Глава Дъдли побъркан

Хари пристигна рано в Стаята на Изискването за последната сбирка на ДА преди ваканцията и се зарадва, че го е направил, защото когато факелът избухна в пламъци видя, че Доби е идвал да украси мястото за Коледа. Сигурен беше, че духчето го е направило, защото от тавана се спускаха стотици златни дрънкулки с образа на Хари върху тях и надпис “ Хари Коледа на всички!”

Хари тъкмо бе свалил последната от тях, когато вратата се отвори и влезе Луна Лавгуд, отнесена както винаги.

-Здрасти-каза неясно тя и погледна украшенията наоколо.-Хубави са, ти ли ги сложи?

-Не-отвърна Хари.-Домашното духче Доби.

-Mistletoe- каза отнесено Луна, посочвайки към голям грозд бели плодове,окачени над главата на Хари. Той подскочи.

-Добро решение-каза много сериозно Луна.-Често бъкат от / Nargles/.

Хари си спести въпроса относно Nargles при пристигането на Анджелина, Кейти и Алиша. И тримата бяха замръзнали и останали без дъх.

-Добре-каза тъпо Анджелина, свали мантията си и я постави в ъгъла.-Най-после ви намерихме.

-Намерихте ме?-попита неразбиращо Хари.

-Ти и Фред и Джордж-каза нетърпеливо Анджелина.-Намерихме друг търсач.

-Кой?-попита бързо Хари.

-Джини Уизли-отвърна Кейти.

Хари я изгледа.

-Да, знам-каза Анджелина, като извади пръчката си, -но тя е доста добра. Не толкова добра колкото теб, разбира се-каза, като му хвърли много мръсен поглед,-но след като не можем да имаме теб...

Хари преглътна язвителния си отговор; дали тя си представяше, че той преживява изключването си от отбора сто пъти повече от нея.

-А какво става с биячите?-попита той, като се опитваше да запази нормалния си глас.

-Ендрю Кърк-отговори без ентусиазъм Алиша,-и Джак Слоупър. Никой от тях не е брилянтен, но като се сравнят с останалите идиоти, които дойдоха...

Пристигането на Рон, Хърмаяни и Невил прекъсна тази депресираща дискусия и след около пет минути стаята беше достатъчно пълна, за да предотврати изгарящите погледи на Анджелина.

-Окей-каза той на всички.-Мисля, че тази вечер трябва да преговорим всички неща, които досега сме правили, защото това е последната сбирка преди ваканцията и не подхожда да учим нещо ново преди триседмична пауза.

-Няма да правим нищо ново?-прошепна Захариас Смит достатъчно високо, за да го чуят останалите в стаята.-Ако знае, нямаше да дойда.

-Всички ние наистина съжаляваме, че Хари не ти е съобщил-каза високо Фред.

Няколко човека се изкикотиха. Хари видя Чо да се смее и почувства познатия гъдел в стомаха си.

-Можем да се упражняваме по двойки-каза Хари.-Ще започнем с Препречващото заклинание десет минути, после отново ще опитаме със Зашеметяването.

Всички се разделиха; Хари както обикновено партнираше на Невил.Скоро стаята се изпълни с пресекливи викове “ Импедимента!” Хората замръзваха за минута или повече, по време на които партньорите им можеха да погледнат безцелно наоколо останалите двойки; след това се свестяваха и на свой ред отправяха заклинанието.

Невил усъвършенстваше все повече и повече познанието си. След като Хари беше зашеметяван три пъти, той изпрати Невил да се присъедини отново към Рон и Хърмаяни, за да може да се разходи из стаята и да види останалите. Когато се приближи до Чо, тя грейна; той устоя на изкушението да мине още няколко пъти.

След десет минути с Препречващата магия, те отново се върнаха към Зашеметяващата. Мястото беше твърде ограничено, за да им позволи да направят това заклинание веднага. Половината група наблюдаваше другата част, след което си разменяха местата.

Хари се почувства горд, докато ги гледаше. Наистина, Невил зашемети Падма Патил вместо Дийн, в когото се целеше, но беше по-близко от всякога до целта, и всички други бяха постигнали огромен напредък.

След около час Хари обяви прекъсване.

-Ставате все по-добри-каза той, като грейна към тях.-Когато се върнем от ваканция, можем да се заемем с някои от трудните заклинания. Може би дори Патронуса.

Понесе се развълнуван шепот. Хората започнаха да излизат по двама или трима, като пожелаваха на Хари “Весела Коледа”. Като се чувстваше доволен, той започна да прибира възглавничките заедно с Рон и Хърмаяни. Рон и Хърмаяни излязоха преди него, той се забави малко, защото Чо беше още вътре и той се надяваше да чуе от нея “Весела Коледа”.

-Не, ти тръгвай- чу я да казва на приятелката си Мариета и сърцето му заби, докато се правеше, че прибира последната възглавница. Вече беше сигурен,че са сами и очакваше тя да заговори. Вместо това чу подсмърчане.

Той се обърна и видя Чо да стои на средата на стаята, а по лицето й имаше сълзи.

-Ка-?

-Какво става?-попита едва-едва той.

Тя поклати глава и изтри лице с ръкава си.

-Аз-съжалявам-каза тя.-Предполагам...просто...научаването на тази материя...просто ме кара да ...се чудя...дали...ако той знаеше всичко това...щеше да е още жив.

Хари почувства как сърцето му се сви. Трябваше да предположи. Тя искаше да говори за Седрик.

-Той знаеше тези неща-каза той тежко.-Беше доста добър, иначе никога нямаше да се оправи в онзи лабиринт. Но ако Волдемор наистина иска да те убие, просто нямаш шанс.

Тя изхълца при името на Волдемор, но погледна Хари без да трепне.

-Ти си оцелял, когато си бил още бебе-каза спокойно тя.

-Да, така е- отвърна Хари с досада, като тръгна към вратата.-Не знам защо се е случило на мен, а не на някой друг, така че не е нещо, с което се гордея.

-О, не си отивай!-каза Чо, все още плачейки.-Съжалявам, че те разстроих с всичко това-не исках...

Тя отново изхлипа. Беше толкова красива, дори когато очите й бяха зачервени от плач. Хари се почувства ужасно. Щеше да е доволен и само на едно “Весела Коледа”

-Знам,че е ужасно за теб-каза тя, докато отново бършеше очи с ръкава си.-Имам предвид, че си видял Седрик да умира...Предполагам, че не искаш да си спомняш за това, нали?

Хари не отговори: беше истина, но щеше да е безсърдечно да я изрече на глас.

-Ти си н-наистина добър учител, знаеш ли-каза Чо със слаба усмивка.-Никога не съм можела да зашеметявам преди това.

-Благодаря-отвърна неловко Хари.

Те се гледаха дълго. Хари почувства изгарящо желание да излезе от стаята , и в същото време пълна неспособност да направи и крачка.

-Mistletoe-каза Чо, като посочи тавана над главите им.

-Да-отговори Хари. Устата му беше пресъхнала.-Сигурно са пълни с Nargles.

-Какво е това Nargles?

