Нередактиран текст

Имаме, да вземем, например, на­род­нос­т­ни­те ду­ши от юг: ита­ли­ан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, ис­пан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа. Още щом ду­хов­ни­ят
из­с­ле­до­ва­тел се опи­та да се по­то­пи в есен­ци­ята на ита­ли­ан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, на ис­пан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, на те­зи живи, ре­ал­ни същности, е при­ну­ден да се при­дър­жа към един уни­вер­са­лен ево­лю­ци­онен закон, кой­то външ­на­та на­ука мал­ко поз­на­ва и кой­то ня­ма ни­как­ва стойност за нея. вче­ра прив­ля­кох вни­ма­ни­ето ви вър­ху то­зи за­кон от ед­на дру­га глед­на точка, ка­то ви казах: ко­га­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е пре­ми­на­ло вра­та­та на смър­т­та и е, следователно, влязло, основно, в свръх­се­тив­ния свят, къ­де­то жи­вее меж­ду вис­ши същности, то се намира, в това, ко­ето об­х­ва­ща из­жи­вя­но­то в не­го­во­то тяло, и, по от­но­ше­ние на те­зи все­мо­гъ­щи същности, в съ­що­то отношение, ко­ето то има тук до­лу със сво­ите споме- ни. Неговият пог­лед се пре­на­ся към не­го­ва­та те­лес­на инкарнация, и му да­ва та­ка "себесъзнанието", съв­сем как­то в живота, сутрин, при събужда- не, по­тъ­ва­не­то във фи­зи­чес­ко­то му тяло, му да­ва съз­на­ние за са­мия се­бе си. Виждаме, значи, ко­га­то се из­диг­нем в ду­хов­ния свят, как, по от­но­ше­ние на пос­ти­га­не­то на времето, се ус­та­но­вя­ва ед­на връзка, ана­ло­гич­на на тази, ко­ято имат меж­ду се­бе си ду­ша­та и тя­ло­то за прос­т­ран­с­т­ве­ния свят. В прос­т­ран­с­т­во­то ние сме свър­за­ни са на­ше­то тяло: за на­ша­та душа, се ус­та­но­вя­ва ед­но вре­ме­во отношение. След ка­то сме пре­ми­на­ли вра­та­та на смъртта, ко­га­то сме ста­на­ли дух, ние жи­ве­ем с на­ши­те спомени. Този жи­вот на съ­еди­ня­ва­не с на­ши­те спо­ме­ни в об­лас­т­та на ду­ха е иден­ти­чен на живота, съ­еди­ня­ващ тя­ло­то с ду­ша­та във фи­зи­чес­ка­та област. Това ни во­ди към за­ко­на на пе­ри­одич­нос­т­та в духовното. Това, ко­ето ние са­ми­те извършваме, из­ди­гай­ки се към духовното, е за­кон за ду­хов­ни­те светове. Духовните същ­нос­ти не усе­щат са­мо пос­ле­до­ва­тел­ност на съ­би­тия спо­ред ритъма, с кой­то жи­ве­ем меж­ду съ­ня и пробуждането, те пре­ми­на­ват през раз­лич­ни със­то­яния на съзнанието, от­го­ва­ря­щи на вът­реш­ни­те опит­нос­ти през пе­ри­одич­нос­т­та на епохите. Разбираме ра­бо­та­та на на­род­нос­т­ни­те ду­ши са­мо ко­га­то мо­жем да се от­не­сем до то­зи закон.

Ако ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел изучава, например, ита­ли­ан­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша /не­ща­та са ана­ло­гич­ни при ис­пан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа/, му се явя­ва нещо, чи­ето съз­на­ние е ори­ен­ти­ра­но към древ­на­та еги­пет­с­ко­-хал­дейс­ка епоха. Когато се по­то­пя­ва в сво­ето тяло, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во виж­да сво­ето съзнание, сво­ето се­бе­съз­на­ние да се усилват, след смъртта, то­ва е рет­рос­пек­тив­но­то виж­да­не на сво­ите зем­ни опитности, ко­ито му да­ват себесъзнанието; по съ­щия начин, има връз­ка меж­ду ита­ли­ан­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша и ду­ха на еги­пет­с­ко­-хал­дейс­кия народ. Духът на ита­ли­ан­с­кия на­род се от­на­ся към из­жи­ве­ни­те опитности, ко­га­то той бе­ше дух на еги­пет­с­ко­-хал­дейс­кия народ; ця­ла­та му ду­шев­на при­ро­да се по­то­пя­ва в ду­ха на еги­пет­с­ко­-хал­дейс­кия народ, как­то ние са­ми­те се по­то­пя­ва­ме в на­ше­то тя­ло при събуждане, ко­га­то на­ми­ра­ме от­но­во на­ше­то лич­но съзна- ние. Законът за пе­ри­одич­нос­т­та ус­та­но­вя­ва пос­ле­до­ва­тел­ни рит­ми меж­ду

Но вре­ме­то изтече. Духът на на­ро­да не за­па­зи особеностите, ко­ито има­ше в древ­ния Египет-Халдея. С те­че­ние на ево­лю­ци­ята /ва­ше­то вни­ма­ние ве­че бе­ше прив­ле­че­но там горе/, ду­ша­та се интериоризира; ето за­що при­ро­да­та се­га ве­че не и се явя­ва оду­хот­во­ре­на по съ­щия начин, ка­то в та­зи епоха. Това, ко­ето ду­ша­та мо­же­ше да усе­ти в древ­ния Египет, в древ­на Халдея, под вли­яни­ето на на­род­нос­т­на­та душа, ита­ли­ан­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша го усе­ща ка­то ед­но но­во из­б­лик­ва­не на съ­щия на­род­нос­тен дух - но интериоризиран. Биха ли мог­ли не­ща­та да ни се явят по­-­яс­но от това, ка­то от­п­ра­вим пог­лед към ед­но от на­й-­ве­ли­ки­те тво­ре­ния на ита­ли­ан­с­кия ду­хо­вен живот? Не тряб­ва ли да допуснем, че ед­но тво­ре­ние ка­то това, ко­ето се изя­вя­ва­ше в еги­пет­с­ка­та при­ро­да чрез виж­да­не­то на не­бес­ни­те те­ла в универса, ни се по­явя­ва от­но­во в ита­ли­ан­с­кия живот, по­-­ин­те­ри­ори­зи­ран обаче, из­жи­вя­ван по­ве­че в душата, нав­ля­зъл по­ве­че в чо­веш­ка­та ин- дивидуалност? Ето как­во тряб­ва да до­пус­не Духовната наука; дейс­т­ви­тел­нос­т­та ни го пред­ла­га в "Божествената комедия" на Данте. Пропиването от ду­ха на це­лия универс, ко­ето егип­тя­ни­нът съзерцаваше, Данте го пре- създаде, но се­га интериоризирано. Древната на­род­нос­т­на ду­ша ожи­вя от- ново, тя усеща, че се про­буж­да спо­мен от ми­на­ли времена. В то­ва сът­руд­ни­чес­т­во на същ­нос­ти от ду­шев­но ес­тес­т­во в ду­ха на еги­пет­с­ко­-хал­дейс­кия на­род и в то­зи на ита­ли­ан­с­кия народ, виж­да­ме как се изя­вя­ва свръх­лич­но­то съз­на­ние на на­род­нос­т­на­та душа. Това на ита­ли­ан­с­кия на­род е ду­хът на древ­ния еги­пет­с­ки народ, нав­ли­защ от­но­во в жи­во­та пов­та­рящ се, спо­ред един вид ритъм. И то­зи съ­бу­ден от­но­во жи­вот и от­но­во осо­бе­но бла­гоп­ри­ятен за се­тив­на­та ду­ша - по­ве­че ин­те­ри­ори­зи­ран - във вся­ка ин­ди­ви­ду­ал­на душа, жи­ве­еща в нед­ра­та на та­зи на­род­нос­т­на душа. По вре­ме на еги­пет­с­ко­-хал­дейс­ка­та епоха, се­тив­на­та ду­ша мо­жа да се раз­вие на­й-­ве­че под во­да­чес­т­во­то на на­род­нос­т­на­та душа; ита­ли­ан­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша се усе­ща от­но­во се­тив­на душа, но сега, интериоризирана, при­ема но­во оцветяване. Така ние виж­да­ме на­род­нос­т­на­та ду­ша изявява- ща, че в чо­веш­ки­те индивидуалности, към ко­ито е от­п­ра­ве­но ней­но­то действие, как­то чо­веш­ка­та ду­ша е ори­ен­ти­ра­на към природата, тя съ­буж­да всич­ки си­ли на се­тив­на­та душа. Когато зна­ем как на­род­нос­т­на­та ду­ша ра­бо­ти в тя­ло­то на италианеца, раз­би­ра­ме ве­ли­ки­те творения, ко­ито Италия про­из­ве­де и ко­ито имат своя про­из­ход в се­тив­на­та душа. Разбира- ме до на­й-­мал­ки­те под­роб­нос­ти де­ло­то на Рафаел и Микеланджело, в

