Може би трябва да уточним нещо, за да няма двусмислие в това, което аз разбирам от думите ти. Искаш да кажеш, че в човешкия свят - Земята, като хора не ни е дадена сигурност, и в рамките на земните понятия сигурност не съществува. Естествено, че е така, след като има събитието смърт и ако се направя сега на човек, който не знае нищо за смъртта(което от първа ръка за мен си е така, така би трябвало и да бъде), разбира се това е най-големия довод доказващ, че в живота няма сигурност и не може да бъде намерена никога. Може да се стремиш към несметни богатства, да ги получиш даже, да живееш до края на дните си в разкош и сигурност, но никой не може да ти помогне да преодолееш смъртта.
А извода е: въпреки че няма сигурност в живота, това не означава че живота може да съществува само и единствено в условия сигурност. Живота просто съществува, както и да го украсяваме.
Но от друга страна, ако допуснем сега, че има живот след смъртта, това вече променя мисленето на 180 градуса. Каква по-голяма сигурност може да има от вечния живот и неунищожаемата същност на човешката душа. И с това познание несигурността на нашата планета се превръща в илюзия, а сигурността във върховна реалност.
А след като имам такава вяра, аз вече не мога да мисля по стария начин и да се страхувам от илюзиите, в частност от несигурността. Въпреки това самата природа на тялото ме тласка в такава посока. И на моменти не мога да овладея този страх от несигурността, той изглежда толкова реален... А в други моменти имам усещането, че от нищо не се страхувам и съм готов да посрещна всякакви изпитания с целия стоицизъм, на който съм способен.
Кажи сега не си ли съгласен с този ред на мисли?
Но от цялата история понеже аз имах проблем с несигурността, би трябвало да си извадя лична поука. Фактически, в момента аз се боя да заплувам, докато плуването е нещо естествено. Насадената ми несигурност пречи да развия едно естествено поведение.
Мисля си също, че едно просто анализиране на нещата, което сега се опитваме да направим няма да помогне да разреша в цялост проблема. Мисля още, че в конкретна житейска ситуация, където ми се налага да направя своя труден избор ще се промени отношението ми към сигурността и несигурността. Но това тук ми дава разбирането, когато посрещна такава ситуация да направя най-подходящия избор, който разкрива в този момент каква е висотата на духа ми.
Мислите ти са в правилна посока, но може би ще е полезно за теб всеки ден, поне един път да прочиташ следните две изречения: "Няма безсмислено зло - каквото и да се случи с мен е за моя полза, стига да успея да я открия. Моят свободен избор се определя от моите таланти и недостатъци - следователно, какъвто и избор да направя, той ще увеличава талантите ми и ще намалява недостатъците ми." Напиши ги и ги сложи на видно място за да ги виждаш постоянно. Не е нужно да вярваш в тях, достатъчно е да свикнеш с тях и те постепенно ще неутрализират чувството ти за несигурност.
От известно време си задавам въпрос на който не мога да си отговоря. Почти навсякъде в книгите които чета пише да не правиш преценки и да не съдиш. Нека да разгледаме следния пример. Ти си ръководител на определен брой хора. В даден момент те правят нещо некачествено или системно закъсняват за работа, или по тяхна вина става авария, или не изпълняват твои нареждания, или нещо от подобен характер. Как трябва да постъпиш следвайки духовните закони? Ще ги обвиниш ли, ще ги накажеш ли, или поне ще им покажеш ли по някакъв начин,че не трябва да постъпват така? Предприятието е загубило хил. левове и директорът иска от теб да накажеш виновните. Как да отсъдиш без да осъдиш? Понякога се сблъсквам с подобни проблеми в моята работа, а в къщи редовно с децата - правят всичко друго, но не и това което искам от тях.
