Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

й крак. Високо над тях нещо изхлопа, всички погледнаха нагоре и видяха

главата на Пърси да се подава от прозореца на втория етаж.

— Свалете ги най-после! — изрева той.

— Извинявай, Пърси! — изхили се Бил. — Как са дъната на котлите?

— Много зле — ядосано отвърна Пърси и силно затръшна прозореца.

Бил и Чарли триумфално приземиха масите една до друга на тревата, а

после с махване на пръчката си Бил прикрепи откъснатия крак към масата на

Чарли и измагьоса покривки.

В седем часа двете маси вече пъшкаха под многобройните прекрасни блюда

на госпожа Уизли. Семейство Уизли, Хари и Хърмаяни седнаха да вечерят под

безоблачното тъмносиньо небе. За човек, който се бе хранил с все по-

застояли торти цяло лято, това бе рай, и отначало Хари повече слушаше,

отколкото говореше, като си досипваше пилешко-шунков пай, варени картофи и

салата.

доклада, посветен на дъната на котлите.

— Обещах на господин Крауч да приключа до вторник — гръмко обяви той.

— Това е по-скоро, отколкото се очакваше, но аз държа да съм изряден.

Мисля, че ще е доволен, ако го завърша по-рано, като се има предвид, че в

отдела точно сега сме изключително заети с всички тези приготовления за

Световното първенство. Отделът за магически игри и спортове не ни оказва

нужното съдействие. Людо Багман*...

[* Багман — от «търговски пътник, пласьор» (англ.) — Бел.прев.]

— Харесвам Людо — меко каза господин Уизли. — Точно той ни намери

такива хубави места за Световното. Бях му направил малка услуга — брат му

Ото се беше забъркал в някакви неприятности... за една косачка с

необикновени възможности... Е, аз покрих цялата история.

— О, Багман е доста симпатичен, разбира се — отвърна Пърси

презрително. — Но как изобщо е станал началник на отдел... като го сравня с

господин Крауч! Не мога да си представя някой от отдела на господин Крауч

да се изгуби и той да не направи всичко възможно да разбере какво се е

случило. Знаеш ли, че Бърта Джоркинс изчезна преди повече от месец? Отишла

на почивка в Албания и не се върнала.

— Да, питах Людо за нея — намръщи се господин Уизли. — Той ми каза, че

Бърта и преди се е губила много пъти... макар че, право да си кажа, ако

това се бе случило с някой от моя отдел... бих се притеснил...

— О, Бърта е била непоправима, наистина — продължи високомерно Пърси.

— Чувам, че са я местили от отдел в отдел години наред, създавала е повече

неприятности, отколкото полза... но все пак Багман би трябвало да се опита

да я издири. Господин Крауч се заинтересува лично — тя е работила и в нашия

отдел известно време — и мисля, че господин Крауч е държал на нея... А

Багман само се подсмихва и казва, че сигурно е объркала картата и е отишла

в Австралия, вместо в Албания. Както и да е... — Пърси въздъхна тежко за по-

силен ефект и отпи голяма глътка вино от бъз, — достатъчно работа си имаме

в Отдела за международно магьосническо сътрудничество и без да се налага да

издирваме служители от други отдели. Както знаеш, веднага след Световното

трябва да организираме и още едно важно събитие.

Пърси се прокашля многозначително, погледна към другия край на масата,

където седяха Хари, Рон и Хърмаяни, и каза с леко повишен тон:

— Ти знаеш за какво говоря, нали, татко? Онова, строго секретното.

Рон извъртя глава и прошепна на Хари и Хърмаяни:

— Откакто започна работа, все се опитва да ни накара да го попитаме

какво е това събитие. Сигурно е изложба на котли с дебели дъна.

В средата на масата госпожа Уизли спореше с Бил за обицата му, която

явно бе нова придобивка.

— ...с този ужасен висящ голям зъб... наистина, Бил... А какво казват

в банката?

— Мамо, никой в банката не се интересува как изглеждам, стига да

осигурявам достатъчно приходи — търпеливо обясни Бил.

