Глобализация на човешкото съзнание

фрагментарна. От мига, в който Гьодел ни предостави подробни доказателства за своята теорема за незавършеността, престанахме да търсим завършени и затворени теории, за сметка на една открита и еволюционна представа за света, в която нивата на реалност се вписват, а не се изключват.

Трансдисциплинарността приема кохерентността на всички нива, но не забравя, че е невъзможно те да бъдат наблюдавани всички едновременно, че проблемът за прехода от едно ниво към друго остава открит, както и този, за съгласуването между организационните нива. Човекът притежава интуитивен усет за това цяло, но тъй като е част от него, нито може да говори за него, нито още по-малко да го обясни.

В този ред на идеи, понятията за ниво на реалност и на организация забраняват свеждането на горното към долното. Така, нивото на съзнателни представи, тези на звукови, образни и др. картини, не могат да бъдат раздробени до електрохимични невронални феномени и обяснени с тях, макар и да са условие за появата на това горно ниво.

Ако отделните науки разкриват все по-дълбоко сложността на структурите и процесите в своята област, трансдисциплинарността разкрива друг аспект от сложността, тази на обмена и взаимоотношенията между елементите на вселената, земята и човека.

Андре Бургинъон ⁷³ е на мнение, че "трансдисциплинарната мисъл се разгръща до размерите на една природосъобразна и хуманна холистична парадигма, която може да се прилага на всички нива на реалност. Наистина, след интелектуалната революция, въведена от теорията на относителността и от квантовата физика, научният свят непрекъснато се доближава до този на философията, човекознанието и метафизиката".

"Трансдисциплинарността или вертикалният поглед през нивата на реалност си поставя за цел да осмисли мястото на човека в природата, начина, по който той

осъзнава тези реалности и се себеосъзнава, да преориентира картезианския проект, обединявайки откъслечните познания и откритията в науката за развитието на човека и космоса."

Шопенхауер⁷⁴ казва по този повод следното: " Задачата е не толкова да видиш неща, които никой не вижда, колкото да измислиш нещо ново за неща, които всички виждат, не по същия начин като тебе."

VI. ГЛОБАЛНА НАУКА

1.ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРНОСТ И ТРАНСДИСЦИПЛИНАРНОСТ

Според класическата мисъл съществуват само две възможни решения за изход от упадъка: социална революция или връщане към "златния век".

Социалната революция бе експериментирана в продължение на целия предходен век и резултатите от нея бяха катастрофални. "Новият човек" се оказа един тъжен и опустошен човек. Каквито и да са козметичните поправки, които несъмнено ще претърпи социалната революция, те няма да могат да изтрият от колективната памет истинската същност на този експеримент.

Връщането към "златния век" все още не сме опитвали по простата причина, че все още сме открили такъв модел. Дори и да предположим, че такъв е съществувал в стари времена, това връщане към него трябва да бъде придружено с вътрешна догматична революция, една ретроспективна представа за социална революция.

Но както винаги има и трето решение. Това е хармонията в мисленето и знанията. Но дали това е възможно, след като двама специалисти в една и съща научна дисциплина срещат трудности да разберат собствените си научни резултати. Няма нищо чудовищно в това, защото колективният интелект на общността в тази дисциплина я кара да се развива, а не само един единствен мозък трябва да полага усилие да обхване всички резултати от всички тези мозъци-колеги. Това би било невъзможно. Освен това, днес съществуват стотици дисциплини и човек се пита как могат те да обменят достоверна информация помежду си? Дали не строим нова Вавилонска кула?

В средата на двадесети век се наложи мнението за необходимостта, всички дисциплини да потърсят допирни точки помежду си. Заговори се за плуридисциплинарност и интердисциплинарност . Едгар Морен⁷⁵, заговори за една осъзната наука. Според него няма научен отговор на въпроса какво е наука: " Науката създава своите обекти, като ги изважда от сложната им среда, за да ги постави в опростени експериментални ситуации. Науката не е изучаване на проста вселена, а евристично опростяване, необходимо за извличането на определени качества, да бъдат открити определени закони. Джордж Лукас⁷⁶, философът марксист, в края на живота си критикува собственото си догматично виждане :"

Сложното трябва да бъде възприемано като първичен елемент на съществуванието. Оттук следва, че трябва още от самото начало сложното да се изследва като сложно и после да се премине от сложното към неговите елементи и елементарни процеси."

Последното откритие на англосаксонската епистемология е, че научно е приетото за такова от болшинството от учените. Т.е не съществува никакъв обективен метод, който да оцени науката като обект на науката и ученият като неин субект , Време е да се осъзнае сложността на реалността - било тя физическа, биологическа, социална или политическа и да се изследва от много посоки едновременно.