Всяка култура, ро­де­на от на­род­нос­т­на­та ду­ша има своя соб­с­т­ве­на мисия, на нея и е оп­ре­де­ле­но да пре­диз­ви­ка раз­ви­ва­не­то на един спе­ци­ален ню­анс от жи­во­та на ду­ша­та с ед­на осо­бе­на интензивност, с осо­бе­на енергия. Това ня­ма от­но­ше­ние към раз­ви­ва­не­то на ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа. Но ка­чес­т­во­то на народа, към кой­то в оп­ре­де­лен момент, ду­ша­та ид­ва да се адаптира, се пред­с­та­вя по та­къв начин, че тя пре­диз­вик­ва раз­ви­ва­не­то с осо­бе­на ин­тен­зив­ност на един спе­ци­ален ню­анс от жи­во­та на душата.

Аз ви мо­ля да раз­г­ле­да­те това, ко­ето из­ло­жих сега, ка­то се аб­с­т­ра­хи­ра­те от вся­ко чув­с­т­во на сим­па­тия и антипатия, ка­то ед­но чис­то на­уч­но описа- ние. Като ожи­вя от­но­во в на­род­нос­т­на­та ду­ша на Италия и се от­пе­ча­та в нея, древ­на­та ду­ша на еги­пет­с­ко­-хал­дейс­кия народ, как­то го бе­ше пра­ви­ла ве­че някога, в ха­рак­те­рът на се­тив­на­та душа, във френ­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, се изя­вя­ва древ­ния еленизъм, ню­ан­си­ран от романтизма. Но еле­низ­мът се раз­г­ръ­ща под ед­на та­ка­ва форма, че ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа, ко­ято жи­вее в нед­ра­та на френ­с­кия народ, про­пи­ва по­-мал­ко тялото, тя е по­-с­во­бод­на от това, ко­ето ид­ва от тялото, ка­то то­ва не бе­ше та­ка през гръц­ка­та епоха. И тъй ка­то гръц­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша бла­гоп­ри­ятс­т­ва­ше на­й-­ве­че раз­ви­ва­не­то на ду­ша­та на сър­це­то и разума, съ­буж­да­не­то на еле­низ­ма във френ­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша бла­гоп­ри­ятс­т­ва раз­ви­ва­не­то на та­зи ду­ша на сър­це­то и разума. Обаче със­то­яни­ето на вът­реш­но­то съз­на­ние на та­зи на­род­нос­т­на ду­ша по­чи­ва на факта, че тук се раз­г­ръ­ща един вид "спомен", обър­нат рет­рос­пек­тив­но към това, ко­ето бе из­жи­вя­но в гръц­ка­та и рим­с­ка­та на­род­нос­т­на душа. Да пог­лед­нем по то­зи на­чин вът­реш­на­та струк­ту­ра и осо­бе­на­та при­ро­да на това, ко­ето ста­ва в сетивността, в съз­на­ни­ето на на­род­нос­т­на­та душа, е трудно, но наистина, за дейс­т­ви­тел­ния ход на историята, от на­й-­го­ля­ма важност. Душата на сър­це­то и на ра­зу­ма - ето това, най-вече, е ти­пич­но за френ­с­ка­та на­род­нос­т­на душа. Тя даде, в гръц­ка­та култура, ос­во­бо­де­на от тялото, на френ­с­кия на­род фор­ма­та на външ­на­та красота, фор­ма­та на душата, ко­ято ни се явя­ва още в тялото. Инте- риоризирана във френ­с­ка­та природа, та­зи на­род­нос­т­на ду­ша ни се явя­ва под ед­на дру­га форма. Природата на на­ро­да ве­че не ми­на­ва ди­рек­т­но във фор­ми­те на тялото, в това, ко­ето е ви­ди­мо в пространството, как­то е в гръц­ка­та пластика; тя се раз­г­ръ­ща в ед­но ете­ри­зи­ра­но тяло, ос­та­ва­що са­мо ед­но тя­ло на мислите, ко­ето е "представено" са­мо вътрешно. Ето там, основно, по­чи­ва при­съ­щия ха­рак­тер на френ­с­ка­та на­род­нос­т­на душа; тя при­ема ин­ди­ви­ду­ал­ни­те ду­ши в сво­ите нед­ра по та­къв начин, че те­зи пос­-

лед­ни­те се чув­с­т­ват за­дъл­же­ни да раз­ви­ват сво­ите вът­реш­ни си­ли така, че те да се изя­вя­ват със си­ла във външ­ния свят.

Как се пос­та­вя чо­век със си­ла във външ­ния свят? Щом ду­хът на на­ро­да не може, как­то в Гърция, да раз­гър­не в плас­ти­ка­та това, ко­ето ми­на­ва от ду­ха в тялото, се об­ра­зу­ва един обик­но­вен об­раз на това, ко­ето чо­веш­ко­то съ­щес­т­во в сво­ята имагинация, моделира, спо­ред духа, оби­та­ващ тялото. Ето защо, френ­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша мо­же да си об­ра­зу­ва са­мо един вът­ре­шен об­раз на чо­веш­ко­то същество, тя е спо­соб­на да при­да­де по­ве­че стойност на идеята, ко­ято чо­век има за се­бе си, на това, ко­ето чо­век ис­ка да бъ­де в света: то­ва е нещото, ко­ето ви­на­ги е би­ло на­ри­ча­но не­го­ва "сла- ва": образът, кой­то чо­век но­си за са­мия се­бе си в сво­ята имагинация.

