Причина и цел на сътворяването на света50

„В своята доброта и чрез всемогъщата си сила Бог - не за да увеличи своето блаженство или да го придобие, а за да покаже своето съвър­шенство посредством благата, с които надарява създанията - по сво­бодното си в най-висша степен решение от началото на времената ведно създаде от нищото и двете творения: духовното и телесното."

294 Славата на Бога е най-вече в действителното проявление и съобщаване на Неговата доброта, заради които бе създаден светът. „Предопредели да ни осинови за Себе си чрез Исуса Христа, по благоволение на Своята воля, за да бъде хвалена славата на Неговата благодат" (Еф. 1, 5-6). Защото славата на Бога е живият човек, а животът на човека е виждането на Бога. Ако самото откриване на Бога чрез сътворението доставя живот на всички същества, живеещи по земята, колко повече проявлението на Отца чрез Словото доставя живот на тези, които виждат Бога. Върховната цел на сътворението е Бог, който е Създател на всички същества, да стане „всичко във всички" (1 Кор. 15: 28), като едновременно осигури и Своята слава, и нашето блаженство.

Бог е абсолютно съвършенство, поради това сътворени­ят свят не може нищо да „придаде" към свръхбитието на Онзи, Който е блажен и Който, като не се нуждае от нищо, Сам дава на всички живот и дишане и всичко (Деян. 17:25). Никой не е в състояние да Му въздаде нещо, равно на това, което Той дарува на Своите творения, защото всичко е от Него, чрез Него и у Него (Рим. 11:36).

Бог не се нуждае от света като от някакъв обект, върху който Той уж би имал потребността да излее любовта Си. До сътворяването на света Бог не е страдал от недостиг на вза­имност и общение. Бог винаги е бил Троица, в Която Трите Лица пребъдват в неизменното общение на любовта и взаимното съзерцаване. Светът можеше и да не бъде създа­ден, но от това Божественият живот не би станал по-беден. Нищо не предшества Бога и нищо не Го е принудило да сътвори света. Но въпреки това, като откриваме навсякъде в творението следите на Божията благост: Благ е Господ към всички, и Неговите щедрости са върху всичките Му дела (Пс. 144:9; ср. Пс. 135), ние казваме, че Неговата благост или любов е послужила като причина за сътворяването на света.

В съзвучие с мисълта на свети Григорий Богослов, на Благостта е присъщо да се разпростира и да дарува блага на другите същества. Той пише: „доколкото за Благостта не би било достатъчно да се занимава само със съзерцаването на Самата Себе Си, а би следвало (Нейното) благо, разливайки се, да тече все по-далеч и по-далеч, като умножава, колкото е възможно повече броя на облагодетелстваните (понеже това е свойствено на височайшата Благост), Бог измисля най-напред ангелските и небесни сили..., (а след това) другия свят, видимия и веществения"⁵¹¹. Свети Йоан Дамаскин сякаш доуточнява мисълта на свети Григорий: „Понеже благият и преблаг Бог не се задоволи със съзерцаването на Самия Себе Си, но поради иреизобилната Си благост благоволи да се появи нещо, което да се ползва от Неговите благодеяния и да стане причастно на Неговата благост, Той приведе от небитие в битие и създаде всичко - както видимо, така и невидимо...Той твори с мисълта Си и тази мисъл, привеждана в изпълнение от Словото и завършвана от Духа, се превръща в дело."⁵²

И така, светите отци говорят, че Божествената благост, или по-точно - преизобилието на благостта, е причината за сътворяването на света.

Не бива да смятаме, че светът е бил сътворен с единст­вената цел Бог да бъде прославян от Своите творения. Бог има славата Си още преди свят да бъде (Йоан. 17:5). Бог има височайша слава отвека. Той сияе с природ­на, непреходна и неизменна слава. Бог Отец е Отец на славата (Еф. 1:17); Син Божий е сияние на сла­вата Му (Евр. 1:3) и Сам има у Отца Своята слава преди свят да бъде; по същия начин Духът Божий е Дух на славата (1 Петр. 4:14). В тази собствена вътрешна слава живее Божест­веният Бог над всяка слава, тъй че в нея не са Му нужни ни­какви свидетели... Но тъй като поради Своята безкрайна бла­гост и любов Той желае да има благодатни причастници на славата Си, затова проявява безкрайните Си съвършенства и те се откриват в Неговите творения. Славата Му се явява пред небесните сили, отразява се в човека, облича се в благолепието на видимия свят. Тя се дарява от него, приема се от причастниците, връща се към Него и в този, така да се каже, кръговрат на славата Божия се състои блаженият живот и благобитието на тварите. Господ Бог няма необходимост от такива, които да Го възхваляват, но единствено поради Своята бла­гост (Той) дарува битие на Ангелите, Архангелите и на всяко създание. Бог от нищо не се нуждае, но тъй като е бездна на благостта, Той благоволи да дари с битие несъществуващото.

По този начин целта, поставена пред творението, се състои в обожението, в приобщаването на цялото творение към Божествената слава, към блаженството на Бога. А пътят или средството за придобиването на обожението се заключа­ва в прославянето на Бога посредством благочестив живот. Към това призовава и апостолът: вие сте скъпо купени. Зато­ва прославете Бога в телата си и в душите си, които са Бо­жии (1 Кор. 6:20), И тъй, ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете (1 Кор. 10:31). В „Пространния православен катехизис" на митрополит фила­рет (Дроздов) се казва, че светът е сътворен от Бога, за да прославят тварите Бога и да участват в Неговата благост.

Ако неодушевените и неразумни творения постоянно, макар и безсъзнателно, служат като средство на откровение­то на безкрайното Божие величие и благост, като незамлъкващо провъзгласяват Божията слава (Пс. 18:1-5; 49:6; 96:6), разумните същества от своя страна са призвани свободно и съзнателно да славословят Бога и чрез това да възхождат към единението с Него. Човек е поставен като свещеник и пророк над творението; той е призван да възглави величествения хор на земните същества, славословещи Твореца.

