си­ли и сво­ите характеристики. И меж­ду двете, меж­ду съз­на­тел­на­та ду­ша и се­тив­на­та душа, ко­ято но­си в се­бе си фи­зи­чес­кия живот, с не­го­ви­те пулсации, не­го­ви­те инстинкти, не­го­ви­те страс­ти и не­го­ви­те импулси, вън от кон­так­та със съз­на­тел­на­та душа, ко­ято ра­бо­ти из­ця­ло в сво­ята връз­ка с тя­ло­то - меж­ду две­те жи­вее ду­ша­та на сър­це­то и на разума, един живот, кой­то има с ця­лос­т­нос­т­та на ду­шев­нос­т­та поч­ти съ­що­то отношение, как­то зеленото, пос­та­ве­но меж­ду чер­ве­но­то и виолетовото, или с жълто-червеното, от ед­на страна, и синьо-виолетовото, от друга. Както фи­зи­кът не мо­же да от­к­рие при­ро­да­та на свет­ли­на­та без да знае как тя се раз­де­ля на цветове, та­ка ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел не мо­же да пос­тиг­не поз­на­ние за жи­во­та на чо­веш­ка­та душа, ако не я раз­де­ля на изо­ли­ра­ни­те от приз­ма­та лъчи: се­тив­на душа, ду­ша на сър­це­то и ра­зу­ма и съз­на­тел­на душа.

Но то­ва раз­г­ръ­ща­не на жи­во­та на ду­ша­та в изо­ли­ра­ни лъчи, не се изя­вя­ва навсякъде, на всич­ки места, по един и съ­щи начин. И тук тряб­ва още вед­нъж да отбележим, че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не пре­ми­на­ва от ед­но съ­щес­т­ву­ва­ние в дру­го по един и съ­щи на­чин през ця­ла­та земя. чес­то е каз­ва­но тук, че душите, ко­ито са се по­яви­ли днес, са ми­на­ли също, из­вън тех­ни­те пре­диш­ни животи, например, през еги­пет­с­ко­-хал­де­о­-рим­с­ка­та епоха, и през гръ­ко­-рим­с­ка­та епоха, и са има­ли съ­що слу­чай да жи­ве­ят при раз­лич­ни­те ми­на­ли цивилизации. Но в хо­да на ис­то­ри­чес­ко­то развитие, чо­веш­ка­та ду­ша не се изя­вя­ва нав­ся­къ­де по един и съ­щи начин. Трябва,
напротив, да ка­жем това: начинът, по кой­то тя се държи, ко­га­то сли­за в тялото, за­ви­си от възможността, ко­ято тя има, да от­го­ва­ря на това, ко­ето изис­к­ва от нея на­род­нос­т­на­та душа, например. Една на­род­нос­т­на душа, такава, как­ва­то съществуваше, например, в дре­вен Египет, в древ­на Хал- дея, е осо­бе­но бла­гоп­ри­ят­на за раз­ви­ва­не­то на се­тив­на­та душа. Животът на ду­ша­та на сър­це­то и ра­зу­ма се раз­ви в гръц­ко­то из­кус­т­во и поезия, в жи­во­та на гръц­ко­то право, ко­ято не за­ви­си от изо­ли­ра­на­та индивидуал- ност, но е ро­де­но от адап­та­ци­ята на ду­ша­та на на­ро­да към гръц­ки­те и рим­с­ки­те тела.

Имаме, значи, в основата, в историята, три ево­лю­ци­он­ни полета, точ­но раз­г­ра­ни­че­ни от на­род­нос­т­ни­те души: ра­бо­та­та на еги­пет­с­ка­та и хал­дейс­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша е такава, че чо­веш­ки­те души, ко­ито се по­явят от­но­во през та­зи епоха, в тела, има­ха осо­бен слу­чай да раз­ви­ят сво­ята се­тив­на душа; в гръц­кия и рим­с­кия живот, на­род­нос­т­ни­те ду­ши са от та­ка­ва природа, че чо­веш­ки­те ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти мо­гат да раз­ви­ят сво­ята ду­ша на сър­це­то и разума. И се­га ние жи­ве­ем в ед­на епо­ха - ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел пос­та­вя ней­но­то на­ча­ло през ХV, ХVІ век - в ко­ято ево­лю­ира­що­то чо­ве­чес­т­во има слу­чая да раз­вие на­й-­ве­че съз­на­тел­на­та душа. Разцъфтява- нето на та­зи съз­на­тел­на ду­ша е осо­бе­но бла­гоп­ри­ятс­т­ва­но от нас­то­ящи­те на­род­нос­т­ни души. И то­ва време, ко­ето е наше, тряб­ва да има за нас един осо­бен интерес. Защото, най-общо, на­ша­та епо­ха има за за­да­ча да раз­вие съз­на­тел­на­та душа. Това означава, че на­род­нос­т­ни­те ду­ши си да­ват за за­да­ча да им­п­рег­ни­рат те­ла­та по та­къв начин, че душата, вслед­с­т­вие на то- ва, че жи­вее в тяло, на­ми­ра в не­го въз­мож­нос­т­та да се свър­же там по та­къв начин, че да нап­ра­ви от не­го инструмент, кой­то да и служи. Ето за­що на­ша­та епо­ха е тази, ко­ято мо­же да раз­вие външ­на­та наука, външ­но­то наблюдение. В епохата, в ко­ято съз­на­тел­на­та ду­ша се раз­ви­ва в ед­на по­-го­ля­ма степен, от­кол­ко­то друг път, в ко­ято ду­ша­та е свър­за­на с тялото, са ро­де­ни ин­тен­зив­ни­те нужди, склон­нос­т­та да се наб­лю­да­ва външ­на­та действителност, сетивната, с ко­ято тя­ло­то е във връз­ка чрез сетивата; ро­де­на с не­об­хо­ди­мос­т­та да се ос­но­ва­ват ци­ви­ли­за­ци­он­ни течения, ко­ито ви­зи­рат на­й-­ве­че съ­еди­ня­ва­не­то на ду­ша­та с тялото. Духовният из­с­ле­до­ва­тел разбира, ка­то съ­вър­ше­но оп­рав­да­но през мо­дер­на­та епоха, раз­ви­ва­не­то на съз­на­тел­на­та душа, въз­п­ри­ема­не­то чрез тя­ло­то на све­та на не­ща­та и фактите, пре­да­де­ни чрез сетивата. Но от дру­га страна, ос­нов­но­то оц­ве­тя­ва­не - бих ка­зал - ко­ето се раз­с­ти­ла вър­ху жи­во­та на мо­дер­ни­те на­ро­ди е "нюансирано". И ню­ан­си­те са пред­с­та­ве­ни чрез жи­во­та на на­род­нос­т­ни­те души. От то­га­ва и ин­те­рес­но да се об­ри­су­ват за пог­ле­да на душата, от глед­на точ­ка на Духовната наука, по­не ня­кои от те­зи на­род­нос­т­ни души.