Държавата като правно организирана социална общност

Държавата е форма на организация на обществото, почиваща в/у правото.

Организираността и редът са присъщи на целия социален живот Те се постигат с помощта на нормативното регулиране на обществените отношения, на поведението на хората и на организацията на обществената власт.

Нормативността е неотделима от социалната дейност на хората, от тяхното обществено битие. Нормата не е пешо. стоящо извън обществените отношения, над тях. Тя е органично вплетена в дейността на човешките индивиди и изразява най-типичните и устойчиви обществени връзки и отношения.

Нормативността е форма на взаимодействие между хората, възникнало емпирически върху основата на определена система на производство и придобило относителна стабилност и трайност. Обективната нормативност на обществените явления, която се е формирала в процеса на социалната дейност на хората е израз на потребността на социалната система от саморегулиране.

Обективната нормативност се изразява в система от обективи социални норми, които се възприемат като първични еталон на социално поведение. Обективните социални норми са повтарящи се устойчиви връзки, възникващи в процеса на социалната дейност между хората по повод създаването и обмена на материални и духовни блага

Необходимостта от нормотворчеството като способ за създаване на идеологически системи от норми, изразяващи обективно сложилите се обществени отношения и връзки се определя от потребността на обществото от управление на социалните процеси и в крайна сметка, от управление на дейността на хората. Управлението предполага организираност, стабилност и целенасоченост на регулирането на обществените процеси, което да съответства на обективните закономерности на общественото развитие.

От момента на своето възникване, човешкото общество се подчинява на определено управление и се формира първата система от идеални социални норми. Първоначално формираните социални норми имат синкретичен характер Те се определят като мононорми С развитието на човешкото общество и увеличаването на формите на взаимодействие между хората, мононормите се разчленяват и се обособяват религиозни, ритуални (култови), морални, битови и пр. норми. С възникването на държавата като исторически обусловена форма на организация на обществото, се появява и нов вид нормативен социален регулатор, нова система от социални норми -правото

Правото е система от общозадължителни норми, санкционирани от държавата и поради това гарантирани с държавната принуда, които регулират обществените отношения.

Правото е социален феномен, който както и държавата е обективно необходим и закономерно присъщ на гражданското общество, на обществото изградено от свободни хора. Правото съществува като фундаментален регулатор на обществените отношения и връзки В това си качество то представлява мяра на свобода, мяра на гарантирано и свободно участие в обществения живот.

Като социален инструмент, чрез който се регулират обществени отношения и процеси, правото има нормативно битие. То съществува реално под формата на правни норми.

Правната норма, както и всяка социална норма включва две съдържателни страни - съществуваща и дължима. Съществуващото предполага задължително познание за обективните отношения и връзки, които подлежат на правно уреждане.

нормиране Структурата на дължимото включва ред от права и задължения, без които е невъзможно социалното действие на ценностните регулатори. Дължимото не е само императив, заповед. То изискване за определено поведение, изискване -> определен ред в отношенията, който субектите на социалното общуване трябва да спазват. Дължимото, когато е съвършено формулирано рефлексия на необходимо съществуващото.

Правото е обективно необходим фактор за съществуването на държавата Без хомогенна I относително хармонична вътрешна организираност държавата не може да съществува. Правото е това средство, чрез което обществените процеси се регулират по общозадължителен начин, така че държавата като социална общност да съществува и да действа. Поради това правото е елемент на държавата.

Държавната власт и правото са свързани и взаимно обусловени в държавата.

Правото дава организационен израз на държавната власт и на нейното реализиране. ВИ съвременните държави учредяването на държавната власт става по начин определен от правото. Също чрез правото се институционализира държавната власт в лицето на държавния апарат. Освен това, самото осъществяване на държавната власт и управление става в ф ага шит е на правото и чрез правото. Цялостното управление на обществените процеси, както и необходимото използване на принудата става пак посредством правото.