296 Вярваме, че Бог не се нуждае от нищо предсъществуващо и от никаква помощ, за да създава. Сътворението не е необходима емана­ция на божествената природа. Бог създава свободно „от нищото":

„Какво толкова необикновено, ако Бог беше направил света от някаква подлежаща материя? При нас, хората, един занаятчия, вземайки даден материал, прави от него, каквото си поиска. А могъществото на Бога се вижда точно защото от нищо прави, каквото поиска."

297 Вярата в сътворението „от нищо" е потвърдена от Писанието като истина, пълна с обещание и надежда. Ето как една майка на седмина синове ги окуражава в момента на мъченичеството:

298 Тъй като Бог може да създава от нищо, Той може също чрез Светия Дух да дава живот на душата на грешните, като създава в тях чисто сърце', да дава живот на умрелите чрез възкресение, Той, „който животвори мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо" (Рим. 4, 17). И тъй като чрез Своето Слово Той е направил от мрака да блесне светлината. Той може също да даде светлината на вярата на тези, които не я познават.

Ние разгледахме основните направления в нехристиянската мисъл във връзка с въпроса за произхода на света. Ако материализмът категорично отхвърля идеята за сътворяването на света, дуализмът и пантеизмът от своя страна утвържда­ват, че светът е съвечен на Бога, съответно: или като противоположно на Него начало, или като единосъщно порождение на Божествената природа.

Всички посочени теории са чужди на Откровението, съгласно което Бог е сътворил света „от нищо" (лат. ех nihilo; гр. έζ όυκ ουτου; слав. „из несущих"). Това означава, че вън от Бога не е съществувал никакъв „изходен материал" при сътворяването на света. Бог Сам, със Своята Собствена сила е създал света, сътворил го е изцяло - и като форма, и като вещество. Свети Василий Велики пише за това така: „Бог, преди да е съществувало каквото и да било от видимото сега, е положил в ума Си и е пожелал да приведе в битие несъщест­вуващото, а заедно с това, Той помислил и какъв трябва да бъде светът - и създал материя, съответстваща на формата на света."⁵⁴

Откровение подчертава, че светът е друго-природен на Бога. Сътвореното не е произлязло от същност­та на Бога; ето защо свети Йоан Дамаскин настоява, че „всич­ко (сътворено) е отдалечено от Бога, но не по място, а по природа"⁵⁵. Това безкрайно разстояние между Божествената и тварната природа никога не изчезва, то само като че по някакъв начин се припокрива и преодолява от безмерната Божия любов, понеже лъчите на Божествената благодат пронизват целия свят.

Изключено е да има сливане между Божествената и сът­ворената природа, дори творението да е достигнало до върхо­вете на обожението. „Дори когато съм съединен с Теб - каз­ва свети Макарий Египетски, - дори когато ми се струва, че вече не се отличавам от Теб, аз зная, че Ти си Господарят, а аз - (Твоят) раб." А на друго място пак той пише за душата: „Той е Бог, а тя не е Бог. Той е Господ, а тя - раб; Той е Тво­рец, а тя - творение, Той е Създател, а тя - създание, и няма нищо общо между Него и нейното естество."³

Утвърждаването на истината, че светът е сътворен „от нищо", означава още и това, че за Бога съществуването на света не е никаква необходимост; нищо не Го е подтиквало или принуждавало да създаде света. Сътворяването на света е свободен акт на Божията воля, а не на Божията природа. Сътвореното битие според думите на свети Григорий Нисийски е осъществяване на Божественото желание. Господ върши всичко, що иска, на небесата и на земята, в моретата и във всички бездни (Пс. 134:6). Своето съществуване светът дължи изцяло на своя Създател. Само в Божието слово - да бъде! - той намира вечното основание на своето битие. „Твор­ческото слово е като диамантен мост, върху който са поста­вени и се държат тварите - под бездната на Божията безкрай­ност и над бездната на собственото си нищожност" – говори митрополит Филарет⁵⁶. Светът не е съществувал винаги и можеше и да не бъде сътворен. Но веднъж получило битие, творението ще съществува вечно. Словото Божие не бива да се оприличава на мимолетното човешко слово, което едва излязло от устата, веднага се прек­ратява и изчезва във въздуха. У Бога няма нищо прекратява­що се, нищо изчезващо: Неговото слово изхожда, но не прехожда. ...Словото Господне пребъдва довеки (1 Петр. 1:25). Той сътвори не за известно време, а завинаги. С творческото Си слово Той призова тварта в битие. Затова вселената е утвър­дена и няма да се поклати (Пс. 92:1). Дори разрушаването на този свят в огъня на Апокалипсиса няма да бъде възвръ­щане към небитието. Ще има ново небе и нова земя (Откр. 21:1). Божествената воля, която е призовала света в битие, е неотменима.

В борбата си с арианството, което отнасяло Божия Син към творенията, светите отци от IV в. подчертавали радикал­ната разлика между раждане и сътворяване. Свети Кирил Александрийски учи: „Да твори е присъщо на деятелната сила, а да ражда - на природата. А природата и дея­телната сила не са едно и също, следователно не е едно и също да раждаш и да твориш." Синът Божий се ражда „от същност­та на Отца", затова и се нарича Единосъщен Нему. А светът се създава не от Божествената същност, той е друго-природен на Бога. Сътворяването се предшества от желанието и изволението (волеви акт) на Твореца, докато заедно с това раждането на Сина и изхождането на Светия Дух не зависят от Божествената воля, защото Бог не може да не бъде Трои­ца. Троицата е вечна. Раждането и изхождането не означава дори и действие на Божествената природа в същинския сми­съл на думата, то обозначава по-скоро неизменния начин на битие на Триединното Божество.

Следва да се подчертае, че учението за това, че Бог е сътворил света „от нищо", като открито на човеците от Са­мия Бог, принципно се отличава от всички космогонични те­ории, изобретени от ограничения и помрачен човешки разум. Както вече бе казано, антич­ната философия не познава „сътворяване" в същинския сми­съл на думата. Демиургът на Платон не е бог творец, а по-скоро - устроител на вселената, художник, майстор на космо­са. Демиургът само оформя вечната, безформена материя, правейки от този свят бледо копие или сянка на божествения свят.

