Физика на тъгата

Б

След буквара на гробището се сблъсках с истинския буквар за първи клас и се почувствах едновременно посветен и объркан. Всяка буква беше свързана с дума и картинка.

Бог — извиках прибързано, такъв лесен въпрос. Но нещо не беше наред, учителката трепна, вече не беше така усмихната. Дойде при мен, сякаш се боеше да не кажа още нещо. Откъде научи тази дума? Ами от гробището. Тогава едно от момичетата на по-първите чинове каза: България, България, другарко. Това беше верният отговор. И учителката така се хвана за неговата сламка, браво, моето момиче. А аз се почувствах толкова самотен с моя Бог. Чудно, че не можеше да има две думи с една и съща буква, сякаш гръбчето на Б-то беше прекалено хилаво да издържи две такива наистина грамадански думи.

С Б започва думата България. В България Бог няма! Това са бабешки приказки, натъртваше учителката на всяко Б, по-нататък в горните класове ще го учим. Разбрахме ли се?

Ама в гробищата го има…Това тук е училище, не е…Боже, какви проблеми от една дума, ще го намразя това училище.

А вечерта майка ми и баща ми имаха сериозен разговор с мен. Другарката била разказала всичко. Добре де, ама нали има Бог? Сякаш им зададох най-трудния въпрос на света. Виж сега, подхвана майка ми (тя беше адвокат), ти си знай, че го има, но не е нужно да му ръсиш името навсякъде, той се сърди, ако го споменаваш напразно, пред непознати.

И изобщо си затваряй устата, допълни баща ми.

Бог беше първата тайна. Първото от забранените неща, за които можеше да се говори само вкъщи.  

В България Бог няма, бабо, изтърсих още като пристигнахме и я видях, че сменя олиото в кандилото на стената. Баба ми се прекръсти бързо и невидимо. Сигурно щеше да ми се сопне заради тия приказки, но видя баща ми на вратата и само вметна: Ами то в България какво ли има, ни червен пипер, ни олио. Само тя можеше да събере така физическия и метафизическия дефицит в държавата. Бог, олио и червен пипер.

Четеше Библията скришом, беше я увила в един вестник да не си личи. Четеше напосоки, движеше изкривения си от артрит показалец по редовете и мърдаше устни. Така чух целия Апокалипсис шепнешком, в късните следобеди на детството, под тихите йерихонски тръби на бръмчащите мухи из стаята.  

Баба ми знаеше, че не трябва да говори пред хората за тези работи, за да пази баща ми, който можеше да си има неприятности. Баща ми знаеше, че не трябва да говори за други неща и се заключваше с радиото в кухнята, за да не ми обърка живота (така казваше майка ми). Аз знаех, че не трябва да говоря за нищо, което съм чул вкъщи, да не дойде милиционерът и да объркам техния живот. Дълга верига тайни и лъжи, която ни правеше нормално семейство. Като всички останали. Това беше най-големият номер на конспирацията — да си като другите.

Невидимото мастило

На 5 се научих да чета, на 6 това вече беше болест. Безразборно тъпчене с книги. Някаква булимия на четенето. Четях каквото намеря и скоро стигнах до шкафа на майка ми, до онзи лилав том с твърди корици и едро заглавие „Криминалистика“. Първата глава започваше с изречението, че преди Девети септември не е съществувала криминалистика. А следващата, вече забравила това, гласеше, че изучаването на буржоазната криминалистика се налага по две съображения: първо, за да се разобличи нейната реакционна същност, и второ, да се вземе всичко ценно от нея…Разобличаването беше най-интересно. Само тогава, между редовете и преиначените цитати можеш да разбереш какво все пак се случва по света.

Буржоазната криминалистика беше все пак изнамерила някои „дребни“ неща, като детектора на лъжата, съдебната психология, дактилоскопията. Харесваше ми заглавието „Пръсти“ (1897) от някой си Франциск Галтон, буржоазен криминалист.

А в началото на революционната криминалистика, разбира се, стоеше Ленин. Личеше си, че криминалното е в кръвта му. В същото време той беше положил основите на всички останали науки и всички учебници го потвърждаваха без-пре-ко-слов-но (любима негова дума). „Езикът е най-важното средство за човешко общуване“, стоеше изписано над дъската в класната стая. Този гений на баналното.

