12 правила за живота

44 известна промяна, но като цяло нещата се запазват. Точно по тази причина крилата на прилепите, ръцете на хората и перките при китовете показват изумително сходство по своята костна структура. Еднакъв е дори броят на костите им. Еволюцията много отдавна е положила крайъгълните камъни на базовата физиология.
Днес еволюцията в голяма степен се проявява в отклоненията и естествения подбор. Сред многото причини за възникването на тези отклонения са „разбъркването“ на гените (казано по-просто) и произволните мутации. На това се дължат и различията между индивидите от един и същ вид. Така природата постепенно избира и развива едни особености пред други. Тази теория действително дава обяснение на постоянното изменение на живите организми през различните епохи от развитието на Земята.
Въпреки това на повърхността се промъква един въпрос: каква точно е
„естествената“ страна на „естествения подбор“? Каква всъщност е „околната среда“, в която животните трябва да се адаптират? Ние се осланяме на много и различни предположения за природата, за околната среда, и това има своите последствия. „Причината за човешките беди – казва Марк Твен – не е в това, което не знаем, а в това, за което сме сигурни, че не е така.“
Първо, като казваме „природа“, обикновено си представяме някакъв пейзаж – нещо статично. Само че природата изобщо не е статична, не и в прекия смисъл на думата. Тя е едновременно статична и динамична.
Природата – естествената среда, която прави подбор – непрекъснато се трансформира. Тази нейна същност е уловена много точно от даоистките символи Ин и Ян. Според даоистите битието – реалността сама по себе си – се гради на два противоположни принципа, които често се определят като женствен и мъжествен, или още по-точно – като женски и мъжки. По- правилно би било обаче да схващаме Ин и Ян като хаос и ред. Даоисткият символ представлява окръжност, описана около две еднакви рибки, захапали взаимно опашките си. Черната рибка, хаосът, има бяла точка на главата си.
Бялата рибка, редът, има черна точка на същото място. Това е така, защото хаосът и редът непрекъснато преливат помежду си и съществуват винаги заедно. Нищо не е толкова сигурно, че да не може да се промени. Дори слънцето понякога проявява нестабилност в цикъла си на движение. Вярно е и обратното, че нищо не е толкова непостоянно, че да не може да бъде стабилизирано. Всяка революция създава нов ред. В същото време всяка смърт е метаморфоза.
Възприемането на природата като напълно статична води до някои погрешни схващания. Природата „прави подбор“. Понятието подбор косвено съдържа в себе си идеята за пригодност. „Годното“ е това, което се
„подбира“. Пригодност, грубо казано, е вероятността един организъм да създаде потомство (да предаде гените си напред във времето). Пригодност

45 следователно означава, че качествата на организма отговарят на изискванията на естествената среда. Ако тези изисквания се определят като статични – ако природата се възприема като вечна и непроменлива, – в такъв случай еволюцията би била безкрайна поредица от линейни подобрения, където пригодността е крайната цел, към която с течение на времето все повече се приближаваме. Господстващата все още викторианска идея за еволюционния напредък, поставяща човека над всичко останало, е частично следствие от тази представа за природата. В резултат се оформя погрешното схващане, че естественият подбор има ясно предназначение (все по-голяма пригодност към околната среда) и че то може да се определи като неподвижна цел.
Но природата, която прави подбора, не е статичен селекционер – не и в простия смисъл на думата. За всеки повод природата облича различен тоалет.
Тя е променлива като музикална мелодия – това отчасти обяснява защо музиката създава такива дълбоки нюанси на въздействие. Когато околната среда, благоприятстваща развитието на определен вид, започне да се трансформира и променя, качествата, които помагат на даден индивид да оцелява и да се възпроизвежда, също се трансформират и променят.
Следователно теорията за естествения подбор не твърди, че задачата на живите организми е да се впишат възможно най-точно в някакъв модел, създаден от света. По-правилно е да се каже, че живите организми са вплетени в танц с природата, макар и понякога смъртоносен. Както казва
Червената царица на Алиса в Страната на чудесата: „У нас, виждаш ли, тичаш, колкото можеш, за да останеш на същото място. Ако пък искаш да идеш другаде, трябва да тичаш два пъти по-бързо“.
41
Дори и да си добре сло- жен, ако стоиш на едно място, никого не можеш да победиш.
По същия начин не може да се каже, че природата е само динамична. Някои неща се променят бързо, но те са част от други неща, които се променят доста по-бавно (музиката често е пример за това). Листата се променят по-бързо от дърветата, а дърветата – по-бързо от гората. Времето се променя по-бързо от климата. Ако не беше така, еволюцията нямаше да проявява консервативен характер и базовата морфология на ръцете щеше да се променя също толкова бързо, колкото дължината на костите им и функцията на пръстите. Хаосът се съдържа в реда, който се съдържа в хаоса, който се съдържа в още по-високия ред. Редът, който е най-реален, е и най-постоянен, но това качество не го прави лесно забележим. Взирайки се в листото, наблюдаващият не вижда дървото. А взирайки се в дървото – не вижда гората. Някои от най-реалните неща (като йерархията на доминиране, която присъства навсякъде) остават напълно „невидими“.
41
Превод: Стефан Гечев, 1992 г. – Б.пр.