— И косата ти стои зле, миличък — отбеляза госпожа Уизли, като

поглаждаше магическата си пръчка. — Ако ми позволиш, бих я пооформила...

— На мен ми харесва — каза Джини, която седеше до Бил. — Толкова си

старомодна, мамо! Пък и неговата е далеч по-къса от тази на професор

Дъмбълдор...

От другата страна на госпожа Уизли двамата близнаци и Чарли разпалено

обсъждаха Световното първенство по куидич.

— Ирландците трябва да спечелят — изломоти Чарли с пълна с картофи

уста. — Те разбиха Перу на полуфинала.

— Да, ама в отбора на България е Виктор Крум! — включи се Фред.

— Крум е единственият им свестен играч, а в отбора на Ирландия

всичките са такива — отсъди Чарли. — Щеше ми се англичаните да бяха

продължили. Беше толкова нелепо!

— Какво е станало? — запита Хари нетърпеливо, съжалявайки повече

отвсякога, че «Привит Драйв» е напълно изолирана от магьосническия свят.

Хари беше страстен любител на куидича. Той играеше като търсач в

отбора по куидич на дом «Грифиндор» още от първата си година в «Хогуортс» и

летеше на «Светкавицата» — една от най-добрите скоростни метли в света.

— Паднаха от Трансилвания с триста и деветдесет на десет — унило

отвърна Чарли. — Отчайваща игра! Уелс загуби от Уганда, а Шотландия бе

премазана от Люксембург.

Преди да дойде ред на специалния десерт (домашно приготвен сладолед с

ягоди), господин Уизли измагьоса свещи, с които освети смрачаващата се

градина, и към края на вечерята нощните пеперуди вече пърхаха ниско над

масата, а топлият въздух ухаеше с аромата на трева и на билката орлови

нокти. Най-сетне сит и спокоен, Хари наблюдаваше как няколко гнома,

преследвани по петите от Крукшанкс, пробягват с див кикот през розовите

храсти.

Рон внимателно огледа масата, за да се увери, че другите от

— Е... получи ли новини от Сириус?

Хърмаяни се огледа, наострила слух.

— Да — приглушено отвърна Хари, — два пъти. Изглежда се чувства добре.

Аз му писах онзи ден. Може да ми отговори, докато сме още тук.

Внезапно си спомни защо бе писал на Сириус и за малко да разкаже на

Рон и Хърмаяни за болката в белега и за съня, който го беше стреснал, но не

му се щеше да ги тревожи точно когато и самият той се чувстваше толкова

щастлив и спокоен.

— Я вижте колко е часът! — сепна се госпожа Уизли, като погледна

часовника си. — Всички трябва да си лягате. Нали ще ставате много рано

сутринта за мача! Хари, ако ми оставиш списъка с нещата си за училище, утре

ще ти ги взема от «Диагон-али», Ще се погрижа за всички. Може да не ви

остане време след мача — миналия път финалът продължи цели пет дни.

— Уха, дано и сега стане така! — ентусиазирано викна Хари.

— А, само това не! — наперено възрази Пърси. — Изтръпвам при мисълта в

какво състояние ще заваря служебната си поща, ако липсвам пет дни от

работа.

небрежно вметна Фред.

— Онова беше обогатителна проба от Норвегия! — лицето на Пърси пламна.

— Не беше лично за мен!

— Напротив — прошепна Фред на Хари на ставане от масата. — Ние му я

пратихме.

ГЛАВА ШЕСТА

На Хари му се струваше, че току-що си бе легнал в стаята на Рон,

когато госпожа Уизли го разтърси да става.

— Време е за тръгване, миличък — прошепна тя и отиде да буди Рон.

Хари заопипва наоколо за очилата си, сложи ги и седна в леглото. Навън

бе съвсем тъмно.

Рон промърмори нещо неразбираемо, докато майка му го будеше. Хари

забеляза как още две едри фигури с рошави глави се измъкват от одеялата си.

