Физика на тъгата

Проектите на Гаустин

Всички начини за честно изкарване на пари бавно се изпаряваха. Един ден се шляехме около киното да видим какви нови филми са пуснали. Билетите бяха непостижимо скъпи, зяпахме афиша и няколкото снимки на витрината. Тогава на Гаустин му хрумна гениалната идея: ще разказваме филми. Подробен разказ в рамките на 30 минути срещу минимална цена. Проект Кино за бедни. Пълен дъмпинг на киноиндустрията. И той се развихри. Представяш ли си какъв ход е това, какво историческо преобръщане от визуалното назад към разказа. Заставаш пред киното при тия, дето висят отпред, и започваш непринуден разговор, че филмът е велик, ама от киното са еба ти говедата да блъскат такива цени, ти обаче си го гледал и предлагаш срещу едни абсолютно никакви 700 лева подробен преразказ. Билетът струва десет пъти повече. Събира се група от петнайсетима човека и сме готови.

Чакай, чакай, прекъсвам го аз, а ние кога ще гледаме филма? Ще го гледаме после, като вземем парите, отвръща Гаустин.

А какво ще разказваме?

Ще го съчиним, е невинният отговор. Колко му е, нали си писател. Имаш заглавието, няколко изречения от анонса и три-четири снимки от витрината. Какво повече искаш? Няма такъв човек. Дори не се шегуваше. Нямаше абсолютно никакво чувство за хумор. Като всички обсебени хора. Като тези, дето са вън от пътя, според баба ми. Като революционерите и жените — според Ницше.  

Кино за бедни. Като онова тамагочи за бедни от стария виц. Тамагочи, ако някой още помни, бяха онези пейджъроподобни (дали трябва да обясня какво е пейджър?) джаджи, с които се грижиш за своето електронно животно, храниш го на определен час, даваш му вода, играеш си с него, като започне да мрънка. А като ти омръзне, го зарязваш с дни, докато умре от глад. Къде отидоха всички тези тамагочита? При старите пейджъри. Човек не подозира колко смърт е способен да произведе.  

Знам, че се отклонявам, но нека помълчим минута за душите на:

• 
  някогашните пейджъри тамагочита
  
• 
  видеокасетите и видеото
  
• 
  касетофоните,
  
• 
  които погребаха магнетофоните,
  
• 
  които погребаха грамофоните,
  
• 
  аудиокасетите
  
• 
  телеграмите,
  
• 
  с целия им ритуал
  
• 
  пишещите машини (нека си позволя едно лично сбогом за моята Марица, пълна с цигарена пепел и кафе от 90-те). Писането на машина беше физическо усилие, друг вид движение, спомняте ли си.
  

Готово, минутата мина. За какво говорехме? Кино за бедни, да, но първо да довърша вица. Понеже тамагочито също струваше пари, се появило тамагочи за бедни. И знаете ли какво представлява то — хлебарка в кибритена кутийка. Това е. Може и да не е смешно вече, но държа да приберем и тези дреболии, всички неща, които вече са си отишли, няма ги, мъртви са. Което май е обратно на писаното „да се пренесат през потопа живи и да се наплодят отново“… Съвсем се обърках. Не знам дали нещата, които сега хаотично и малко панически вадя от моя си потоп, ще могат да живеят, че и да се плодят. Знам, че миналото е безплодно като ялова кобила. Но от това на мен ми става още по-мило за него.

Не даде плод и онази идея с киното за бедни. Ще кажа само, че едва отървахме кожата, след като се опитах да разкажа на първата група филм, който не съм гледал.  

Подобен финал имаше проектът Персонално стихотворение.

Няма срамна работа, каза една сутрин Гаустин. Заставаш като уличните художници, дето искат да те рисуват за пари, държиш лист и молив и каниш: Искате ли да напиша стихотворение за вас? Всяко хубаво момиче има право на стихотворение. (Мисля, че това беше цитат.) Ще отнеме само десет минути.

И ето ме на пейка, в градинката пред Кристал, с няколко листа и молив, с дискретна табела отпред, указваща услугата персонално стихотворение. Към края на втория празен час жена около 50-те приближи към мен. Не бяхме го замисляли така. Кой знае защо си представях клиентките си само на 20. Беше възпълна и приличаше на отрицателен герой от съветско анимационно филмче. Искаше своето персонално стихотворение. Минаха отредените 10 минути. Нищо. Главата ми беше празна и куха, като мазе, в което можеш да чуеш само как се оттичат и капят една след друга минутите. Все по-мъчно ми ставаше и за двама ни. Тя започна да се поти, извади кърпичка, може ли да мърдам, да, разбира се, все пак не ви рисувам. Накъде да гледам, няма значение, леко встрани, не е нужно в мен, малко се смущавам. Беше романтична или внезапно забогатяла. А с всяка откънтяваща в нищото минута моят провал лъсваше. Накрая реших да действам фронтално. Вдигнах глава, погледнах я директно в очите и изтърсих: — Всъщност днес имате такава аура, че е много трудно да се концентрирам. Може ли да минете друг път.

По същото време всички вестници пишеха за аури и извънземни. И това подейства, жената, вместо да ми шибне един шамар, засия. Каза, че съм истински поет, и тя веднага го разбрала. Само роден поет може да хваща аури. (Сякаш аурите бяха шарани.) Обяви, че живее наблизо, и ме покани да пием чаша вино у тях. Съгласих се повече от чувство за вина. Оказа се, че живее сама, извади бутилка, седна доста близо до мен, на дивана, въпреки обилието от празни места, и ме притисна с тяло. Ама моля ви се, аз съм поет, изтърсих, изправяйки се бързо. Сякаш исках да ѝ припомня, че работя основно с аури и телата не влизат в моята компетентност.