Френският мислител Едгар Морен⁷⁷, създател на теорията за сложността донякъде обединява опитите на учените да определят възможно най-точно реалността, в която съществуваме. Според него вселената трябва да се възприема от позицията не на абсолютен и непоклатим ред, а като диалогова игра между ред/ безпорядък/ и взаимодействие/ организация. Според Морен сложните неща се отличават по няколко характеристики : "...необходимостта да се свърже обекта с неговата среда; необходимостта да се свърже обекта с неговия наблюдател; сложно е когато обектът принципно вече не е обект, а по-скоро организационна система; сложно е, когато едно явление притежава едновременно допълващи се и противоречащи си особености. Сложността се появява там, където има проявления от по-висок порядък, където единиците губят своята яснота и обособеност, където има безпорядък и несигурност, където причинностите не са линейни, нито ясно определими." Парадигмата за сложността се стреми да установи връзката между обекта, неговата среда, наблюдаваното и наблюдателя; между естествените и хуманитарни науки, между природа и култура. Обединява и взаимосвързва понятия като всичко/части, един/множество, ред/ безпорядък и субект/обект.

Плуридисциплинността се състои в изучаване обекта на една дисциплина с помощта на различни дисциплини едновременно. Или казано иначе, резултатът от обединяването на много дисциплини надхвърля сбора от резултатите на всяка поотделно. Освен това, този резултат си остава валиден за конкретното научно изследване в областта на първоначалната дисциплина. Интердисциплинността се състои в прехвърляне на методи от една в друга дисциплина. Могат да се разграничат три степени: а/ приложна - например методи от квантовата физика обясняват висшите корови функции на човешкия мозък; б/ епистемологична -например пренасянето на методи от формалната логика в сферата на правото и в/ концепция за нови дисциплини - психофизика, компютърно изкуство и т.н.

Както в първия случаи, така и тук резултатите надхвърлят постиженията в отделните дисциплини, но целите си остават вписани в конкретното научно изследване.

Най-доброто постижение на третата степен е трансдисциплинността: преминаването през всички дисциплини едновременно и достигането отвъд всички тях. Нейната цел е да разгадаем днешния свят. Затова е нужно обединяване на познанието. При изследването на различните нива на реалност, пространствата

между различните дисциплини, както и отвъд всички тях, е пълно, както квантовия вакуум е пълен с всички потенциалности: от квантовата частица до галактиките, от кристала до тежките елементи, които подготвят появата на живота във вселената.

Това преплитане на дисциплините но хоризонтала и по вертикала позволяват да се изследват не само всички нива на реалността, но и динамиката между всички тях, самият процес на развитие на реалността. Различните посоки на свързване между дисциплините не влизат в противоречие помежду си, напротив, те са лъчите на един и същи процес, този на човешкото познание.

През м. ноември 1994 г. участниците в Първия световен конгрес по трансдисциплинарност подписаха Харта, в която преди всичко се дава насоката за общото развитие на научните дисциплини, като техните търсения да бъдат фокусирани към нуждите и стремежите на Човека. Или иначе казано, през и отвъд различните дисциплини, да се открие смисъла, чрез преоткриване единството на Вселената, на живота и на човека. Основните принципи, залегнали в тази Харта са:

Трансдисциплинарността е несъвместима с принизяването на Човека до формална структура и на действителността само до едно ниво и до една единствена логика. Трансдисциплинарността предлага нова представа за Природата, като създава отделни науки за онова, което се пресича с тях и ги надхвърля; Трансдисциплинарността поставя човека във Вселената. Тя постулира, че икономиката трябва да е в услуга на човека. Тя води диалог с всички хуманни, но не и тоталитарни идеологии.

Трансдисциплинарността представлява опит да се интегрира към познанието всичко онова, което е било взето под внимание от отделните науки, за да постави човека в центъра на това изследване. Реалността можем да си представим като сложна мрежа от еволюиращи, отворени системи. В резултат на тяхното взаимодействие настъпват научни, технологични, икономически, демографски, ценностни, битови и др. промени, които трябва да се вземат под внимание, когато се опитваме да изготвим някаква картина на тази реалност. От тази перспектива всички нива на тази реалност, човешко съзнание, икономика, социум и природа еволюират взаимодействайки си. Промените във всяка една намират все по-бърз отзвук в останалите.