46
Погрешно е също да имаме романтична представа за природата. Богатите и модерни жители на големите градове, заобиколени от нагорещен от слънцето бетон, възприемат природата като нещо девствено и идилично – като пейзаж от френски импресионист. Екоактивистите, настроени още по- идеалистично, виждат в природата непокътната хармония и съвършенство, сякаш е недокосната от разрушителната дейност на човека. За съжаление,
„естествената среда“ означава също и елефантиазис и гвинейски червеи (не ви трябва да знаете), комари Анофелеси и малария, унищожителна суша,
СПИН и чума. Никой от нас не мечтае за очарованието, което крие това лице на природата, но то е също толкова реално, колкото и нейната едемска страна. Разбира се, именно съществуването на тези неща ни кара да променяме заобикалящата ни среда и да предпазваме децата си, като строим градове и мрежи от пътища, отглеждаме храната си и произвеждаме електричество. Ако Майката природа не беше толкова твърдо решена да ни унищожи, би било доста по-лесно да живеем в съгласие с нейните закони.
Така стигаме до още едно, трето по ред погрешно схващане: природата е нещо строго изолирано от обществено-културните структури, възникнали вътре в нея. Редът вътре в хаоса и редът на Битието стават все „по- естествени“, колкото по-дълго съществуват. Това е така, защото „природата“ е тази, която „прави подбор“, и колкото по-дълго съществува дадено качество, толкова повече време е имало да бъде избирано (и да оставя своя отпечатък върху живота). Няма никакво значение дали това качество е физическо или биологично, социално или културно. Това, което има значение, от една дарвинова гледна точка, е неизменността. В този ред на мисли йерархията на доминиране съществува от някакви си половин милиард години. Тя е постоянна. Тя е реалност. Йерархията на доминиране не е капитализъм. Нито пък комунизъм. Тя не е някакъв военно-промишлен комплекс. Не е и патриархат – този тираничен културен артефакт, достъпен за свободна и неограничена употреба. Тя не е човешко творение, дори в най- абстрактния смисъл на това понятие. Йерархията на доминиране е нещо съвсем различно. Тя е трайна, почти вечна характеристика на заобикалящата ни среда. И всичко изброено дотук е само преходно проявление на неизменното ѝ съществуване. Ние (вездесъщите ние, които сме тук още от зората на живота) съжителстваме в йерархия на доминиране от много, много отдавна. Ние сме се борили за положение, преди още да се сдобием с кожа, ръце, бели дробове или кости. Естествената история е малко по-дълга от човешката. Йерархиите на доминиране са по-стари дори от дърветата.
Следователно онази част от човешкия мозък, която следи за положението ни в йерархията на доминиране, е изключително древна и примитивна.
42 42
A brief summary: Ziomkiewicz-Wichary, A. (2016). „Serotonin and dominance.“

47
Това е една централна контролна система, която модулира нашите въз- приятия, ценности, емоции, мисли и действия. Тя влияе съществено върху всеки аспект от Битието ни, съзнателен или несъзнателен. Ето защо, когато се проваляме, ние реагираме също като омарите, изгубили физическа битка.
Раменете ни се отпускат. Навеждаме глава. Изпитваме страх, болка и тревога, чувстваме се слаби. Ако ситуацията не се подобри, развиваме хронична депресия. При това положение ни е трудно да се защитим в житейските битки и ставаме лесна мишена за дебелокожи грубияни. Порази- телни са не само поведенческите и психо-емоционални прилики. Удивителен факт е, че в мозъка протичат почти същите неврохимични процеси.
Да вземем за пример серотонина – химическото вещество, което при омарите отговаря за стойката и за импулса за бягство. Омарите с по-ниско положение в йерархията произвеждат сравнително ниски нива на серотонин.
Същото се отнася и за хората, заемащи долните стъпала в йерархията (всеки неуспех намалява допълнително нивото на серотонина). Ниският серотонин означава понижена увереност. А също и засилена реакция на стрес и по- скъпа физическа подготовка в случай на опасност – защото на дъното на йерархията на доминиране във всеки един момент може да се случи абсолютно всичко (много рядко нещо хубаво). Ниският серотонин означава по-малко щастие, повече болка и тревожност, повече болести и по-кратка продължителност на живота – и при хората, и при ракообразните. По- високото място в йерархията на доминиране и свързаният с това по-висок серотонин съответстват на по-ниски нива на заболеваемост, нищета и смърт – дори когато някои фактори като абсолютния доход (или коли- чеството хранителни остатъци на океанското дъно) се запазват едни и същи.
Това е изключително важно заключение, чието значение не може да бъде подценено.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: