Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Двадесет и първа глава

Никога не се смее заминава на изток
Поради това, че кракът на Аштън трудно се свиваше и го болеше, отложихме за няколко дена заминаването. Един от пиеганите, ранен в схватката, умря същата нощ. Отрядът, нападнал ловците, се оказа асинибойнски; той бе изгубил общо седем души. Пиеганите, които тръгнаха да преследват асинибойните, настигнали и убили още двама.

Нет-ах-ки стана покровител и опекун на сирачето. То имаше две лели, сестри на убитата му майка, но те се бяха омъжили за черноноги и живееха далеч на север. В лагера на пиеганите не му бяха останали никакви роднини. Момичето — плахо, тихо, тъничко — бе на тринайсет-четиринайсет години. Сега бе станало още по-плахо, не говореше с никого, само отговаряше на въпроси и през повечето време тихичко плачеше. Жената Кроу му подари шал.

Когато сирачето се появи, облечено в чиста басмена рокля, с грижливо сплетени и вързани с тъмночервена панделка коси, то се хареса дори на Аштън, който имаше изискан вкус.

— Чудесно момиченце! — забеляза той. — Бедното! Какво ще стане сега с него?

— Е, нали това не е цивилизовано общество — напомних му аз. — Всяко семейство от лагера би го приело радушно и би го хранило.

Така и стана. В нашата палатка идваха жени и предлагаха момичето да живее при тях. Всяка казваше, че е дружила с покойната му майка и затова иска домът й да стане дом на сирачето. Нет-ах-ки им отговаряше неизменно, че девойчето е свободно да постъпи както желае — може да си отиде или да остане. Тогава сирачето заявяваше, че всички те са много добри, но то предпочита да остане там, където е сега.

Когато разказах на Аштън за какво молят посетителките, той явно се учуди и призна, че донякъде се е съмнявал в обективността на моето мнение за добротата и благотворителността на индианците. Дълго седя и пуши, мълчаливо размишляваше за нещо, а после по-скоро на шега, отколкото сериозно ме помоли да кажа на момичето, че той го е спасил от асинибойните и затова го смята за свое, че е в известен смисъл дори негов баща. Ала за момичето това не беше шега. То взе думите му съвсем сериозно и отвърна:

— Зная, сега той е мой вожд. Съгласна съм.

Неочакваният отговор явно удиви Аштън и го накара да се позамисли.

След около седмица събрахме багажа и потеглихме за форта. Съпровождаше ни вуйчото на Нет-ах-ки, който трябваше да отведе обратно в стадото нашите коне, защото не можехме да ги държим във форта. Бяхме останали в лагера по-дълго, тъй като от ездата раната на Аштън отново се отвори. Когато пристигнахме във форта, Аштън почти две седмици не стана от леглото. Малкото сираче се грижеше за него и беше много доволно, ако можеше да му спести някоя излишна крачка.

За да убива някак времето, Аштън почна да учи момичето на прости английски думи и къси фрази. Смешно беше понякога да слушаш как бърка думите и казва например: „Той кравата пие вода.“ Но ние не се смеехме, защото, ако сторехме това, уроците веднага щяха да спрат. Не един многообещаващ ученик индианец бе престанал да учи езика заради нетактичните насмешки на учителя си.

Бери се върна във форта около два дена след нашето пристигане и двамата започнахме да планираме зимната търговия и да съставяме списъци на необходимите стоки. Дали ще търгуваме в лагера, или ще построим търговски пункт и къде по-точно, зависеше изцяло от зимните планове на индианците. Аштън се готвеше да зимува с нас, но получи писмо, което промени намеренията му. Той не ни каза нищо повече от това, че е необходимо скоро да се върне в Щатите. Всъщност Аштън никога не бе споменал за личните си работи, нито за своите близки. Знаехме само, че е човек с добър характер, добър другар, на когото може напълно да се разчита.

— Надявам се, че не съм твърде любопитен — рече ми Бери, — защото бих желал да зная какво измъчва нашия приятел, за какво винаги скърби и какво го кара да се върне в Щатите. Съвсем ясно е, че не му се иска да замине.

Чувствувах същото, каквото и Бери, ала и аз не можех да кажа нищо на Аштън.

До спирането на плаването по реката трябваше да пристигнат още няколко парахода и новият ни приятел все отлагаше заминаването си. Една вечер, когато всички се събрахме в предната стая, стана дума за предстоящото му заминаване. Аштън каза, че ще се върне веднага щом стане възможно — ако не през зимата, то през пролетта, още с първия параход.

— Сега — продължи той — предайте на моето момиче следното: кажете му, че искам да го взема със себе си и да го запиша в училище, където ще има много добри момичета, където добри жени в черни рокли ще се грижат за него, ще го учат да чете, пише, шие и на много други хубави, полезни неща.

Това предложение доста учуди Бери и мен, а когато го преведохме, жените просто се смаяха. Настъпи дълго мълчание. Всички чакахме да чуем момичето, всички бяхме уверени, че то ще откаже да ни напусне. Учудихме се още повече, когато то отговори, че ще замине. После изтича при Нет-ах-ки, зарови лице в коленете й и заплака. Ние, мъжете, си взехме шапките и излязохме.

— Отдавна вече обмислям това — рече ни Аштън, когато засядахме на брега на реката и запалихме лулите. — Интересно ми е да видя какво въздействие ще й окаже доброто образование и как ще се възползва от него. Как мислите, дали това е добър план?

— Един господ знае — отвърна Бери, — образованието може да й донесе голямо нещастие. Това непременно ще се случи, ако белите непрекъснато я избягват и презират, защото е индианка, въпреки доброто образование и развитите й таланти. От друга страна, образованието може да я направи благородна, полезна за хората жена. Все пак ви съветвам да опитате.

— Но, Бери, белите не презират индианците! — възкликнах аз. — Уверен съм, че онези от тях, които заслужават да бъдат наречени истински хора, дълбоко уважават индианците.

Той призна, че такива хора винаги са се отнасяли към него с уважение.

— Добре — завърши Аштън, — девойката ще замине с мен. Ще я заведа в Сейнт Луис и ще я настаня в хубаво учебно заведение. Тя ще има всичко, което може да се купи с пари. Освен това ще напиша завещание и ще я обезпеча в случай на смърт. Предпочитам това, което оставя, да получи тя, а не някой друг.

В една ранна утрин ние излязохме на брега да ги изпратим. Докато подреждахме предишната вечер малкото неща, които можехме да дадем на момичето, то горчиво плачеше. Нет-ах-ки каза, че щом не иска да се разделя с нас, няма защо да заминава, и че Никога не се смее няма да престъпи волята му. Момичето отвърна, че ще постъпи така, както Аштън желае.

— Той ме спаси — каза то — и аз му принадлежа. Знам, че ми желае доброто.

Параходът вече димеше, чу се свирка и пътниците започнаха да се качват. Момичето беше съвсем притихнало, очите му бяха сухи. То тръгна след Аштън, скрило с шал лицето си, и те се изкачиха на горната палуба. Параходът достигна средата на реката, зави спокойно и бързо се изгуби зад високия бряг.

Тръгнахме си замислени към къщи.

— Не ми харесва тази работа — каза жената Кроу. — Какво общо имаме ние с обичаите и учеността на белите? Слънцето ни е дало прерии, планини и реки, бизони и елени. Това е всичко, което ни трябва.

— Ти говориш истината — подкрепи я старата мисис Бери, — но все пак аз се радвам, че моят син ходи на юг в далечната страна на белите, защото това, което научи там, е полезно. Той може да пише като тях и да чете написаното. Той е търговец и знае как се купува и продава. Стои по-горе и от вождовете, тъй като те идват при него за съвет.

— Струва ми се — забелязах аз, — че трябваше да изпратим и Нет-ах-ки с тях.

— Чуй го само! — възкликна жена ми. — А той самият не може ли да ме учи? Но не иска, макар да го молих стотици пъти.

Нет-ах-ки винаги се огорчаваше, че не може да говори английски. Аз не я учех, защото от самото начало разбрах, че никога не ще може да произнесе някои наши съгласни, особено б, ф, л, р — тези звуци нямат нищо общо с езика на черноногите. Вместо да слушам неправилния й изговор на нашия език, предпочетох изобщо да не го знае. Освен това аз владеех нейния език, все по-добре го ползвах и смятах, че двамата се разбираме добре. Не мислех, че ще ни се наложи да живеем сред бели и да виждаме много бели жени. Повечето от тези жени, които живееха в граничните райони, ненавиждаха индианките, особено ако бяха жени на бели. По същия начин ненавиждаха и белите мъже, женени за индианки, и не пропускаха случай да изявят своето отношение.