2. СИНЕРГЕТИКА

Паскал⁷⁸ казва следното: " Бидейки всички неща причинени и причинни, подпомогнати и подпомагащи, опосредствени и непосредствени, и свързвайки се всички с една естествена и неуловима връзка, която свързва най-отдалечените и най-различните, считам за невъзможно да се опознаят частите без да се познава цялото, както да се опознае цялото без да се познават частите."

Реалността можем да си представим като сложна мрежа от еволюиращи, отворени системи. Следващото ниво в глобализацията на научната и философска мисъл на колективното човешко съзнание е синергетиката. Един от нейните създатели, Г. Хакен казва така: "Синергетиката се занимава с изучаването на системите, които се състоят от много подсистеми от най-различна природа, като електрони, атоми, молекули, клетки, неврони, механични елементи, фотони, органи, живи оранизми, хора, социална, екологична , информационна и т.н. системи. Главният въпрос, който си задава синергетиката е има ли общи принципи, които управляват възникването на самоорганизиращи се структури или функции. Ако отговорът е утвърдителен, тогава синергетиката е теория за самоорганизиращите се системи." Тук изцяло се включва научната дейност на Иля Пригожин⁸⁰ и на още много изследователи в търсене на единно обяснение на живота. Синергетиката се разбира като :

1. 
   парадигма - система от идеи, принципи, представи, на основата на
   които с времето ще израстне фундаментална научна теория или
   общонаучна теория, та дори космознание;
   
2. 
   редица частнонаучни теории / от физика, химия, биохимия, биология,
   социология, психология и др. науки /, обединени от идеите за
   нелинейност, преходност, неравновесност на процесите и т.н.;
   
3. 
   общонаучна теория, нещо като теорията за дисипативните структури
   

на Пригожин , или като теорията за самоорганизиращите се системи на Хакен⁸², или теория за сложността на Е. Морен⁸³ и т.н.

4. ново космознание, надхвърлящо господстващото сега в науката
мислене.

Синергетиката възниква, опирайки се не на граничните, а на вътрешните точки на различните науки, с които тя има ненулеви пресичания или иначе казано, в изучаваните синергетични системи, режими или състояния всяка наука прилага своите методи и обогатява общия запас от идеи и методи.

Една клетка представлява жива единица от първи ред. Един многоклетъчен организъм е система от втори ред, където структурното

скачване и онтогенезата зависят от нейната смесена структура; поражда една феноменология, различна от тази на клетките, които я съставят. С други думи, животът на един организъм или организация преминава през функциите на нейните компоненти, но не се определя от техните свойства /синергетика /. По същия начин, организмите, лишени от нервна система могат да участват съответно във взаимодействия от нов порядък. Социалните системи са системи от трети ред, съгласно начина на тяхното изграждане. Те от своя страна пораждат специфична вътрешна феноменология, която предполага едно поведение на реципрочна координация, наречено комуникация.

Когнитивната област /съвкупност от възможни взаимодействия, определени от структурата / се разширява с нарастване сложността на живата система. Можем да

говорим за структурно скачване между една жива система и нейната среда или между две живи системи, като всяка е склонна да отключи някакво структурно изменение в другата. Тъй като живите същества от един вид / хората / имат малко или много еднаква структура, те предизвикват появата на подобни светове, което им позволява да споделят почти един и същ опит /областта на съзнанието /. Така

например, според Матурана⁸⁴ , комуникацията не е резултат от предаването на информация, което би било нещо подобно на външна сила, упражнена върху системата, а по-скоро "координация на поведението" в резултат на структурното скачване. На определено ниво на сложност, живата система може не само да се скачи със своята среда или с други живи системи, но може да го направи със самата себе си и да предизвика появата на един вътрешен свят на опитност. При човека, сътворяването на тази вътрешна вселена е тясно свързано с езика, мисленето и съзнанието.

Обръщаме бавно поглед от предвидимия и детерминиран свят на Нютон към една вселена в процес на изграждане, един променлив и непредвидим свят, но жив и творящ. В своята книга "Краят на сигурността"⁸⁵ , Пригожин пише: "Класическата наука даваше привилегия на порядъка и стабилността, но на всички нива на наблюдение се налага да приемем първостепенната роля на флуктуациите и неста- билността. " Матурана и Варела го подкрепят в "Дървото на познанието"⁸⁶ : "Тази книга е покана да възпрем нашия навик да отстъпваме пред изкушението на увереността". И така, новата наука призовава към изключителна скромност, защото повече не можем да се доближим до природата, за да оценим красотата й и нейната сложност с желанието да я владеем и контролираме, а с дълбоко преклонение и много отворени за диалог и сътрудничество.