Специфична особеност на самото право е неговата връзка с държавната власт. Тя се проявява в неговото институционализиране. Правото съществува като особено институционално образование. Институциона.лността се свързва традиционно с властни актове на законодателя. Законът е съвременната, цивилизованата форма на институционализиране на правото. Историята на правото свидетелства, че са използвани и се използват и други форми за неговото институционализиране, например обичая, съдебния прецедент Когато държавната власт ги приеме (санкционира) те стават юридически източници на правото и форми на неговото институционализиране.

Чрез институционализирането на правото държавната власт му придава официална сила. Правните норми стават общозадължителни за всички членове на държавно организираното общество. Тяхната общозадължителност се гарантира със средствата на държавната принуда

От по соченото следва извода, ч е връзката между държавната власт и правото е двустранна.

Държавата обуславя съществуването на правото, но тя като социално явление не твори, не създава правото. В най-добрия случай може да се твърди, че институциите на държавната власт (най-вече законодателният орган) създават правото. Но гази концепция е погрешна.

В обществото възникват реални трайни обществени отношения, които съществуват като обективни норми Задачата на законодателя е да открие тези обективни норми, да им даде оценка -положителна или отрицателна и на основата на така дадената оценка да формулира правните норми. В този смисъл К. Маркс посочва, че законодателят не трябва да изобретява законите, а само да ги формулира. Ето защо, в едно съвременно държавно организирано общество, нито държавата, нито законодателят създават правото Неговият действителен творец са обективно възникващите и саморазвиващи се обществени отношения, обусловени от степента на развитие на самото общество.

От казаното дотук следва изводът, че държавата, респективно законодателната институция не създава, не твори правото. Тя само го институционализира. въвежда го в закон, в нормативен юридически акт.

Държавата е исторически обусловена политико-правна социална общност, политико-правна форма на организация на обществото.

Белезите, които разкриват спецификата на държавата като явление от обективната реалност са нейният социален характер, нейният публично-властен (политически) характер и нейният юридически характер. В своето единство посочените белези разкриват същността на държавата. Игнорирането на един или друг от тях води до ограничено, непълно познание за нейната същност. Същевременно признаците на държавата не са равностойни по значение

В основата на държавата стои социалната общност. Социалният характер на държавата е всеобхватен. Държавата не е идентична с обществото въобще Обществото се простира извън националните граници на която и да е отделна държава. Но съвременният обществен живот протича в рамките на държавата "Социалното" характеризира държавата във всички аспекти и във всички нейни проявления.

Правото е траен и устойчив признак на държавата, но юридическият й характер не е всеобхватен. От една страна, не всички обществени отношения се уреждат от правото. От друга, не всички индивиди в една държава са равнопоставени правни субекти Поради това държавно организираното общество, от гледна точка на своята юридическа характеристика се дели на две сфери: правнорегулирана и правнонерегулирана Определяща е правнорегулираната сфера.

Политическата власт е важен основен признак на държавата, но дори и в тоталитарното общество политическият характер на държавата не е всеобхватен От гледна точка на политическата си характеристика държавата също се дели на две сфери: политическа общност (политическа организация) и неполитическа общност (гражданско общество). Определяща роля има гражданското общество Тези две сфери съществуват обособено и в известен смисъл си противостоят. От своя страна те са относително пълно регулирани от правото и в юридически аспект се представят като частно-правен съюз и публично-правна общност.

Държавата е вид организирано човешко общество и нейното възникване и развитие е подчинено на обществените закономерности, на законите на движение на обществото.

Системата на производство определя пряко социалната сфера и чрез нея косвено политическата и духовната сфери Ето защо, държавата като социално явление е последица от системата на производство и от съответстващата, обусловена от него социална структура на обществото.

Причина за възникването на държавата е развитието на първобитната система на производство. Тази промяна поражда нова социална структура и нова организираща - политико-правна форма на обществото - държавата.

Първобитната система на производство почива върху използване на работиш а сила на всеки член на общността. Тя е основният и дълго време единственият елемент на производителните сили. Използваните оръдия на труда, както и работната сила са в общо владение. Стопанските отношения имат обществен характер и гарантират равенство в разпределението и потреблението. Социалната структура е относително еднородна -семейства и родове. Като социален регулатор действат общопризнатите и общозадължителни мононорми.

Характерна особеност на мононормите е, че те не позволяват преимущества за отделни членове на рода. Идеализирането на това равенство не отчита факта на поглъщането на индивида от общността, на почти пълното отсъствие на свобода у този индивид. Той е изцяло неосвободен и зависим от общността По същесгво той е вътрешно, в рода поробен.

Социалната власт е потестарна власт. Тя се формира от цялата общност и има неполитически характер. Управлението на обществото като дейност е слято с дейността по непосредственото материално производство.

Установяването на постоянно владение върху определени територии и тяхното трайно използване като производствен ресурс, дава тласък на усъвършенстването на оръдията на труда. Тези нови условия пораждат разделението на производствения труд и в последна сметка появата на частната собственост върху производителните сили.

Общественото разделение на труда в границите на родовото общество протича на няколко стъпала: земеделие - скотовъдство; земеделие - занаятчийство; занаятчийство - търговия. Разделението на труда обвързва работната сила на индивида с определен ресурс и определени оръдия на труда, и го превръща в отделен производител.

Неравномерният характер на производството позволява отделният производител да получи специфично, свое място в общественото производство на рода като цяло и в неговата социална структура. Постепенно отделният производител става самостоятелен производител, става собственик на производителните сили и на произведения продукт. Така, той получава своята свобода по отношение на общността, а самата тя се превръща в качествено нова социална общност. Тя става общност от икономически свободни хора общност от собственици. Родовата общност преминава в гражданско общество.

Гражданското общество е качествено нова форма на човешкото общество. То носи качествената промяна на човека в него То е израз на еманципацията на индивида като личност, която се състои в неговата свобода и възможност за задоволяване на свои нови и разностранни потребности. Гражданското общество слага край на еднородната социална структура на първобитното общество. То "дава живот" на разнообразни обществени трупи с различни икономически, политически и духовни интереси и цели.

Новото общество от свободни хора изисква и качествено нов социален регулатор. Необходими са нов вид норми, които да определят свободата на личността. Този нов социален регулатор е правото, именно правото като мяра на свободата на личността. Несвободният член на рода не се нуждае от право, там всички са равни в своята несвобода. Свободният член на гражданското общество не може без правото. Правото е обективно необходима, обусловена от степента на развитие на обществото мяра на свобода която отчита неравенството между свободните индивиди

В социалните норми, присъщи на родовия строй отсъства диференциацията на права и задължения. Действащите там норми се възприемат като правила, включващи едновременно и права и задължения еднакви за всички. С появата на собствеността се появявай правото като система от различни права и различни задължения.

Времето на установяването на първите правни норми се характеризира с въвеждането на особено жестоки санкции. Те са насочени срещу посегателството върху собствеността, която е първият обект на правно уреждане и защита. При това тези санкции са значително по-тежки отколкото в периода на вече напълно изграденото държавно общество. Тази жестокост изразява стремежа не само да се защити собствеността, но и да се определят социалните позиции на членовете на обществото, в зависимост от тяхното отношение към собствеността. Жестокостта е израз на стремежа "да се приучат" индивидите към новите порядки на обществените връзки, присъщи на обществото съставено от собственици. В този смисъл насилието става "акушерка" на новото общество.

С формирането на гражданското общество възниква и необходимостта от една нова обществена власт, която да защитава собствеността На гражданското общество са необходими нови форми на управление, които да гарантират новата степен на обществено развитие, свободното развитие на собствениците.

Системата на частните интереси изграждана върху стопанските отношения изисква съответна система за запазване на общите интереси на гражданското общество. Необходимостта от защита на собствеността вътре и вън от общността и от механизъм за разпределение на благата поражда появата на постоянна публична власт. Става наложително създаването на институции за управление на организираната в държава общност, която да гарантира общите интереси и съхрани гражданското общество Формират се институциите на публичната власт - държавния апарат.

Пьрвоначално публичната власт се осъществява от старите родови институции, които постепенно се трансформират в държавни институции. Този процес протича по няколко линии. Първо, дейността по управление на обществото се трансформира от временна в постоянна. Това води до отделяне на умствения труд (управленския) от физическия (производителния) труд. При тези условия, управлението на общите дела и защитата на общите интереси се предоставя като сфера на действие на умствения труд. Постепенно управлението на обществото се отделя в самостоятелна функция и става обект на професионална дейност. Появява се апарат от чиновници - държавни служители.