— Стана ли време? — попита Фред, който едва стоеше на краката си.

Облякоха се мълчаливо, прекалено сънени, за да разговарят. Като се

прозяваха и протягаха, четиримата се запътиха надолу към кухнята.

Госпожа Уизли разбъркваше нещо в голяма тенджера върху печката, а

господин Уизли седеше на масата и внимателно проверяваше тесте големи

билети от пергамент. Той вдигна поглед към влизащите момчета и разпери ръце

да видят добре как е облечен. Носеше нещо като спортна фланела и чифт много

стари джинси, пристегнати с колан от дебела естествена кожа, които му бяха

малко големи.

— Какво ще кажете? — запита ги нетърпеливо той. — Нали не бива никой

да ни забележи... Приличам ли на мъгъл, а, Хари?

— Да — усмихна се Хари. — Напълно.

— Къде са Бил, Чарли и Пър... Пър... Пърси? — трудно подтисна широката

си прозявка Джордж.

— Е, те нали ще се магипортират, нека се поизлежават още малко —

обясни госпожа Уизли, като сложи голямата тенджера на масата и започна да

сипва овесена каша в купички.

Хари знаеше, че е много трудно да се магипортираш, тоест да изчезнеш

от едно място и почти на секундата да се появиш на друго.

— Значи още спят... — кисело промърмори Фред, придърпвайки купичката

си с каша. — Защо и ние да не се магипортираме?

— Защото сте още малки и не сте си взели изпита — сряза го госпожа

Уизли. — А защо се бавят момичетата?

Тя изхвърча от кухнята и стъпките й отекнаха нагоре по стълбите.

— Значи има изпит по магипортиране? — попита Хари.

— Разбира се — отвърна господин Уизли и прибра билетите на сигурно

място в задния джоб на джинсите си. — Онзи ден Отделът за магическо

придвижване глоби двама за магипортиране без разрешително. Това не е лесна

работа и ако не се направи както трябва, може да има изключително неприятни

последици. Тези двамата, за които ви разказвам, се разполовили.

Всички на масата потръпнаха с изключение на Хари.

— Как... ъъъ... се разполовили! — попита той.

— Преминали наполовина — започна да обяснява господин Уизли, докато

заливаше кашата си със сироп. — И се заклещили, естествено. Не можели нито

да продължат напред, нито да се върнат назад. Наложило се да чакат отряд от

Аварийната служба за разваляне на магии. Да не ви разправям колко писане

падна заради мъгълите, които забелязали непреминалите части от телата...

За момент Хари си представи как чифт крака и една очна ябълка си лежат

изоставени на тротоара на «Привит Драйв».

— Оправиха ли се? — сепна се той.

— О, да — сериозно отвърна господин Уизли. — Но им наложиха тежка

глоба и едва ли скоро ще им дойде наум пак да опитат. Да знаете — с

магипортирането шега не бива. Много от възрастните магьосници го избягват.

Предпочитат метлите — по-бавно, но по-сигурно.

— Обаче Бил, Чарли и Пърси могат, нали?

— Чарли два пъти се явява на изпит — изсмя се Фред. — Първия път го

скъсаха. Магипортирал се на десетина километра южно от определеното място

точно върху някаква кротка старица, която пазарувала в този момент,

спомняте ли си?

— Е, ама нали втория път го взе — обади се госпожа Уизли, влизайки

отново в кухнята, където я посрещна смях от сърце.

— А Пърси си взе изпита само преди две седмици — каза Джордж. —

Оттогава всяка сутрин се магипортира на долния етаж, та да докаже, че го

може.

и сънени.

— Защо трябваше да ставаме толкова рано? — промърмори Джини, потърка

очи и седна на масата.

— Ще походим малко пеша — обясни господин Уизли.

— Пеша ли? — обади се Хари. — Ще вървим пеша дотам?