Такъв е ос­нов­ни­ят ха­рак­тер на френ­с­ка­та природа, такъв, ка­къв­то се раж­да от на­род­нос­т­на­та душа. Ето защо, важ­но­то за та­зи френ­с­ка при­ро­да е да на­ла­га на све­та та­зи представа, ко­ято на­род­нос­т­на­та ду­ша съз­да­ва в ин­ди­ви­ду­ал­на­та имагинация; ду­ша­та на сър­це­то и ра­зу­ма ра­бо­ти ка­то формира, са­ма­та тя, об­ра­зи във вся­ка индивидуалност. Ние можем, значи, да допуснем, че осо­бе­на­та ве­ли­чи­на на това, ко­ето ин­ди­ви­ду­ал­на­та ду­ша мо­же да бъде, под вли­яни­ето на на­род­нос­т­на­та душа, се раз­к­ри­ва в този, в кой­то на­род­нос­т­на­та ду­ша мо­же да се раз­вие на­й-­ве­че в ду­ша­та на сър­це­то и разума. Тя се раз­г­ръ­ща на­й-­ве­че в тво­ре­ни­ята на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те души, ко­ито са за нея инструментите, в които, сетивността, ожи­ве­на от ин­те­ли­гент­нос­т­та се по­то­пя­ва в све­тов­ни­те явления. Сетивността, ожи­ве­на от интелигентността, има тенденцията, осо­бе­нос­т­та да се ос­во­бож­да­ва и да ро­бо­ти вмес­то нея. Това ще се про­явя­ва в областта, в ко­ято чо­век ра­бо­ти сво­бод­но с ин­те­ли­гент­нос­т­та със сетивността. Ето за­що френ­с­ка­та кул­ту­ра дос­тиг­на своя апо­гей там, къ­де­то това, най-вече, е реализирано: от ед­на страна, при Молиер, от дру­га - при Волтер - при Волтер - су­ха ин- телигентност, про­пи­та от чувствителност, при Молиер - чувствителност, сър­це­то но­се­но от интелигентността. Тук пред нас стои ед­на на­род­нос­т­на ду­ша в сво­ята осо­бе­на характеристика, там, къ­де­то наб­лю­да­ва­ме ней­ни­те проявления, от­го­ва­ря­щи та­ка доб­ре на ней­на­та природа, да­ва­щи оцветява- нето, ко­ето ин­ди­ви­ду­ал­на­та ду­ша мо­же да развие. И тъй като, ос­вен това, ця­ла­та френ­с­ка кул­ту­ра е ка­то ре­ми­нис­цен­ция на еленизма, то то­зи пос­лед­ни­ят мо­же да я из­с­лед­ва достатъчно, ко­ето се зат­вър­дя­ва в мал­ка сте­пен от вът­реш­но­то течение, ко­ето след­ва френ­с­ка­та култура.

Ако раз­г­ле­да­ме френ­с­ки­те по­ети в то­ва отношение, ка­то из­ра­зя­ва­щи ню­ан­си­те на на­род­нос­т­на­та душа, на­ми­ра­ме навсякъде, че та­зи на­род­нос­т­на ду­ша - а не фран­цу­зи­нът ин­ди­ви­ду­ал­но - об­ръ­ща пог­ле­да си към елени- зма. В това, ко­ето фран­цу­зи­нът прави, пи­ше и мисли, се из­ра­зя­ва то­зи по- глед, обър­нат към еленизма. И то по та­къв начин, че той ви­на­ги пита: "Какво са пра­ви­ли гърците, за да нап­ра­вят ед­на доб­ра драма? Какво е ка-­
зал Аристотел за начина, по кой­то ед­на ис­тин­с­ка дра­ма тряб­ва да бъ­де съставена?" Така се раж­дат спо­ро­ве­те за един­с­т­во­то на мяс­то­то и вре­ме­то във драмата, ко­ето има­ше още вли­яние вър­ху Лесинг. Искат да със­та­вят дра­ма по начин, съ­от­ветс­т­ващ на гръц­кия идеал. И би се казало, че това, ко­ето усе­ща дейс­т­ви­тел­но ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел се от­к­ри­ва до на­й-­мал­ки­те нюанси. Гъркът го­во­ре­ше за гър­ка - значи, за са­мия се­бе си - по та­къв начин, че в пъл­но съзнание, той си пред­с­та­вя­ше са­мия се­бе си дейс­т­ви­тел­но ка­то пред­с­та­ви­тел на човечеството. За гърка, всич­ки ос­та­на­ли бя­ха "варвари". За не­го то­ва бе­ше осо­бе­но оправдано: той при­те­жа­ва­ше в един иде­ален сми­съл ед­на външ­на фор­ма про­пи­та от дух. И то­ва ожи­вя и из­ле­зе от­но­во в спомена, кой­то но­си за то­ва френ­с­ка­та на­род­нос­т­на душа. Но тъй ка­то то е един "спомен", а не все­ки спо­мен има сво­ето пот­вър­ж­де­ние /за­що­то има мно­го спомени, ко­ито ка­то изплуват, ве­че ня­мат на­пъл­но потвърждение/ не­ща­та ве­че са разместени. Ние виж­да­ме еле­низ­ма да ожи­вя­ва от­но­во във френ­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша чак до оби­да­та "варварин", ко­ято се­га е във всич­ки усти.

Така, как­то френ­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша бла­гоп­ри­ятс­т­ва осо­бе­но кул­ту­ра­та на ду­ша­та на сър­це­то и разума, ан­г­лийс­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша по­лу­чи ка­то спе­ци­ал­на задача, в съв­ре­мен­на­та епоха, да раз­вие съз­на­тел­на­та ду­ша ка­то такава. Това раз­ви­ва­не на съз­на­тел­на­та ду­ша се по­явя­ва в ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то не ка­то повторение. Духът на ита­ли­ан­с­кия на­род повтаря, под ед­на дру­га форма, из­жи­вя­но­то от еги­пет­с­ко­-хал­дейс­кия народ; ду­хът на френ­с­кия на­род повтаря, по съ­щия начин, гръ­ко­-рим­с­кия дух. об­рат­но на това, ду­хът на бри­тан­с­кия на­род се по­яви ка­то не­що мла- до, не­що но­во в мо­дер­на­та ево­лю­ция и той е, в на­й-­за­бе­ле­жи­тел­на­та си форма, из­раз на мо­дер­на­та епоха, в степента, в ко­ято в своя план, ду­ша­та се явя­ва та­ка­ва ка­то пре­ди да ми­не през стадия, в кой­то се свър­з­ва ин­тим­но с жи­во­та на тялото. Духът на бри­тан­с­кия на­род е от та­ка­ва природа, че бла­гоп­ри­ятс­т­ва на­й-­ин­тен­зив­но връз­ки­те с тялото, ето защо, той об­ла­го­де­тел­с­т­ва пре­да­де­но­то чрез тя­ло­то и най-вече, това, което, чрез не­го­во­то посредничество, мо­же да про­ник­не в душата. към та­зи ми­сия на кул­ту­ра­та на съз­на­тел­на­та ду­ша е свър­за­на ми­си­ята на материализма, ко­ято тряб­ва­ше един ден да за­еме мяс­то в чо­веш­ка­та еволюция. Може да се каже, че ду­хът на бри­тан­с­кия на­род по­лу­чи за за­да­ча да про­яви на­й-­ве­че материа- лизма. Индивидуалната ду­ша па­зи по­ве­че или по­-мал­ко сво­ята независи- мост, но та­ка­ва с ха­рак­те­рис­ти­ка­та на на­род­нос­т­на­та душа. Ще се вър­нем от­но­во вед­на­га на та­зи осо­бе­ност на бри­тан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа; но за да изяс­ним онова, ко­ето е част от не­ис­ка­ни­те за­да­чи от на­род­нос­т­ни­те ду­ши ни е нуж­но да хвър­лим пог­лед вър­ху тази, ко­ято има ка­то по­ле на дейс­т­вие Централна Европа и ко­ято се на­ри­ча гер­ман­с­ка на­род­нос­т­на душа. Може бие нуж­но да подчертая: това, ко­ето ще ка­жа сега, не го каз­-

