А лично за теб, твоя живот струва ли ти се тежък понякога? Искало ти си е да не знаеше това, което знаеш за духовния свят?
Именно този ежедневен живот, това ходене на работа, за да си изкарвам прехраната, живота в тази градска бездуховна джунгла, глупавите ритуали в обществото, липсата на чувствителност в отношенията и много други такива, с това не мога да се примиря лесно, дори напротив, не искам да се примирявам. Ще ми се да се боря по някакъв начин, искам да променя това. Живота в такова общество за мен си е чисто робство, макар и доброволно. Зная, че това се използва за израстването на душите на много хора. Но аз не мога да се приспособя към такава среда, чувствам се в голяма степен излишен.
Изобщо организацията на самия живот не ми е по вкуса, това е под достойнството на човека, как сме я докарали до това падение - главната цел на всяка стопанска организация да бъде печалбата. Намирам това за ужасно. Ще видим до какво ще ме докара този нихилизъм. Имам две възможности, да се примиря и да стана поредния роб на системата, да си изживея живота тихичко, потайно, а другата възможност е да се боря с всякакви приемливи средства да променям съзнанието на всеки човек, до който се добера. И така като размишлявам, изглежда съм избрал втората възможност.
Разбира се, че ми дотежава понякога, но дори не ми е минавало през ум да обвинявам за това целия свят като теб. Не, за знанията си никога не съм съжалявал и не са ми тежали - напротив, винаги са ми давали сила. А с това високомерно отношение към недостатъците на света не можеш да се бориш с тях, можеш само да ги увеличаваш. Все едно да се сърдиш на някое малко бебе, защо се нааква в гащите и ти да се откажеш да го преобуеш, защото ти е неприятно. Докато не свикнеш да приемаш недостатъците на хората като нещо нормално (като че ли ти никога не си имал тези недостатъци), ти си безполезен за хората. Помисли по тези въпроси много сериозно и не си внушавай самооправданието, че аз не мога да те оценя.
Бих желала ако имате възможност да ми отговорите как, на какво да наблегна при възпитанието на децата си. Точно тук срещам големи трудности, мисля че ми липсват и подход и знания. Не искам да ги наказвам, а да ги мотивирам по някакъв начин. Точно по тези въпроси имам сериозни разногласия със съпруга си, който е за наказания и пердах. Ще Ви бъда много благодарна ако ми помогнете по някакъв начин.
Трудно ми е да отговарям на конкретни проблеми при липсата на конкретна информация. На базата на писмото ти мога да ти предложа да помислиш по следните въпроси: Защо точно възпитанието на децата е проблем? Това става когато се опитвате да ги вкарате в някаква рамка, която сте си въобразили, че е правилна за тях и те се бунтуват срещу това. Най-добрия лек е да сте искрени с тях и да се отнасяте като с възрастни - само така можете да ги направите съучастници. Силовите прийоми могат да ги накарат да се смирят и да започнат да лицемерят, но няма да ги заставят да се променят. Прегледайте амбициите си и поразсъждавайте над въпроса, дали те действително са нужни на децата ви?
Аз приемам човешките недостатъци, не искам никой да наранявам с високомерно отношение и мисля, че досега не съм правил такова нещо. Уважавам всеки, без значение какъв е той, как изглежда, не се дразня от различията. Не е ли нормален импулса да се стремя да издигам съзнанието на хората, които влизат в моя живот? Имам тази възможност, имам и желанието да го правя, от това се чувствам неимоверно добре, вярно е, че първо трябва да промениш себе си, а след това света, аз действам и на двата фронта. Мисля, че се изказваш твърде крайно, но може би просто грешно си изтълкувал части от писмото ми. Аз съм такъв човек понякога, максималист, искам всичко или нищо.
За нараняване на хора нямаш време, ти ги отстраняваш преди да успееш да ги нараниш. Но факт, че не се обиди прекалено много означава, че високомерието ти не е болезнено, но все пак не забравяй за него - забравиш ли неусетно може да те обсеби. Още повече, че е комбинирано с услужлив разум - наблюдавай например, когато те мързи да направиш нещо, колко аргументи ще измисли разума ти за да оправдае мързела. И това се отнася не само до мързела, а до всичко, което предизвиква неприятни емоции - затова следи постоянно за мотивите на разумните доводи. А това да си максималист не е ли крайност, защо го смяташ за нормално, за положително? Хубаво би било да си даваш сметка, че оправдавайки недостатъците си не работиш по тяхното отстраняване. Ошо казва нещо такова: Преодоляваме само това, което осъзнаваме, останалото си стои в нас в латентен вид и си мислим, че нямаме такива проблеми, като другите.
Мисля, че и преди съм споменавала това свое разграничение между социалния (ежадневния) ми живот и този на дълбока размисъл. Лошото не е в разграничаването, а в статичното им разглеждане. Все едно не осъзнавам напълно това което съм обмисляла стотици пъти. А какво да направя, за да го осъзная. Имам чувството, че в зависимост от това дали съм абстрахирана или впита в мислите, съм съвсем различна. Някак си ежедневието ме прави агресивна и раздразнителна (не че обвинявам него). Сякаш в ежедневието ми доминират чувствата и обратното. Дали има начин да синхронизирам това, защото ме кара да се чувствам изолирана.
Проблема ти е нормален на този етап, но това не означава, че не можеш да го преодолееш. Когато разсъждаваш насаме съзнанието ти е в тясна връзка с душата ти и е естествено в това състояние да се чувстваш добре, дори блажено, а когато си между хората, се сблъскваш с техните аури, с техните мисли и чувства и е естествено да се получават енергийни конфликти, които да предизвикват и твоята агресивна реакция. Пътищата за преодоляването на тези ситуации са чрез увеличаване на собствената защита и правилно енергоснабдяване (не по обичайния за повечето хора от енергийното поле на Земята, а чрез душата от висшите светове). И за двата начина има добри методи в книгите на Верещагин - връзката с душата той нарича еталонно състояние, което е хубаво да се опиташ да направиш постоянно. Всичко това се извършва само с помощта на въображението и желанието - не трябват никакви специални умения, а само постоянство.