Да не правиш преценки и да не съдиш означава да приемаш за нормално хората да имат недостатъци и да правят грешки, да не ги кориш и осъждаш за това. Но не е нормално дори от човешка гледна точка, камо ли от божествена, да приемаш грешките безучастно. Следователно винаги е по-нормално да се опитваш по някакъв начин да помагаш на хората да преодолеят дребните си недостатъци и грешки. Хубаво е винаги да предпочиташ тактичния подход, но когато той не дава необходимите резултати трябва да се намерят подходи които ще дадат резултат, дори те да са болезнени за потърпевшите. В повечето случаи хората се чувстват гузни когато в резултат на тяхна грешка са потърпевши други хора и тогава те приемат за нормално наказанието, особено ако то е дадено без злоба. Но има глупави и високомерни хора, които не позволяват на угризението им да се проявява, подтискат го - в тези случаи ще срещнеш много злобни реакции. Но това не трябва да те смущава ако действително обмислено го правиш, без злоба, за тяхно добро и за защитата на други потърпевши хора. Същото се отнася и до децата ти - носиш отговорност за тяхното възпитание. Не можеш да си позволиш да станат глезанчета, но насилието много рядко дава положителни резултати, следователно трябва да търсиш други способи и стимулиране на желаните резултати - средния път, златната среда.
Всъщност съвсем се обърках в представата си за душите. Просто ми е трудно да подредя тези приблизително еднакви неща. Сблъсках се с отделно възприемане на тялото. Т.е. според Д-р Нютън или по-точно пациентите му, тялото е нещо отделно от същността на човека, което ми се струва доста странно. Сякаш приемат егото (физическото, астралното и менталното тяло) като даденост. На мен ми се струва абсурдно човек да бъде без душа, а те твърдяха, че такова съществуване е напълно възможно. Например спокойна душа с агресивно тяло. Всичко това е нещо ново и непонятно за мен.
Свойството на енергията да се разделя има ли нещо общо с това, че живеем в няколко паралелни свята едновременно? Дори и да е така аз все още не разбирам за каква душа говори Нютън. Нали човека има 7 тела, а не само душевно.
В действителност нещата съвсем не са толкова сложни както на теб ти се струват. Става въпрос обикновено за едно съзнание (въпреки, че то може да се дели и това не предизвиква противоречия), което ползва за местообитаие няколко тела. Не си спомням някъде да се твърдяло от Нютън, че е възможно материално тяло да съществува без душа - това действително е невъзможно, защото материалното тяло е изградено от материята и на душата. В примера който привеждаш - спокойна душа с агресивно тяло - няма нищо странно, защото в преобладаващите случаи душите на оня свят нямат астрално тяло - то умира след смъртта на материалното и етерно тела. Фактически, в астралното тяло, което е носител на емоциите, определя характера и темперамента на човека и се изгражда от душата преди раждането, но тя самата няма астрална материя, тъй като астралното й тяло от предишния живот се е разпаднало, използва астрална материя от родителите и най-близките. Тази астрална материя е чужда на самата душа и по същество е родовата карма, която наследява от семейството, в което се преражда и способства за вживяването в новата роля в този живот и забравянето на предните прераждания. Както споменах по-горе, ние имаме седем тела, но само едно съзнание, което в различни ситуации се помещава в различни тела. Например, когато спим съзнанието напуска материалното тяло и ако се установи в астралното тяло, ние виждаме разни мисъл-форми или елементали, които си спомняме после като сънища кошмари или други емоционално наситени преживявания в астралния свят, защото той е света на емоциите. А когато съзнанието се установи в душата отива на среща с учителите и прави разбор на проблемите, които среща. Тези преживявания на съзнанието ние не можем да запомним без специални внушения, защото са записани в ниво, което е много фино за материалното ни съзнание и ние не можем да си ги спомним след събуждането, но тези спомени остават в това, което наричаме подсъзнание и влияят на нашия избор и поведение. Нютон говори за човешката душа (менталното, умствено тяло) в повечето случаи, защото когато след смъртта на материалното тяло съзнанието се установи в божествената душа (душевното тяло) за постоянно, приключват преражданията и се разпада и човешката душа, а не само материалното, етерното и астралното тела.