Германската на­род­нос­т­на душа, ду­хът на гер­ман­с­кия на­род е осо­бе­но спо­со­бен да ос­тойнос­ти в тех­ния осо­бен нюанс, не се­тив­на­та душа, ни­то ду­ша­та на сър­це­то и разума, ни­то съз­на­тел­на­та душа; гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша е спо­соб­на на­й-­ве­че да из­ра­зи онова, ко­ето би мог­ло да се на­ре­че един­с­т­во на жи­ва­та ду­ша в ней­ни­те три области. Наистина, не каз­вам това, за да про­из­не­са въз­х­ва­ла за ня­кой от народите; каз­вам го без сим­па­тия и антипатия, в пъл­на обек­тив­ност и за­що­то ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел го пред­с­та­вя така, как­то опи­тът с приз­ма­та по­каз­ва свет­ли­на­та в чер­ве­но и зелено. Това е един обек­ти­вен факт: та­ка как­то ита­ли­ан­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша об­ла­го­де­тел­с­т­ва се­тив­на­та душа, френ­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша - ду­ша­та на сър­це­то и разума, бри­тан­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша - съз­на­тел­на­та душа, гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша об­ла­го­де­тел­с­т­ва Аза на човека, т.е., ин­ди­ви­ду­ал­но­то яд­ро на чо­веш­ка­та душа, такова, как­во­то то се про­явя­ва в жи­во­та на земята, това, ко­ето се свър­з­ва с тя­ло­то и се по­то­пя­ва с лю­бов в не­го при събуждане, и се от­де­ля от не­го в мо­мен­та на заспиване; това, ко­ето иска, ка­то при­ятел да по­еме гри­жа за това, ко­ето ни се явя­ва във външ­ния свят, но ис­ка също, приятелски, да по­еме гри­жа за това, ко­ето се из­ди­га към духа. Ето защо, мо­жах да кажа, на пър­ва­та лек- ция: гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша е това, ко­ето да­ва на­й-­доб­ро­то на индивида, на ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа, въз­мож­нос­т­та да се по­то­пя­ва във всич­ки дъл­би­ни на Аза, къ­де­то чо­век мо­же да тър­си това, ко­ето въл­ну­ва чо­веш­ки­те сърца, това, ко­ето ги ка­ра да стра­дат или ги во­ди към щас- тието.

Към то­ва е свър­зан факта, че та­зи гер­ман­с­ка на­род­нос­т­на ду­ша мо­же да бъ­де лес­но злеразбирана, това, което, в действителност, е разбираемо: че навсякъде, в на­ша­та епо­ха се про­ти­во­пос­та­вя ед­но та­ко­ва не­раз­би­ра­не за това, което, в дейс­т­ви­тел­ност е та­зи гер­ман­с­ка на­род­нос­т­на душа, ко­ято не се изя­вя­ва - как­то бри­тан­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша - във ви­ди­мо­то т., ко­ято не се пос­ве­ща­ва ди­рек­т­но на ми­си­ята на материализма, за­що­то то­ва изоб­що не мо­же да съ­от­ветс­т­ва на ней­на­та природа. Но която, от ед­на стра­на вли­за в изу­ча­ва­не­то на външ­ния ма­те­ри­ален свят, не бя­га от него, а от дру­га стра­на се от­да­ва на наб­лю­де­ни­ето на духа, за да чер­пи от не­го­ви­те дъл­би­ни - от ко­ито се чер­пи­ли Екхард, Якоб Бьоме, Гьоте, Фихте – то- ва, ко­ето мо­же да бъ­де чер­пе­но в ди­ало­га с духа, ко­га­то чо­век се об­ръ­ща от външ­ния свят и ос­та­ва сам със са­мия се­бе си. Ето за­що чо­век мо­же да каже: до­ри ако ин­ди­ви­ду­ал­ни­те души, об­х­ва­на­ти в дру­ги­те на­род­нос­т­ни ду­ши об­ръ­щай­ки се от та­зи об­ласт на на­род­нос­т­на­та душа, мо­гат да се по­то­пят в това, ко­ето е ду­ха - нем­с­ки­ят дух, от стра­на на при­ро­да­та на сво­ята на­род­нос­т­на душа, е ви­на­ги спо­со­бен да се из­диг­не до ду­хов­ни­те
райони. Когато ис­кат да се из­диг­нат до ди­алог с ду­хов­ния свят, ду­ши­те на дру­ги­те народи, тряб­ва да се ос­во­бо­дят на­й-­нап­ред от об­щ­нос­т­та на наро- да; в Централна Европа, об­ща­та на це­лия на­род ду­ша виб­ри­ра от зву­ци­те на духа, тя го­во­ри за духа, ко­га­то во­ди ди­алог с ин­ди­ви­ду­ал­ни­те души. И за­що­то на­род­нос­т­ни­те ду­ши се из­ра­зя­ват по ха­рак­те­рен начин, ко­га­то ни се явя­ват там, къ­де­то про­пи­ват индивидите, къ­де­то ги из­би­рат за ин­с­т­ру­мент на изразяване, за да се по­лу­чи не­що характерно, то­га­ва имен­но мо­жем да изу­ча­ва­ме на­й-­ве­че на­й-­съ­щес­т­ве­но­то от на­род­нос­т­на­та душа. Когато изу­ча­ва­ме пъ­тя на та­зи душа, об­ща за народа, това, в ко­ето ней­ни­те си­ли се из­ра­зя­ват ка­то чрез ха­рак­тер­ни символи, ни се явя­ва ка­то пот- върждение. И ние можем, раз­би­ра се, до изу­ча­ва­ме това, ко­ето е ха­рак­тер­но за нея, ко­га­то я наб­лю­да­ва­ме в кул­ми­на­ци­он­на­та и точ­ка на разцъф- тяване.

Няма ни­как­во съмнение: един от на­й-­го­ле­ми­те изя­ви на бри­тан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, и ко­ето за нас е характерно, е из­к­лю­чи­тел­но­то про­из­ве­де­ние на Шекспир: Хамлет; и за нас, пло­дът на ин­тим­ния ди­алог на един гер­ма­нец с ду­ха на гер­ман­с­кия народ, е Фауст на Гьоте. Каква ха­рак­тер­на раз­ли­ка меж­ду две­те произведения! Разбира се, ня­мам нуж­да да го­во­ря за ве­ли­чи­ето на Шекспир и за не­го­вия Хамлет; то е при­ето мно­го лес­но и ни­кой ня­ма да пос­та­ви Хамлет по­-ви­со­ко от мен. Но от­нос­но факта, че той е про­из­ве­де­ние на бри­тан­с­кия на­род­нос­тен дух, бих ис­кал да ка­жа това, ко­ето следва.