— О, не, доста е далеч — засмя се господин Уизли. — Ще повървим съвсем

малко. Защото е трудно много магьосници да се съберат на едно място, без да

привлекат вниманието на мъгълите. Винаги трябва да сме нащрек, когато

пътуваме, а при такова голямо събитие като Световното първенство по

куидич...

— Джордж! — рязко каза госпожа Уизли и всички подскочиха.

— Какво? — отвърна Джордж, но невинният му тон не можа да заблуди

никого.

— Нищо!

Госпожа Уизли насочи магическата си пръчка към джоба на сина си и

извика:

— Акцио!

замахна да ги хване, но не успя и те влетяха право в протегнатата шепа на

госпожа Уизли.

— Трябваше да ги унищожиш! — разгневи се тя и стисна в ръка долетелите

обекти, които без съмнение бяха нови карамелки «Тонезик». — Нали ви казахме

да ги хвърлите всичките! Изпразнете си джобовете бързо... и двамата!

Гледката не беше приятна. Близнаците явно се опитваха да изнесат

скришом колкото може повече омагьосани бонбони и госпожа Уизли успя да

открие всичките единствено с помощта на призоваваща магия.

— Акцио! Акцио! Акцио! — повтаряше тя и карамелени бонбони

заизхвърчаха от най-неочаквани места, включително и от подплатата на якето

на Джордж и от подгънатите нагоре крачоли на джинсите на Фред.

— Цели шест месеца ги разработвахме! — викаше Фред на майка си, докато

тя ги изхвърляше.

— Чудесно занимание за шест месеца! — беше нейният отговор. — Не е

чудно, че не сте взели повече изпити за СОВА!

Общо взето, атмосферата, в която се стягаха за път, не бе никак ведра.

Госпожа Уизли все така намръщено целуна господин Уизли по бузата, а

близнаците, по-мрачни и от нея, метнаха раниците си на гръб и тръгнаха, без

да й продумат.

— Е, весело прекарване! — пожела им госпожа Уизли. — И да се държите

прилично — провикна се тя след отдалечаващите се близнаци, но те нито се

обърнаха, нито отговориха. — Ще ви пратя Бил, Чарли и Пърси към обяд —

добави към господин Уизли, докато той, Хари, Рон, Хърмаяни и Джини

прекосяваха тъмния двор след Фред и Джордж.

Беше хладно и луната още не се бе скрила. Само неясният зеленикав

оттенък на хоризонта вдясно от тях вещаеше пукването на зората. Хари,

погълнат от мисълта как хиляди магьосници се отправят за финала на

Световното първенство по куидич, избърза, за да се изравни с господин

Уизли.

— Това е един от огромните проблеми на организаторите — въздъхна

господин Уизли. — Бедата е, че около сто хиляди магьосници ще пристигнат за

финала, а нямаме омагьосано място с такива размери, че да може спокойно да

се поберат всичките. Има места, където мъгълите не могат да проникнат, но я

си представи как ще събереш сто хиляди магьосници на «Диагон-али» или на

перон Девет и три четвърти. Та затова трябваше да намерим подходящо

запустяло поле, където да приложим колкото е възможно повече антимъгълски

мерки за сигурност. Цялото министерство работи върху това месеци наред. Най-

напред, разбира се, трябваше да направим график на пристиганията така, че

да не се застъпват. Хората с по-евтини билети трябваше да пристигнат там

първи — две седмици предварително. Ограничен брой използват мъгълски

транспорт, но не бива да задръстваме автобусите и влаковете... нали

разбираш — идват магьосници от целия свят. Някои ще се магипортират,

естествено, но трябваше да осигурим безопасни точки за появяване далеч от

мъгълите. Ще използват една гора наблизо, подходяща за тази цел. За тези,

които не искат или не могат да се магипортират, осигурихме летекоди. Това

са разни предмети, превърнати в средства за придвижване на магьосници от

едно място до друго в предварително уречено време. Могат да се придвижват и

големи групи, ако се наложи. В страната има двеста летекода, разположени на

стратегически пунктове, като най-близкият е на върха на Стоутсхед* хил, към

който сме се запътили.