Ззззз-вввъъън — шамарът ѝ засили и този проект в купа на великите и неразбрани идеи на Гаустин.  

За проекта Прет-а-порте на презервативи се погрижи самият той.

Трябваше просто да отиде при хората с парите и да им обясни каква златна мина им предлага. Върна се омърлушен. Седнахме, наляхме си по една зелена крава (мента с мляко) и той разказа подробно как още като влязъл в онази безобразно богата агенция, разбрал, че няма да оценят идеята.

Ревю на презервативи. Революция, палеше се Гаустин. РевЮлюция, подхвърлих.

Запомни го, това е добро, отбеляза той мимоходом и продължи. Никой не е правил такова прет-а-порте, разбираш ли. Всичко се е случвало в бизнеса, но никога не се е стигало до този аксесоар, палеше се Гаустин. Пълен минимализъм. Производителите на презервативи наливат луди пари. А те? Ама как щяло да стане дефилирането на манекените с поставените презервативи? Първо, държавата щяла да ги удари със закона за порнографията, второ, никоя телевизия нямало да излъчи подобно прет-а-порте. Или ако го излъчат, ще лепнат един черен правоъгълник точно там, на онова място, където е центърът на събитието.

И последно, ха-ха-ха, заливали се ония, кой ще осигурява зад кулисите постоянна ерекция, а? Кой? Ти имаш ли си представа, викали му, каква работа ще падне. Като при смяна на гуми в бокса на формула 1. Ха-ха-ха… Яко помпане ще трябва.

Гаустин изчакал да се изчерпят шегите им и хладно им казал. Хайде сега извадете бавно пишките от устата си. Всъщност дефилирането няма да е с манекени.

Как така, зяпнали ония от агенцията.

За да избегнем всички тези проблеми, казал Гаустин, ще използваме африкански ритуални фигури. Всички те са с големи фалоси…С какво, с какво, не разбрали ония.

С големи еректирали фалоси, спокойно повторил Гаустин. Курове, пояснил шефът.

Така ще вкараме арт в бизнеса, защото само там еректиралият фалос не е порнография, приключил презентацията си Гаустин.

Накарали го да изчака отвън, докато вземат решение. Повикали го след час и му отказали. Заради арта. Кой ще ти гледа надървени африкански скулптури. Те нямали нищо против арта (и порното, със сигурност), но двете в случая били нерентабилни. И тази идея влезе в хранилището с провалите. Добре, вкарай я в тефтера, казваше Гаустин. Явно сме изпреварили историческия момент. Един ден ще се бият за това. Така той трупаше своите съкровища в бъдещето. Аз бях само ковчежникът. Писането в крайна сметка е и съхраняване на провали. Тук би се разсърдил наистина. Не е провал онова, което още не се е случило, чувам го да вика. Вярвам, че някъде другаде, в друго време и място, той е гениален и реализиран изобретател или велик измамник.

 

Тук, в кафявия тефтер с провалите, почиват и следните неосъществени проекти на Гаустин:  

 

Прожекция върху небе. (Един от най-монументалните му проекти.) Свръхмощен апарат прожектира върху целия екран на небето. В началото нямаше съвсем ясна представа какво точно ще се прожектира, но идеята за това небесно лятно кино го изпълваше с трепет. Не може да стои празна и неизползваема такава огромна площ. Цялото полукълбо да опъне шии нагоре и да гледа в един и същи момент. Месец по-късно проектът е добил повече конкретност. Да се прожектира върху самите облаци, най-добре при ниска плътна облачност.И какво ще прожектираш?

Облаци например, като за начало.Облаци?

Облаци върху облаците. Да видим как ще реагира природата на удвояването, на тавтологията. А най-хубаво ще бъде, ако прожектираме дъжд. Представи си само — кинематографичен дъжд от истински облаци. В първия момент публиката се разбягва уплашена. Като в „Пристигането на влака на гара Сиоте“ през 1898. В началото и края на киното стои един естествен уплах.  

Гаустин. Единственият проект, който му се получи, беше неговото изчезване. Една вечер дойде да се сбогуваме, попитах го къде отива, сигурен, че пак е измислил нещо. В 1937-а, каза просто. Приех го за шега. Драсни някой ред, казах. По това време 90-те гърмяха, нямаше по-интересно време, а той изчезваше. Нямах представа (и досега нямам) какво е намислил. Но когато получих първото писмо и две или три картички после, изписани със стария шрифт и почерк от 30-те — да, мисля че всяко десетилетие си има почерк — разбрах, че този път, за разлика от всички останали, е успял.(Повече за това съм разказал в едни Други истории.)  

Късен SMS в 3 посред нощ години след това.

Тези дни лондонският „Таймс“ споменава за едно ново изобретение обслужващо богати, но заети и с вкус към пестенето (или към двоен живот) бизнесмени — туристическа фирма за виртуален туризъм, фирмата осигурява също така сувенири от несъстоялото се пътуване. Получаваш всички веществени доказателства за пътешествие, включително печат в паспорта, снимки, билетче от Лувъра, да речем, или миди от Лазурния бряг. (Може би и сандвичи от Сандвичевите острови.) Разказват ти как е минало собственото ти пътешествие, снабдяват те с комплект спомени. Можеш сам да повярваш, че си пътувал. За миг си помислих, че Гаустин ми дава знак.