Как ни се по­каз­ва Хамлет? Ние казваме, че ми­си­ята на бри­тан­с­кия на­род­нос­тен дух, е да въ­ве­де в те­че­ни­ето на ис­то­ри­ята съз­на­тел­на­та душа, ко­ято е свър­за­на с те­лес­на­та природа, външната. Наскоро се по­яви кни­га­та "Енигмите на философията", вто­ро из­да­ние на тру­да озаг­ла­вен "Възгле- дите за све­та и жи­во­та през ХІХ век", по­явил се пре­ди 14,15 го­ди­ни и се­га до­пъл­нен чрез из­с­лед­ва­не­то на ця­ла­та за­пад­на философия. По вре­ме на та­зи пър­ва публикация, си нап­ра­вих усилието, пред­с­та­вяй­ки ан­г­лийс­ка­та философия, да на­ме­ря един ти­пи­чен израз, един израз, кой­то осо­бе­но я характеризира; и то­зи из­раз бе­ше в та­зи епо­ха "Философия на зрителя". Човек ста­ва "зрител" - то­ва го раз­вих от­дел­но в стра­ни­ци­те вър­ху Джон Стюард Милл - ко­га­то се по­то­пя­ва с ду­ша­та в тя­ло­то си и ос­та­вя све­та да се движи, наб­лю­да­вай­ки го от тялото.

Да срав­ним с то­ва по­ве­де­ние фи­ло­со­фи­ята на Фихте: тя не е фи­ло­со­фия на зрител, тя е "Философия на живота", нещо, ко­ето при­със­т­ва в жи­во­та не ка­то на спектакъл, а е ед­но с живота. Ето там е ог­ром­на­та раз­ли­ка меж­ду гер­ман­с­ка­та фи­ло­со­фия и ан­г­лийс­ка­та философия; и ця­ла­та дейност на бри­тан­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша е такова, че пра­ви от чо­ве­ка зрител, за­що­то под­по­ма­га в не­го спе­ци­ал­но раз­ви­ва­не­то на съз­на­тел­на­та душа, тази, ко­ято гледа. Още щом за­поч­не да раз­ви­ва спе­ци­ал­но съз­на­тел­на­та душа,

И ние про­дъл­жа­ва­ме да характеризираме, с по­мощ­та на ед­но един­с­т­ве­но явление, уди­ви­тел­на­та при­ро­да на гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, за­дъл­бо­ча­вай­ки се, душата, ко­ято е бла­гоп­ри­ят­на на­й-­ве­че за жи­во­та на Аза, за хо­мо­ген­нос­т­та на душата,- про­дъл­жа­ва­ме с изу­ча­ва­не­то на "Фауст" на Гьоте. Чувства ли се и тук ду­ша­та съ­що пред бездна, в ко­ято тряб­ва да потъне? Не! Фауст се явя­ва пред нас и за него, съ­щес­т­ву­ва­не­то на ду­хов­ния свят не под­ле­жи на ни­как­во съмнение; напротив, стре­мей­ки се, с носталгия, да на­пус­не вся­ка се­тив­на и ис­то­ри­чес­ка реалност, с ко­ято е имал опит­ност ли­це в ли­це - той стои пред духа, ду­хът му се явя­ва и той не се съмнява, че чо­веш­ко­то същество, ко­ето за­дъл­бо­ча­ва ениг­ми­те на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето не мо­же да загине; напротив, на не­го му е нужно, от­въд пропастта, да на­ме­ри съ­еди­ня­ва­не­то с духа. Да срав­ним ця­ло­то ко­ле­ба­ние на Хамлет из­п­ра­вен пред бездната, такова, как­во­то се из­ра­зя­ва във ве­ли­кия мо­но­лог "Да бъ­деш или да не бъдеш...." и чрез въпроса, пос­та­вен на ду­хов­ния свят: "да спиш, да сънуваш?" - да срав­ним то­ва с пос­тиг­на­то­то от Фауст в пър­ва­та част на поемата, ко­га­то се на­ми­ра с ли­це пред Духа:

"О, въз­ви­шен дух, ти ми даде, да­де ми всичко,

за ко­ето те молех. Ти не нап­раз­но

сред пла­мъ­ци ли­це към мен обърна!"

И после:

по­каз­ваш мен на мен самия;

дъл­бо­ки и по­тай­ни се от­ва­рят

чу­де­са­та на соб­с­т­ве­на­та моя гръд."

Ето то­ва е,съ­еди­ня­ва­не­то с духа! В то­ва съединяване, в то­ва виж­да­не на духа, въпросът: да спиш или да сънуваш? ня­ма място, но един­с­т­ве­но това, ко­ето се по­явя­ва във вто­ра­та част на произведението, то­тал­но­то проник- ване, ожи­ве­но от чо­веш­кия дух, от Фауст в ду­хов­ния свят и сигурността,
ко­ято получаваме, че чо­веш­кия дух, щом пре­ми­не пра­га на смъртта, се свър­з­ва с ду­хов­ния свят. Въпросът не се за­да­ва от не­си­гур­нос­т­та вър­ху то­ва да­ли да бъ­деш или да не бъ­де­ш;­си­гур­нос­т­та е там, че душата, още от то­зи свят тук долу, е по­да­ник на ду­хов­ния свят и, че щом пре­ми­не пра­га на смъртта, тя на­ми­ра пред пог­ле­да въз­ви­ше­ния дух, който, ако в жи­во­та сме тър­си­ли дос­та­тъч­но да го задълбочим, ни да­ва всичко, за ко­ето го молим. Там ня­ма фан­то­ма­тич­ни виж­да­ния за ду­хов­ния свят, за­що­то виж­да­ме в сце­на­та на Кухнята на магьосника, че фан­то­ми­те са пи­па­ни с хумор, с не­об­хо­ди­ма­та ирония. Там, духът, кой­то се про­ти­во­пос­та­вя на Фауст: Мефистофел, изоб­що не е фантом; той е за­мис­лен по та­къв начин, че не мо­же да бъ­де пред­с­та­вен по друг начин, ос­вен ка­то му се при­да­де чо­веш­ка форма. Каква абсурдност, ако, как­то ба­ща­та на Хамлет, ду­хът бе­ше ви­дим са­мо за един един­с­т­вен човек, или ако бе­ше ви­дим са­мо вед­нъж и ни­ко­га после! То ид­ва от това, че във "Фауст", ние сме вър­ху твър­да почва.

Фигурите, ка­то та­зи на Фауст по­емат живот, чер­пен от ду­ха на народа, от ду­ша­та на народа. Във "Фауст" на Гьоте, има са­мо от­ра­же­ние на това, ко­ето е ста­на­ло в действителност. Но до­ка­то Гьоте съз­да­ва­ше своя Фауст, ця­ла­та на­род­нос­т­на ду­ша бе­ше активна; тя се съз­да­де в творбата, тя съз­да­де нещо, ко­ето не жи­ве­еше са­мо във Фауст, а бе­ше жи­во в духа. И Фа- уст на Гьоте е са­мо об­раз на ед­но тво­ре­ние на гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, ко­ято се рее в ду­хов­но­то и е още ед­ва в на­ча­ло­то на сво­ята актив- ност, това, ко­ето Гьоте зна­еше мно­го добре. Фауст е за нас, ние зна­ем то- ва, об­ра­зът на ед­на си­ла и ед­на същност, ко­ято жи­вее с ог­лед на бъдеще- то. Така, как­то е вярно, че Гьоте съз­да­де във Фауст един зародиш, ед­на си­ла по­чи­ва в гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, ед­на за­ро­диш­на сила, ко­ято про­дъл­жа­ва неп­ре­къс­на­то да дейс­т­ва и да се развива, така, как­то Фауст ни се по­явя­ва ка­то ед­но същество, ко­ето неп­ре­къс­на­то тряб­ва да пра­ви уси­лие и в ко­ето все­ки стре­меж е са­мо ед­но начало.

