Размер на млечните производствени квоти

Размер на млечните производствени квоти

По всяка вероятност и на германските млекопроизводители са дадени допълнителни квотни количества за производство на мляко. На Германия е дадена близо 30 пъти по-голяма от нашата млечна квота, макар че по данни на европейската статистика в Германия е имало над 4 млн. млечни крави, т.е. 12 пъти повече отколкото у нас, а количеството на добитото мляко е около 20 пъти повече от българското.

При създалата се ситуация у нас е необходимо да се води държавна политика на концентрация и специализа-ция на българските кравеферми за мляко. По среден брой (2,3) млечни крави на кравеферма, нашата страна е на последно място страните – членки на ЕС (табл. 17).

С

равнително най-голяма е концентрацията и специализацията на производството на мляко в Дания, Англия и Холандия (по над 50 броя крави в кравеферма). Средно положение заемат едрите (с по над 10 крави) кравеферми на Финландия, Унгария и Гърция. Под пет крави на кравеферма се падат в Полша, Литва и Латвия. По степен на концентрация и специализация на производство на краве мляко България (3 крави средно на стопанство) се нарежда на пос-ледните места в ЕС.

При тази голяма раздробеност на собствеността върху кравите в нашата страна е абсурдно да бъдат спазвани съвременните технологични, санитарни и хигиенни норми и стандарти за отглеждане на здрави и продуктивни животни и за добиване на висококачествено мляко

Посочените стандарти могат да бъдат изпълнявани в съх-ранилите се малко на брой едри кравеферми на бивши ТКЗС, а също и в създадени след 1989 г. животновъдни стопанства с кра-ви, доставени от Холандия и други западноевропейски държави.

У нас има около 107 хил. кравеферми за мляко, но от тях само 200–300 са големи и разполагат с по 30 до 300 крави. Селекционерите контролират едва 30–40 хил. крави, или около 10 на сто от всички крави, които се отглеждат в нашата страна.

Понастоящем състоянието на българското краварство продължава да се влошава и поради факта, че още се води враждебна на кооперативизма политика. Онези, които през 90-те години на ХХ в. са успели с насилие, погроми и улични изстъпления да обсебят кооперативни и държавни имоти и пари, продължават да използват държавната власт за лично обогатяване чрез други способи: получаване на държавни суб-сидии за окрупняване на животновъдните стопанства; преки фермерски плащания от европейски фондове; жестока експлоатация на арендувани чужди земи и наемни работници.

Целесъобразно е у нас да се води държавна политика на коопериране и обединяване на малките животновъдни стопанства и ферми. В страната трябва да се формират координирани и ръководени от един център кооперативи за изкупува-не, преработка и пласмент на мляко и млечни продукти. Такава е и вековната практика в Дания, Холандия и други държави с развито животновъдство и кооперативно движение. В това отношение ценен е опита и на миналите поколения българи.

С предоставените ни през 2005 г. унизително малки квоти за производство на основни селскостопански стоки из-куствено се задържа развитието на вече прекъснатия процес на специализация и профилиране на родното селско стопанство. Административно се налага на нашите земеделски про-изводители да произвеждат продукти предимно за лично, семейно и местно потребление.

Направените анализи показват, че до края на 2013 г. е почти невъзможно да се осъществява експортно ориентирана специализация на българското производство на основни селскостопански продукти. Обемите на това производство са лимитирани и трудно могат да бъдат осигурявани големи ко-личества наши растителни и животински стоки за износ на западноевропейските пазари.

Следователно при определяне на насоките на по-ната-тъшната специализация на българското селскостопанско производство, би трябвало да се отчитат редица нови обстоятелства:

• малки квоти (определени от ръководните органи на ЕС) за субсидирано производство на основни селскостопански стоки (зеленчуци, плодове, мляко), несъответстващи на нашите възможности;

• изолиране на българските производители от ниши на западноевропейските пазари, където вече са завоювали позиции, присъединилите се още през 2004 г. държави (Пол-ша, Унгария) с развито земеделие;

• пренаситеност на западноевропейските аграрни пазари;

• ограничен достъп на нашите земеделски производители до руските пазари;

• критично състояние на българското производство на плодове (ябълки, круши, праскови, кайсии, череши, вишни, сливи, орехи, бадеми, лешници) и на зеленчуци (домати, краставици, лук (глави), чесън, картофи, гъби);

• растящ внос на почти всички видове зеленчуци и плодове;

• нарастващ дефицит на растителни и на животински суровини за задоволяване на потребностите на нашата хранително-вкусова промишленост;

• крайно ограничени възможности за получаване и изплащане на безлихвени и нисколихвени инвестиционни кредити.

Понастоящем в структурата на българския аграрен износ централно място заема експортът на зърно (основно пшеница), което се реализира чрез изкупуването му на ниски цени и почти не способства за модернизация и пълна механизация на селскостопанското производство. Все повече нама-лява българският износ на носещи високи доходи селскосто-пански култури – пресни и преработени зеленчуци и плодове, цигари, фъстъци, памук, сирена, етерични масла.

• да се преустанови пагубната неолиберална евроатлантическа политика (включително чрез отмяна на въведения през 1997 г. у нас колониален валутен борд);

• да се уедри раздробената поземлена собственост;

• да се формират жизнеспособни земеделски стопанства;

• да се включат пустеещите земи в сеитбооборота на страната;

• да се осигурят високи доходи на земеделските стопани;

• да се повиши производителността на селскостопанския труд;

• да се интензифицира производството на висококачествени и конкурентоспособни селскостопански стоки.