Сътворяването не е и саморазгръщане, безкрайно саморазпростиране на Божеството, както учи пантеизмът. Съг­ласно това учение Бог се нуждае от сътворяването на света, за да изрази Себе Си и да реализира Своето съвършенство. Но Божественото Откровение учи, че: първо - сътвореният свят няма нищо общо с Божествената същност, и второ - ни­каква необходимост не е имало в Самата Божествена приро­да, която да е принудила Бога да сътвори света.

И така, учението на Откровението за сътворяването на све­та не би могло да бъде плод на човешкия разсъдък. Прехо­дът на сътвореното от пълното небитие към битие е непости­жим за мисълта. Произходът и битие­то на света са не по-малко тайнствени, отколкото битието на Самата Божествена Троица. Необходимо е усилие на вярата, за да се доближим до съзерцаването на тази тайна на Откро­вението. Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума - пише свети апостол Павел (Евр. 11:3).

В Свещеното Писание на Стария Завет това учение за произхода на света е изразено донякъде завоалирано и непряко. Само в книга 2 на Макавеи направо е казано, че Бог е сътворил света „от нищо" (2 Мак. 7:28). Там майката, увещаваща сина си да пре­търпи мъките заради вярата, му казва: погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо (hoti ouk ex onton epoiesen auta o theos). В Новия Завет тази мисъл се допълва с посочването на участието и на Второто Лице на Светата Троица в сътворяването на света. Така например евангелист Йоан пише: Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало (Йоан. 1:3), т.е. всичко, кое­то съществува, е получило своето битие изцяло от Словото Божие и следователно не е съществувала никаква несътворена или предвечна материя, която би могла да послужи като материал при създаването на света. Подобна мисъл изказва и свети апостол Павел: чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо (Кол. 1:16).

Второто понятие е тоху-ва-боху и означава без форма, пуст (Бит. 1:2). Това е нещо неутрално и неопределено; нищо конкретно, а само символ, който се изисква, за да може минимално да се представи нищото.

Третото понятие е това, което вече споменахме от 2^ра книга на Макавеите ouk ex onton, ta ouk onta.

Формулата ex nihilo (ex tou me ontos) за първи път се явява в Пастира на Ерма⁵⁸: "Преди всичко вярвай, че само един е Бог, Който е сътворил и завършил всяко нещо и че всичко е направил от нищо". Иреней и Ориген го цитират и то става истина на вярата, защитена от всяко философско упростяване, как вече казахме. Срещу учението на манихеите, които отново и отново са явявали в историята, са насочени дефинициите на Магистериума от времето на папа Лъв Велики, 447 (DS 285), до средновековните събори (IV Латерански 1215; II Лионски 1274; събор в Флоренция 1442). I Ватикански Събор практически е възприел дефиницията на IV Латерански събор.

Класическата формула с най-голямо разпространение е: Creatio est productio rei ex nihilo sui et subiecti. Когато се казва ex nihilo sui, се твърди, че светът не е станал сам от себе си; а когато се добави ex nihilo subiecti , се изключва една предхождаща материална причина.

1.1.7.5 Време и вечност⁵⁹
Повествованието за сътворяването на света в Библията започва с думите: В начало Бог сътвори небето и земята (Бит. 1:1). „Началото", за което се говори тук, е първото мигнове­ние, в което възниква духовният и сетивният свят. Това Миг­новение полага началото на времето и на Вселената, но само по себе си то е неуловимо за мисълта. Времето предполага известна продължителност, или процес, в който всеки най-нищожен отрязък се дели на минало, настояще и бъдеще. Но в това мигновение няма времева продължителност, то е не­делимо, затова първият миг е извън времето. Съгласно ми­сълта на свети Василий Велики „както началото на пътя още не е път и основите на дома все още не са дом, тъй и начало­то на времето още не е време и не е дори най-малкият отря­зък от време". Това е момент-граница между вечността и времето. Той е „пробив във вечността", защото е настояще без изменение, без продължителност и с това явява вечността.

По този начин действието на Божествената воля при сътворяването на света е било мигновено и извън времето.

Първоначалният миг, за който говори първият стих на книга Битие, е допирната точка между вечната Божествена воля и сътворения свят. Оттук светът възниква и се изменя, а изменението поражда времето. „Времето се изчислява от създаването на небето и земята" - казва преподобният Максим Изповедник. И без света няма време, тъй като във веч­ността няма продължителност и последователност. „Защото какво е времето - пита св. Августин - ако не различни приемствени и последователни промени, на които с безусловна необходимост се подхвърляме всички ние и целият свят?" Ако ги нямаше тези промени, т.е. ако ги нямаше тварите, в които те протичат, не би съществувало и самото време. До възник­ването на творенията, време въобще не е имало, то се е поя­вило едва с появата на тварите, затова по-правилно е да се каже, че Бог е сътворил света не във времето, а заедно с вре­мето. На въпроса какво е правил Бог преди сътворяването на света, св. Августин отговаря: „Няма да отговоря така, както отговорил ...един хитрец - че Бог е приготвял вечните мъки за ония, които дръзват да любопитстват за дълбините на непостижимите тайни" - и след това продължава: „Тъй като Бог е Творец и на самото време, грешно е да се допуска, че е имало някакво време преди творението. Преди сътворяване­то на небето и земята не е имало време, а в такъв случай е безсмислено да се поставя въпросът: „Какво е правил тогава (преди сътворяването на света) Бог?" Без времето е немисли­мо и самото „тогава". Времето се предшества не от време, а от „непродължителната висота на вечно съществуващата веч­ност".