-Идея си нямам-каза Хари. Тя се приближи. Главата му се замая.-Ще трябва да попиташ Луна Лавгуд.

Чо издаде забавен звук, подобен на смях. Беше дошла много близо до него. Той можеше да преброи луничките на носа й.

-Наистина те харесвам, Хари.

Той не можеше да мисли. Целият пламна, мозъкът и краката му бяха като парализирани.

Тя беше плътно до него. Можеше да види всяка сълза по миглите й.

*
Когато се върна в общата стая половин час по-късно, намери Рон и Хърмаяни на най-добрите места до огъня, всички други си бяха легнали. Хърмаяни беше написала много дълго писмо, беше изпълнила половин руло пергамент, което се вееше от ъгъла на масата. Рон лежеше на лявата си страна, опитвайки се да завърши домашното си по трансфигурация.

-Какво те задържа?-попита той, докато Хари седна в съседното кресло до Хърмаяни.

Хари не отговори. Той беше в състояние на шок. Половината от него искаше да разкаже на Рон и Хърмаяни какво се беше случило току-що, но другата половина предпочиташе да го запази в тайна.

-Добре ли си, Хари?-попита Хърмаяни, като посочи към него с върха на перото си.

Хари се почувства раздвоен. Истината е, че не знаеше дали е добре или не.

-Какво става?- повдигна се Рон и се вгледа в Хари.-Какво се случи?

Хари не знаеше как да им каже и дали изобщо искаше да им каже. Накрая реши да замълчи. Хърмаяни взе материалите от ръцете му.

-Чо ли беше?-попита тя делово.-Тя ли те задържа след сбирката?

-Тя- започна Хари, прочисти гласа си и опита отново.-Тя...ъъъ...

-Целуна ли я?-попита бързо Хърмаяни.

Рон седна толкова бързо, че едва не бутна мастилницата си. Без да обръща внимание на това, той жадно погледна Хари.

-Е?-поиска обяснение.

Хари видя любопитството,изписано по лицето на Рон и веселието по обикновено намръщеното лице на Хърмаяни и кимна.

-ХА!

Хърмаяни погледна с отвращение Рон и се върна към писмото си.

-Е?-попита накрая Рон.–Как беше?

Хари помисли за момент.

-Мокро-каза истината накрая.

Рон издаде шум, за който трудно можеше да се каже дали е ликуване или отвращение.

-Защото тя плачеше-продължи тежко Хари.

-О-каза Рон, усмивката му помръкна.-Толкова ли си лош в целуването?

-Не знам-отвърна Хари, който не беше се замислял върху това, и незабавно се разтревожи.-Може и да съм.

-Разбира се, че не си-отговори разсеяно Хърмаяни, все още пишейки писмото си.

-Откъде знаеш?-попита много остро Рон.

-Защото Чо прекарва половината си време тези дни в плач-отвърна неясно Хърмаяни.-Тя плачеше през целия път до мястото.

-Не мислиш ли, че малко целувки биха я утешили?- попита усмихвайки се Рон.

-Рон- отговори Хърмаяни с глас, пълен с достойнство, поставяйки перото в мастилницата си,-ти си най-нечувствителният човек, когото съм имала нещастието да срещна.

-Какво би трябвало да означава това?-попита също с достойнство Рон,-Що за човек би плакал, когато го целуват?

-Да-каза Хари, леко отчаяно.-Що за човек наистина?

Хърмаяни ги погледна с израз на съжаление.

-Не разбирате ли чувствата на Чо в момента?-попита ги тя.

-Не- отговориха Хари и Рон в един глас.

Хърмаяни въздъхна и остави перото си долу.

-Добре, тя видимо тъжи за смъртта на Седрик. Предполагам също, че се чувства конфузно защото е харесвала Седрик, а сега харесва Хари и не може да реши кого от тях харесва повече. След това се чувства виновна, тъй като мисли, че е обида за паметта на Седрик да се целува с Хари и се притеснява какво ще кажат за нея другите, ако започне да излиза с Хари. И също така не може да се справи с чувствата си към Хари, тъй като той е бил единственият, който е бил със Седрик, когато е умрял и всичко е много смесено и болезнено. И също така се тревожи,че ще я изхвърлят от тима по куидич на Рейвънклоу, защото е в такава лоша форма.

Настъпи тежка зашеметяваща тишина, след което Рон се обади:

-Един човек не може да чувства всичко това, та той ще експлоадира.

-Само защото ти имаш емоционалния обхват на чаена лъжичка, не значи, че всички го имаме-сопна се Хърмаяни, като отново взе перото си.

-Тя беше тази, която го започна-каза Хари- Аз нямаше-тя просто дойде при мен-започна да плаче-не знаех какво да направя...

-Не се самообвинявай, приятелю-каза Рон, изглеждайки паникьосан при тази мисъл.

-Трябва да си бил добър към нея-каза загрижено Хърмаяни.-Беше, нали?

-Да-каза Хари, неприятна червенина изби по лицето му.-Да-потупах я по гърба...

Хърмаяни изглеждаше така, сякаш трудно се сдържаше да не завърти очи.

-Добре, предполагам, че можеше и да е по-лошо-каза тя.-Ще я видиш ли пак?

-Разбира се, че ще я видя-каза Хари.-Нали имаме сбирки на ДА?

-Знаеш какво искам да кажа-каза нетърпеливо Хърмаяни.

Хари замълча. Думите на Хърмаяни отвориха пред него нова перспектива от стряскащи възможности. Той се опита да си представи, че излиза някъде с Чо-може би Хогсмийд-и да бъдат насаме в продължение на часове. Разбира се, тя щеше да очаква от него да я покани след случилото се...мисълта накара стомахът му болезнено да се свие.

-О, добре-каза отчуждено Хърмаяни, като отново се втренчи в писмото си.-Имаш доста възможности да я поканиш.

-А ако той не иска да я покани?-каза Рон като гледаше Хари с необичайно съсредоточен израз на лицето си.

-Не бъди глупак-каза неясно Хърмаяни.-Хари я харесва от години, нали, Хари?

Той не отговори. Да, той харесваше Чо от години,но когато си представяше сцена между двамата, той винаги си представяше усмихнатата Чо, а не тази Чо, която хлипаше неудържимо на рамото му.

-На кого пишеш тази новела?-попита Рон Хърмаяни ,като се опита да прочете парчето пергамент, което падна на пода. Хърмаяни веднага го скри от поглед.

-Виктор.

-Крум?

-Колко Викторовци познаваме?

Рон не каза нищо, но изглеждаше кисел. Около двайсет минути прекараха в тишина, Рон завърши съчинението си по трансфигурация с много нетърпеливи изсумтявания и прекъсвания ; Хърмаяни пишеше неотклонно в самия край на пергамента, нави го грижливо и го подписа; Хари гледаше към огъня ,като му се искаше повече от всякога Сириус да е при него и да му даде няколко добри съвета за момичетата. Но огънят бавно изгасваше ,докато накрая останаха само въгленчетата и Хари видя, че отново са последните останали в общата стая.