Системното приближаване пуска корени в кибернетиката и физиологическите

изследвания на австриеца Лудвиг вон Берталанфи⁸⁷ . Неговото биологично начало естествено предразполага системните теоретици да се заинтересуват от изследване на живите системи. Тогава не бива да ни учудва факта, че трудовете на Матурана⁸⁸ и

Варела⁸⁹ са предмет на интереса на социалната психология и социологията . Въпросът дали човешките социални системи могат да бъдат квалифицирани като самовъзраждащи се стана тема на много спорове. Проблемът идва от факта, че Матурана и Варела определят като самовъзраждащи системите във физическите системи и някои информационни симулации. Но поради това, че вътрешният свят на концепциите, идеите и символите, които човешкото мислене, съзнанието и езика пораждат, то човешките социални системи не съществуват само във физическата сфера, но също и в символното социално пространство; неговите компоненти имат много измерения на независимо съществуване. И тъй като физическия свят се управлява от природните закони, социалното пространство е управлявано от закони, определени от самата социална система.

Теорията "Сантяго"⁹⁰ позволява да се разграничат различните метасистеми

/ сложни системи / според степента на автономност на нейните компоненти. Така, "организмите са метасистеми, чиито компоненти имат минимална автономност, т.е.

имат съвсем малко или никакви параметри на независимо съществуване. Затова пък, човешките общества са метаситеми, чиито компоненти имат максимум автономия, т.е те имат много параметри на независимо съществуване. Организмът ограничава индивидуалното творчество на единиците, които го формират, в кръга на съществуването им за този организъм. Човешката социална система разширява индивидуалното творчество на своите компоненти, в рамките на съществуването на системата в услуга на своите компоненти". Някои социални системи са "стеснени от пускането в действие на силово стабилизиращи механизми във всички поведенчески измерения на техните членове. Тези социални системи са изгубили своята сила и са обезличили своите компоненти; те приличат повече на един организъм", което е отстъпление от нивото на сложност на тези системи и вървят против своята еволюция. Така, компонентите на човешкото тяло /организъм / имат много по-малка автономност от една пчела, която въпреки всичко е много свързана с рояка, където играе точно определена роля и е много по-малко автономна от един гражданин в дадена община. Армията, където правилата са много стриктни, механизмите на контрол са много строги и задачите много ясно определени, прилича повече на организъм, отколкото на социална система. Всъщност, военните съществуват, за да служат на армията, докато общината съществува, за да служи на гражданите.

Или както пише Р. Пърсиг⁹¹ : "Най-важната задача на всяко еволюционно равнище, изглежда, е да предоставя свобода на по-нисшите. Много загадки се изясняват, след като разберем, че равнищата на статичните ценностни модели са самостоятелни ."

Едно управление, адаптирано към новия мироглед за света трябва да постави ударение върху мрежата от отношения, които трябва да съществуват между компонентите на системата, за да могат те да изпълняват своята мисия, а не върху структурата, която е само конкретизация на тази тъкан на отношения /синергетика /. Желанието да се насилят отношенията между компонентите с цел установяването на дадена структура е груба грешка в осмислянето на живите системи. В природата системите, които се запазват дълго време, нямат строга и неподвижна структура, а променят формите и се адаптират, оставайки верни на своята мисия.

А.Маслоу ⁹² , който разсъждава по темата за синергизма в обществото цитира свои записки по лекциите на Рут Бенедикт, професор по антропология: "В крайна сметка вместо "безопасно" и "опасно" в обществените отношения Рут Бенедикт започна да използва понятията "високо синергетично общество" и "ниско синергетично общество". Тя определя тези понятия по следния начин: "Дали между условията, създаващи общественото устройство има такива, които корелират с висока агресивност и такива, които корелират с ниска агресивност? Всички наши земни планове успешно служат и на едните и на другите в определени пропорции, зависещи от това, доколко социално приемливи са формите, които могат да доведат до изпълнение на нашите планове, доколко осигуряват взаимна изгода и изключват постъпки и цели, причиняващи вреда на останалите членове на обществото. Явно неагресивните общества имат такова социална устройство, при което индивидът с

едни и същи действия едновременно служи както на своите интереси, така и на интересите на останалите членове на обществото..."'

