Физика на тъгата

III. Жълтата къща

Изолатор

Жълта олющена сграда, далеч от последните къщи, дълга и ниска, прозорци с решетки, оградата опасана с бодлива тел. Изолаторът за психично болни, както официално се казваше онова, на което всички в този забутан югоизточен град викаха просто лудница. Говореше се, че нощем пускали ток по оградата и няколко човека се изпържили. Страхувах се и в същото време тъкмо страхът ме караше да се навъртам наоколо.

Една вечер, минавайки оттам, чух смразяващ вой. Нещо извънмерно и нечовешко имаше в това виене или мучене, нещо дошло от дебрите на нощта, Уууууууууу… Това безкрайно Уууууу дълбаеше тунели в тишината на ранната ноемврийска вечер. Беше неделя. Нападалите листа застилаха цялата улица и излъчваха тънък все още мирис на гниене и ацетон, който предхождаше трупа на есента. Само лампата на портала разпръсваше влажния сумрак. Фелдшерът си беше тръгнал, а главният лекар и без това идваше веднъж в седмицата. Портиерът трябваше да е някъде тук, но сигурно спеше пиян в кабинета на лекаря. Това в случая спасяваше викащия, който иначе щеше да отнесе традиционната ледена баня с градинския маркуч. Говореше се, че ги пръскат с вода директно в стаята (килия е по-точната дума) през решетките на прозореца, като естествена лечебна процедура за охлаждане на бесовете. Главният лекар отдавна беше приел, че ще свърши кариерата си тук, в това забутано градче. И не се боеше от никакви проверки и наказания, така както попадналият в преизподнята е освободен от страха, че може да му се случи нещо по-лошо.

Обикалях около жълтата къща в неделната вечер и мрачните коридори на онзи вой все повече ме всмукваха. Боях се да вляза в тях, каквото и да имаше там, то не беше за човешко око и ухо. Но тялото ми продължаваше да се движи в кръг механично, усетих как започвам да се изсулвам от себе си. Още малко и ще вляза в коридорите на вика, ще се плъзна по улеите, ще се вселя в тялото на онзи, който вика. Точно тогава една ръка здраво ме хваща за рамото, стряскам се и се прибирам обратно в себе си като охлюв в черупката. Баща ми.

Лицата и на двама ни не могат да скрият изненадата си, че виждат другия на това място. Никой от нас няма работа тук. И никой не пита другия какво го води насам по това време. Свиваме към града, без да кажем дума, и потъваме в ноемврийската вечер, далеч от онзи вик. Знаех, че никога вече няма да се освободя от тунела на това Уууууууу. Воят щеше да ме преследва през всичките ми години с различно упорство. Да се появява и заглъхва в неочаквани ситуации. Понякога щеше да стихва, да го изгубвам в най-щастливите си мигове, в радостни събирания с хора сред тяхното заглушаващо бъбрене… Но в последвалата тишина то неизменно щеше да се явява. И когато 10 години по-късно получих онзи непрекъснат шум в ухото, знаех, че онова виещо-мучащо-плачещо нещо вече се е настанило трайно там. Най-навътре, в пещерата на черепа, оттатък тъпанчевата мембрана, чукчето и наковалнята, в самия лабиринт на вътрешното ухо, както казаха лекарите.

Диагнозата

Много по-късно, вече като студент, щях да се осмеля да разкажа пред един по-стар приятел лекар за това връхлитащо ме в детството „вселяване“. Лекарят мисли дълго и накрая предложи рядка, може би изобретена в момента диагноза, която звучеше приблизително така: патологична емпатия или обсесивен емпатично-соматичен синдром. Заболяването било изключително рядко и нелечимо, но пиковите моменти оставали в детството. С годините пристъпите ставали по-лесно контролируеми и губели най-острите си проявления, без да изчезват съвсем. Както при епилепсията, каза той, никога не знаем къде броди човек, когато е в такъв припадък.

В моя случай припадъци нямаше, тялото си оставаше съвсем спокойно, с лека вцепененост, като на човек, зареян в мислите си или вслушан в нечия история. Не мигах, зениците спираха да се движат, устата стоеше полуотворена, дишането минаваше на някакъв автоматичен режим, докато аз (част от мен) се пренасях в чужда история и чуждо тяло.

Приемах това със смесеното чувство на страх, не съвсем ясна вина и удоволствие. Положих доста усилия да скрия, доколкото може, тази способност или болест. Само баба ми винаги успяваше да разбере: „Айдее, пак се пренесе.“Често се случваше въпреки волята ми. Сякаш там, където другият изпитваше болка, в този срез, рана, точка на възпаление се отваряше коридор, който ме всмукваше навътре. В историите, особено на близки хора, винаги имаше някакво сляпо петно, мигновен зев, слабо място, непонятна тъга, блян по нещо изгубено или никога неслучило се, което повлича навътре, в тъмните галерии на премълчаното. Във всеки разказ имаше такива тайни галерии и коридори.  

За свое успокоение тогава лекарят ме прати на ядрено-магнитен резонанс, онази огромна бяла капсула, където режат мозъка ти на тънки филийки и надничат във всичките му тайни. Отпуснете се и си мислете за хубави неща, каза сестрата…След два часа влязох в кабинета на лекарите, които трябваше да разчетат снимката, и усетих отдалеч зле прикритото им смущение. Снимката не била сполучлива. Можело да е от апарата, стар бил. Всъщност им се случвало за първи път, абсолютно нищо не се виждало, тъмна черна плака. За мен това не е изненада. Аз знам, не се вижда, защото вътре е мрак, неосветим, трупан с векове мрак. Черепът ми е пещера. Разбира се, не им го казах.  

Понякога — в едно и също време — съм динозавър, риба, прилеп, птица, едноклетъчно, което плува в първичния бульон, или зародиш на млекопитаещо, понякога съм в пещера, понякога в утроба, което в основата си е същото — защитено (срещу времето) място.