Времето, в което живеем ние, има начало и край. В жи­вота на света ще настъпи момент, когато вече не ще... има време (Откр. 10:6). Свети Йоан Дамаскин пише, че „времето след възкресението (всеобщото) вече няма да се изчислява с дни и нощи, или, по-добре да се каже, тогава ще бъде един ден, който не ще има край". След Второто Пришествие тво­рението ще се приобщи към вечността, но самата тварност на света предполага безкраен, макар и извън времеви, процес на усъвършенстване на тварното във възхождането му към Бога. Затова вечността на сътворения свят след неговото преобразяване по думите на св. Максим Изповедник е тварна вечност, която има начало. Тя е един вид неподвижно вре­ме⁶⁰ или вечнотраещ миг. Дионисий Ареопагит настоя­ва, че единствено за Бога може да се твърди, че Той е вечен, докато вечността на тварите е вечност, която представлява нещо средно между времето и вечността.

Вечността нахлува в нашето време. Неслучайно светите отци избягват резките противопоставяния между време и веч­ност. И тварната вечност и времето имат начало, затова те в известен смисъл са съизмерими. Времето може да се разглеж­да като последователност от мигновения, всяко от които е причастно на вечността. Вечността е неподвижно време, а времето - движеща се вечност. По думите на свети Григорий Богослов, когато ние свеждаме в единство началото и края на времето, тогава идваме до понятието за вечност⁶¹.

Ние можем да преживеем приобщаването към вечност­та в молитвата. Когато, забравил всичко веществено, човек предстои пред Бога в молитва, тогава за него времето като че ли не съществува.

По същия начин и когато се причастяваме с Божестве­ната Евхаристия, ние се съединяваме с Възкръсналия Христос, всеки в своята си мяра, приобщаваме се към Царството на Неговата слава и пристъпваме във вечността.

Ако в Библията се казва, че за Бога хиляда години са като вчерашния ден (Пс. 89:5), от това съвсем не следва, че две хиляди години за Господа са като два дни. Бог, както вече се каза, е над измеренията на времето и пространството. Той е вечен и Неговата вечност превъзхожда и тварната вечност, и подвижното време на Вселената. Дионисий Ареопагит пише, че Бог „началствува предвечно, понеже е преди и над вечността, и Царството Му е Царство на всички векове".⁶²

1.1.7.6 Провидението и проблемът на злото

ККЦ 302-314

302 Творението има своя собствена доброта и съвършенство, но не е излязло съвсем завършено от ръцете на Създателя. То е създа­дено да напредва в своя път („in statu viae") към крайното съвършенство, което трябва да достигне и към което Бог го е предопределил. Ние наричаме божествено Провидение нагласите, чрез които Бог води своето творение към съвършенство:

„Бог пази и ръководи чрез своето Провидение всичко, което е създал, „опирайки мощно от единия край до другия и нагласявайки всичко сладостно" (Лрем. 8, 1). В действителност „всичко е голо и открито пред Неговите очи" (Евр. 4,13), дори онова, което ще стане в бъдеще от свободното действие на творенията."

303. 
     Свидетелството на Писанието е единодушно: загрижеността на божественото Провидение е конкретна и непосредствена, то се грижи за всичко, от най-малките неща до най-големите събития на света и историята. Свещените книги потвърждават абсолютното господство на Бога в хода на събитията: „Нашият Бог е на небесата (и на земята); върши всичко, що иска” (Пс. 113,11). И за Христос е казано: „Ако Той отвори,
     никой не ще затвори, и ако Той затвори, никой не ще отвори" (Откр. 3:7); “В сърцето на човека има много кроежи, но сбъдва се само определеното от Господа" (Притч. 19:21).
     
304. 
     Така виждаме Светия Дух, основния автор на Свещеното Писание, да приписва на Бога действия, без да спомене за вторичните причини. Това не е древен начин на говорене, а проникновен начин да се припомни първенството на Бога и Неговото абсолютно господство над историята и света¹³⁹ и да подбуди в нас доверие към Него. Мо­литвата в Псалмите е голяма школа за това доверие.
     

305 Исус изисква да се отдадем синовно на Провидението на Небесния Отец, Който има грижата и за най-малките нужди на Своите деца: „И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием?... Вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде" (Мат, 6, 31-33).

306. 
     Бог е върховен господар на Своите замисли. Но за да ги осъ­ществи, Той използва още и съдействието на създанията. Това не е знак за слабостта, а за величието и добротата на всемогъщия Бог. Защото Бог дава на Своите творения не само да съществуват, но и достойнството да действат сами, да бъдат причина и начало едно на друго и да съучастват в изпълнението на Неговия замисъл.
     
307. 
     Бог дарява на хората дори възможността свободно да сът­рудничат на Провидението, като им поверява отговорността да под­чинят земята и да я владеят. Така Бог позволява на хората да
     бъдат свободни и разумни причинители, за да доизпълнят делото на сътворението и да постигнат неговата хармония за свое благо и бла­гото на своите ближни. Често пъти като несъзнателни сътрудници
     на божествената воля хората могат да влязат съзнателно в божест­вения план чрез своите действия и молитви, но също и чрез своите страдания. Така те стават напълно „съработници на Бога" (1 Кор.
     3:9) и на Неговото царство.
     

308 Тази истина е неделима от вярата в Бога Творец: Бог участва във всяко действие на своите творения. Той е първопричината, която действа във и чрез вторичните причини. „Защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действате според благата Му воля" (Фил. 2, 13). Тази истина не само не умалява достойнството на творението, но го издига. Изведено от небитието чрез могъществото, мъдростта и добротата на Бога, творението не може нищо, ако е откъснато от своето начало, защото „творението без Твореца загива". Още по-малко то може да достигне своята крайна цел без помощта на бла­годатта.

309. 
     Ако Всемогъщият Бог, Създател на подредения и добър свят, е загрижен за всички Свои създания, защо тогава съществува злото? На този колкото належащ, толкова неизбежен и мъчителен, както и
     загадъчен въпрос не може да се даде бърз отговор. Само християн­ската вяра като цяло намира отговора на въпроса за злото в красотата на творението, трагедията на греха, търпеливата любов на Бога, който
     се явява пред човека със Своите Завети чрез изкупителното Въплъ­щение на Своя Син, чрез дара на Духа, чрез съборността на Църквата, чрез силата на тайнствата, чрез призива за блажен живот. Свободните
     създания биват насърчавани отнапред да склонят за такъв блажен живот, но те могат и отначало, поради една ужасна тайна, да се от­клонят от него. Така че няма област от християнското благовес­тие, която, макар и частично, да не дава отговор на въпроса за злото.
     