Отново ще цитираме Р. Пърсиг⁹³: "Хората, както всичко останало, работят по-добре при успоредно, а не при последователно включване — типична черта на града на свободната инициатива. Когато нещата са организирани по социалистически, в бюрократична последователност, нарастне ли сложността, се увеличава и вероятността от провали. Но при успоредната организация на свободната инициатива нарастването на сложността предполага увеличаване на разнообразието, което е приспособено да реагира на Динамичното Качество, и оттам растат шансовете за успех. Градът функционира именно благодарение на разнообразието и успоредността. Клетките работят в паралел. Повечето органи на тялото работят в паралел: очите, мозъчните полукълба, дробовете... Биологичните видове и демокрациите действат в паралел. Дори науката, като че функционира най-добре, когато научните дружества са организирани успоредно."

VII. КУЛТУРНА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

1. ИНТЕГРАЦИЯ И ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ

Самюъл Хънтингтън пише следното в "Сблъсъкът на цивилизациите"⁹⁴: "Някои смятат че днес сме свидетели на това, което В.С.Найпол нарича "универсална цивилизация". Какво се крие зад този термин? Най-общо казано тази идея означава културно сближаване на човечеството и нарастващо възприемане на общи ценности, вярвания, ориентации, всекидневни практики и институции от народите по света."

Култура произлиза от латинската дума cultus и означава обработване на земята. Днес, в широк смисъл под култура се разбира съвкупността от ценности, вярвания, традиции, институции и език, които изработва и предава едно общество. Всички общества притежават репертоар от познания, които отразяват материалните условия на тяхното съществуване и осигуряват средствата, които променят естествената среда, в която дадено общество се вписва. Освен това, културата поражда познания, коита преминават отвъд индивида и обществото, които са познания за самото познание. Културата е особено явление, което не може да се сравни с някакво друго природно явление. Някои автори го наричат надорганично, в смисъл, че културата стои над индивидите, като направлява техния начин на живот и продължава да съществува и след като животът им отмине.Това разбира се не означава, че ще има култура без човека. Освен това не бива да бъркаме култура със социална организация. Много животни имат сложна организация на съвместно съществуване, но тяхното поведение се предава по биологичен път. Човекът наследява културата по социален път, т.е. чрез поведението, емоциите и

комуникацията с други хора. Спорел Умберто Матурана ⁹⁵ "културата е мрежа от разговори, които определят даден начин на живот, даден начин да бъдеш ориентиран в битието, както в човешката, така и в нечовешката среда и даден начин на поведение, начин на емоционално преживяване и начин да растеш в действието. Или менталните структури на междучовешко общуване създават универсално и естествено ниво надреалност. което генерира цялата култура.

С. Хънтингтьн⁹⁶ пише следното: "Както цивилизацията, така и културата препращат към цялостния начин на живот на даден народ, а цивилизацията е Култура с голяма буква. И двете понятия: включват "ценностите нормите, институциите и начините на мислене, на които поредицата от поколения в дадено общество придават първостепенно значение". Според него "цивилизациите са тоталности, което ще рече, че никоя от изграждащите ги единици не може да бъде напълно разбрана без съотнасяне с цялата цивилизация".

Съществуват много основания да смятаме, че днес имаме една глобална цивилизация. Първото е, че с рухването на съветския комунизъм световната либерална демокрация придоби универсален характер. Второто е, че активното и все по-ускоряващото се икономическо, финансово, технологично, медийно и др. взаимодействие между народите поражда едно обща планетарна култура. Третото основание са глобалните процеси на модернизация в областта на промишлеността, урбанизацията, образование, комуникации и др.

Високите информационни технологии ускориха културния обмен и хората по целия свят имат свободен достъп до спецификата на чуждите културни особености. Всичко това направи техния светоглед по-широк, по-гъвкав и по-толерантен към останалите народи и етноси. Придобиха една по-либерална културна цензура и едно чувство за свободен избор, които да компенсират мисълта, че машината на големия капитал и скоростта на смяна на модерните технологии ги манипулира и влече в неизвестна и опасна посока.

В същото време, в контрастът се забелязват различията. Според С. Хънтингтьн⁹⁷

" хората определят идентичността си чрез това, което не са". Постмодерната култура в крайна сметка е една съвкупност от субкултури, които отговарят на разнообразните социални групи и които добиват своя собствена идентичност да могат да съществуват и съжителстват с други субкултури с равностойно или подобно социално признание.

