Държавата като социална колективност от собственици. Система на стопанските връзки

Държавата като вид човешко обединение почива върху качествено нов тип стопански връзки. Тя е социална общност от собственици, организация на гражданското общество.

При държавата кръвните връзки са ограничени до рамките на семейството и общината и са загубили своето определящо значение. Стопанската дейност се развива върху основата на частната собственост, която обуславя съответната система на стопанските връзки и отношения.

Системата на стопанските връзки включва няколко подсистеми. Първата се изгражда от отношенията на собственост спрямо производителните сили. Институционалните елементи на тази подсистема са класите.

Собствениците, икономически свободните членове на гражданското общество са обективно разделени на класи. Класовото деление е икономическа характеристика на гражданското общество. Критерий за класовото деление е предмета на собственост, в рамките на производителните сили като обект на собственост. Производителните сили включват четири елемента: общи условия за производство, ресурси, капитал, работна сила.

Предмет на собственост са един или няколко от тези елементи. Класите са социални групи, които имат еднакъв предмет на собственост. Що се отнася до робите то те не са класа. При тях няма отношение на собственост, те не са собственици на нищо. Те самите са средство за производство и в това си качество са нечия собственост.

Посочените елементи на производителните сили, които са предмет на собственост поотделно не са равностойно по значение. Поради това в хода на историческото развитие на общественото производство те се съчетават по различен начин в зависимост от нуждите и възможностите на производството.

Втората подсистема включва отношенията в процеса на производството. Тук индивидите влизат във връзки и отношения като производители или непроизводители. Системата на производството налага известен коректив върху системата на собственост. Производителите могат да бъдат собственици или несобственици - обстоятелство, което поражда нови връзки и отношения. Например собственикът може да бъде лош производител, а несобственикът отличен производител.

Третата подсистема, която налага своя коректив върху първите две е системата на пазара. Тук индивидите влизат в отношения като собственици на определена стока. Пазарните отношения имат свои закономерности, които не зависят от качествата собственик на производителни сили или производител.

От казаното за характера на стопанската система, почиваща върху икономическата свобода - собствеността следва да се направят два извода. Първо, частната собственост поражда и възпроизвежда нов тип социални връзки и отношения, които излизат напреден план и приемат определяща роля в държавно организираното общество. Второ, в системата на стопанските, а оттук и сред социалните отношения въобще, класовите отношения имат важно но не определящо място. Поради това не може да се приеме становището, че в основата на стопанските отношения и съответно в държавно организираното общество стоят класовите отношения.

Специфичен признак на държавата е това, че нейното съществуване като организирана общност е опосредствано от публичната власт. Държавата е публично-властно организирано човешко обединение. Публичната (държавната) власт е специфично присъщ на държавата регулатор на обществени отношения и връзки. Всяка устойчива човешка общност съществува като организирано цяло от координационни и субординационни връзки.

Властта е средство за постигане на организираността. Социалната власт е средство за постигане на обществената организираност като цел.

Обществената власт е присъща на всяко трайно човешко обединение. В зависимост от характера на човешката общност се опреде.ля и характера на обществената власт, която бива всеобща (всеобхватна) и частна (ограничена). Частна е например властта в семейството, в едно публично тяло (например в обществена организация) и пр. Всеобщата власт е присъща на организираното общество като цяло Това е родовата власт, племенната власт, държавната власт.

Всеобщата социална власт е необходимо условие и средство за организиране на участието на членовете на обществото в производството и възпроизводството на обществения живот, във функционирането на самото общество.

Всеобщата социална власт е обусловена от исторически съществуващите стопански отношения. Съвременната всеобща социална власт е държавната власт.

Държавната власт възниква и съществува за да охранява "общите дела" на организираното в държава човешко обединение. Общите дела са свързани със запазването както на частните интереси, така и на противостоящите им общи интереси.

Индивидът като член на държавно организираното общество е обективно раздвоен. Той сам е носител едновременно на частен и на общ интерес. Частният интерес мотивира дейността му като личност. В това си качество той участва в гражданското общество. Като носител на общи интереси той участва като член на конкретно човешко обединение, на конкретно организирана общност - държава.

Държавната власт възниква като социален регулатор, който да намери и да наложи равновесието между частния и общия интерес. Конкретната форма на равновесие държавната власт обявява за всеобщ интерес и го налага като общозадължителен.

Властта е призната и гарантирана възможност за свободно, независимо вземане на решения, възможност за автономно волеизявление. По своята същност властта е висша форма на свободата.

В обществото съществуват два вида власт. Първият, това е материалната власт. Материалната власт е власт върху вещи. Това е собствеността като икономическа свобода. Тя е юридически определена и гарантирана чрез правото на собственост и другите вещни права. Тази власт се простира не само върху материални вещи, а и върху интелектуални продукти, закрепена чрез правото на интелектуална собственост. Правото на собственост дава юридически израз на материалната власт.

Освен материална, в обществото съществува и втори вид власт - социална. Това е власт върху индивидите и техните общности. Държавната власт е социална власт. Тя е висша форма на социална свобода и държавно организирано общество. Тя е установена и призната възможност за свободно волеизявление, което има общозадължителен характер и е гарантирано с принудителни средства.

Съществуват различни схващания за същността на държавната власт. Според първото схващане (теория), държавната власт е самото социално управление. Поддръжниците на това становище приемат, че

публичната власт е управлението на обществото. В действителност властта не е тъждествена с управлението. Управлението постига съгласуваност между индивидуалните действия и изпълнява общи функции, възникващи от движението на целия обществен организъм, но то предполага съществуването на определена власт. Властта е необходимо условие за всяко управление на хората и техните обединения.

Държавното управление има властнически характер, извършва се от името на държавата. То е реализация на държавната власт. Държавното управление произтича от факта на държавната власт и създава илюзията за тъждество между власт и управление.

Според второто схващане (теория) властта е сила. Поддръжниците на това становище обясняват същността на властта чрез съществуването на едно особено обществено отношение властоотношение. Съдържанието на това властоотношение включва налагане на волята на властващия над подвластния и подчинение на подвластния на волята на властващия Така властта се представя като отношение на господство и подчинение, чиято същност се изразява в принудата, като характеристика на господството. И това становище е неприемливо.

Не всяка власт е принудителна. Властта в семейството, в обществените организации, например няма принудителен характер. Тази власт не се крепи върху принудата и самата тя не е принуда, не е сила.

Принуждението и убеждението са методи за осъществяване на властта. Те са методи и за осъществяване на държавната власт. Принудата (силата) е функционална характеристика на държавната власт. Тя се проявява в и във връзка с осъществяването на държавното управление. В държавно организираното общество само субектите на държавна власт могат да осъществяват принуда. Държавната власт като условие за държавното управление, гарантира неговото осъществяване чрез държавната принуда. Затова, едновременно с отделянето от обществото на апарата за държавно управление, възниква и особен апарат за принуда. В своето единство те образуват държавния апарат, който институционализира държавата.

Възможни са случаи, когато властта почива само върху силата. Историята на човечеството дава много примери за това. Става дума за т.нар. "фактическа власт". Фактическата власт като държавна власт е нелегитимна.

Една държавна власт е легитимна, когато е установена по волята на управляваните и се | упражнява в техен интерес. Очевидно всяка власт, която е извоювана или наложена със сила се противопоставя естествено на посочените две условия. Ето защо, всяка нелегитимна власт е нетрайна и въпрос на време е нейното премахване. Освен това, всяка нелегитимна власт е сама по себе си основание за адекватно гражданско неподчинение. Гражданското неподчинение е израз на отношение на обществото или негови членове спрямо легитимността на властта.

За първи път идеята за гражданско неподчинение е формулирана от средновековния учен-теолог Тома Аквински. Според неговото учение, като позитивно право може да се признаят само онези разпоредби, които съответстват на естествения закон - изисквания произтичащи от физическата и нравствената природа на човека и почиват на идеята за общото благо. В противен случай разпоредбите на властта нямат силата на закон и не са задължителни за спазване. Управление което почива на незаконни (в посочения смисъл) разпоредби Тома Аквински определя като тирания и формулира правото на народа на въстание срещу тиранина.

В най-ново време проблемът за легитимността на държавната власт е застъпен в Международната Харта за правата на човека. Там е посочено, че за . да се избегне тиранията и подтисничеството, както и естествения резултат - борбата срещу тях. е необходимо правата на човека да бъдат установени и гарантирани в законодателството на всяка държава.

Една от проявните форми на контрол върху дейността на държавния апарат е правото на гражданско неподчинение. Ето защо, то не е произвол. По своята същност гражданското неподчинение е осъществяване на политическа свобода, противопоставяне на конкретен акт на държавната власт. То не изключва съдебната зашита срещу нарушенията но и тя не го изключва. Според третото становище (теория), държавната власт по своята същност е воля. Но то също не е приемливо.

Властта почива върху общата воля на гражданите на държавата, която дава израз на съгласието да се учреди държавната власт и съгласието да й се подчиняват. Обаче, сама по себе си властта не е воля.

Субектите на държавната власт изразяват общата воля. Те не действат от свое име, а от името на държавната власт. Чрез техните волеизявления се осъществява държавната власт, без тези техни волеизявления сами по себе си да са държавната власт. Волеизявлението е определено решение, неговото "битие" е в сферата на държавното управление. Волеизявлението разкрива механизма на управлението, като волеви процес, но не и същността на държавната власт.

И така, държавната власт е свързана с управлението, но не е самото управление; има принудителен характер, но не е принуда, има волеви характер, но не е воля.

Властта е призната и гарантирана възможност за свободно, независимо вземане на решения, възможност за автономно волеизявление. По своята същност властта е висша форма на свободата.

В обществото съществуват два вида власт. Първият, това е материалната власт. Материалната власт е власт върху вещи. Това е собствеността като икономическа свобода. Тя е юридически определена и гарантирана чрез правото на собственост и другите вещни права. Тази власт се простира не само върху материални вещи. а и върху интелектуални продукти, закрепена чрез правото на интелектуална собственост. Правото на собственост дава юридически израз на материалната власт.

Освен материална, в обществото съществува , и втори вид власт - социална. Това е власт върху индивидите и техните общности. Държавната власт е социална власт. Тя е висша форма на социална свобода и държавно организирано общество. Тя е установена и призната възможност за свободно волеизявление, което има общозадължителен характер и е гарантирано с принудителни средства.

Като висша форма на социална свобода държавната власт има следните характерни особености:

1) Тя е самостоятелна в рамките на държавата. Самостоятелността се изразява в това. че тя е първична (оригинерна) власт Държавната власт не е дарена от друг,не е прехвърлена (делегирана), тя е самопроизводна. Ето защо тя е самостоятелна и независима от всяка друга социална власт в държавата

2) Тя е върховна власт В границите на държавата не може да съществува друга власт, която да стои над държавната власт. Като върховна, държавната власт е и неограничена. Вътре в държавата тя не може да бъде ограничавана от никоя друга власт. Но основание на своето върховенство, държавната власт е и общозадължителна Всички граждани на държавата, както и всякакви техни общности са длъжни да се подчиняват на държавната власт. Общозадължитеността се гарантира с принудата, която само държавата може да упражнява

3) Тя е неотчуждаема. Държавната власт не може да бъде прехвърлена на друга държава, която да я осъществява. Това би означавано самата държава да бъде унищожена като самостоятелна организация.

4) Тя е една. В една държава не може да има няколко самостоятелни и върховни власти Държавната власт е една. От това произтича и нейното единство, тя е единна, не може да се разделя. Различните субекти на държавната власт са йерархически подчинени. Те са носители на една власт, а не на няколко власти. Концепцията за разделение на властите не противоречи на единния характер на държавната власт.

Разделението на властите, като теория и практика съществува и исторически се проявява в своите два аспекта: технически и политически.

В политически план. въпросът за разделение на властите дава израз на конкретното разпределение на участието на различните политически сито в реализирането на държавната власт. Формулираната от Джон Лок и прецизирана от Шарл Монтескьо идея за разделение на властите има за цел разделянето на политическата власт между формираните се политически сили в навечерието на буржоазните революции. Целта на това разделение на властите търси и постига участието на буржоазията в осъществяване на държавната власт в периода на прехода от старата обществена система (феодализма) към новата - буржоазната. С победата на новите стопански отношения, с укрепването на буржоазното общество буржоазията вече няма с кого да дели политическата власт и концепцията губи политическия си характер На преден план изпъква нейния технически аспект и разделението на властите на практика се превръща в разделение на функциите. Това е разделение на функциите по управлението на държавно организираното общество на законодателна, изпълнителна и съдебна По традиция тези три функции се наричат "власти", докато в действителност властта на държавата си остава единна и неделима.