-Лека нощ-каза Хърмаяни, като се прозя широко и тръгна по стълбището към спалнята на момичетата.

-Какво толкова намира в Крум?-попита Рон, докато двамата с Хари тръгнаха към спалнята на момчетата.

-Добре-каза Хари, като осмисляше въпроса.-Предполагам, че той е по-голям, нали...и той е международен играч по куидич...

-Да, но въпреки това- каза Рон, като звучеше раздразнено.- Искам да кажа, че е нацупен циганин, нали?

-Доста нацупен, вярно-съгласи се Хари, като мислите му още бяха при Чо.

Те свалиха робите си и облякоха пижамите си в пълно мълчание; Дийн, Сиймъс и Невил бяха вече заспали. Хари остави очилата си на нощното си шкафче и си легна, но не спусна завеските пред себе си, вместо това се загледа към звездното небе през прозореца до леглото на Невил. Ако само знаеше по това време миналата нощ, че ще целуне Чо Чанг...

-Лека нощ-избоботи Рон някъде вдясно.

-Лека –отвърна Хари.

Може би следващият път...ако има следващ път...тя ще бъде по-щастлива. Ще я покани да излязат, вероятно го е очаквала и сега му е сърдита...или лежи в леглото, все още плачейки за Седрик...Той не знаеше какво да мисли. Обяснението на Хърмаяни му се струваше по-комплицирано, отколкото можеше да разбере.

-Ето на това могат да ни учат тук ...-мислеше, докато се обръщаше на едната си страна.-как функционират мозъците на момичетата...ще бъде при всички случаи по-полезно от Пророкуването...

Невил промърмори в съня си. Някъде в нощта избухука сова.

Хари сънуваше, че е пак в стаята на ДА. Чо го укоряваше, че я е скрил тук с фалшиви претенции; беше й обещал 150 картинки от шоколадови жаби...Хари протестираше...Чо викаше “Погледни, Седрик ми даде много картинки от шоколадови жаби!” и извади от мантията си много картинки и те се разхвърчаха във въздуха. Тогава тя се обърна към Хърмаяни, която каза:- “Ти си й обещал, Хари, знаеш...мисля, че вместо това трябва да й дадеш нещо друго...например твоята Светкавица? . Хари протестираше, че не може да й даде Светкавицата, защото Умбридж я беше взела, той беше дошъл в стаята на ДА да сложи само няколко коледни украшения във вид на главата на Доби...

Сънят се промени.

Тялото му се чувстваше плавно, силно и гъвкаво. Той се плъзгаше между светещ метален лост и тъмен студен камък...беше хоризонтален на вратата...плъзгаше се along on his belly...беше тъмно, още можеше да види предметите около него да блещукат в странни, вибриращи цветове...той обърна главата си...на пръв поглед коридорът беше празен...но не...на пода седеше човек, брадичката му беше наведена към гърдите му, очертанията му проблясваха в тъмното...

Хари се изплези...той подуши във въздуха миризмата на мъжа...беше жив, но заспал...седнал пред вратата накрая на коридора...

Хари искаше да проучи мъжа...но трябваше да подтисне импулса си...имаше да върши по-важна работа...

Но мъжът се оживи... сребърната мантия падна от краката му и той се изправи...Хари видя неговите вибриращи неясни очертания , видя и закачената за пояса му пръчка...той нямаше избор...издигна се над пода и нанесе удар един, два ,три пъти забивайки зъбите си дълбоко в плътта на мъжа, чувствайки как от нея бликва гореща кръв...

Мъжът крещеше от болка...след това замълча...той се свлече обратно срещу стената ...кръвта оплиска целия под.

Челото го болеше ужасно...до пръсване.

-Хари! ХАРИ!

Той отвори очи. Всеки инч от тялото му беше облян със студена пот, чаршафите на леглото му се бяха омотали около него като усмирителна риза

-Хари!

Рон седеше до него, като изглеждаше наистина уплашен. Имаше и други фигури около леглото му. Той покри лицето си с ръце, болката го ослепяваше...обърна се надясно и започна да повръща.

-Наистина е болен-каза уплашен глас.-Да повикаме ли някого?

-Хари! Хари!

Трябваше да каже на Рон, беше много важно да му каже...поемайки си дълбоки глътки въздух, Хари се повдигна на леглото, като си наложи да не падне отново, болката наполовина го беше заслепила.

-Баща ти-каза ,сърцето му учестено биеше-Баща ти...е бил нападнат...

-Какво?-каза неразбиращо Рон.

-Баща ти! Ударен е, сериозно е, навсякъде имаше кръв...

-Отивам за помощ-каза същия уплашен глас и Хари чу стъпки да се отдалечават тичешком от спалнята.

-Хари, приятелю- каза Рон,-ти...ти просто си сънувал.

-Не!-каза вбесено Хари, беше решаващо Рон да разбере.

-Не беше сън...не беше обикновен сън...бях там, видях го... аз го направих...

Можеше да чуе мърморенето на Дийн и Сиймъс, но не го беше грижа. Болката в челото му отслабваше бавно, беше все още потен и трепереше. Той повърна отново и Рон се отмести от пътя.

-Хари, ти не си добре-поклати той глава.-Невил отиде за помощ.

-Добре съм!-възмути се Хари, избърса устата си с пижамата и се разтресе неконтролируемо. –На мен ми няма нищо, баща ти е този, за когото трябва да се тревожиш-трябва да намерим къде е-кърви като луд-аз бях-беше грамадна змия.

Той се опита да стане от леглото, но Рон го натисна обратно, Дийн и Сиймъс все още си шепнеха някъде наблизо. Хари не знаеше дали беше минала минута или десет, той просто седеше там и се клатеше, чувствайки как болката от белега му отслабва...тогава по стълбите се чуха забързани стъпки и той отново чу гласа на Невил:

-Оттук, професоре.

Професор Макгоногъл влезе забързано в спалнята, облечена в разноцветната си вълнена дреха, очилата й бяха кацнали на върха на носа й.

-Какво има, Потър? Къде те боли?

Никога не беше се чувствал по-доволен да я види, имаше нужда от член на Ордена на Феникса, а не от някой, който да му дава безполезни отвари и да се суети наоколо му.

-Бащата на Рон-каза той, като седна отново.-Бил е нападнат от змия и е сериозно, видях какво се случи.

-Какво искаш да кажеш с това, че си видял какво се е случило?-попита професор Макгоногъл, веждите й се повдигнаха.

-Не знам...заспах и тогава отидох там...

-Искаш да кажеш, че си сънувал това?

-Не!-каза ядосано Хари,никой от тях ли нямаше да разбере? –Първо имах сън за нещо напълно различно, нещо глупаво...и това го прекъсна. Беше истинско, не съм си го въобразил. Господин Уизли спеше на пода и той беше нападнат от гигантска змия, имаше много кръв, той колабира, някой трябва да го намери къде е...

Професор Макгоногъл се втренчи в него иззад несиметричните си очила, ужасена от това, което вижда.

-Не лъжа и не съм луд!- каза й Хари, като гласът му се извиси до вик.-Казвам ви, видях какво се случи.

-Вярвам ти, Потър!-каза рязко професор Макгоногъл.-Облечи се-отиваме да видим директора.
Край на 21 глава

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

И НАРАНЯВАНИЯ “СВЕТИ МЪНГО”

-Уизли, ти също ще дойдеш-каза професор Макгоногъл.

Те преминаха покрай мълчаливите фигури на Невил, Шеймъс и Дийн и последваха професор Макгоногъл надолу по спираловидна стълба към общата стая, преминаха през портрета на Дебелата дама и тръгнаха по коридора. Хари чувстваше, че паниката вътре в него всеки момент ще се излее навън, искаше да тича, да вика за Дъмбълдор; господин Уизли кървеше ,докато те вървяха толкова мудно и ако тези зъби /Хари се опита да не мисли за тях като за “моите зъби” / бяха отровни? Те минаха покрай Госпожа Норис, която обърна към тях ламповидните си очи, но професор Макгоногъл й извика :”Шът!”. Госпожа Норис потъна в сенките и след няколко минути те стигнаха до каменен водоливник, охраняващ входа на кабинета на Дъмбълдор.

-Fizzing Whizzbee- каза професор Макгоногъл.

Водоливникът оживя и се отмести встрани, стената отзад се раздели на две, за да разкрие стълба, която приличаше на спирален ескалатор. Тримата стъпиха на движещите се стълби, вратата се затвори зад тях с глух звук и те започнаха да се движат нагоре в кръг, докато стигнаха до полирана врата с чукало във формата на грифон.

Макар че вече беше половин час след полунощ, отвътре се чуваха гласове, сякаш Дъмбълдор разговаря най-малко с дузина хора.

Професор Макгоногъл почука три пъти с чукалото-грифон и гласовете незабавно утихнаха, сякаш някой ги беше изключил. Вратата се отвори от само себе си и професор Макгоногъл въведе Хари и Рон вътре.

Стаята беше полу-тъмна, на масата имаше странни сребърни инструменти и от тях излизаха кълба дим ; стените бяха покрити с портрети на предишни директори и директорки. Зад вратата , красива червено-златна птица подобна на лебед беше кацнала на прът, като беше сложила глава под крилото си.

-О, това сте вие, професор Макгоногъл и...ах...

Дъмбълдор седеше на стол с висока облегалка зад бюрото си, той се наведе към свеща, която осветяваше купчината книжа пред него. Носеше красива избродирана пурпурно-златна дреха над нощната си риза, но изглеждаше напълно буден, неговите проницателни светлосини очи се вдигнаха към професор Макгоногъл.

-Професор Дъмбълдор, Потър е имал...е, кошмар-каза професор Макгоногъл.-Той казва...

-Не беше кошмар-каза бързо Хари.

Професор Макгоногъл погледна към него и леко се намръщи.

-Много добре , Потър, тогава разкажи ти на директора за това.

-Аз...добре, аз бях заспал...-каза Хари, и въпреки мъката и отчаянието си да накара Дъмбълдор да разбере, той се почувства раздразнен, че директорът не го погледна, а изучава собствените си пръсти. –Но това не беше обикновен сън...беше реален...видях как се случва...-той си пое дълбоко въздух.-Бащата на Рон-господин Уизли –е бил нападнат от огромна змия.

Думите сякаш увиснаха във въздуха, след като ги изрече, звучаха доста странно, дори комично. Настъпи пауза, в която Дъмбълдор се обърна и загледа съсредоточено тавана. Рон погледна от Хари към Дъмбълдор, побелял и шокиран.

-Как видя това?-спокойно попита Дъмбълдор, все още без да гледа към Хари.

-Добре...не знам...-каза Хари доста ядосано,-какво означава това? Вътре в главата ми, предполагам-

-Не ме разбра-каза Дъмбълдор със същия спокоен тон.-Искам да кажа...можеш ли да си спомниш...ъъъ...къде беше ти, когато наблюдаваше нападението? Може би си стоял отстрани на жертвата или наблюдаваше сцената някъде отдолу?

Това беше твърде любопитен въпрос, сякаш Дъмбълдор знаеше и Хари го погледна.

-Бях змията-отвърна той.-Видях всичко през погледа на змията.

Никой друг не заговори за момент, тогава Дъмбълдор, сега гледаше към Рон, който беше тебеширено-бял , попита с нов и по-остър глас:

-Сериозно ли е наранен Артър?

-Да-каза натъртено Хари-защо всички те се бавят толкова, нима не знаеха колко кърви човек, когато се забият в него толкова дълги зъби? И защо Дъмбълдор не му оказва вежливостта да го погледне, когато говори с него?

Но Дъмбълдор се изправи толкова бързо, че Хари подскочи, и се обърна към един от старите портрети, окачен много близо до тавана.-Евърард?-каза той остро.-И ти също, Дилис!

Бледен магьосник с къс черен бретон и по-възрастна вещица с дълги сребристи къдрици , които изглеждаха дълбоко заспали, отвориха очите си незабавно.

-Чухте ли? –попита Дъмбълдор.

Магьосникът кимна, вещицата каза: “Естествено”.

-Мъжът е с червена коса и очила-каза Дъмбълдор.-Евърард, ще трябва да използваш алармата, увери се, че е намерен от подходящите хора...

Двамата кимнаха и се придвижиха встрани от рамките си ,но вместо да отидат на съседните картини /което често се случваше в Хогуортс/ ,никой не се появи повторно.Едната от рамките не съдържаше нищо друго, освен тъмна завеса, а другата-очарователно кожена кресло. Хари забеляза, че много от другите директори и директорки се правеха убедително на заспали, надзъртат към него изпод клепачите си и той внезапно разбра чии гласове е чувал, когато почукаха.

-Еверърд и Дилис бяха двама от най-забележителните директори на Хогуортс-каза Дъмбълдор, като погледът му премина покрай Хари, Рон и професор Макгоногъл, за да се спре на красивата спяща птица на пръта отстрани на вратата. –Тяхната известност е такава, че и двамата имат портрети и в други магьоснически институции. Тъй като те са свободни да се движат между собствените си портрети, могат да ни кажат какво може би се случва другаде...

-Но господин Уизли може да бъде навсякъде!-каза Хари.

-Моля, седнете и тримата-каза Дъмбълдор, сякаш Хари не беше казал нищо.-Евърард и Дилис може да се забавят. Професор Макгоногъл, бихте ли измагьосали няколко стола?

Професор Макгоногъл извади пръчката от джоба на робата си и я размаха.Три стола се появиха от въздуха, дървени и с високи облегалки –пълна противоположност на удобните кресла, които Дъмбълдор беше измагьосал на изслушването на Хари. Хари седна, като гледаше през рамото си Дъмбълдор. Сега Дъмбълдор галеше с един пръст златната глава на Фоукс .Фениксът се събуди незабавно. Той повдигна високо красивата си глава и загледа Дъмбълдор с блестящи тъмни очи.

-Ще имаме нужда от-каза много внимателно Дъмбълдор на птицата,-предупреждение.

Появи се пламък и фениксът изчезна.