Религията е ярък пример за такава диференциация. В края на двадесети век станахме свидетели на глобално възраждане на религиите в тяхното пълно и многолико разнообразие. Хънтингтън обяснява, че причината за това възраждане " е тъкмо тази, за която се предполага, че е причинила смъртта на религията: процесите на социална, икономическа и културна модернизация, които заливат света през втората половина на двадесети век. Те /хората/ се нуждаят от нови източници на идентичност, от нови форми на стабилна общност и от нова система от морални принципи, които да им дадат усещане за смисъл и за цел.”⁹⁸ Той цитира мненията на няколко автора по въпросите за връщането към религиите : " В мюсюлманския

свят, пояснява Бърнард Луис, "по време на криза постоянно се проявява тенденция мюсюлманите да преоткрият изначалното си единение с религиозната общност и лоялността си към нея — тоест към една група, дефинирана от исляма, а не от етнически или териториални критерии". Жил Кепел също изтъква важното значение на търсенето на идентичност: “Реислямизирането отдолу е преди всичко начин за преструктуриране на идентичността в свят, който е загубил смисъл, в един аморфен и отчуждаващ свят." В Индия "се конструира нова индуистка идентичност", което е реакция срещу напрежението и алиенацията, породени от модернизацията." В Русия религиозното възраждане е резултат от "страстния стремеж към идентичност" на който може да отговори само православната църква, единствената останала здрава връзка с 1000-годишното минало на руснаците", докато в ислямските страни възраждането по сходен начин се дължи на неукротимия стремеж на "централноазиатците да утвърдят идентичността си, потискана от Москва в продължение на десетилетия". В частност самите фундаментадистки движения са "средство за справяне с преживяването за хаос, със загубата на идентичност, на смисъл и на стабилни социални структури, породени от бързото възраждане на модерни социални и политически модели, от секуларизма, научната култура и икономическото развитие". Уийлям Макнийл признава, че "заслужаващите внимание фундаменталистки движения са тези, които набират привърженици от широките обществени слоеве и получават бързо разпространение, защото привидно или действително отговарят на нововъзникнали човешки потребности...Неслучайно тези движения намират почва в страни, в които големият брой на населението прави почти невъзможно продължението на стария селски начин на живот и където породените от урбанизираното всекидневие масови комуникации, прониквайки в селата, започват да ерозират вековечната рамка на селско съществуване."

"По-общо казано, религиозното възраждане в целия свят е реакция срещу секуларизма, моралния релативизъм и самодоволството и представлява наред с това преутвърждаване на ценностите на реда, дисциплината, труда, взаимопомощта и човешката солидарност."¹⁰⁰

Разнообразието на религиите е голямо, но "вероятността за възникване на универсална религия е само в незначителна степен по-голяма от вероятността за поява на универсален език", изтъква - Хънтингтън¹⁰¹ в "Сблъсъкът на цивилизациите".

Според Г. Липовецки¹⁰² "постмодерната култура е децентрализирана и странна, материална и пси, порно и дискретна, обновяваща и ретро, консуматорска и екологична, технифицирана и спонтанна, зрелищна и творческа; бъдещето не трябва да избира една от тези тенденции, а напротив, ще развие дуалните логики, гъвкавата взаимозависимост на противоположностите." Стават все по - разнообразни възможностите за индивидуален избор, изчезват опорните точки на крайните критерии и на единствените възможности. Това е изграждането на една нова субективност , много по - овладяна и лесно контролируема. Философът Корнелио Касториадис¹⁰³ доказва, че във всички култури може да се открие едно

Най-забележителното е, че в последствие хората имитират тези представи и така социалното въображение, като надиндивидуална ментална структура става движещата сила за историческите промени. Човечеството се променя, като измисля само себе си и като проектира този имагинерен образ в бъдещето, то еволюира.

Клифърд Герц ¹⁰⁵ дава следното определение за култура : " Доверявайки се на Макс Вебер, че човекът е едно животно, оплетено в примките от значения, които само изтькава, смятам, че културата е основата на тази тъкан. Затова можем да кажем, че култура е тази основа от значения и смисъл, която цялото общество създава за себе си и която му позволява да се идентифицира като такова. Културата, в рамките на общоприетата парадигма, е съвкупността от елементи, предмети, институции, концепции, идеи, обичаи, вярвания и представи, които отличават едно общество от друго. Всички тези елементи са в непрекъсната взаимовръзка. Те са символични системи, които имат за цел да обяснят действителността. Пърсиг ¹⁰⁶ казва така: " Културите могат да се оценяват от нравствена гледна точка според приноса им към еволюцията на живота."

Едгар Морен¹⁰⁷ пише следното: "Нима можем да извлечем от всяка една култура най-ценното, което е привнесла към човешката цивилизация? Как да интегрираме тогава ценностите и културното богатство на културите, които се разпадат? Трябва да се справим с двете противоречиви опасности: да спасим изключителното културно разнообразие, сътворено от човечеството и в същото време да подхраним една планетарна култура, обща за всички." Леви Строс¹⁰⁸ дава следния отговор: "Това, което трябва да бъде спасено е сътворяването на разнообразие, а не историческото съдържание, което всяка епоха е внесла и което никоя следваща няма да може да продължи."