Бери много остро чувствуваше това и понякога едва не се поболяваше от оскърбленията, които му нанасяха. Веднъж, скоро след заминаването на Аштън с момичето, ми разказа един такъв случай.

Струва ми се, че тази история до голяма степен е чудновата и трогателна. Тя така дълбоко се вряза в паметта ми, че мога да я повторя дума по дума.

— Помня от малък — започна Бери, — че баща ми често споменаваше за фермата си в Мисури. Когато напусна службата си в Американската компания за търговия с кожи, той стана независим търговец и почти всяка година пътуваше до Сейнт Луис да продава кожи. Времето, което прекарваше там, ставаше все по-дълго и в края на краищата баща ми остави търговията и заживя на юг във фермата, като ни навестяваше съвсем рядко. Въпреки че бях твърде млад, аз също исках да стана търговец и усърдно работех при хората, при които баща ми ме настаняваше. Започнах да работя за майор Даусън, местен посредник на компанията. Колкото и нескромно да прозвучи, мога да кажа, че напредвах твърде бързо, по-бързо, отколкото предполагаше баща ми. Затова той се канеше след време да ме изпрати на училище, да уча в Щатите. Най-сетне се стигна дотам, че баща ми не се завърна повече от две години. Моите приятели решиха сами да се заемат с тази работа и да ме изпратят в известното училище Сейнт Джо в щата Мисури. Напълниха ми джобовете с пари и ме качиха на параходчето. То замина в началото на септември. Пътуването надолу по реката струваше триста долара, но мен ме возеха без билет. Това пътуване беше продължително и скучно, особено в долното течение, където водите на реката бяха бавни и насрещни ветрове пречеха за бързото придвижване на парахода. Пристигнахме в Сейнт Джо късно през есента и аз веднага тръгнах към училището-пансион, където приемаха и приходящи ученици. Тук започнаха и моите неприятности. Макар някои от съучениците ми да ме обичаха и да се отнасяха добре с мен, повечето ме обиждаха и ми се подиграваха, наричаха ме „подъл индианец“ и как ли не още. Търпях колкото можех, всъщност докато не започнаха да ме наричат страхливец. Да ме наричат страхливец, когато бях участвувал в две истински битки, в които имаше убити и аз самият бях стрелял! Та когато ме нарекоха страхливец, аз засуках ръкави и напердаших трима-четирима, макар изобщо да не обичах подобни прояви. След това ме оставиха на мира, ала продължаваха да ме мразят.

Не пишех на баща си къде съм, защото исках да му поднеса малка изненада. Когато дойде коледната ваканция, заминах при него на гости. Част от пътя изминах с влак, това за мен беше изключително събитие. После пътувах с дилижанс и една вечер слязох на две мили от бащиния си дом. Вървях пеш, питах за пътя и в здрача видях неговата къща — много хубава, чиста, белосана, заобиколена от хубави дървета. Някой идваше срещу мен по пътя. Аз се взрях — баща ми! Като ме позна, той се втурна насреща ми, прегърна ме силно, целуна ме и каза, че ме обича повече от всички на света. Аз не разбрах защо казва „повече от всички на света“, но скоро ми стана ясно какво значи това. Той ми зададе много въпроси: как съм стигнал дотук, как е майка ми и всичките му приятели, после известно време стоя мълчаливо, опрян на рамото ми, и най-сетне каза:

— Мое момче, надявах се, че никога няма да узнаеш това, което трябва да ти кажа, мислех, че ще го научиш не по-рано от деня на смъртта ми. Ала сега трябва да ти призная всичко: ей там, в онази къща, живее една жена, за която се ожених, и ние имаме две деца, момче и момиче. Мога да те въведа там и да те представя само като приятел, като син на мой стар приятел от Монтана. Срам ме е, но се налага да ти го кажа. Ще дойдеш ли у дома?

— Да — отвърнах аз, — ще дойда с теб.