310. 
     Защо Бог не създаде толкова съвършен свят, че никакво зло да не може да съществува в него? Поради безкрайната си мощ Бог би могъл винаги да създаде нещо по-добро. Обаче в Своята мъдрост
     и безкрайна доброта Бог е поискал свободно да създаде един свят „в състояние на развитие". В плана на Бога това развитие предполага с появата на едни същества изчезването на други, наличие на по-несъвършено редом с по-съвършеното, както и съзидания и разру­шения в природата. Следователно редом с физическото добро съ­ществува и физическото зло дотогава, докато сътворението не до­стигне своето съвършенство.
     

311 Ангелите и хората, създадени разумни и свободни, трябва да вървят към своето върховно предназначение по свободен избор и с любов, отдаваща предпочитание. Следователно те могат да се отклонят. И в действителност сгрешиха. Ето така моралното зло на­влезе в света много повече от физическото зло. Бог не е в никакъв случай нито пряко, нито косвено причината за моралното зло. Той

„Защото Всемогъщият Бог... е безкрайно добър, никога не би допуснал в Своите дела да съществува каквото и да с ало, ако не беше достатъчно могъщ и мъдър от самото зло да прави добро."

312. 
     И така с течение на времето можем да открием, че Бог в Своето всемогъщо Провидение може да извлече добро от последиците на злото, дори моралното зло, причинено от Неговите създания: „И тъй,
     казва Йосиф на своите братя, не вие ме пратихте тук, но Бог... Ето, вие кроихте зло против мене, но Бог обърна това на добро, за да... се запази животът на голямо число люде" (Бит. 45:8; 50:20). От
     най-голямото морално зло, което някога е било извършвано - от­хвърлянето и убийството на Сина Господен, причинено от греховете на всички хора, - Бог чрез своето преизобилно милосърдие извлече
     най-голямото благо: прославата на Христа и нашето изкупление. От това все пак злото не става добро.
     
313. 
     „На ония, които любят Бога... всичко съдейства към добро" (Рим. 8,28). Свидетелството на светците не престава да потвърждава тази истина:
     

Свети Томас Мор малко преди мъченичеството си утешава своята дъщеря: „Нищо не може да се случи, освен по волята на Бога. Така че, каквото и да е пожелал, колкото и да ни се струва зло, в действителност то е най-доброто."

И лейди Джулиана от Норуич: „Така аз научих благодарение на Божията благодат, че е трябвало да се придържам здраво към вярата и да вярвам не по-малко силно, че всичко, което ни очаква, е добро... И ти ще видиш, че всички неща ще бъдат добри."

314 Ние твърдо вярваме, че Бог е господар на света и историята. Но често пътищата на Неговото Провидение не са ни познати. Едва в края, когато свърши нашето частично познание, когато видим Бога ,лице в лице" (1Кор. 13:12), ще станат познати и напълно разбираеми за нас пътищата, по които Бог е водил своите създания, дори през сътресенията на злото и греха, чак до умиротворението на онази окончателна Събота, заради която Той е създал небето и земята.

Промислителната дейност на Твореца е закономерно следствие от Божията благост и премъдрост. Св. Йоан Дамаскин отбелязва: „Само Бог по природа е благ и мъдър. И Той промисля като благ, защото който не промисля, той не е благ. Защото и хората, и неразумните животни по природа се грижат за своите деца, и който не се грижи, бива укоряван. А като мъдър, Той се грижи за всичко съществува­що по най-добрия начин."⁶⁵ Божият промисъл е непрестанното действие на Божието всемогъщество, премъд­рост и благост, чрез които Бог запазва битието и силата на творението, насочвайки ги към добри цели, подпомага всяко добро дело, а възникващото чрез отдалечаване от доброто зло пресича или изправя и обръща към добри последствия. Така в промисъла се наблюдават две функции: запазване на сътво­реното и управляване на света.

Бог не само животвори света, но и насочва неговата исто­рия към набелязаните цели. Тези две функции на промисъла подчертава и св. Йоан Дамаскин: „Божият проми­съл е грижата на Бога за това, което съществува." И още: „промисъл е Божията воля, според която всичко се управля­ва но целесъобразен начин"⁶⁶.

Различаваме два вида Божий промисъл: общ и частен. Общият Божий промисъл обхваща целия свят изобщо, като съвкупност от всички същества с действащите в тях сили и закони, а частният се простира върху всички предмети и яв­ления, колкото и малки да изглеждат те.

„Всемощното и пресвято Слово на (Бога) Отца, обхва­щайки всичко и проявявайки Своите сили навсякъде, и осве­щавайки всичко видимо и невидимо, всичко държи и обхва­ща в Себе Си, така че не оставя нищо непричастно на Своята сила, но всичко, всяко същество поотделно и всички същест­ва заедно оживява и пази."⁶⁷ „Както на Небето, така и на земята нищо не е изключено от Божието управление и прови­дение, и грижата на Твореца се простира върху всичко, както върху невидимото, така и върху видимото, както върху голя­мото, така и върху малкото, защото всички творения имат нужда от промисъла на Твореца, и всяко поотделно, по своя­та природа и предназначение."⁶⁸

По Божие благоволение съществува цялото необятно пространство на света. Бог изпълва небето и земята (Йер. 23:24). Ако Той отвърне лицето Си, то всичко ще се смути (Пс. 103:29).

По Божия промисъл живее растителният свят. Бог пок­рива небето с облаци, приготвя за земята дъжд, прави да расте по планините трева (и злак човеку за полза) (Пс. 146:8).

Божият промисъл се разпростира върху целия животин­ски свят. Очите на всички се на Тебе уповават (Господи), и Ти им даваш тяхната храна своеврелгенно; отваряш ръката Си и насищаш всичко, що живее по благоволение (Пс. 144:15, 16). Бог не оставя без Своята грижа и малкото птиче: ни едно от тях няма да падне на земята без волята на Небесния Отец (Мат. 10:29).