За да по­со­чим то­ва ко­ето е ха­рак­тер­но за ду­ха на гер­ман­с­кия народ, ще спо­ме­нем още ед­на особеност. Казах пре­ди малко: раз­г­леж­дай­ки ду­ха на френ­с­кия народ, ние разпознаваме, че той е оби­та­ван от ед­на ре­ми­нис­цен­ция на древ­ния еленизъм. Този спо­мен е нещо, ко­ето бих­ме мог­ли да за­бе­ле­жим на вся­ка стра­ни­ца на френ­с­ка­та култура, но ко­ето ра­бо­ти под пра­га на съзнанието, ко­ето не про­ник­ва в съзнанието. Духът на френ­с­кия на­род мо­де­ли­ра ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа, при­да­вай­ки и форма, ко­ято тя тряб­ва да при­еме под вли­яние на то­зи спомен, но без то­ва да про­ник­ва в съзна- нието. Ако ду­хът на на­ро­да дейс­т­ва вър­ху ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа, по та­къв начин, че Азът да но­си ви­ди­мо ха­рак­те­ра на един Аз, то­га­ва - тъй ка­то мо­же да се стиг­не ед­нов­ре­мен­но до се­тив­на­та душа, ду­ша­та на сър­це­то и разума, и съз­на­тел­на­та ду­ша са­мо чрез Аза - хар­мо­нич­но­то съг­ла­су­ва­не
на раз­лич­ни­те ду­ши тряб­ва да стиг­не до съзнанието; до­ка­то "споменът" е от та­ка­ва природа, че свър­з­ва ду­ха на на­ро­да с пре­диш­ни­те цивилизации. Виждаме така, че еле­низ­мът вли­за в ду­ха на гер­ман­с­кия на­род по на­чин съв­сем друг от този, при кой­то вли­за във френ­с­ка­та природа. Когато еле­низ­мът ис­ка да про­ник­не в ду­ха на гер­ман­с­кия на­род в ед­на осо­бе­но ха­рак­тер­на точка, и ако та­зи на­ме­са тряб­ва да дейс­т­ва вър­ху индивида, тряб­ва на ни­во­то на съзнанието, да ста­не това, което, във френ­с­ка­та при- рода, мо­же да се из­пъл­ни са­мо в не­съз­на­тел­но­то и да се изяви, тогава, са­мо в бе­се­ди­те вър­ху изкуството; в гер­ман­с­кия дух, кой­то е ог­ле­да­ло на това, що е ис­то­рия в дълбочина, тряб­ва то­ва да про­ник­не в съз­на­ни­ето на човека, кой­то се ос­та­вя да бъ­де вдъх­но­вя­ван от на­род­нос­т­на­та душа. Виждаме се­га как, във вто­рия "Фауст", се по­явя­ва в обе­ди­не­ни­ето на Фа- уст и Елена, на фи­зи­чес­ки план - т.е., в съз­на­ни­ето - сли­ва­не­то с елени- зма! Това не е прос­то ед­на обик­но­ве­на на­ме­са в ду­ша­та на сър­це­то и на разума; то­ва е дос­тъп до Аза. Фауст е, с ця­ла­та си чо­веш­ка природа, пос­та­вен пред еленизма. Той оз­на­ме­ну­ва съз­на­тел­но хар­мо­нич­но­то съг­ла­су­ва­не с ед­на ми­на­ла епоха. Мога, раз­би­ра се, да дам тук са­мо изо­ли­ра­ни указания. Но ця­ла­та ис­то­рия се оказ­ва изяснена, ко­га­то раз­г­леж­да­ме по та­къв на­чин дейс­т­ви­ето на на­род­нос­т­ни­те души, ожи­вя­ва­щи с не­го­вия прилив, с не­го­ви­те под­виж­ни вълни, ис­то­ри­ята на човечеството.

Приближавайки още вед­нъж гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на­та ду­ша и та­зи на бри­тан­с­кия народ, бих­ме мог­ли да спо­ме­нем по­ве­че от ед­но явление, ко­ето ще пре­диз­ви­ка по­явя­ва­не­то на Азовия ха­рак­тер на гер­ман­с­ка­та душа, от ед­на страна, и ха­рак­те­ра на съз­на­тел­на­та ду­ша на бри­тан­с­ка­та душа, от дру­га страна. Това по­ро­ди до­ри мно­го осо­бе­нос­ти на новата, не­от­дав­на­ща култура.

Имах за за­да­ча съ­що да по­ка­жа как Гьоте, по­чер­пе­на от дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та ду­ша и на Аза, е ро­де­на ед­на те­ория на еволюцията, чрез ко­ято той опи­та да пред­с­та­ви пъл­на­та пос­ле­до­ва­тел­ност от организми, за­поч­вай­ки от най-простите, за да стиг­не до най-съвършените. Как е пред­с­та­вя той, как ед­на ис­тин­с­ка ес­тес­т­ве­на на­ука се раж­да в ду­ша­та на Гьоте, то­ва е тол­ко­ва ре­зул­тат - би мог­ло да се ка­же - от един "ди­алог на Гьоте с гер­ман­с­ка­та душа", кол­ко­то и не­що друго, ро­де­но от ди­алог с бри­тан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа. Защото Гьоте сли­за та­ка на­дъл­бо­ко в при­ро­да­та на нещата, за да пре­диз­ви­ка раж­да­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша на ед­на те­ория на еволюцията, ето за­то­ва Гьотевата фор­ма на та­зи теория, ро­де­на от кул­ту­ра­та на Аза, е за тол­ко­ва хо­ра неразбираема, и не мо­жа да се разпрост- рани. Тогава, през ХІХ век, ду­хът на ан­г­лийс­кия на­род зав­ла­дя те­ори­ята за ево­лю­ци­ята и това, ко­ето Гьоте бе­ше по­чер­пил от дъл­би­ни­те на Аза, той нап­ра­ви от него, чер­пей­ки го от съз­на­тел­на­та душа, ед­но вът­реш­но понятие: "бор­ба­та за живот" на дарвинизма. Това, ко­ето Гьоте установи,
след­вай­ки ед­но вът­реш­но развитие, дар­ви­низ­мът му пред­с­та­ви външ­ния аспект; и тъй ка­то ние живеем, всъщност, в ера­та на материализма, съв­куп­нос­т­та на об­ра­зо­ва­но­то чо­ве­чес­т­во предпочете, пред те­ори­ята за ево- люцията, по­чер­пе­на от дъл­би­ни­те на Аза, та­зи на Гьоте, формата, ко­ято Дарвин изработи, вдъх­но­вя­вай­ки се от бри­тан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа.

