Физика на тъгата

Памет за хотели

Развивам особена памет за тези места без памет, хотелите. Идеалната хотелска стая не бива да помни ничие предишно присъствие. Почистването след напускането на госта е преди всичко изтриване на паметта. Леглото да забрави предишното тяло, да се постеле нов чаршаф, да се изпъне, банята да се изчисти до блясък. Всяка следа от предишно човешко присъствие — косъм на чаршафа, бледо петно от червило по възглавницата, е провал. Асептична е само забравата.

Тежкият плюш и продълговатите като купе стаи на Royal Station Hotel в Нюкасъл. Прозорците се отварят вертикално надолу, като във влак. Сякаш всеки момент хотелът ще изсвири и ще тръгне. Британската аскеза на бита. Не е лесно да си изобретил преди няколко века ватер клозета, а от вярност към традицията да презираш смесителния кран. Мисля го, докато без резултат се опитвам да наглася топлата и студената вода.  

Кралският хотел в Пиза, стая с тежки и мътни огледала, висок таван и два стари огромни резбовани кревата. Продължително колебание кой от двата да избера и неясното усещане, че виждам върху тях телата на лежалите тук от 200 години, тънки, прозрачни, в негатив.  

Имаш сьомга на закуска, супа от аспержи, после банани и портокали, които сънуваше някога, откъде пак тази меланхолия, какво още ти липсва?

Нищо. Само онзи глад.  
Най-евтиният парижки хотел — „Акация“ в 11 район… Цяла вечер слушам как в стаята над мен леглото скърца в точен и здрав ямб. Помислих си и го записах: колкото по-евтин хотелът, толкова по-яростно чукането.  
Хотелът от XV век в стара Прага, на „Островни“ 32. Колко неуютно за човешкото тяло е Средновековието…  
Големият хотел в Сибиу, светлосини стаи, стъклена баня, лоша закуска.  
Хотел „Vensan“ в Руан, в самия център, стая над булеварда, непоносимо тежкото бордо на тапетите от плат. Сред брошурите — дискретен анонс за елитен нощен клуб „Мадам Бовари“. Ще прекарам нощта с „Бувар и Пекюше“.  
Беззвездните хотели на Нормандия и най-беззвездният от тях — хотел „Bernieres“ с душ и тоалетна чиния в гардероба.  
Пансионът в Байро Алто, Лисабон, с дървените крила на прозорците, блъскани от вечерния океански вятър. Месарницата отсреща, дрехите на простора, олющената охра на фасадата. Малката Papelaria за тетрадки, хартия, вестници и пури, с един избелял от слънцето Песоа на вратата. Внезапен спомен за градчето Т., което е точно в другия край на континента.  
Библията в католическия хотел на Вроцлав. До блаженствата, до „Блажени бедните духом… Блажени скърбящите…“, които са всичко друго, но не и блаженства, една женска ръка на изкусителка беше написала в полето: „Не ви се бъркам, ама ако ви е скучно, обадете се на Агниешка, телефон 37475…“ (Няма да ви го кажа.) Така беше прибавила към блаженствата още едно. Прекрасно беше това „Не ви се бъркам, ама…“Не звъннах онази вечер, но си преписах грижливо номера заедно с цялата бележка. Какво ли прави Агниешка сега, толкова години по-късно. Успява ли още да пробута някое закъсняло блаженство, или трябва да зачеркна и този (спешен) номер.

Списъци и забрава

Как се нарича обсесията да се правят непрекъснато списъци, да се мисли в списъци, да се разказва в списъци? Какъв вид отклонение е това?

Бързам да записвам всичко, да прибирам в тефтера, така както бързат да приберат агнетата, преди да се е разгърмяла бурята. Губя все по-бързо памет за имена и лица. Това сигурно е обяснение. Такава беше болестта на баща ми накрая. Един с голяма гума идваше и триеше всичко, отзад напред. Първо забравяш което е било вчера, последно си отива забутаното най-далеч. В този смисъл винаги умираш в детството си.

Баща ми излизаше и се губеше из улиците като дете в чужд град. Добре, че градчето беше малко, хората го познаваха и го връщаха. Най-често го намираха на гарата. Гледаше влаковете. Веднъж, бях се върнал замалко, ходех след него и го наблюдавах. Когато влакът спреше на гарата, той ставаше и тръгваше към отворените врати, после забавяше крачка, спираше, оглеждаше се безпомощно като човек, внезапно забравил или разколебал се в смисъла на пътуването си, и с все така несигурни крачки се връщаше на мястото си. Това се повтаряше с всеки влак.

Моят кошмар е, че един ден ще стоя по същия начин на някое летище, самолетите ще кацат и ще излитат, а аз няма да си спомням за къде съм тръгнал. По-лошото е, че ще съм забравил мястото, където да се върна. И никой няма да ме познае, за да ме прибере вкъщи.

Лабиринт и избор

Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.

Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от „изходи“ обърква. Разбира се, градът е най-очевидният лабиринт. Барт сочи Париж като образец — „лабиринтите на центъра и покрайнините, построени от Осман“.

Имал съм своите щастливи изгубвания в този град, но тук ще приложа само един объркващ следобед. Времето, в което стоях между две улици, чудейки се по коя да поема. И двете щяха да ме изведат до мястото, което търсех. Впрочем в самите улици нямаше нищо извънредно само по себе си. Проблемът както винаги беше, че която и да избера, щях да изгубя другата. Само в оня експеримент на квантовата физика, доказващ, че частицата се държи и като вълна, минавайки едновременно през два отвора, щях да бъда удовлетворен. Минутите течаха, а аз стоях и пристъпвах от крак на крак. Сигурно съм изглеждал ужасно изгубен, защото една възрастна дама спря и ме попита нуждая ли се от помощ.

Какво направих? Тръгнах по едната, дясната, улица, но през цялото време мислех за другата. И с всяка крачка си повтарях, че съм направил грешен избор. Не бях изминал и една трета от пътя, спрях решително (о, този решителен жест на нерешителността) и свърнах по една пряка към другата улица. Разбира се, колебанието ме връхлетя с първите крачки и отново след няколко метра, почти тичешком се върнах по следваща пряка на първата улица. После пак връхлетян от съмнения — обратно на другата, после пак на първата. И досега не знам дали в този зиг-заг постигнах и двете улици, или и двете изгубих. Накрая, напълно изтощен, като маратонец в лабиринт, с биещо до пръсване сърце, се свлякох на една пейка.