Но най-главният предмет на Божия промисъл на земята е човекът. Бог знае помислите на всеки (Пс. 138:2), чувства­та (Пс. 7:10), дори въздишките (Пс. 37:10), подава потребно­то на всички още преди да поискат от Него (Мат. 6:8) и нак­ланя ухото Си към молитвата на молещия се (Пс. 85:1), из­пълнявайки това, за което се моли, само ако то произлиза от искрена и жива вяра (Мат. 17:20), и ако е в съгласие с добро­то на молещия се, състоящо се в търсене на царството Божие (Мат. 6:33). Той насочва стъпките на човека, незнаещ своя път (Притч. 20:24), Той прави някого беден и обогатява, унижава и извисява, нанася рани и Сам ги превързва, поразява и леку­ва (Йов. 5:18). Обичайки праведните, Той щади и грешните, не се гневи докрай, нито вечно враждува (Пс. 102:8, 9), но дълготърпи, та посредством Своята благост да приведе всички към покаяние (Рим, 2:4). Тази всеобхватна, непрестан­на Божия дейност в света е изразена в Символа на вярата чрез наименованието на Бога Отца „Вседържител".

Макар и Божият промисъл да действа навсякъде, но „за да видиш Бога в Неговия промисъл, е необходима чистота на ума, сърцето и тялото. За придобиването на чистота е необ­ходим живот според евангелските заповеди". Св. Максим Изповед­ник казва, че само чрез духовното озарение човешкият ум получава способността да разпознава действие на Логоса, скрито и утаено под чувствените покрови на тварния свят.

Разказват, че свети Антоний, веднъж недоумяващ от дъл­бочината на Божието домостроителство (управлението на све­та) и Божия съд, се помолил и казал: „Господи! Защо някои от хората достигат старост и състояние на немощ, а други умират в детска възраст? Защо едни са бедни, а други - бога­ти? Защо тираните и злодеите благоденстват, имайки всички земни блага в изобилие, а праведните биват угнетявани от напасти и нищета?" Дълго бил зает с тези размисли, и към него дошъл глас: „Антоний, внимавай над себе си и не подла­гай на изследване Божиите съдби, защото това е вредно за душата."

Грехопадението внесло разстройство в нашата природа и в заобикалящия свят и това затруднява виждането на Бо­жия промисъл във всичко. Ние бихме искали да виждаме доб­ро, красота, разумност във всички явления от живота. Често се срещаме с противоположни явления: със зло, безобразие и безумие. Всичко това съществува не по Божия воля, макар че Бог със Своя промисъл обръща и злото към добри последст­вия за тези, които го претърпяват разумно.

Св. Василий Велики пише: „В това, което съ­ществува, няма нищо безпорядъчно, нищо неопределено, нищо напразно, нищо случайно. Не казвай: зла случайност или не­добър час. Това са думи на невежи хора."

Само поради нашата духовна слепота ние не можем да разберем Божия промисъл във всичко. „Ако се стремиш да узнаеш защо животът на грешника се продължава, а дните на идването на праведника се съкращават? Защо неправедният благоденства, а праведният бива угнетявай? Защо младенецът бива грабнат от смъртта, преди да е достигнал зряла възраст? Защо има войни, защо има корабокрушения, суши, многодъждие? Защо е сътворено вредното за хората? Защо един е роб, а друг - свободен? Един е богат, а друг - беден? Има много различия както между грешащите, така и между преуспява­щите в добродетелите: една е продадена на съдържател на блуден дом и по неволя живее в грях, а друга от най-ранна възраст е дадена на добра господарка и възпитана в правила­та на целомъдрието: защо последната е облагодетелствана, а първата - осъдена, и каква е наградата на всеки от Съдията? Когато се замислиш за всичко това, разсъди, че Божиите съд­би са бездна и бидейки заключени в Божествените съкрови­ща, не са лесно разбираеми за всеки. А на вярващите е даде­но обещание от Бога: на тебе ще предам пазените на тъмно съкровища (Ис. 45:3). Затова, когато се удостоим със знание „лице в лице", тогава ще видим и „бездните" в Божиите „сък­ровища" .

Св. Григорий Богослов пише, че не следва да смятаме Бога за неумел Художник и Управител на света само защото не ни е известен начинът, по който управлява. Бог управлява вселената мъдро. И „ако ти не знаеш законите, това не значи, че и Словото не ги знае. Защото ако не познаваш живописта, не следва, че и живописецът не я познава. Или ако не са ти известни свойствата на линиите, не следва, че те не са известни и на специалиста по геометрия, както и на теб. Едно разбери сам, а с друго се съгласи благоразумно. И това да се покоряваш на разума, вече е признак на разум. Ако всич­ко е ясно, то кажи: къде е мястото на вярата? Защото вярата е неизпитващо съгласие".

Как да съгласуваме Божия промисъл и привидната несправедливост: благоденствието на злите и страданието на праведните? На това отците на Църквата дават следните от­говори. Това, което за някои изглежда несъвършенство във видимата природа, например земетресенията, бурите, навод­ненията и различните земни бедствия, само по себе си, без отношение към чувстващите същества, не е зло, а, напротив, в общата световна система е същото, каквото с в живописта при светли бои сянката, каквото са в музиката при възвише­ни и тънки звуци - плътните и ниски звуци. То се явява зло само по отношение на чувстващите творения и техния влади­ка - човекът, покорил чрез своя грях цялото творение на суе­тата (Рим. 8:20) и намерил в това наказание за греха си⁶⁹. Но наказвайки човека по този начин, Бог в същото време и ле­кува, обръщайки различните физически бедствия в едно от най-важните и действени средства за това да вразумява хора­та, да ги възпира от порока и да ги привежда към доброде­телта. „Болестите - казва св. Василий Велики - в гра­довете и сред народите, сушата, безплодието на земята и бед­ствията, случващи се с всеки в живота, пресичат умножа­ването на греха. И всяко подобно зло се изпраща от Бога, за да предотврати пораждането на истинските злини. Защото и телесните страдания, и външните бедствия са създадени за обуздаване на греха. И така, злото не е от Бога, а Бог изтреб­ва злото, както и лекарят унищожава болестта, а не я влага в тялото. А разрушаването на градовете, земетресенията, навод­ненията, войните, корабокрушенията, всяко изтребване на много хора, ставащо от земята или морето, от въздуха или огъня, или от всяка друга причина, става, за да вразуми оста­налите, защото Бог вразумява всенародните пороци с всена­родни наказания."⁷⁰.