Но най-интересните неща в лилавия учебник по криминалистика бяха съдебната фотография, оръжието и… невидимото мастило. „Невидимите мастила представляват безцветни разтвори на органични или неорганични вещества: сокове от плодове, лук, захарен разтвор, урина, слюнка, хинин…“Това ме отблъсна и привлече едновременно. Никога не бях си представял шпионите като пикльовци, пишещи с урина, сироп и слюнка. Да пишеш секретните си писма с разни секрети, пфу. От друга страна пък, тази достъпност на невидимото мастило беше добре дошла. Всички материали ми бяха подръка. На първо време реших да загърбя урината, слязох в мазето, взех компот от праскови, отворих го и с опакото на клечка кибрит бавно изписах двете най-тайни страници в дневника си.

Предлагам тук част от написаното с невидимо плодово мастило:

Нищо ли не се вижда? Значи наистина е невидимо. Ако можех да напиша цял роман с такова мастило.  

Страничен коридор

След всички доказателства, че историята на последните 4 милиарда години е записана в ДНК на живите същества, изразът, че Вселената е библиотека, отдавна не е метафора. Сега ще ни трябва нова грамотност. Чака ни голямо четене. Когато господин Хорхе казваше, че си представя рая като библиотека без начало и край, той по всяка вероятност, без да подозира, си е мислел за безкрайните лавици на дезоксирибонуклеиновата киселина.

Аз съм книги.  

Татко, какво е Минотавър

Като минотаври се бутаме в тия мазета, да му… таковам жилфонда и списъците им. Баща ми правеше героични опити да не псува пред мен и майка ми, подобни на онези с отказването на цигарите. Бях сигурен, че тайно си наваксва, като изпушва всички пропуснати цигари и изпсува неизпсуваното. Репликата на баща ми, последвала спъването му в маркуча на прахосмучката „Ракета“, щеше да произведе важни за мен последствия. Знаех какво е „таковам“ и „жилфонд“, както знаех за „крайно нуждаещи се“, „пършинг“ и пр., но не знаех какво е минотавър. Нито дали е от добрите (нашите), или лошите. По това време делях всичко на тези две категории. С изненада разбирах, че и възрастните го правят. Светът беше разделен на две — добри и лоши, наши и ваши. Ние, по една щастлива случайност, се бяхме паднали от нашите, следователно „от добрите“. Макар че съм чувал баща ми да казва вечер след новините „Айде стига бе, защо оня идиот Джими Картър да ми е виновен, че живея в мазе и че няма капачки за буркани“. Майка ми, която винаги е била по-разумна, му шъткаше да мълчи. Да не мислеха, че ще се изпусна пред кварталния, който живееше през една къща. А Джими Картър наистина го рисуваха като идиот по карикатурите, с огромни зъби, нахлупил цилиндър със звездички и захапал крилата ракета вместо пура.

Пак влязох в други коридори, обърквам се, като се връщам назад. Изминалото време се различава по едно съществено нещо от настоящето — никога не тече в една посока. Откъде тръгнах? Добре, че записвам, иначе никога нямаше да намеря пак нишката…Като минотаври се бутаме в тия мазета… Това беше репликата… и тя веднага влезе в моя несъставен още каталог на епифаниите, на всички онези откровения, явяващи се по правило в най-неочакваните и дори неловки моменти. Баща ми се спъна в маркуча на прахосмукачката, защото не го видя, защото беше тясно, живеехме под земята, следобедът беше мрачен, прозорецът нисък и слънцето не успяваше да слезе долу.

Татко, какво е Минотавър, попитах аз. Баща ми се направи, че не ме чува. Татко, Минотавъра от нашите ли е? Мисля, че този въпрос допълнително го изнерви. На другия ден ми донесе отнякъде старото пълно издание на Старогръцките митове. Никога повече не се разделих с тази книга. Влязох тогава в Минотавъра и не помня да съм излизал оттам. Той беше аз. Момче, което прекарваше дългите дни и нощи в приземния етаж на дворец, докато родителите му работеха като царе или спяха с бикове.

Нищо, че според книгата е чудовище. Бил съм в него и знам цялата история. Голяма грешка и клевета лежи там, извънредна несправедливост. Аз съм Минотавъра и не съм кръвожаден, не искам да ям по 7 младежи и девойки, не знам защо съм заключен, нямам вина… И зверски ме е страх от тъмното.