Тук, на място биха прозвучали думите на К. Уилбър¹⁰⁹ : "Тъй като всеки холон е цяло/ части, той има две "тенденции", или бихме могли да кажем два "нагона": той трябва да поддържа както своята цялост, така и своята частичност."

"От една страна, той трябва да поддържа целостта си, собствената си идентичност, автономия, готовността за действие. Ако не успее да поддържа и да запази собствената си действеност, или идентичност, холонът просто престава да съществува. Следователно една от характеристиките на холона във всяка област е неговата активност, способността му да поддържа целостта си в лицето на натиск от средата, която иначе ще го заличи. Това е вярно за атомите, клетките, организмите, идеите."¹¹⁰

" Но холонът не е само цяло, което трябва да запази своята действеност, но и част от някаква друга система, някакво друго цяло. И така, освен поддържането на собствената автономия като цяло холонът едновременно с това трябва да съответства като част на нещо друго. Собственото му съществуване зависи от способността му да се нагажда към средата си и това е вярно за целия спектър, като се започне от атомите и молекулите и се свърши с животните и хората."¹¹¹

"Следователно всеки холон има не само собствена активност като цяло, а трябва да съответства на общността като част от други цялости. Ако се провали в която и да е от тези задачи /в действеността или общността/, той просто е изтриван. Престава да бъде."¹¹²

А по мнението на Х. Бионди¹¹³ :"Присъстваме на процес, където глобализацията подхранва разнообразието. Засиленият обмен на информация се оползотворява днес от различните идентичности, за да включат в глобалния диалог своето собствено различие. Новата фаза на глобализация предполага изключителни възможности,"

Френският социолог Ален Турен ¹¹⁴ смята, че процесът на разпадане на всички общества, култури и цивилизации е необратим, но вижда известна "възможност за възстановяване на целия този опит, който изгражда личността, неговата способност да действа и следователно да се пребори с този безличен, обществен и пресметлив свят, какъвто е светът на властта."

Нашите култури и техните най - значителни инфраструктури : наука, философия, религии, технологии, изкуство, политически и социален живот, изграждат формите - материални и психични, надиндивидуални и необхватни за отделния човек, чрез които протича жизнената енергия, спомагат този поток да бъде с ниска или висока ентропия. Културата, погледната от позицията на новата научна парадигма, може да да бъде разгледана като поредното ниво на сложна, самоорганизираща се реалност, която притежава качества, различни от тези на изграждащите я компоненти. Пърсиг¹¹⁵ стига до извода че: "Културата, която подкрепя господството на социалните ценности над биологичните, във всички случаи е по - висша от културите, които не го подкрепят, а културата, която подкрепя господството на интелектуалните ценности над социалните, във всички случаи е по -висша от останалите." Културата е един структурно - динамичен процес, който

самовъзпроизвежда смисъла на обществото чрез структурното опазване на основополагащи норми и ценности. В същото време действа като граница за индивидуалните и колективни действия, подчертавайки своите свързващи функции. Културата стои над политиката, икономиката, религията и образованието. Според Хънтингтън¹¹⁶ : "Пришпорена от модернизацията, световната политика се преструктурира съобразно културни критерии. Сближават се народи и страни със сходни култури. Народите и страните с различни култури се разединяват. Съюзи, дефинирани от идеологията и от отношенията между свръхсилите, отстъпват място на съюзи, основаващи се на обща култура и цивилизация. Политическите граници се преначертават така, че да съвпаднат с културните граници: етнически, религиозни и цивилизационни. Културни общности заменят блоковете от периода на Студената война, а разломите между цивилизациите се превръщат във фронтови линии на глобалната политика."

За Н.Луман ¹¹⁷ "културата, ако не е със задължително нормативно съдържание, то тя е едно покоряване, което прави възможни разграничения от типа на съответстващ / несъответстващ, правилен / неправилен, подходящ/неподходящ и т.н. Чрез тях се развиват структурите, които спомагат за формирането на очаквания и превръщането във вероятна комуникацията, която от своя страна подпомага появата на социалното като определен вид система."

Рут Бенедикт¹¹⁸ изказва следното мнение в своята книга "Човекът и културата": "Разнообразието на човешките култури се дължи на сложното взаимодействие на културни особености. Крайната форма на всяка една традиционна институция стига много по-далеч от първоначалния човешки импулс. Културите са повече от сбора на техните особености. Интегрирането на културите в едно цяло е резултат на едно единно подреждане и свързване на техните части."

Отделният човек не може да обхване всички елементи на културата на етническата група, към която принадлежи, а още по-малко на глобалната култура на цивилизацията. В този смисъл културата, като структура от по-високо ниво придава нови качества и се променя под въздействие единствено на промени в колективното човешко преосмисляне и промяна на съществуващата парадигма. Стимули за такива промени могат да бъдат както нови научни постижения, нови открития в различни области на човешкото познание, така и пробуждането от дълбините на колективното несъзнавано на архетипен обединяващ модел за оцеляване на цялото човечество. Всичко това потвърждава виждането на Маслоу¹¹⁹ за човешката природа, че хората са с вроден стремеж към по-високи нива на здраве, креативност и удовлетворение от себе си. Според него еволюцията на синергетичното общество е естествен и основен процес. Това е общество, където всички индивиди могат да постигнат високо ниво на развитие, без да ограничават свободата на другите. В "По-далечните граници на човешката психика" той определя два вида потребности - базисни за оцеляване/ и метапотребности /за реализация на заложените в личността потенциали / и ги поставя на едно йерархично ниво, тъй като според него "метамотивацията е достояние на човешкия вид, има общочовешки характер и не се определя от

През цялата човешка история са съществували и съществуват автентични народности, способни да оцелеят хиляди години в една и съща енергийна среда. Това се дължи на факта, че техните култури не са се отклонили по посока на "технологичното пристрастяване"¹²² за задоволяване техните високо ентропни външни нужди, а умереното използване на енергията им е позволило да се адаптират към съществуваща природна среда. Обществото, развило такава култура е модел за мъдрост и издържливост. Космовизията, изразена в модерната технологична култура имплицитно носи в себе си представата за непрекъснато развитие и затова духът на тази визия е експанзията без ограничения и тоталното завоюване на биосферата, дори резултатът да е самоунищожителен. Но от дълбочините на човешкото съзнание започва да се надига глас, който ни призовава да се научим да живеем в хармония с нашата среда, с нашата планета.

Ако проектираме пирамидата за развитието на личността на Маслоу върху колективния образ и съзнание на цялото човечество, можем да предположим, че в глобален аспект най-голям процент от населението съществува водено от амбициите за оцеляване и задоволяване на материалните си потребности. Обръщайки поглед към метаценностите, валидни но неравномерно актуализирани за цялото човечество, откриваме на върха на тази колективна пирамида един малък процент от човеци, които поставят на преден план най - висшите истини и цели на обществото. Израз на

този малък процент е програмата "Гея"¹²³ за живата планета, която населяваме и трябва да се научим да живеем в хармония с нея. Такава проява е програмата за екологично образование на Ф. Капра ¹²⁴ или всички онези екологични програми за опазване на околната среда, за защита на горите на Амазония, за защита на озоновия слой, за опазване на екологичния баланс в животинския и растителния свят. Такива са кампаниите за борба срещу СПИН, за защита правата на децата, за мир и много други. Висшите човешки идеали се свеждат до базисните ценности, които остават в сила през целия ни живот и са абсолютни истини за всеки един човек на земята, независимо какво ниво на съзнание или на благосъстояние е достигнал. Тези всеобщи истини се коренят в митологията на всеки народ. Мирча Елиаде ¹²⁵ пише следното в "Мит и реалност": "Следователно "Светът" винаги е светът, който човек познава и в който живее; Светът на един тип култура се различава от Света на друг

тип култура; затова има значителен брой "Светове". Но това, което е от значение за нашето изследване, е фактът, че въпреки разликите в социо-икономическата им структура и множеството най-различни техни културни контекстове, архаичните народи вярват, че Светът трябва да бъде обновяван всяка година и че това обновление се постига със следването на модел - космогонията или някой мит за произхода, който играе ролята на космогонически мит...Ще кажем само, че въпреки разликите между цитираните по-горе митико-ритуални системи на североамериканските племена и тези на меланезийците, може да се каже, че структурите на двете системи могат да бъдат оприличени. И в двата, случая Космосът трябва да бъде сътворяван отново през определен период и космогоническият сценарий, чрез който се постига обновлението, е свързан с новата жътва и с превръщането на храната в тайнство...Общо взето , тези митове за Края на Света, които загатват, в едни случай по-ясно, в други по-смътно, за повторно сътворение на един нов Всемир, дават израз на същата архаична и изключително широко разпространена идея за прогресивното "изграждане" на един Космос, който се нуждае от периодично унищожение и повторно сътворение."