Невяна Константинова блян за богомилите по пътя към себе си

отлитнали следи.
Бедите не идват ли точно тогава, когато сам изоставиш своите проблеми и своите пътеки и поемеш по чужди пътища и започнеш да отговаряш на чужди въпроси (най-сигурния начин да се отчуждиш от себе си)? А не е ли даден знак още от Питагор, че всеки сам трябва да има своя пътека към Бога? – Питай-горе! Питай-горе! Питай-горе! – и сам знак за отговора с разума си ще съзреш... Но само ти! За твоите си проблеми! В самота! За просветление...
Богомилите са знаели, че Словото е пътят, че този път винаги минава само през Аз-а, душата и ума. Богомилите са знаели, че спасителен бряг и поле за работа на човека е единствената подвластна нему малка вселена, собствената му индивидуалност, и че само посредством малката си вселена човек навлиза истински в голямата Вселена. Кой? Как? Къде? Кога? Защо? – Всеки – индивидуално – навсякъде – винаги – чрез своите усилия и постижения в чистотата, духовността и Светлината, за да помага на Истината и на еволюцията, за да служи на Бога...
В душите на днешните живи българи също трептят богомилски струни – нима не ги усещате в очите на беловласите ни светци и светици? Нима не ги съзирате в неизменното смирение пред злото, в мъдрото духовно извисяване на стотици хиляди най-обикновени жени и мъже по родната ни земя, че и извън нея? Задавате ли си въпроса, колко измежду нас са усетили с вътрешния си взор знаците за посвещение в духовните тайни? Случайност ли са многобройните явления по нашата родна земя? Всеки сам за себе си долавя и тълкува знаците...
Не виждаме ли, че измамното,
повърхностно приетото,
внезапно се руши?
О, вие, трепетни
смирени български души!


Ние ли не знаем, че човекът,
и добро да прави,
често, често пак греши?
О, вие, ласкави
прощаващи души!


Не усещаме ли, че у всекиго
будува светлинка,
която ражда и теши?
О, вие, слънчеви
всевиждащи души!

Благодаря на Бога, че ме насочи към размисъл за една от светлите епохи в българската и световната история. Благодаря му, че разбрах някои неща и открих своя дар и лек срещу злото:

ЗОВ ЗА ОБИЧ
Всичко да ми вземат –
обич пак ще имам,
за една поема
ще намеря рими.
Обич слънцето раздава,
светът е обич!
Само тя спасява
от зло и злоба.
Чистота и Светлина
търся с обич.
Обич все раздавам –
обич... обич...
Едничък дар за лек
срещу злоутробието –
обич, само обич!
София - Самоков - София
март 1994 - юли 1995 година