И ние тръгнахме към дома му.

Неговата жена, много мило същество, а и децата, бяха добри към неочаквания гост. Те ме харесаха, но в същото време ми беше и много тъжно. През нощта дълго плаках в своята стая.

Много пъти разговарях с баща си насаме и той все повтаряше, че ме обича повече от всички останали, че за него стоя на първо място. Разбира се, не можех да остана дълго, положението ми беше твърде тягостно. Последния път, когато разговаряхме, татко ме попита дали смятам да разкажа на майка си за това, което съм научил. Отвърнах, че нямам намерение да й разказвам нищо. Разделихме се и аз се върнах в училище. И досега майка ми нищо не знае за този негов друг живот. Той идваше и живееше при нас понякога цяло лято. Майка ми го обичаше и съм убеден, че ако узнаеше какво е направил, това щеше да я убие. Ако го беше узнала и онази, другата жена, това също щеше да я убие. Ала нали виновният беше мой баща и аз го обичах? Не можех да не обичам баща си, каквото и да извършеше.

Мога да добавя, че възрастният господин останал верен на думата си. Докато бил в състояние да пътува, той продължил да навестява в Монтана сина и жена си. Когато умрял, се оказало, че в завещанието му, писано няколко години преди посещението на Бери, голяма част от имуществото се давало на първородния му обичен син. Бащата на Бери бил образован човек и се интересувал от всичко, което се отнасяло до Запада. Постъпил на служба в Американската компания за търговия с кожи в 1822 или 1823 година — била току-що основана — и станал един от най-добрите й посредници. В течение на много години си водил дневник, където вписвал всеки ден събитията от своя живот, включително и много наблюдения над индианците, които познавал. Записвал техните обичаи и предания. Подготвял материалите за печат, но те изгорели от пожара, който унищожил дома му. Мнозина от нас съжаляват за тази загуба.

Двадесет и втора глава

Бойният поход на чудака
Може би беше вече време да се заемем с нещо по-сериозно от разходките из форта. Една сутрин Бери оседла коня си и замина за лагера Марайъс да поговори с вождовете. Върна се след около два дена, предоволен от резултатите на съвета, тъй като индианците решили да прекарат зимата на река Марайъс. Можехме да използваме търговския пункт, построен там преди две години. Налагаше се известен ремонт, но към средата на септември вече се настанихме в пункта с добър запас стоки. Най-трудното при всеки преход бе да внимаваме говедарите да не се напият. Един от тях, Уиски Лайънс, беше по-лош от всички говедари, които бях срещал. Той никога не беше на мястото си, когато трябваше да помогне при товаренето на фургоните, а когато бяхме готови за тръгване, трябваше да го търсим и след това да го завързваме под мишниците с въже и да го „накисваме“ в реката, докато изтрезнее. Друг един, „капитан“ Джордж, специалист по шумните гуляи, знаеше безброй забавни песнички, които пееше, като се напиеше.

Сега често си мисля къде ли се дянаха едновремешните говедари, които си харчеха така лесно и безгрижно парите при първия удобен случай. Нито веднъж не бях чувал някой от тях да е умрял. Нито веднъж не ги бях срещал след появата на железниците и след като спря корабоплаването по горното течение на Мисури. Те просто изчезнаха.

Нямахме почти никаква работа. Още не бяха започнали да носят зимните първокачествени бизонски кожи. Пиеганите отидоха на река Милк, отвъд Суийтграс Хилс, и щяха да се върнат за зимуване чак когато ги подгони студът. Ала индианците непрекъснато идваха и си отиваха: едни донасяха боброви кожи за замяна срещу барут, куршуми, тютюн и уиски, а други — за да получат стоки на кредит. Липсваше ни Дорестия кон, който замина надолу по Мисури, някъде отвъд устието на Джудит, за да организира там рязане на дървета и да търгува с гро-вантрите. С него винаги добре прекарвахме времето. Когато в търговията имаше застой, Бери се чувствуваше зле, като риба на сухо. Той беше енергичен човек и не можеше да живее спокойно, без да върши нещо. Случваше ми се да гледам как поваля говедо, за да го подкова, макар това да не беше необходимо, или да поправя старо колело от фургон, което никога не ще ни потрябва. Ала най-опасни бяха медицинските му занимания. Някакъв военен лекар му бе подарил голямо сандъче с комплект лекарства и инструменти. В него имаше десетки стъкълца, преграда, пълна с ножове, триони, сонди и разни други средства за „мъчение“, превързочни материали, лейкопласт, шини — богат асортимент от най-различни предмети. Ако някой от нас заболееше, той по възможност скриваше това от Бери, страхувайки се да не бъде излекуван така, че да умре.