Сега Дъмбълдор взе един от деликатните сребърни инструменти , чиито функции Хари не знаеше, занесе го на бюрото си, седна отново с лице към тях и написа нещо внимателно с пръчката си.

Инструментът оживя с ритмични звънливи тонове. Кълба от бледозелен дим излизаха от буквите на сребърната тръбичка на върха. Дъмбълдор гледаше дима отблизо, веждите му се набраздиха. След няколко секунди , димът стана плътен и се намота във въздуха...от края му порасна глава на змия, която отвори широко уста. Хари се чудеше дали инструментът потвърждава неговият разказ: той погледна нетърпеливо към Дъмбълдор за знак, че е бил прав, но Дъмбълдор не отвърна на погледа му.

-Естествено, естествено-промърмори на себе си Дъмбълдор, като все още изучаваше дима без ни най-малка следа на изненада.-Но раздвоен в същността си?

Хари не можеше да схване нито началото, нито края на този въпрос. Змията от дим се раздели на две змии, които се разтвориха във въздуха. С израз на сурово задоволство, Дъмбълдор отново написа върху инструмента нещо с пръчката си , звънливият шум се забави и затихна, змиите от дим избледняха и се разтвориха във въздуха.

Дъмбълдор отново постави инструмента на малката масичка. Хари видя как много от старите директори го следват с очи, след това,откривайки ,че Хари ги гледа, бързо се направиха отново на заспали. Хари искаше да попита за какво е странният сребърен инструмент ,но преди да го направи, се чу вик от стената вдясно и магьосникът на име Евърард се възстанови на портрета си , дишайки тежко.

-Дъмбълдор!

-Какви са новините?-каза веднага Дъмбълдор.

-Крещях, докато дойде някой на бегом- каза магьосникът, който залепи веждата си на завесата зад него.-Чух нещо да се движи долу по стълбите-не бяха сигурни дали да ми повярват, но отидоха да проверят-знаете, че долу няма портрети от които да гледам. Така или иначе, няколко минути по-късно го носеха.Не изглеждаше добре, беше целият покрит в кръв. Изтичах до портрета на Елфрида Краг, за да получа добър изглед докато те напуснаха...

-Добре-каза Дъмбълдор тъй като Рон направи конвулсивно движение.-Мисля, че Дилис ще го види, когато пристига и тогава...

Няколко минути по-късно сребърнокосата вещица също се появи на картината си, тя потъна в креслото си и каза:

-Да, занесоха го в Св.Мънго, Дъмбълдор...носеха го покрай портрета ми...изглежда зле.

-Благодаря ти-каза Дъмбълдор и се обърна към професор Макгоногъл :

-Минерва, иди и събуди другите деца на Уизли.

-Разбира се...

Професор Макгоногъл стана бързо. Хари погледна отстрани към Рон, който изглеждаше ужасен.

-И Дъмбълдор-какво ще правим с Моли?-попита професор Макгоногъл, като се обърна на вратата.

-Това ще е работа на Фоукс , когато хвърли поглед на всички останали-отговори Дъмбълдор.-Но тя може би вече знае...този неин отличен часовник...

Хари знаеше, че Дъмбълдор говори за часовника, който вместо времето показваше местоположението и състоянието на всички членове на семейство Уизли и изтръпна при мисълта, че стрелката с името на господин Уизли може да се намира на мястото “Смъртна опасност” . Но беше много късно.Хари замръзна, когато си спомни за богърта на госпожа Уизли, който се беше превърнал в безжизненото тяло на господин Уизли, очилата му бяха паднали, кръвта се стичаше от лицето му...но господин Уизли нямаше да умре...той не можеше...

Сега Дъмбълдор ровеше в шкафа отзад. Той извади оттам опушен стар чайник и го остави внимателно на бюрото си. Той вдигна пръчката си и промърмори:” Портус!” За момент чайникът завибрира , изпълни се със странна синя светлина, после отново застана неподвижен и си върна тъмния цвят.

Дъмбълдор закрачи към към друг портрет, този път на интелигентно изглеждащ магьосник с остра брадичка, който носеше цветовете на Слидерин: зелено и сребърно и очевидно спеше толкова дълбоко, че не чу опита на Дъмбълдор да го събуди.

-Файнеас! Файнеас!

Хората от портретите вече не можеха да се правят на заспали, те се надигаха от рамките си за да видят по-добре какво става. Когато интелигентно-изглеждащият магьосник продължи да спи, някои от тях също извикаха името му:

-Файнеас! Файнеас! ФАЙНЕАС!

Той не можеше да се преструва повече , направи театрален жест и отвори широко очи:

-Повика ли ме някой?

-Трябва отново да посетиш другия си портрет, Файнеас-каза Дъмбълдор.-Получих друго съобщение.

-Да посетя другия си портрет?-попита с писклив глас Файнеас и продължително се прозя/ очите му шареха из стаята и се спряха върху Хари/.-О, не, не, Дъмбълдор, твърде уморен съм тази нощ.

Нещо в гласа на Файнеас се стори познато на Хари, къде го беше чувал преди? Но преди да се замисли, портретите от околните стени избухнаха в бурни протести.

-Неподчинение, сър!-извика пълен магьосник със зачервен нос, като размахваше заплашително ръце.-Напускане на дежурство!

-Имаме честта да служим на настоящия директор на Хогуортс!-извика немощен стар магьосник, когото Хари разпозна като предшественика на Дъмбълдор, Армандо Дипит.-Засрами се, Файнеас!

-Мога ли да го убедя, Дъмбълдор?-попита вещица с пронизващи очи, като размахваше необичайно дебела пръчка.

-О, много добре –каза магьосникът на име Файнеас, като погледна с меко разбиране към пръчката,- мисля, че може би е унищожил портрета ми , както го е направил с по-голямата част от семейството ми...

-Сириус знае ,че не трябва да унищожава потрета ти-каза Дъмбълдор и Хари веднага си спомни къде беше чувал този глас преди: звучеше от празната рамка в спалнята му на Грималд Плейс. –Ще му предадеш съобщението, че Артър Уизли е бил лошо наранен и жена му ,децата му и Хари Потър ще пристигнат скоро в къщата. Разбра ли?

-Артър Уизли, наранен, жена и деца и Хари Потър пристигат-повтори с отегчен глас Файнеас.-Да, да, много добре...

Той излезе от рамката си и се изгуби от поглед в момента, в който вратата отново се отвори. Фред, Джордж и Джини бяха въведени вътре от професор Макгоногъл , и тримата изглеждаха разстроени и шокирани, все още бяха в нощните си дрехи.

-Хари, какво става?-попита уплашено Джини.-Професор Макгоногъл ни каза, че си видял как татко е ранен...

-Баща ви е бил ранен в процес на работата си за Ордена на Феникса-каза Дъмбълдор преди Хари да успее да заговори.-Той е закаран в болницата за магьоснически наранявания и заболявания “Свети Мънго”. Изпращам ви в къщата на Сириус, която е по-подходяща за болница от Бъроуз. Там ще се срещнете с майка си.

-Как ще пътуваме?-попита Фред.-Летяща пудра?

-Не-отговори Дъмбълдор.-Летящата пудра не е безопасна за момента, мрежата може да е под наблюдение. Ще вземете летекод.-Той посочи към лежащия на бюрото му чайник.-Чакаме само Файнеас Нигелу да се върне и да докладва...Искам да знам, че теренът е чист, преди да ви изпратя.

Появи се пламък в средата на кабинета, едно златно перо тупна на пода.

-Това е предупреждение от Фоукс-каза Дъмбълдор,като взе перото. –Професор Умбридж е научила, че не сте в леглата си...Минерва, идете и я отклонете...кажете й някаква история...

Професор Макгоногъл излезе.

-Той каза, че ще бъде поласкан-каза отегчен глас зад Дъмбълдор; магьосникът на име Файнеас се беше появил отново върху Слидеринския фон. –Моят пра-пра-правнук винаги е имал странен вкус при подбора на гостите си.

-Хайде тогава- каза Дъмбълдор на Хари и на всички Уизли.-И бързо, преди някой друг да ни е посетил.

Хари и другите се скупчиха около бюрото на Дъмбълдор.

-Всички ли сте използвали летекод преди?-попита Дъмбълдор и те кимнаха, всеки трябваше да докосне част от черния чайник.- Добре, като преброя до три, тогава...едно...две...

Случи се за стотни от секундата: в кратката пауза преди Дъмбълдор да каже “три”, Хари го погледна –всички бяха събрани заедно-и сините очи на Дъмбълдор се преместиха от чайника към лицето на Хари.

И веднага белегът на Хари пламна и побеля, старата рана се отвори и изпита странно, нежелано, неочаквано, но силно чувство, желание да се бие-да удря-да забие зъбите си в мъжа пред него-

-...три...

Хари почувства силното оттласкване от земята, ръката му беше на дръжката на чайника, беше прилепнал към другите и те всички се носеха с вятъра...докато краката му се удариха толкова силно в земята, че коленете го заболяха, чайникът се приземи, а някъде до тях се разнесе глас:

-Отново се върнаха пасмината предатели. Вярно ли е, че баща им умира?

-ВЪН!- кресна втори глас.

Хари се изправи на крака и погледна наоколо: бяха пристигнали в мрачната неприветлива основна кухня на Грималд Плейс .Единствените източници на светлина там бяха огнището и няколко свещи, които осветяваха останки от вечеря. Крийчър се показа на вратата, като ги гледаше злобно. Сириус забърза насреща им загрижен. Беше небръснат и все още в дневните си дрехи, също както при Мъндънгус, от него се разнасяше лек мирис на пиене.

-Какво става?-попита той и подаде ръка да помогне на Джини. -Файнеас Нигелу ми каза, че Артър е пострадал лошо...

-Питай Хари-каза Фред.

-Да, бих искал да чуя и аз за себе си-добави Джордж.

Близнаците и Джини го гледаха. Чуха се стъпките на Крийчър, който подслушваше на вратата.

-Беше- започна Хари, това беше дори по-лошо от това да разкаже на Макгоногъл и Дъмбълдор,-аз имах...нещо като видение...

И той им разказа всичко, което беше видял ,като преиначи историята сякаш я разказва от името на змията, но премълча, че е бил самата змия. Рон, все още много блед, му хвърли бърз поглед, но не каза нищо. Когато Хари свърши, Фред,Джордж и Джини продължиха да го гледат и за момент Хари не знаеше дали си го въобразява или не, но видя в очите им обвинение. Добре, ако мислеха да го обвиняват само за това, че е видял нападението, той се радва , че не им е казал, че през цялото време е бил вътре в змията.

-Тук ли е мама?-обърна се Фред към Сириус.

-Вероятно тя все още не знае какво се е случило-отвърна Сириус.-Най-важното нещо беше да ви изпратят преди Умбридж да е разбрала. Очаквам, че Дъмбълдор е казал вече на Моли.

-Ще отидем веднага в Свети Мънго-каза бързо Джини.Тя погледна братята си, които все още бяха по пижами.-Сириус, можеш ли да ни дадеш някакви дрехи?

-Няма да ходите до никаква Свети Мънго!-каза Сириус.

-Разбира се, че можем да отидем в Свети Мънго, ако искаме-каза непокорно Фред.-Той ни е баща !

-И как ще обясните, че знаете за това, че Артър е ранен при положение, че дори съпругата му не знае още?

-Какво значение има това?-каза буйно Джордж.

-Има, защото не искаме да привличаме вниманието към това, че Хари има видения за неща, които се случват на хиляди мили оттук!-каза ядосано Сириус.-Имате ли идея как ще реагира министерството на такава информация?

Фред и Джордж изглеждаха така, сякаш ни най-малко не ги е грижа какво ще направи министерството. Рон все още беше тебеширено бял и мълчалив.

Джини каза:

-Някой друг може да ни е казал...може да сме го чули от другаде, а не от Хари...

-Като например?-каза нетърпеливо Сириус.-Слушайте, баща ви е бил ранен по време на дежурство за Ордена и обстоятелствата са достатъчно подозрителни и без децата му да са вторите, които научават какво се е случило, вие сериозно можете да навредите на Ордена...

-На кой му пука за глупавия Орден!-извика Фред.

-Говорим за това, че баща ни умира!-кресна и Джордж.

-Баща ви знаеше в какво се забърква и не би ви благодарил за начина, по който говорите за Ордена!-каза Сириус, наистина ядосан.-Ето това е-затова не сте и в Ордена-вие не разбирате-има неща, заради които си струва да умреш!

-Лесно ти е да го кажеш, докато си седиш тук!-възрази Фред.-Не рискуваш собствената си кожа!

Цветът по лицето на Сириус се смени. За момент той изглеждаше така, сякаш искаше да удари Фред , но когато заговори, в гласа му имаше овладяно спокойствие.

-Знам, че е тежко, но все още нищо не знаем със сигурност. Най-малкото нека изчакаме какво ще каже майка ви, окей?

Фред и Джордж все още изглеждаха разбунтувани. Джини направи няколко стъпки и потъна в най-близкото кресло. Хари погледна Рон, който направи странно движение между кимване и свиване на рамене, и също седнаха. Близнаците гледаха Сириус още няколко минути, след което заеха места от другата страна на Джини.

-Така е добре-каза окуражително Сириус, -хайде, нека да...нека да пийнем по нещо, докато чакаме...Акцио Бирен шейк!

Докато говореше, той вдигна пръчката си и половин дузина бутилки излетяха от килера, стигнаха до масата , разпиляха останките от вечерята на Сириус и спряха пред всеки от шестимата. Всички отпиха и за известно време се чуваше само звукът от тракащи бутилки и пращящите пламъци в огнището.

Хари пиеше само, за да прави нещо с ръцете си. Стомахът му беше пълен с ужасна горещина, изпитваше вина. Те нямаше да са тук, ако не беше той ; все още щяха да спят в леглата си. И не беше добре, че въпреки че беше предупредил за нараняването на господин Уизли, беше премълчал за това, че той е този, който го е нападнал.

-Не бъди глупак, ти нямаш змийски зъби-казваше си, като се опитваше да запази спокойствие, докато ръката му с бирения шейк се разклащаше.-Ти лежеше в леглото си, не си нападал никого...

-Но тогава какво се случи в кабинета на Дъмбълдор?-запита се.-Чувствах се така, сякаш исках да нападна и Дъмбълдор...

Той тропна на масата бутилката малко по-силно и тя се разсипа. Никой не забеляза.Огънят догаряше, като осветяваше мръсните чинии пред тях и докато издаваха шокирани викове , парче пергамент падна върху масата, придружено от едно златно фениксово перо.

-Фоукс!-каза Сириус веднага, като грабна пергамента. –Това не е почеркът на Дъмбълдор-трябва да е съобщение от майка ви-тук”

Той връчи писмото на Джордж, който го отвори и зачете високо:

“Баща ви е още жив. Тръгвам за Свети Мънго. Останете там, където сте. Ще изпратя новини веднага щом мога. Мама.”

Джордж погледна наоколо.

-Все още жив...-каза бавно.-Но звучи сякаш...

Той не завърши изречението. На Хари то също звучеше сякаш господин Уизли се намира някъде между живота и смъртта. Все още необикновено блед, Рон погледна гърба на писмото от майка си, сякаш там можеше да открие думи за успокоение. Фред взе писмото от ръцете на Джордж и го прочете наум, след това погледна към Хари, чиято ръка с бирения шейк отново затрепери.

Хари не можеше да си спомни да е прекарвал по-дълга нощ от тази. Сириус се опита да внуши не много убедително, че трябва да отидат в леглата си, но изпълнените с отвращение погледи на Уизли бяха достатъчен отговор. Повечето време прекараха в мълчание около масата, гледайки догарящата свещ , допираха бирения шейк до устните си и говореха само, за да отбележат времето, да се чудят какво се е случило и да се успокояват взаимно, че ако новините са лоши-щяха да ги научат веднага.

Фред задряма, главата му се килна настрани на рамото му. Джини се беше свила като котка на стола си, но очите й бяха отворени. Рон седеше с лице в ръцете си и беше невъзможно да се каже дали спи или е буден. Хари и Сириус често се споглеждаха, чувствайки се натрапници в семейната мъка...чакане...чакане...

В 10 без 5 сутринта по часовника на Рон, вратата на кухнята се отвори и госпожа Уизли влезе в кухнята. Тя беше изключително бледа, но когато всички се обърнаха към нея, а Фред, Рон и Хари се надигнаха от столовете си, тя им се усмихна измъчено.

-Той ще се оправи-каза тя с натежал от умора глас.-Спи. Всички можем да отидем да го видим по-късно. Бил седи при него сега, не отиде сутринта на работа.

Фред се върна на стола си и закри лицето си с ръце. Джордж и Джини станаха, отидоха при майка си и я прегърнаха. Рон издаде много слаб смях и изпи останалия бирен шейк наведнъж.

-Закуска!-каза Сириус високо и весело, като скочи на крака.-Къде е тоя проклет домашен дух? Крийчър! КРИЙЧЪР!

Но Крийчър не отговори на повикванията.

-О, да забравим тогава-промърмори Сириус , като броеше хората пред себе си.-Така, закуска за-да видим-седем...бекон и яйца, мисля, и чай и препечени филийки...

Хари се забърза да помогне. Не искаше да се натрапва на щастието на Уизли и се страхуваше от момента, когато госпожа Уизли ще го накара да преразкаже видението си. Както и да е, той беше взел чинии от долапа, когато госпожа Уизли ги пое от ръцете му и го прегърна силно.

-Не знам какво щеше да се случи, ако не беше ти, Хари!-каза тя с глух глас.-Нямаше да намерят Артър с часове и тогава щеше да е твърде късно, но благодарение на теб той е жив и Дъмбълдор ще трябва да измисли достоверна история какво е правил там , нямаш идея какви неприятности може да създаде това, погледни горкият Стъргис...

Хари трудно можеше да понесе нейната благодарност , но за щастие тя скоро го пусна, за да се обърне към Сириус и да му благодари, че се е грижил за децата й през нощта. Сириус каза, че е бил много доволен да помогне и се надява да останат при него докато господин Уизли е в болницата.

-О, Сириус, толкова съм ти благодарна...те мислят, че той ще бъде тук не след дълго и ще бъде чудесно да е по-близо...разбира се, това би трябвало да означава, че за Коледа ще сме тук...

-Колкото повече, толкова по-весело!-каза Сириус с толкова явна искреност, че госпожа Уизли грейна към него, хвърли престилката и започна да помага със закуската.

-Сириус –промърмори Хари, неспособен да издържи и минута повече.-Мога ли да разменя с теб две думи? Ъъъ-сега...?

Той тръгна към тъмния килер и Сириус го последва. Без предисловия Хари разказа на кръстника си всеки детайл от видението си, включително и факта, че самият той е бил змията, нападнала господин Уизли.

След като си пое дъх, Сириус го попита:

-Разказа ли това на Дъмбълдор?

-Да-отвърна нетърпеливо Хари,-но той не ми обясни какво означава. Той всъщност не ми каза нищо.

-Сигурен съм, че щеше да ти каже, ако има нещо, за което да се тревожиш-каза убедено Сириус.

-Но това не е всичко- Хари почти шепнеше.-Сириус, аз...аз мисля, че започвам да полудявам. В кабинета на Дъмбълдор точно преди да вземем летекода...за стотни от секундата си помислих, че съм змия, почувствах се като такъв ...когато гледах към Дъмбълдор, белегът ме болеше...Сириус, аз исках да го нападна!

Можеше да види само очертанията на лицето на Сириус, останалото беше в тъмнина.

-Трябва да е последствие от видението, това е-каза Сириус.-Все още си мислел за видението, което си имал и...

-Не беше това-поклати глава Хари, -беше сякаш нещо се надигаше вътре в мен, сякаш вътре в мен имаше змия.

-Трябва да поспиш-каза строго Сириус.-Първо ще закусиш, после ще отидеш в спалнята и след обяда ще отидеш да видиш Артър заедно с останалите. Ти си в шок, Хари, обвиняваш се за нещо, на което само си бил свидетел и слава Богу, че си бил свидетел, защото иначе Артър щеше да е мъртъв. Не се тревожи повече.

Той потупа Хари по рамото и напусна килера, оставяйки го сам в тъмното.
*

Всички други освен Хари прекараха останалата сутрин в сън. Той се прибра в спалнята, която беше споделял с Рон през лятото ,но докато Рон заспа след няколко минути, Хари седна напълно облечен на края на леглото , чувствайки се отчайващо неловко, ужасен от мисълта, че ако заспи-може отново да се превърне в змия и да нападне Рон или някой от останалите в къщата.