[* Глава на белка (англ.) — Бел.прев.]

Господин Уизли посочи напред в леко просветляващрто тъмно пространство

над село Отъри Сейнт Кечпоул.

— Какво представляват летекодите? — полюбопитства Хари.

— Е, може да бъдат всякакви неща — обясни господин Уизли. — Обикновени

и изхабени, та на мъгълите да не им хрумне да ги вземат, а да ги мислят за

отпадъци.

Те вървяха бавно по тъмната усойна уличка към селото и единствено

шумът от стъпките им отекваше в тишината. Докато напредваха, небето бавно

се просветли от мастиленочерно до наситеносиньо. Ръцете и краката на Хари

премръзнаха. Господин Уизли постоянно поглеждаше часовника си.

Когато започнаха да се изкачват по хълма, вече не им бе останал дъх да

говорят. От време на време се препъваха в скрити заешки дупки или се

подхлъзваха върху изпъкнали черни туфи трева. При всяко вдишване Хари

усещаше остро пробождане в гърдите си и краката му вече бяха започнали да

отмаляват, когато най-сетне стъпи на равно.

— Уууф! — въздъхна господин Уизли, свали си очилата и ги избърса в

пуловера си. — Дотук добре... имаме десет минути...

Хърмаяни се изкачи на билото на хълма последна, притискайки с ръка

ребрата си, където се бе появила болка.

— Сега остава да намерим нашия летекод — продължи господин Уизли,

сложи си очилата и заоглежда наоколо с присвити очи. — Вероятно не е нещо

голямо... Хайде, търсете...

Разпръснаха се и започнаха да търсят. След няколко минути в тишината

отекна вик:

— Насам, Артър! Насам, синко, намерихме го!

На фона на звездното небе ясно се очертаха силуетите на две високи

фигури в другия край на билото.

— Амос! — усмихна се господин Уизли и тръгна към мъжа, който бе

извикал, а останалите го последваха.

Господин Уизли се здрависа с червендалест магьосник с къса кафява

брада, който в другата си ръка държеше плесенясал стар ботуш.

— Чуйте всички, това е Амос Дигъри — представи го господин Уизли. —

Работи в Отдела за регистриране и контрол на магически създания. Мисля, че

познавате сина му Седрик.

Седрик Дигъри бе изключително красиво момче на около седемнайсет

години. Той бе капитан и търсач в отбора по куидич на дом «Хафълпаф» в

«Хогуортс».

— Здравейте! — каза Седрик към цялата компания.

Всички отговориха на поздрава му, освен Фред и Джордж, които само

кимнаха. Не му бяха простили за победата на неговия отбор над техния дом

«Грифиндор» в първия куидичен мач през миналата учебна година.

— Дълъг път, а, Артър? — подпита бащата на Седрик.

— Не беше толкова дълъг — отвърна господин Уизли. — Живеем от другата

страна на това село. А вие?

— Трябваше да станем в два, нали, Седрик? Казвам ти, ще се радвам,

като вземе изпита по магипортиране. Не че се оплаквам... Не бих пропуснал

финала на Световното по куидич и цяла торба галеони да ми дават... Е, то

билетите струват почти толкова. Да де, аз минах по-тънко... — и Амос Дигъри

погледна добродушно трите момчета на Уизли, Хари, Хърмаяни и Джини. —

Всичките ли са твои, Артър?

— А, не, само червенокосите — отвърна господин Уизли, сочейки към

децата. — Това е Хърмаяни, приятелка на Рон... и Хари, също негов

приятел...

— О, кълна се в брадата на Мерлин! — ококори се Амос Дигъри. — Хари

ли? Хари Потър?

— Амии... да — потвърди самият Хари.

Той беше свикнал всички да го гледат с любопитство, когато го срещаха

и очите им се плъзваха по мълниевидния белег на челото му, но въпреки това

всеки път се чувстваше неловко.

— Седрик ни е говорил за теб, разбира се — започна Амос Дигъри. —

Разказа ни е как е играл срещу теб миналата година... А аз му казвам...