Веднъж нашият приятел Четирите мечки — лагерният глашатай и човек с голямо достойнство — се отби и се оплака, че се чувствува много зле. Бери тозчас прояви интерес към здравословното му състояние.

— Аз мисля — заяви той, като определи диагнозата, — че тук, в моето сандъче, има тъкмо лекарството, което му трябва. Всичко ще бъде в ред, след като вземе от тези прахове. Разбира се, тъкмо това лекарство му е нужно. Ще му дам двойна доза.

Той изсипа праховете от две бели хартийки в чаша вода и накара пациента да ги изпие. И тогава се сети, че е забравил да сипе и от праховете в зелените хартийки.

— Е — рече Бери, — още не е късно да се поправи работата, ще ги разтворя в друга чаша вода. Мисля, че те отлично ще се смесят в стомаха му.

Четирите мечки изпи и тези прахове. Веднага на лицето му се изписа израз на учудване и страх. Той почна да се задъхва, преви се одве, хвана се за корема, после се свлече на земята и почна да се търкаля по пода. Пенливата смес бликаше от устата и ноздрите му като сода от сифон.

За щастие мъките му не продължиха дълго. Веднага щом беше в състояние да се изправи, той скочи на крака и се повлече през долината към палатката си. Не го видяхме повече от месец. След този случай индианците рядко се обръщаха към Бери за лекарска помощ. И ако изобщо стореха това, искаха той сам да вземе доза от предписаното лекарство, иначе не се съгласяваха да го докоснат, при това стояха в кръг и следяха какво въздействие ще произведе то.

Бери не можеше да реши с какво да се заеме, а с мен работата стоеше по-иначе. Дните просто не ми стигаха. Нет-ах-ки и аз ходехме в речните долини на лов за елени или в прерията — за антилопи. Бизони, разбира се, срещахме навсякъде. А надолу по реката, на десет-дванайсет мили от нашия търговски пункт, се въдеха колкото искаш диви овце. Вечерите минаваха също тъй интересно, както и дните. Има ли нещо по-приятно от това да седиш в компанията на жени край грубата камина, а огънят и разпалените въглени да осветява мрачните стени, изградени от рязани наполовина групи! Този декор така добре подхожда на странните истории, разказвани от индианките с голяма вяра и благоговение! Моите стари, полуизличили се бележници съдържат кратки данни за онези щастливи дни. Когато ги преглеждам, всичко минало изпъква пред мен така живо, като че ли се е случило преди ден или най-много седмица. Ето историята, която разказа една вечер жената Кроу. Тя може би ще ви заинтересува. Жената Кроу я нарече „Историята за Трите удара с нож“.

В цялото село нямало човек, по-беден от Белия полет и малкия й внук. Мъжът й отдавна бил умрял, сиуксите убили зет й, а дъщеря й веднъж, както работела на малката им нива, внезапно паднала на земята и дъхът й пресекнал. Момченцето било още съвсем малко, за да ходи на лов. То и баба му се прехранвали с малкото царевица, която успявали да отгледат, и късовете месо, подарявани им от добри хора. Имало дни, когато си лягали гладни, защото и най-добрите приятели понякога забравяли да се погрижат за тях, а Белия полет била твърде горда, за да отиде да си изпроси. Когато им се случвало да гладуват, внукът казвал:

— Нищо, бабо, почакай да порасна. Тогава ще убия толкова дивеч, че няма да смогваш да наредиш месото.