Когато Рон се събуди, Хари се престори, че също е ободрен от дрямката. Багажите им пристигнаха от Хогуортс докато обядваха и те можеха да се преоблекат като мъгъли за пътуването до Свети Мънго. Всички с изключение на Хари бяха весели и разговорливи, докато сменяха обичайните си роби с джинси и тишъртки. Когато пристигнаха Тонкс и Муди, за да ги ескортират до Лондон, бяха горещо приветстване и останалите се ухилиха при вида на бомбето на главата на Муди, с което се опитваше да скрие магическото си око. Тонкс беше не по-малко впечатляваща с косата си, отново къса и яркорозова.

Тонкс прояви жив интерес към видението на Хари за нападението, но той не беше разположен да говори за това.

-Имало ли е в семейството ти някой гадател?-попита го тя любопитно, докато седяха един до друг в метрото, което ги носеше към сърцето на Лондон.

-Не-отговори Хари, като си помисли за професор Трелони и се почувства обиден.

-Не- каза Тонкс, -не, предполагам, че това, което правиш ти не е точно пророчество. Искам да кажа, че не виждаш бъдещето, а настоящето...не е ли странно?

Хари не отговори, за щастие стигнаха до спирката, на която трябваше да слизат и и Фред и Джордж застанаха между него и Тонкс, която показваше пътя. Всички я последваха нагоре по ескалатора, Муди стоеше на опашката на групата и едната му ръка често беше върху копчетата на палтото му, където се намираше шишенцето с отварата му , а другата стискаше пръчката в джоба. Като се опитваше да избегне други въпроси относно съня му , Хари попита Лудоокия къде е скрита болницата Свети Мънго.

-Недалеч от тук-изръмжа Муди, когато излязоха на централна улица , от двете страни на която имаше коледни магазини. Той побутна Хари малко напред и застана плътно зад гърба му, Хари знаеше, че магическото му око оглежда във всички посоки. –Не беше лесно да се намери подходящо място за болница. На Диагон-Али нямаше повече място, а не можеше да я направим в подземие като Министерството-нямаше да е здравословно. Най-накрая я построиха тук. Идеята беше, че когато болните магьосници идват тук-те няма да се различават от тълпата пазаруващи.

Той хвана Хари за рамото, за да предотврати разделянето им от група купувачи , които влизаха и излизаха от съседния магазин за електроуреди.

-Пристигнахме-каза Муди минута по-късно.

Намираха се до голям, старомоден магазин, покрит с червени тухли на име Purge & Dowse Ltd. Мястото имаше мизерен вид, на прозореца имаше само няколко пластмасови манекена, които показваха модели най-малко от преди десет години. На прашния вход с големи букви беше написано:” Затворено за основен ремонт”. Хари чу как дебела жена зад тях казва на приятелката си:

-Това място винаги е затворено...

-Добре-каза Тонкс, като направи мълчалив знак към стоящия на прозореца грозен женски манекен. Фалшивите му клепачи бяха затворени и носеше зелена найлонова престилка.-Всички ли са готови?

Те кимнаха и се скупчиха около нея. Муди отново побутна Хари по гърба, за да го накра да побърза. Тонкс се приближи към стъклото, като гледаше към грозния манекен и стъклото се запоти от дъха й.

-Уочър-каза тя,- дошли сме да видим Артър Уизли.

Хари си помисли колко абсурдно е Тонкс да очаква манекенът да я чуе , още повече при целия този шум наоколо минаващи хора и превозни средства. В следващата минута обаче зяпна, защото манекенът леко кимна ,посочи с пръст и Тонкс, Джини и госпожа Уизли стъпиха вдясно на стъклото и изчезнаха.

Фред, Джордж и Рон стъпиха след тях. Хари погледна към тълпата наоколо, никой не забелязваше как в стъклото на витрината на of Purge & Dowse Ltd са изчезнали шест човека.

-Хайде-избоботи Муди, като даде още един тласък в гърба на Хари и заедно стъпиха на нещо като чаршаф, който от едната страна беше сух и топъл, а от другата-влажен и студен.

Там, където стъпиха нямаше и следа от грозния манекен. Намираха се в нещо като голяма приемна, където редица вещици и магьосници бяха насядали на дървени столове, някои изглеждаха съвсем нормални и четяха стари броеве от Седмичник на магьосницата , други бяха ужасно обезобразени: слонски туловища или ненормални ръце, които се подаваха от тялото им. Стаята беше малко по-спокойна от улицата навън, много от пациентите издаваха чудати шумове: в средата на първия ред вещица с изпотено лице, която си вееше с екземпляр от Пророчески вести издаваше подобни на свирене звуци от устата си, грубовато изглеждащ вълшебник в ъгъла звънеше като камбана при всяко свое движение, с всеки звън главата му се клатеше толкова ужасно, че трябваше да придържа с ръце ушите си, за да я държи изправена.

Вещици и магьосници в светлозелени мантии се разхождаха нагоре-надолу по редиците и си записваха нещо в бележниците като Умбридж. Хари забеляза избродираната на гърдите им емблема: кръстосани кост и пръчка.

-Те лекари ли са?-попита той спокойно Рон.

-Лекари?-Рон изглеждаше стреснат.-Тези мъгъли, които режат хората? Не, това са Лечители.

-Оттук-извика госпожа Уизли , като мина покрай клатушкащия се магьосник-камбана и те я последваха на опашката, отпред на която пълничка руса вещица седеше на бюро с надпис “Справки”. Стената зад нея беше облепена с плакати и бележки, които казваха неща като :”ЧИСТИЯТ КОТЕЛ ОПАЗВА ОТВАРИТЕ ОТ ОТРОВИ” или “ПРОТИВООТРОВИТЕ МОГАТ ДА СЕ ПРЕВЪРНАТ В ОТРОВИЫ АКО НЕ СЕ ПРЕДПИШАТ ОТ КВАЛИФИЦИРАН ЛЕЧИТЕЛ” . Имаше също и голям портрет на вещица с дълги сребристи къдрици и надпис:

През това време отпред на опашката млад магьосник изпълняваше нещо като странен танц подобен на жига и се опитваше между виковете си от болка да обясни затруднението си на вещицата зад бюрото.

-Това са-ух-обувките, които ми даде брат ми-оу-те ядат моите- УХ-крака-погледнете ги, трябва да имат някакво-АААХ-проклятие и не мога-ААААААХ-да ги сваля.-Той подскачаше от единия крак на другия ,сякаш танцуваше по нажежени въглени.

-Обувките не ви пречат да четете, нали?-каза русокосата вещица, като раздразнено посочи голямата табела вляво от бюрото си. –Искате Разваляне на заклинания, четвърти етаж. Също както пише на табелата. Следващият!

Когато магьосникът отскочи встрани, семейство Уизли се придвижи напред и Хари можеше да прочете упътването за етажите:
ЗЛОПОЛУКИ С ПРЕДМЕТИ................................................ Партер

Експлозии на котли, пламване на пръчки, катастрофи с метли

и други.
НАРАНЯВАНИЯ ОТ МАГИЧЕСКИ СЪЗДАНИЯ..................... Първи етаж

Ухапвания, ужилвания, обгаряния и други
МАГИЧЕСКИ БЪГОВЕ.................................................................. Втори етаж

Заразни болести, например драконова шарка,