Сед, това ще го разправяш на внуците си — че... ти си победил Хари Потър!

Хари не се сети какво да отговори и замълча. Фред и Джордж отново се

намусиха, а Седрик изглеждаше леко смутен.

— Тогава Хари падна от метлата си, татко — промърмори той. — Казах ти

— стана злополука... беше случайност.

— Да, ама ти не си паднал, нали? — гръмогласно изрази гордостта си

Амос и потупа сина си по гърба. — Винаги си е бил такъв скромен, нашият

Седрик, все да е джентълмен... Но побеждават най-добрите, знам, че и Хари

ще го потвърди, нали? Един пада от метлата, друг се задържа и не е нужно да

си гений, за да разбереш кой лети по-добре.

— Време е вече — бързо рече господин Уизли, като отново извади

часовника си. — Знаеш ли дали чакаме още някого, Амос?

— Не, семейство Лъвгуд са там вече от седмица, а семейство Фосет не

можаха да си намерят билети — обясни господин Дигъри. — Други от нашите

няма в този район, нали?

— Доколкото знам, не — каза господин Уизли. — Остава само минута... да

се приготвим...

Той се обърна към Хари и Хърмаяни.

— Трябва да докоснете летекода, това е всичко. Може и само с

пръстче...

Макар и доста трудно заради обемистите раници, деветимата се скупчиха

около стария ботуш, протегнат от Амос Дигъри.

Тъкмо бяха застанали в плътен кръг, когато хладен вятър задуха на

върха. Никой не продума. Изведнъж на Хари му хрумна колко ли би се учудил

някой мъгъл, ако ги види — девет души в полумрака, от които двама възрастни

мъже, вкопчени в опърпан стар ботуш, в очакване...

— Три — промърмори господин Уизли, наблюдавайки часовника си, — две...

едно...

внезапно го дръпна неудържимо напред. Краката му се отделиха от земята.

Усещаше Рон и Хърмаяни от двете си страни, рамената им се удряха в

неговите. Носеха се шеметно напред сред свистенето на вятъра и въртележка

от цветове. Показалецът му бе прилепнал като магнит за ботуша, който го

теглеше неудържимо след себе си, и тогава...

Краката му се удариха в земя, Рон залитна към него и го събори, а

летекодът с тъп звук падна на земята точно до главата му.

Хари погледна нагоре. Господин Уизли, господин Дигъри и Седрик се бяха

задържали прави, макар и да изглеждаха като обрулени от вятъра, а всички

останали бяха нападали на земята.

— Пътниците от Стоутсхед хил пристигнаха в пет часа и седем минути —

оповести един глас.

ГЛАВА СЕДМА

Хари се откопчи от Рон и се изправи. Намираха се в безлюдна мъглива

пустош. Пред тях стояха двама уморени и отегчени магьосници, единият от

които държеше голям златен часовник, а другият — дебело руло пергамент и

перо. И двамата бяха облечени като мъгъли, макар и доста нескопосано: мъжът

с часовника носеше костюм от вълнен плат и галоши, високи над колената, а

колегата му — шотландска поличка и пончо.

— Добро утро, Базил! — поздрави господин Уизли магьосника с

шотландската поличка и му подаде ботуша, а той го хвърли в голяма кутия с

използвани летекоди зад гърба си.

Хари забеляза в нея един стар вестник, празна кутия от безалкохолно и

спукана футболна топка.

— Здравей, Артър! — уморено отвърна Базил. — Не си дошъл по работа,

нали? Някои са си добре... а ние висим тук цяла нощ... Тръгвайте, за да

освободите място, че ще пристигне голяма група от Черния лес в пет и

петнайсет. Почакай, ще видя къде е вашият лагер... Уизли... Уизли... — Той

прегледа пергаментовия списък. — На около половин километър оттук, в първия

сектор, който видите. Управител на лагера е господин Робъртс. Дигъри...

втория сектор... търсете господин Пейн.