Второ, отделянето на управленския труд от производителния .ликвидира колективния характер на управлението. Защитата на благата и тяхното разпределение се осъществява вече не общо, а само от една част от обществото - държавния апарат. Така управлението получава "частен", политически характер.

Към обективното социално-икономическо регулиране на обществените процеси се прибавя и държавно-политическото. Публичната власт се превръща й политическа власт: общественото управление става държавно управление.

Трето, политическата власт не може да се крепи само върху авторитета на управляващите, а е необходима и силата - санкцията принудата. Ето защо, държавата като институция възниква винаги съпроводена с определен апарат за зашита - армия, полиция, съд и други.

Четвърто, за издръжката на непроизводствените слоеве, заети с управлението и защитата се въвеждат данъците

Задачата на държавната власт да съхрани и зашити гражданското общество се постига чрез утвърждаване на новия вид социален регулатор - правото. Необходимостта от правото възниква обективно от качествено новите обществени отношения в гражданското общество, но като мяра на свобода то се институционализира от държавната власт и се гарантира с държавна принуда. Ето защо правото има икономическа природа и политическа форма. Това са неговите две неотменими основни социални характеристики.


Възникване на държавата. Политически сили, политическа власт.

Политическият характер на държавната власт, възможността чрез не яда се обслужват "частни" интереси, поражда борбата за нейното овладяване. Тази борба започва успоредно с процеса на възникване на държавата. Формират се политическите сили, които се стремят да наложат своето политическо господство.

В древността, когато се слага началото на държавнообразувателните процеси се формират три политически сили, които водят политическа борба помежду си Това са свободните членове на селската община - общинниците, родовата аристокрация и новата аристокрация на богатствата, плутокрацията, включваща забогатели членове на рода, които не принадлежат към родовата аристокрация.

От анализа на историческите данни проличава, че съществуват две линии на политическа борба между тези сили. Първата политическа линия се отстоява от свободните общинници. Те се обявяват за запазване на родовото общество, за връщане назад към неговата социална структура и организация. Дори когато признават частната собственост, те искат да я "оковат" в рамките на старите родови отношения и връзки. По своята същност това е консервативна политическа тенденция. Тя противоречи на хода на обществения прогрес и естествено търпи повсеместен неуспех.

Втората политическа .чиния, е .чиния на борба между родовата аристокрация и плутокрацията за участие в политическата власт, за заемане на водещи позиции във формиращата се държава. В зависимосг от изхода на тази борба, исторически са познати два пътя на формиране на политическата публична власт, два пътя на формиране на държавата. Единият е, когато родовата аристокрация овладее държавната власт. Това е пътят, по който възникват държавите в Древния Изток. По съшия път през Средновековието възниква и българската държава. Вторият път на възникване на държаватае гръко-римският. В Древна Гърция и Рим държавната власт се овладява от новата аристокрация на богатствата.
Исторически типове държави.

Изучаването на процеса на развитие на държавата изисква да се обобщят всички известни исторически данни. Изследователят се изправя пред огромното многообразие на конкретни проявления на държавата между които трябва да открие и формулира действителните закономерности. Наложителна става класификацията на изворовите данни, чрез която да се изработи научен критерий за обединяване в определена система на многообразните проявления, сред които да се отдели общото от специфичното, закономерното от случайното в историческото развитие на държавата. Разрешаването на проблема се постига чрез типизиране на държавата, чрез въвеждане на научната категория тип държава.

Марксистко-ленинската теория прави типизация на държавата чрез категорията обществено-икономическа формация, която служи за типизация на обществото. Приема се че има четири типа класово общество -робовладелско. феодално. буржоазно и социалистическо, а оттук н четири типа държави, съответстващи на топовете общество. Според нас типизацията на обществото върху основата на класите има частичен, а не общ характер. Поради това типизацията не може да се приеме за задоволителна.

Като научен коректив на посочената типизация на обществото и съответно на държавата, теоретиците на марксизма въвеждат експлоататорския характер на обществото и говорят за експлоататорски типове държава робовладелска, феодално и буржоазна и неексплоататорски тип държава -социалистическата. В действителност, както се вижда, при социализма също съществува експлоатация, макар и в друга форма, така че гази типизация е необекгивна, ненаучна.

В немарксисткото държавознание се използват различни критерии за типизация на държавата. Според Г Йелинек, типизацията на държавата почива върху конкретна форма на осъществяване на държавната власт (древноизточен тип, гръцки, римски, средновековен и съвременен). Според Х. Келзен, типизацията почива върху двете форми на държавно управление - демокрация и автокрация. Р. Арон типизира държаватав зависимост от политическия плурализъм и обособява два типа -държава при многопартийна система и държава при еднопартийна система.

Типизацията на държавата има своята обективна основа в типизацията на гражданското общество Гражданското общество е онази сфера на социална дейност, която фокусира степента на социално-икономическо развитие на обществото и пряко обуславя държавата. Историческото развитие на държавата има за своя база историческите степени на развитие на гражданското общество. Различните стопански системи обуславят различния характер на гражданското общество, а оттук и на държавната власт и на правото.

Съвкупността от общите белези на гражданското

общество, съществуващо на основата на определена стопанска система дава типа гражданско общество

Белезите присъщи на всички държави съществуващи върху един и същи тип пзажданско общество очертават

типа държава. Съществуват два типа гражданско общество -несвободно (политическо) и свободно. На тази основа съществуват и два типа държава добуржоазна, като форма на несвободното гражданско общество и буржоазна - форма на свободното гражданско общество.

В раниците на добуржоазния тип държава може да се разграничат следните исторически разновидности:

държава на древностга и държава на средновековието. Особена разновидност на добуржоазния тип държава е

т.нар. "социалистическа" държава.. Днес се говори за индустриално и постиндустриално общество, което носи и нова характеристика на буржоазния тип държава Тепърва ни предстои неговото научно изследване.
Характеристика на социалистическия модел на държавата.

Социализмът може да бъде разбран правилно единствено като тенденция в развитието на съвременната цивилизация. Социализацията на обществото почива върху усъвършенстване на производствените фактори (природни, материални, трудови и предприемачески ресурси) и се изразява в създаване на услови за все по-пълно задоволяване на потребностите и интересите на всяка личност.

Посоченото разбиране изключва като абсурдна е идеята да се установи социализъм в една отделна страна. Това е така, защото развитието на производствените фактори и усъвършенстването на икономическите отношения - производство, разпределение, размяна, е световен процес. Всеки опит да се постигне обратното безусловно спира развитието на самото общество. Затова, социализмът е невъзможен не само в една отделна страна, но и в група страни. Като тенденция на световния прогрес социализацията навлиза първо в най-развитите в стопанско (индустриално) отношение страни и е възможна в световен мащаб. Основни характерни черти на комунистическия модел на държавния социализъм. Определящият белег на държавния социализъм е установяването на пълна държавна собственост върху производствените фактори, а оттук и пълен, тотален контрол на държавата върху стопанските отношения.

След завземането на политическата власт, у нас, както и в другите комунистически страни се преминава към одържавяване на основните факт ори на производство - ресурси и капитал. Това става по пътя на национализацията.

Характеристиката на социализацията като прогресивен световен процес е в обобществяването на производството, а не в неговото одържавяване. А това съвсем не е едно и също. Самият К. Маркс, за разлика от своите последователи, не отъждествява, а разграничава "правителствените" предприятия от "обществените". Обобществяването на собствеността се изразява в това, все повече членове на обществото (докато станат всичките) да се превръщат в собственици, т.е. да се слеят със собствеността.

Процесът на обобществяване на средствата за производство, тяхното преминаване в непосредствена обществена собственост е възможно като обективен резултат от високото развитие на индустриалното капиталистическо производство. Следователно обобществяването е обективен икономически обусловен процес, а не политически акт на държавата.

Държавната собственост води до пълно отчуждаване на всички производители от собствеността. Държавата в лицето на своя изпълнителен апарат става единствен собственик върху производствените фактори. В резултат на монополизирането на собствеността тя съсредоточава в свои ръце разпределението на благата, дирижира и размяната.

Държавният монопол върху собствеността довежда до свръхцентрализъм в икономиката, а оттук и в другите сфери на обществения живот. Изгражда се командна икономика, където държавата приема всички решения относно производството.

Друга характерна черта на държавния социализъм е идеологизирането на икономическите отношения.

С акта на отнемане на собствеността, държавата ликвидира реалния естествен стимул движещ производството. Потребностите и интересите на труженика като движещ мотив в сферата на производството по необходимост се подменят с идеологически фактори. Икономиката се превръща в материализирана идеология; интересите като стимул в труда се заменят с идейни лозунги. Трудът се провъзгласява за дело на чест, слава, доблест, достойнство и др.

Монополът на държавата върху собствеността изключва възможността за пазарни отношения. Икономическите показатели за развитието на стопанството се приемат на партийни конгреси, а изпълнението им става политико-идеологическа задача.

Идеологизирането на производствените отношения се разпростира и върху разпределителните отношения. Откъсването на производителя от собствеността игнорира действието на принципа за заплащане според труда. Заплащането се извършва според норми и тарифи определени "от горе". От друга страна, не личният принос, а мястото в държавната йерархия определя по-голямото възнаграждение, по-големият дял от произведения продукт.

Друга характерна черта на държавния социализъм е отчуждаването на работника от труда. Одържавяването на собствеността води до отчуждаване на индивида от производствения процес и неговите резултати. На практика производителят остава изключен от отношенията на собственост, отнета е икономическата им свобода, която единствено би могла да ги превърне в асоциирани производители.

Характерна черта на държавния социализъм е експлоатацията.

В резултат на пролетарската революция се унищожава една форма на експлоатация - тази на човек от човека. Но експлоатацията почива върху монопола на собствеността, върху отношението собственик-несобственик. Огромният непроизводствен бюрократичен апарат, неефективните производства и обществените фондове, които трябва да гарантират социалния минимум пораждат експлоатация върху ефективните звена в производството и техните колективи. В условията на държавния социализъм особено "процъфтява" държавната експлоатация. Фактическият разпоредител със средствата за производство и произведените блага е управляващият слой - откъснатият и стоящ над производителите партийно-държавен управленски апарат. Държавният апарат се обособява като една квазикласа, която без да е собственик се разпорежда със собствеността.

Намесата на държавния апарат във всички области на живот на обществото го превръща в несвободно, в тоталитарно общество. Тоталитарното гражданско общество е неизбежна последица от установената командна икономика при държавния социализъм.

На свой ред, централизацията на икономическата власт обуславя срастването на партийно-политическия с държавно-стопанския апарат. Теоретична основа на това срастване почива върху идеята, че политическата власт е класова власт - на работническата класа. При това тя може да се осъществява единствено от комунистическата партия.

Посочената централизация се оказва пагубна най-малко в следните две насоки. .

От една страна, управлението на комунистическата партия се оказва монополно поради това безконтролно. Ръководната й роля , декретирана (декрет - правителствена разпоредба със сила на закон), но не е юридически регулирана Комунистическата партия се оказва управляваща и при това безотговорна спрямо обществото. Чрез правото са установени функциите на компетентността на държавните органи, но няма юридически нормативен акт, в който да е установена компетентността и отговорността на партийните органи спрямо държавата.

От друга страна, властта на комунистическата партия се съсредоточава реално в кръга на нейния ръководен елит. А тъй като неговата дейност в държавата не е правно установена, а следователно не е правно ограничена, то политическата власт се оформя като авторитарна власт на лидерите на комунистическата партия.