На ед­на оп­ре­де­ле­на точка, ние днес още сме об­зе­ти от то­зи от­каз на ци­ви­ли­за­ци­ята на Аза, в това, ко­ето се от­на­ся до от­х­вър­ля­не­то още и днес от хората, смя­та­щи се за спе­ци­алис­ти в та­зи област. Защото Гьоте съз­да­де съ­що ед­на "те­ория на цветовете", ко­ято се раз­би­ра един­с­т­ве­но от този, кой­то мо­же да я приеме, опи­рай­ки се на ха­рак­те­ра на чо­веш­кия Аз. Но чо­ве­чес­т­во­то не прие та­зи те­ория за цве­то­ве­те на Гьоте, из­в­ле­че­на от дъл­би­ни­те на кул­ту­ра­та на Аза, а прие та­зи на Нютон, ин­с­пи­ри­ра­на от ду­ха на бри­тан­с­кия народ, по­чер­пе­на от съз­на­тел­на­та и ма­те­ри­алис­тич­на­та душа. Ще дойдат времената, при все това, ко­га­то хо­ра­та ще научат, че в Гьоте има още мно­го неща, ко­ито ще тряб­ва да приемат. Позволете ми тук да ка­жа прос­то "в скоби" това: Някои мо­жа­ха да ус­пе­ят да се от­ка­жат от сво­ите ме­да­ли и от­ли­чи­тел­ни знаци; но ис­тин­с­ко­то дос­тойн­с­т­во ще бъ­де пос­тиг­на­то ед­ва ко­га­то хо­ра­та се от­каз­ват не са­мо от ме­да­ли и от­ли­чи­тел­ни знаци, а съ­що и от ма­те­ри­ал­на­та фор­ма на те­ори­ята за цветовете, та­зи на бри­тан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа.

Този, ко­го­то на­род­нос­т­на­та ду­ша ин­с­пи­ри­ра по та­къв начин, че не­го­ва­та ин­с­пи­ра­ция е ка­то ди­алог на та­зи на­род­нос­т­на ду­ша със са­мия чо­веш­ки Аз, жи­вее по та­къв начин, че в на­й-­важ­ни­те мо­мен­ти от жи­во­та си, той има съзнанието, че ра­бо­ти за ед­но съдържание, на ко­ето външ­ния жи­вот пред­ла­га потвърждението. Така Гьоте пот­вър­ди ед­но съдържание, ко­ето се по­яви в не­го­ва­та душа, в не­го­ва­та интуиция, ко­га­то ос­но­ва сво­ята те­ория за еволюцията. Но този, кой­то гле­да све­та не ка­то чер­пи от дъл­би­ни­те на Аза, а из­хож­дай­ки от съз­на­тел­на­та ду­ша - външ­но - вижда, във външ­ния ход на не­ща­та са­мо бор­ба за живот. Всеки основно, про­ек­ти­ра сво­ята вът­реш­на при­ро­да вър­ху външ­ния свят. се­га все­ки мо­же да си пред­с­та­ви как­во мо­гат да бъ­дат нас­то­ящи­те съ­би­тия за тези, ко­ито мо­гат да бъ­дат ин­с­пи­ри­ра­ни от ду­ха на гер­ман­с­кия на­род и за тези, ко­ито са ин­с­пи­ри­ра­ни от ду­ха на бри­тан­с­кия народ. Този пос­лед­ни­ят го­во­ри за бор­ба за живот. И до­ка­то ду­хът на гер­ман­с­кия на­род ин­с­пи­ри­ра по та­къв начин, че чо­век виж­да в своя про­тив­ник "враг", от глед­на точ­ка на ду­ха на на- рода, който, в об­лас­т­та на на­ука­та ин­с­пи­ри­ра бор­ба­та за живот, виж­да­ме съ­що във външ­ния жи­вот битка: всич­ко се прев­ръ­ща в "конкуренция".

На пър­ва­та лекция, се опи­тах да нахвърля, по­не чрез ня­кол­ко ду­ми как може, приблизително, да ни се пред­с­та­ви рус­ка­та на­род­нос­т­на душа. Ня- маме дос­та­тъч­но вре­ме днес, за да пос­ве­тим по­ве­че на та­зи душа; ще отделим, обаче, не­оби­чай­но­то при нея. Характерното за нея, това, ко­ето

"Света София, свет­ла и тъжна, из­пъл­не­на от кех­ли­ба­ре­на­та свет­ли­на на пос­лед­на­та Мистерия, дър­же­ше ду­ша­та ми в раз­ру­ха и об­зе­та от ужас. Гледах свода, при­ли­чащ на не­бес­ния свод, и мислех: ето, че Тя е тук, нап­ра­ве­на от чо­веш­ки ръце, Тя, - чо­веш­ко­то приб­ли­жа­ва­не към Бога, Един- ният и Триединен на земята. Това е би­ло - и ще ста­ва мно­го по-силно. Как мо­гат да не дойдат при Бащата на света, тези, ко­ито вяр­ват ис­тин­с­ки в Сина? Как мо­гат да не дойдат при Сина тези, ко­ито оби­чат света, ко­го­то Отец съ­що е въз­лю­бил толкова, че му е дал своя Син? И те, те по­ла­гат ду­ши­те си за не­го и за сво­ите приятели. При тях, Синът е ве­че там, щом Любовта е там. Те не зна­ят са­мо името.

И ме об­зе ог­ром­но­то же­ла­ние да се мо­ля за всички, да се мо­ля в то­зи храм на бъдещето, да бъ­де да­де­на на моя на­род ис­тин­с­ка­та и по­бе­до­нос­на сила: за съз­на­тел­на­та вя­ра в Единния и Триединен Бог".

Както виж­да­ме в ду­ха на гер­ман­с­кия народ, че ни из­п­ра­ща своя предста- вител, Фауст, кой­то у в пъл­но­то си развиване, та­ка виж­да­ме в рус­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша тази, ко­ято още ча­ка това, ко­ето тряб­ва да дойде. Цялото оц­ве­тя­ва­не на ду­ша­та тук мо­же да бъ­де са­мо то­ва на погледа, от­п­ра­вен към бъ­де­ще­то и не на­ме­рил още това, ко­ето тър­си в настоящето. Но по- сле, ко­га­то та­зи рус­ка на­род­нос­т­на ду­ша ста­не съз­на­тел­на за това, ко­ето жи­вее в нея, ко­ето по­чи­ва още в ней­ни­те дъл­би­ни и мо­же да бъ­де из­не­се­но от там, тя ще научи, че ще из­пъл­ни сво­ята ми­сия чрез та­зи вът­реш­на еволюция, че, тя, основно, ще из­пъл­ни сво­ята ми­сия по на­й-­доб­рия начин, пре­на­сяй­ки в се­бе си та­зи мощ­на победа, ка­то пре­диз­ви­ка из­ли­за­не­то на това, ко­ето в ней­ни­те дъл­би­ни и което, раз­би­ра се, ще има, един ден го­ля­ма стойност за чо­веш­ка­та цивилизация. Ние не мо­жем прос­то да я на­ре­чем "варварска", а да кажем, че тя е ед­на душа, ко­ято ед­ва по­-къс­но ще ста­не това, ко­ето тряб­ва да ста­не и от­нос­но не­го тя е още в дет­с­кия си стадий. Зная кол­ко не­съ­вър­ше­на е та­зи ха­рак­те­рис­ти­ка за рус­ка­та на­род­нос­т­на душа, защото, по­ра­ди мал­ко­то време, с ко­ето разполагаме, мо­га да я опи­ша са­мо с ня­кол­ко думи. Но тряб­ва да го кажа: ко­га­то рус­ка­та на­род­-

От там, впечатлението, ко­ето мо­жем да имаме, ко­га­то гле­да­ме към Запа- да: тол­ко­ва ужасни, как­ви­то са днеш­ни­те съ­би­тия - те са ро­де­ни от ед­на не­об­хо­ди­мост от им­пул­си на те­зи ду­ши на за­пад­ни­те народи. Пред рус­ка­та на­род­нос­т­на душа, обратно, има­ме впечатлението, че на то­зи народ, на та­зи на­род­нос­т­на ду­ша на­й-­мал­ко под­хож­да да се об­ръ­ща про­тив за­пад­ни­те на­род­нос­т­ни души, които, в действителност, тряб­ва да бъ­дат ней­ни­те учители, ако тя се раз­би­ра добре. Само за­що­то има сла­бо разбиране, през пос­лед­ни­те години, за това, за ко­ето ста­ва въп­рос тук, е над­це­не­но дош­ло­то от та­зи страна.