Що се отнася до нравственото зло, макар и то да се до­пуска от Бога за запазване на човешката неприкосновеност, свободата, обуславяща възможността за самото добро⁷¹, злото не само не се поддържа от Него, но и се пресича или унищо­жава, за да отстъпи място на умножаването и тържествуването на доброто. А ако праведниците на пръв поглед често биват оставени от Бога независимо от своите непрестанни и топли молитви към Него и се подлагат на най-тежки бедст­вия, докато грешниците благоденстват, при това не трябва да забравяме, че никой от най-добродетелните хора не може да се похвали с това, че не се нуждае от изпитване на своята добродетел, както и от живо, чувствително напомняне за това, че настоящият живот не е истинският, блажен живот, а само път към него. Освен това, никой не вижда какво става вътре в благочестивите хора, каква висока радост получават наса­ме със своята съвест и какво тежко наказание понасят греш­ниците от същата тази съвест. А пълното въздаяние за доб­родетелта и за порока трябва да очакваме само в бъдещия живот. „Ако ни е открито Царството Небесно - казва св. Йоан Злато­уст, - и ни е показано въздаянието в бъдещия живот, то вече не си струва да изследваме защо праведните тук търпят скър­би, а порочните живеят в удоволствия. Защото ако там всеки очаква награда според заслугите, то защо да се смущаваме от тукашните събития, щастливи или нещастни. С тези бедствия Бог упражнява покорните на Него като мъжествени борци, а по-слабите, нерадивите и неможещи да понасят нищо тежко, предварително вразумява за добри дела." „Не трябва, както отбелязва Григорий Богослов (пред вид на подобни явления) да се удивяваме, не разбирайки немислимата дълбочина на Божиите разпореждания, според които се извършва всичко. Не бива да се удивяваме, знаейки, че света управлява Художник, Който, разбира се, е по-мъдър от нас и води Своето творение към каквото Му е угодно и както Му е угодно, но без никак­во съмнение, към съвършенство и изцеление, макар и леку­ваните да се огорчават." По същата причина според настав­ленията на св. Василий Велики не бива да се смущава­ме и от това, че често молитвите не биват изслушвани и удов­летворявани от Бога, тъй като това става или защото се молим неискрено и неусърдно, или се молим за това, което не е истински полезно и необходимо за нас, докато Бог по-добре, отколкото самите ние, знае, какво е по-полезно и не­обходимо за нас, в съответствие с което изслушва или не из­слушва нашите молитви и ги удовлетворява или не ги удов­летворява.⁷²

Трябва да кажем, че задачата на богословието е не толкова да разтълкува началата на злото, което е неразбираемо⁷³, но да види дали е възможно, тръгвайки от опита на злото, да се вярва в Бога, Който е Творец на добрия свят⁷⁴.

Добре известно е, че тоедицеите, тези които са предхождали християнството, както и тези след появата на християнството, са се опитвали по различни начини да оправдаят Бога, показвайки, че Той няма никаква отговорност по отношение на злото. Тези теории, които в същност се опитват негативното да преобърнат в позитивно, предлагат разочароващи решения, защото те винаги говорят за злото изобщо. Но страданието никога не съществува като общо или абстрактно, а винаги се отнася до конкретен човек или конкретен случай. Човекът е субект, който е жертва на злото, който страда и умира. От другата страна, за да се премахне окончателно злото, би трябвало да се премахне свободата на човека, която е в основата на всяко решение на човека. А това не е възможно, защото свободата в човека е знак на неговото сътворение по Божи образ, тя е знак на неговата човечност (вж.. GS 17).

Единственият отговор на проблема за злото, който богословието може да даде, е да покаже, че християнинът може да вярва в добрия Бог, Който се грижи за човека, тръгвайки и от опита за злото, ако се отнася към Бога по същия начин, по който се е отнасял и Исус. И поради това християнското размишление за произхода и присъствието на тайната на злото в света, задължително има христологично измерение, в смисъл, че Исус е Единственият, Който може да даде достатъчен отговор на проблема за злото. Но Исус не е дал никакво тълкуване по отношение на злото. Исус не е градил никаква система, не е предлагал никакво оправдание, не е показал каква е целта на злото. Пред злото Той е реагирал по съвсем различен начин от този, по който реагира философията, която се опитва за обясни проблема за злото. Той е приел предизвикателството на злото така, че е станал солидарен с онези, които са били жертви на злото. И по този начин Исус е говорил с жестове, говорил е със Своя живот и със Своята практика. В Исусовия живот и опит злото никога не се свежда до технически предмет, така че да се търси начин как да бъде премахнато или обяснено по разумен начин; то е останало в своята драма на онтологическа тайна като нещо, което трябва да се живее със силата на вярата и тръгвайки от вярата. Исусовият отговор на злото може да бъде изслушан само със силата на вяра и той няма значението на едно решение⁷⁵.

В живота и практиката на Исус, можем да забележим някои константи по отношение на реалността на злото, които осветляват начина, по които всеки вярващ може и трябва да живее собствения опит на злото пред Бога, Създател и Отец.