Малкият се наричал Вижда черно. Това име му дал един стар жрец. Ала така го наричала само баба му. Другите му викали Чудака, защото не се държал като останалите момчета. Никога не играел с децата, не се смеел, не плачел и почти с никого не говорел. Сякаш през цялото време мечтаел. Можел да седи на брега на реката или на хълма над селото половин ден, загледан право пред себе си в далечината, сякаш виждал нещо много интересно, толкова интересно, че съвсем не забелязвал минаващите край него хора. Донасял в палатката странни, забранени неща: един път намерил човешки череп и го пъхнал под леглото си. Старицата, като застилала леглото, намерила черепа и така се уплашила, че веднага рухнала на земята и след малко „умряла“. Когато се свестила, тя помолила внука си да отнесе черепа пак на мястото, откъдето го е взел, и внукът тозчас изпълнил молбата й, защото бил добро момче и винаги слушал. Когато бабата го попитала защо е взел черепа, момчето отвърнало:

— Търся могъщ талисман. Мислех, че ако спя до него, ще сънувам пророчески сън.

Понякога момчето се губело от селото по цяла нощ. Когато баба му го запитвала къде е било, то отговаряло, че е ходило да спи в прерията или надолу към реката, в гората или пък на пясъчната плитчина, с надеждата, че духовете или животните, които бродят в тъмнината, ще се смилят над него и ще му дадат магическата сила, която търси.

Докато другите момчета, негови връстници, още прекарвали времето си в игри, то правело лъкове и стрели. Наблюдавало как се обработва кремъкът и станало изкусно като майсторите в приготовлението на остри, тънки върхове за стрели. Рано почнало да ходи на лов, отпърво за зайци в шипковите храсти, а веднъж донесло в къщи хубаво еленово месо, нарязано на части. Застреляло елена на пътеката, по която животните отивали на водопой. След това момчето рядко убивало зайци, но често донасяло елени, а от време на време кожа и месо от бизон. За да убие бизон, то доближавало животните в долинката или край реката, където отивали да пият вода. Въпреки това бабата и внукът си оставали много бедни. Всички коне на семейството много отдавна били дадени на лечителите, които се опитвали да изцерят дядото. А без кон Чудака не можел да отиде на голям лов, за да докара достатъчно месо и да се запасят за лошо време или за дългите обсади на сиуксите. Лете често се появявали големи отряди сиукси и бродели край селото по цял месец, а понякога дори и повече. Те се надявали, че ще накарат хората да гладуват, а после, когато най-сетне бъдат принудени да излязат на лов, да ги нападнат.

Минали години. Момчето пораснало, станало високо, силно и много хубаво. Вече навлязло във възрастта, когато можело да се сражава с враговете и да отнема конете им. Ала воините от отрядите не му позволявали да се присъедини към тях.

— Той спи с череп — казвали те, — ходи да спи там, където бродят духовете. Ще ни навлече беда.

Разбира се, това много обиждало и огорчавало младежа.

— Ще ги накарам да си вземат думите обратно — казвал той на баба си. — Самичък ще изляза против врага и ще дойде време да ме молят да тръгнат на поход с мен. Направи ми лодка и аз ще се спусна с нея по реката до лагера на сиуксите.

Белия полет отишла на реката и нарязала върбови пръти. Кръстосала ги, огънала ги в нужната форма, после обтегнала скелета, завързала за него прясна кожа от голям бизон и лодката била готова. Не, тази лодка не приличала на лодките на белите. Плоскодънна и кръгла, тя наподобявала коритата, в които белите си перат дрехите. Човек, несвикнал с такава лодка, се чувства в нея безпомощен. Ако не се обърне, опитвайки се да гребе, само ще успее да накара лодката да се върти като детски пумпал, и тя ще плава, накъдето течението и вятърът пожелаят да я подгонят.

Настъпило пълнолуние. Един ден, след залез-слънце, след изгрева на луната, Чудака влязъл в лодката и я отблъснал от брега. Никой освен баба му не видял как отплавал. Никой друг от селото не знаел, че заминава.

— Бъди предпазлив — рекла баба му, — помни винаги, че те грозят опасности, и не се опитвай да вършиш нищо, ако не си уверен, че ще успееш.

— Не се бой — извикал в отговор внукът, — аз ще се върна. Сигурно ще се върна. Моят сън ми каза, че ще се върна.

Бедната старица седнала на брега, покрила главата си с наметалото и залакала. Плачела за умрелите си близки и за младежа, който може би щял да отиде при тях и да я остави на стари години самичка. Чувствала се много нещастна.