Управленските методи, с които си служи партийно-държавният апарат препятстват законосъобразното протичане на правното регулиране на обществените процеси. Налага се субективизмът в регулирането на обществените отношения и връзки. Правото се омаловажава като система от еднакви за всички норми, а с въвеждането на различни привилегии то престава да бъде и равна мяра. С утвърждаването на авторитарната власт, когато част от партийния елит се поставя над законите, правото изгубва и всеобхватния си характер. Ето защо, въпреки съществуването на право, комунистическото общество остава неправово общество. Нива на проявление на държавата Държавата е социално явление. На всяка социална общност са присъщи няколко нива на съществуване, които се проявяват по различен начин в конкретната даденост. Тези нива са три: субстанционално, атрибутивно и институционално.

Субстанционалното ниво на социалната общност, нейната субстанция са хората. На това ниво тя съществува като съвкупност от взаимообвързани и взаимодействащи си индивиди, членове на едно цяло.

Атрибутивното ниво. атрибута на обществената материя са междуличностните и междугруповите отношения, породени в резултат от взаимодействията на хората. На това ниво социалната общност представлява система от обществени отношения и връзки между нейните членове.

Институционалното ниво на социалната общност, нейните институции са система от учреждения, които опосредстват социалната дейност на индивидите. На институционално ниво социалната общност съществува чрез своите институции.

Идеята, че държавата се проявява едновременно в различните нива на обществото е формулирана за първи път от съветския теоретик на държавата Л. Мамут.

Теоретичното значение на посочената концепция е изключително голямо. Тя показва ограничения, догматизиран характер на социалистическото държавознание, което свежда всички проблеми на държавата до нейното проявление като институция. Практическата роля на тази концепция обаче остава слаба. У нас единствено Н. Неновски се опитва да я приложи. Въпреки че представлява значим научен принос в съвременната теория на държавата, концепцията на Мамут има един сериозен недостатък - нейната суперполитизация. Последната се изразява в това. че авторът й игнорира социалната същност на държавата и изхожда единствено от нейната политическа характеристика. Така, според Мамут, държавата на субстанционално ниво е публично-правна общност, равнозначно на политическата общност. На атрибутивно ниво той разглежда държавата само като система от политически отношения, а на институционално - като класово-политически апарат за принуда.

Аспектът, в който се изследват трите нива на съществуване на съществуване на държавата от Мамут и неговите последователи, не позволява да се постигне необходимата пълнота в изучаването на проблема. Политическата характеристика, нито е единствена, нито изчерпателна характеристика на същността на държавата. Политическата характеристика на държавата е производна от нейната социална същност, а не обратното. В основата на общественото явление стои неговата социална същност, определяща е неговата характеристика на социална общност.

Общество въобще не съществува. Обществото винаги е организирано в конкретна форма. Държавата е формата на съвременните общества. Формата не е извън явлението, тя е негова организация. Организация на неговото съдържание. Така, българското общество е социалното съдържание на българската държава. Откъсването и противопоставянето на държавата и обществото е относително, а не абсолютно. Това откъсване в социален план е мнимо, а не реално.

Отделянето и противопоставянето на съдържанието и формата, на обществото и държавата, води до логически абсурди Така. според разглежданата концепция, държавата на субстанционално ниво включва индивидите като членове на публично-правен съюз, т.е. само индивидите като членове на политическата общност. В такъв случай, лицата, които не участват в политическата общност са само членове на обществото, но остават извън I държавата. Очевидно да се твърди това е абсурдно. Индивидът и като личност и като гражданин е член на една общност - държавата. Посочената конструкция - член на обществото, а не член на държавата е възможна само за лицата без гражданство.

Също към абсурд води и твърдението, че държавата на атрибутивно ниво се свежда само до политическите отношения. В такъв случай следва да се приеме, че икономическите, социалните и духовните отношения съществуват и се развиват извън държавата. Това не отговаря на реалността. Като организираща форма на обществото, държавата обхваща всички обществени отношения.

Реалното единство между съдържание и форма, между общество и държава изисква да се излезе извън тясно политическия аспект на проблема за различните нива на съществуване на държавата. Този въпрос може да бъде изяснен единствено върху основата на социалната същност на държавата.

Посочените три нива на съществуване са присъщи на държавната, както и на всяка социална общност. Отделната социална общност се характеризира чрез общото, особено и единичното в своето конкретно проявление на всяко ниво.