Преди всичко Исус, за разлика от познавателите на Св.Писание, никога не иска да обяснява злото, а напротив, Той разрушава теориите, които са били присъстващи по Негово време. Така, когато Исус лекува слепеца по рождение (Йоан 9:1...), Той разрушава теориите за обяснение на злото. Тук може да се види какво са мислели евреите в това отношение – не съществува никакво зло без вина. И поради това, в специфичния случай на слепеца по рождение, ако този беден човек е сляп, то е поради това, че някой е съгрешил – или той или неговите родители. Исус отхвърля този закон и традиционното обяснение, което е свързано с него и насочва своя отговор към "Божите дела". В срещта със слепеца по рождение Той не посочва никого като виновник, не подтиква към никакво удовлетворение, а събужда освободителната сила, проявявайки по този начин Божията сила над злото. За Исус нещастието не означава, че трябва да се обяснява; то събужда жест на лекуване. Бог, Когото Той открива по този начин, не е Бог Отмъстител, Който чупи ръката на невярващия (Пс. 36,17), нито Бог, Който възнаграждава – изпълва с радост онзи, който прави добро (Пс. 24,13), но е милосърдният Бог, Който спасява и освобождава. Трябва да се отбележи, че въпреки Исус да не дава и да не иска да дава някакви "спекулативни" отговори за произхода на злото, Той все пък дава "практични" насоки за това как да се живее нещастието. Това може ясно да се види в две събития в Евангелието според Лука – убиването на Галилейците и събарянето на Силоамската кула от жителите на Йерусалим (Лк. 13:1-5). От тези две събития Исус извлича същото заключение: трябва да се обърнем, иначе всички ще загинат по същия начин. Значи, нещастието е това, което представлява за човека предизвикателство за обръщане, знак, който възвестява Божието бъдеще.

Той приема върху Него да се изпълни съдбата на страдащия раб, както го е описал пророк Исаия и е надминал историята на Йов в мярката, в която е вярвал в Бога Отец. Той не е избегнал нито страданието, нито смъртта, защото "във всичко ни е бил подобен, освен в греха" (Евр. 4:15). С други думи, не е бил освободен нито от физическо, нито от метафизическо зло, които са свързани с нашето състояние. Единственото зло, което не е познавал, е онова, което зависи от свободата на човека, тоест моралното зло. Неговият живот се състои от страдания, които са присъщи на всеки човешки живот, включително онова най-трудно страдание, което е мълчанието на Бог. Той, Който е живял в пълно доверие с Отца, е изпитал какво е да бъде напълно изоставен от Отца на Кръста: "Боже, мой, Боже мой, защо си ме изоставил?" (Мт. 27, 46).

Исус е изживял своята смърт в тъмнина, както всеки друг човек. Пред смъртта Той не получава никаква особена подкрепа.

Неговият опит ни показва, че не съществува "добра смърт", както още Сократ е смятал; обратно, смъртта е винаги нещо противно, както за човека, така и за Бога, и представлява най-голямата победа на злото. Исус не е унищожил скандала на смъртта и със Своето възкресение, което поради това не може да се изтълкува като някакъв вид happy end на драматично събитие. Възкресението не прекъсва смъртта, но показва път за изход от нея. Исус, понасяйки смъртта и оставайки убит от смъртта, побеждава и убива смъртта.

И Неговата смърт е била веднага разбрана като смърт "за нас" - едно понятие, което подчертава тясната свързаност, която съществува между Неговата и нашата съдба. Онова, което Той е изживял, се отразява на нашето човешко положение и се въздига като модел на онова, което ние можем и трябва да живеем. Трябва да се подчертае: да живеем, а не да разберем, защото кръстът не влиза в спекулативното говорене, а ни отваря път на надежда в положение, което иначе би било безизходно. Думите на Пилат Ecce Homo показват Исус, но показват и човека на страдание. Но на Кръста се показва и Бог, защото кръстът е Откровение на човешката и божествената реалност, Откровение на Бога, Който в Своята любов, приема нашата беда.

Б. Паскал пише: "Познанието на Бога, без познание на собствената беда, поражда горделивост. Познанието на собствената беда, без познание на Бога, ражда безнадеждност. Познанието на Исуса се намира между две крайности, защото в него намираме Бога и нашата беда"⁷⁶.

Да се говори за Божието Провидение може само тогава, когато приемем предизвикателството на злото в перспективата на спасението. За човека, който вярва в Божията любов, обявена в Исусовия Кръст, всичко може да влезе в перспективата на надеждата, даже и най-големи видове зло, присъстващо в човека; за нас е ясно, че вярата не освобождава християнина от това да се бори решително срещу всички видове несправедливост.

Християнската перспектива пред реалността на злото е: реализъм и относителен оптимизъм: относителен оптимизъм, защото много добро знаем силата и реалността на злото; разбира се, оптимизъм в най-дълбокия му корен, защото вярваме в основополагащата доброта на сътворената реалност и защото вярваме в това, което Бог е направил в тайната на Кръста и Възкресението.

Като пример за героичен отговор на християнската духовност на проблема за болката може да бъде разгледано писмото, което E. Mounier пише през март 1940. г. на своята съпруга, която му съобщава, че тяхната дъщеря, вследствие на една инжекция срещу шарка, е изпаднала в невъзвратимо състояние на безсъзнание:

“Какъв смисъл би имало всичко това – пише Mounier – ако нашето момиченце би било само парче съсипано месо, а не онази малка бяла хостия, която надминава всички ни, неизмерима тайна на любов, която ни заслепява, ако я гледаме лице в лице... Ако не правим нищо друго, освен само да страдаме и да понасяме, не бихме могли да оцелеем и не бихме могли да дадем онова, което се иска от нас. Не трябва да мислим от сутрин до вечер за злото като за нещо, което можем да прехвърлим на другите; така не бихме били достойни за този малък Христос, Който е между нас; не можем да го оставим самичък да се измъчва с Христос... Не искам да разпиляваме тези дни, забравяйки за това, което те наистина са: дни на една неразбрана благодат⁷⁷.

1.2.1 Разказ за потеклото на човека

Два са основните текстове, които говорят за сътворението на човека и света: Битие 1:1 – 2:4а (свещеническо известие) и Битие 2:4б-3:24 (яхвистко известие). Тук няма да влизаме в детайлно четене и многостранно разглеждане – за това съществуват много и различни изследвания – книги и статии. Ще се опитаме да прочетем тези текстове и да извлечем от тях само онези елементи, които ни интересуват от антропологическа гледна точка. Ще погледнем какво казва Битие (глави 1 и 2) за човека. Какво е човекът според Божието Слово?