Състоянието на съществуване на държавна власт с посочената характеристика се нарича суверенитет

Изясняването на суверенитета е свързано с разглеждането на два основни въпроса: за неговите носители и за неговото установяване, за учредяването (формирането) на държавната власт. Въпросът за носителите на суверенитета е свързан с неговото проявление вътре в рамките на държавата и в международен план.

В международното право за носител на суверенитета се признава самата държава Независимо от това как е формирана държавната власт, и кой е нейният фактически носител вътре в държавата, независимо от нейния политически режим, всяка държава има свой суверенитет в международен план. Суверенитетът се признава на всяка държава, независимо дали тя е матка или голяма по площ. население, икономически показатели и т.н.

От гледна точка на международно-правната доктрина суверенитета се определя като "власт, неподчинена на чужда власт". Така разглеждан, той се изразява в независимостта на всяка отделна държава от другите държави. Посочената независимост се"проявява в признатата свобода на действие на държавата в международните отношения. Същевременно гази свобода не е безгранична Ограниченията възникват от факта, че съществуват и други суверенни държави. Затова свободата на действие на всяка държава следва да се осъществява с оглед суверенитета на другите държави. В лицето на ООН съществува световна институция, която следи за ненарушение на суверенитета на държавите В нейните рамки действа "Съвета за сигурност", който работи за предотвратяване на възможни международни конфликти. В неговите прерогативи влиза и правото да взема решения за употреба на сила срещу нарушаването на суверенитета на една държава от друга или други държави.

Разглеждането на суверенитета във вътрешнодържавен план разкрива по-дълбоката му същност, чрез очертаване на неговия носител и на неговия субект.

Суверенитета в международното право не може да се пренесе механично във вътрешнодържавен аспект. Така, ако приемем, че суверенитетът е характеристика на държавната власт, то не може да отграничим неговия носител. Носител на характеристиката в случая е самата власт.

Ако приемем, че суверенитетът е самата власт то тогава двете понятия са тъждествени и също не може да преминем към самостоятелен теоретичен анализ.

Разкриването на същността на суверенитета вътре в държавата е възможно ако го разглеждаме като състояние на власт. Само в този случай може да определим неговия носител този. който е установил това състояние и неговия субект този, който осъществява властта.

Гражданското общество е общност на собственици, която може да съществува единствено като организирана в държава. Държавата възниква като необходима организация на тази общност, след като собствениците учредят държавната власт и формират държавния апарат.

В държавата носител на суверенитета става гражданското общество, възникнало като общност от относително свободни хора Те са носители на суверенитета, те учредяват държавната власт, защото без нея не могат да съществуват като свободни индивиди.

От Русо насам се приема, че носител на суверенитета е народът Утвърждава се схващането за народния суверенитет, смята се, че суверен е народът.

Народният суверенитет не противоречи на държавния суверенитет. Държавата е носител на суверенитет, тя е суверенна по отношение на другите държави. Вътре в самата държава суверенитетът принадлежи на народа. Това е така. защото наличието на държавна власт с посочените характеристики възниква по волята на народа. Той е нейният носител (суверен) и това обуславя както върховенството на държавната власт, така и другите й качества. Поради това, определянето на държавният суверенитет като върховенство вътре в рамките на страната е неправилно. Това вътрешно върховенство принадлежи на народа, а не на държавния апарат; то е израз на народният суверенитет, а не на могъществото на държавните органи.

Народният суверенитет е установено по волята на народа съществуване на държавна власт Учредяването на държавна власт е акт на реализиране на народния суверенитет Поради това. не може да съществува народен суверенитет извън държавата. Той се проявява в рамките на държавата. Няма ли държава, не може да има и народен суверенитет.

"Народ" е преди всичко етническо понятие. Употребата му в правно-политически смисъл папата някои ограничения.

В юридически аспект в народа се включва само онази част от етническата общност, която се намира в правна връзка с държавата, т.е. само българските граждани. С признаването от нашето законодателство на двойното гражданство, в кръга на българския народ (в разглеждания аспект) се включват и живеещите в чужбина български граждани, които имат и друго гражданство

В политически аспект, народът като суверен обхваща само онази част от българските граждани, които имат право да учредяват и формират държавната власт. Това е кръгът на лицата, признати от закона за волеимащи. Този кръг може да бъде ограничен според различни критерии и по различен начин. В момента, според действащото българско законодателство (чл. 2. ат. 2 от Закона за избиране на народни представители, общински съветници и кметове - 1991 г.) се прилагат три критерия за ограничаване:

1) възраст - лицата, български граждани под IX години не участват във формирането на държавната власт;

2)психическо състояние - за волеимащи се признават само лицата с нормално психично здраве;

3)съдебен статус - извън кръга на волеимащите остават и лицата осъдени за престъпления, които изтърпяват наказание "лишаване от свобода''(ефективно).

Исторически са съществували и други критерии ; за ограничаване: ценз образователен и имуществен; пол - дори според Търновската Конституция жените нямат право да участват във формирането на държавната власт. политическа принадлежност.

Като носители на суверенитета участниците в гражданското общество същевременно получават възможност и да формират субекта на държавната власт, който я реализира от името на цялото организирано в държава общество

Субектът на държавната власт е група от хора, които осъществяват държавната власт, които управляват държавата. Тази група е организирана в държавни органи и институции: съществува и действа като държавен апарат.Суверенът, носителят на държавната власт формира, определя субекта на държавната власт, но не съвпада с него. Основните различия между суверен и субект на държавната власт се изразяват в следното:

1)субектът действа от името на суверена; 2)субектът не може да се разпорежда с държавната власт - не може да я учредява, не може да я прехвърля, не може да я прекратява. Това са прерогативи само на суверена.

Изложената концепция за разграничение на суверена и субекта на държавната власт почива върху съвременната политико-правна реалност. В исторически план тези две фигури често са бито сливани в ръцете на една политическа сила.

В съвременната държава учредяването на държавната власт като проявление на народния суверенитет се предполага като факт На практика, чрез избори суверенът определя само субекта на държавната власт. От този факт се презумира, че е осъществено едно първично волеизявление, чрез което се учредява държавната власт. На тази основа суверенът (народът) предава вече учредената държавна власт в ръцете на избраниците Това предаване е израз на едно последващо волеизявление, чрез което се определя субекта на държавната власт. този. който да я осъществява. В гази връзка се поражда и проблема за отказ от суверенитет Не всеки отказ да се участва в определяне на субекта на държавната власт отказ да се участва в избори за органи на централната държавна власт (Парламент, Президент), е отказ от суверенитет. Отказът от суверенитет означава, че даден народ иска да сформира свой собствен национален суверенитет. Това означава, че този народ се разграничава по национален признак от целия държавно организиран наред. Примери за това са разпадането на СССР и на Югославия.

Несъвпадането на субекта на държавната власт с нейния носител - суверена определя политическия характер на държавната власт.

Държавната власт е висша форма на свобода в държавно организираното общество. В несвободното родово (племенно) общество от общата социална власт не може да се ползва самостоятелно никой. Едва в гражданското общество организирано в държава, публичната власт става условие и гаранция за всички други свободи. Обективното обособяване на индивидите в гражданското общество позволява държавната власт да получи самостоятелна ценност; тя сама вече става потребност. Нейната ценност произтича от качеството й на условие за управление в интерес, както на пялото общество, така и на отделна негова част.

В родовия строй обществената власт и тези, които я осъществяват се ръководят единствено от интересите на цялото общество. В държавата субектът, който осъществява държавната власт получава самостоятелност по отношение на суверена, който е неин носител. Поради това, в държавата кръгът от индивиди, които осъществяват (упражнява) държавната власт изразяват и защитават чрез нея определени "частни" интереси. Така държавната власт се откъсва от обществото като цяло. престава да бъде общообществена власт превръща се в политическа власт.

Държавната власт е политическа обществена власт. Политическият характер на държавната власт прави възможно обвързването, подчиняването на субекта само на част от обществото, само на част от носителя на властта Същевременно политическият характер на държавната власт създава възможност за смяна на субекта, за преминаване на управлението от едни ръце в други. Това поражда политическата борба, борбата за завладяване на държавния апарат, борбата за пряко и самостоятелно осъществяване на държавната власт.

С признаването на народния суверенитет, всички групи и слоеве в обществото, в качеството си на равноправни негови съносители. получават гарантиран достъп до осъществяването на държавната власт Поради това. в съвременната държава политическата борба се разширява.

В заключение може да определим държавата като социална общност, организирана чрез публичната политическа власт.