Би мог­ло да се оти­де още мно­го по­-на­да­леч в ха­рак­те­рис­ти­ка­та на на­род­нос­т­ни­те души. Би мог­ло да се каже: чо­веш­ка­та душа, ко­ято се об­х­ва­ща в Аза, е ин­тим­но свър­за­на с три­те еле­мен­та на се­тив­на­та душа, ду­ша­та на сър­це­то и ра­зу­ма и от съз­на­тел­на­та душа; или ин­ди­ви­ду­ал­на­та ду­ша се из­п­ра­вя про­тив вли­яни­ята на те­зи три елемента, или те се из­п­ра­вят про­тив нея. Индивидуалната ду­ша пред­с­та­вя от­но­ше­ни­ята меж­ду три­те ду­шев­ни еле­мен­та и чо­веш­кия Аз и та­ка ни се пред­с­та­вят изразите, от­но­ше­ни­ята на раз­лич­ни­те ев­ро­пейс­ки ду­ши с об­ща­та ду­ша на Европа. Външните съ­би­тия са са­мо про­ек­ци­ите на борби, ко­ито ду­шев­ни­те еле­мен­ти мо­гат да во­дят за Аза. но то­зи Аз е по­то­пен в раз­лич­ни­те ду­шев­ни елементи, той вли­за в от­но­ше­ния с тях и там съ­що бих­ме мог­ли да намерим, във външ­ни­те факти, пот­вър­ж­де­ние на това, ко­ето Духовната на­ука ни представя, бла­го­да­ре­ние на сво­ето вът­реш­но изследване.

Ориентиран към се­тив­на­та душа, Азът се стре­ми да бъ­де оплоден, на­по­ен от опитностите, ко­ито тя имагинацията. Ето та­ка виждаме, в Централна Европа, гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша по­то­пе­на в ита­ли­ан­с­ка­та се­тив­на душа. Можем да я прос­ле­дим през ця­ла­та история; да стиг­нем чак до Дюрер, и до дру­ги хо­ра на изкуството, ще ги ви­дим по­то­пе­ни в ита­ли­ан­с­ка­та на­род­нос­т­на душа. Можем пос­ле да наб­лю­да­ва­ме как Гьоте е щас­т­лив ед­ва ко­га­то не­го­во­то же­ла­ние за Италия е усмирено. Това, от ед­на страна, е на­чин на об­ме­на на Аза със се­тив­на­та душа, от дру­га страна, е на­чин на об­мен на гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на ду­ша с ду­ха на ита­ли­ан­с­кия народ. Продължим ли да след­ва­ме историята, ще констатираме, че ин­ди­ви­ду­ал­ни­ят Аз тряб­ва да бъ­де съ­пос­та­вен съ­що на раз­съ­дъч­на­та душа, ду­ша­та на сър­це­то и разума. Виждаме доб­ре как, до съв­ре­мен­на­та епоха,

Не мисля, че е без­по­лез­но да за­дъл­бо­ча­ва­ме та­ка ха­рак­тер­на­та при­ро­да на на­род­нос­т­ни­те души. Защото, спо­ред мен, от та­зи светлина, хвър­ля­на вър­ху на­род­нос­т­ни­те души, мо­же съ­що да дой­де и тази, ко­ято днес ни се явя­ва в го­ле­ми­те съ­би­тия на съдбата. Когато се по­та­пя­ме в те­зи на­род­нос­т­ни души, мо­жем да усе­тим стъп­ка по стъпка, че нас­то­ящи­те съ­би­тия са това, ко­ето по не­об­хо­ди­мост на­ла­гат вза­им­ни­те си­ту­ации на на­род­нос­т­ни­те души; и раз­би­ра­не­то на те­зи събития, ето то­ва е точ­но­то противопо- ставяне. И ако е вяр­но - а то със си­гур­ност е вярно! - че събитията, ко­ито из­жи­вя­ва­ме на за­пад и на из­ток са такива, че тряб­ва да ка­жем за тях.: те трябва, за­що­то са та­ка значителни, да от­к­ри­ят ед­на но­ва епо­ха - това, ко­ето ще се развие, на­чи­ная от нас­то­ящи­те събития, ще бъ­де ед­на но­ва фа­за за чо­веш­кия дух, за­що­то са­мо ед­на но­ва фа­за на чо­веш­кия дух би мог­ла да бъ­де зап­ла­те­на чрез та­ки­ва пожертвования. И по съ­щия начин, е вярно, че ни е нуж­но да вярваме, че мно­го неща, по­лу­че­ни до се­га чрез мал­ки пожертвования, тряб­ва да ста­нат в бъдеще, по­лу­че­ни от по­-го­ле­ми пожер- твования. Защото по­жер­т­во­ва­ни­ята на Духовната наука, за ко­ито го­во­рих вче­ра по по­вод ево­лю­ци­ята на чо­веш­ка­та душа, са дейс­т­ви­тел­но по­-го­ле­ми от всич­ки онези, ко­ито външ­ни­те опи­ти и наб­лю­де­ния изискват. Би тряб­ва­ло да се мисли, че опитността, из­жи­вя­на от ед­на дру­га наука, по­лу­-

Ако ду­хът на на­ро­да изис­к­ва от днеш­но­то вре­ме кръв и смърт, ду­хът на народа, в но­во­то време, от­к­ри­то по то­зи начин, ще изис­к­ва ед­на но­ва фор­ма на живот. Тя ще изис­к­ва от нас - и то­ва ще бъ­де усе­те­но в бъ­де­ще­то чо­ве­чес­т­во - тези, ко­ито ще тряб­ва да ос­во­бо­дят от сво­ите те­ла мла­ди­те си­ли на ду­ша­та си, за да под­тик­нат на­сър­чи­тел­но но­во­то човечество. Но този, кой­то ще за­па­зи жи­во­та и здра­ве­то ще тряб­ва да усети, че де­те­то на чо­веш­кия ду­хо­вен живот, ро­де­но от рани, кръв и от смърт, има нуж­да от същества, ко­ито се гри­жат за не­го и зна­ят да по­лу­ча­ват по пра­ви­лен на­чин инспирацията, ид­ва­ща от на­род­нос­т­на­та душа. Този пос­лед­ни­ят ня­ма да раз­бе­ре гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на душа, ко­ято ня­ма да раз­бе­ре не­го­вия език. Този език ня­ма да бъ­де то­зи на външ­ния ма­те­ри­ален живот; то­ва ще бъ­де ези­кът на духът. Нека да може, същ­нос­т­та от епохата, ко­ято се раж­да в кръв, ра­ни и в смърт, да срещ­не ед­но човечество, ко­ето чрез мощ­ния раз­ц­вет на чо­веш­ка­та ду­хов­на сила, да се на­ме­ри дос­той­но да развива, ка- к­то подобава, но­вия жи­вот на епо­ха­та та­ка мъ­чи­тел­но за­во­юван в бит- ките!