За да се осъществи всичко това, е целесъобразно в нашата страна да се провежда протекционна аграрна политика, насочена към формиране и развитие на единен и ефективен национален аграрно-промишлен комплекс (НАПК). Неговите отрасли и производства би трябвало да съответстват на природните дадености и броя на жителите в страната, да са взаимосвързани и да осигуряват бърз научно-техни-чески, икономически и обществен прогрес.

Както е известно, освен селското стопанство и храни-телно-вкусовата промишленост, Националният аграрно-про-мишлен комплекс включва още десетки отрасли, производства и дейности – селскостопанско и продоволствено машиностроене, производство на минерални торове и препарати за защита на растенията и животните, мелиоративно и хладилно дело. Те би трябвало да бъдат обект и на регионалната аграрна политика. У нас се декларира, че с предимство ще се прилага политиката за развитие на местното земеделие и селския туризъм. Така нашите фермери ще бъдат заставяни години наред да работят за изплащане на внасяните от чужбина скъпи машини, съоръжения и други оръдия и предмети на труда.

Международната специализация на нашия НАПК би трябвало да обхваща както производството и експорта на пресни и преработени селскостопански стоки, така и изделията на машиностроенето, високите технологии, агрохимическата и агробиологичната промишленост. По линия на международната специализация и коопериране с Русия, Германия и други държави у нас би могло да се осъществява производство и износ на възли, детайли и готови машини и съоръжения за сел-ското стопанство и хранително-вкусовата промишленост.

В българското селско стопанство би могло да се осъществява вътрешноотраслова специализация, съобразена с неговите естествени предимства (климат, почви, човешки ресурси, традиции, опит). Специализираното производство на селскостопански стоки би трябвало да отчита и тяхното търсене на международните пазари, включително в ЕС.

Практиката показва, че в интерес на мнозинството от нашия народ е селското ни стопанство да се специализира в производството на високодоходни продукти:

• плодове и зеленчуци за прясна консумация;

• преработени плодове и зеленчуци;

• десертни и винени сортове грозде;

• вина;

• слънчогледово семе;

• овче месо и мляко;

• млечни продукти;

• памук;

• етерични масла.

Такава специализация на българското селскостопанско производство би могло да бъде постигната и чрез по-ната-тъшно задълбочаване и разширяване на взаимоизгодното българо-руско икономическо и научно-техническо сътрудничест-во. Това сътрудничество би могло да се възражда и разгръща и като се търсят нови възможности за съгласуване на българската с Общата аграрна политика на Европейския съюз.

ас има около 15

1. 
   Цели и механизми на българската
   

По силата на ЗЗЗП е създаден Държавен фонд “Земеделие”. Фондът е юридическо лице. Ръководи се от упра-вителен съвет (УС), съставен от девет членове. Председател на УС по право е министърът на земеделието. Той назначава четирима от членовете на УС, а останалите са представители на други министерства и ведомства.

Управителният съвет избира от своя състав изпълнителен директор на фонда.

Фонд “Земеделие” набира парични ресурси от следните основни източници:

• ежегодни субсидии от държавния бюджет;

• отчисления от застрахователните дружества и ин-ститути в размер 4 на сто от сумата на застрахователните вноски по застраховките на земеделски култури, животни, машини, сгради и съоръжения;

• експортни такси от износ на непреработени и преработени земеделски стоки;

• други вноски.

Средствата на фонда се съхраняват по сметка в Българската народна банка (БНБ), в която различните приходоизточници се водят на отделни партиди.

Разпределят се за:

• гарантиране на защитни изкупни цени;

• стимулиране на износа на определени земеделски продукти;

• поемане на част от инвестициите или предоставяне на преференциални кредити за закупуване на техника, племенни животни и птици;

• възстановяване и създаване на трайни насаждения;

• субсидиране на производството на определени земеделски продукти;

• подпомагане на земеделските производители при ще-ти, нанесени им от суша, градушки, наводнения и диви животни.

Относителният дял на инвестиционните средства в общите разходи на фонда не може да бъде под 30 на сто.

Въпросният закон задължава Министерския съвет ежегодно да определя защитни изкупни цени на някои основни видове земеделски продукти (пшеница, царевица, захарно цвекло, картофи, мляко, месо). Защитната изкупна цена трябва да се определя въз основа на средните разходи за производство на съответната земеделска стока плюс определена печалба.

Земеделските производители могат предварително да сключат с ДФ “Земеделие” договори за покупко-продажба на земеделска продукция по определени защитни изкупни цени. Когато средната пазарна цена у нас в продължение на четири последователни седмици спадне под 95 на сто от защитната изкупна цена, ДФ “Земеделие” изкупува предлаганата от земеделските производители продукция.

Под понятието “земеделски производители” се разбират физически и юридически лица, които произвеждат земеделска продукция за реализация на пазара. Това се установява с данъчна декларация или със счетоводни и статистически документи.

П
36. Аграрна политика
оради сблъсъка на групови обществени интереси представители на Министерството на земеделието съзнателно са забавили изготвянето на правилника за прилагане на ЗЗЗП. Предпочитали са пряко да разпределят бюджетните субсидии. Съгласно със закона тези субсидии би трябвало да се предоставят на фермерите предимно под формата на изкупни цени. Въпросният закон фактически започва да действа едва през 1997 г., когато у нас за първи път са изкупени зърнени храни и други селскостопански продукти на гарантирани изкупни цени. Така повечето земеделски производители в страната получават добри доходи. Настъпва стопанско оживление и известен растеж на българското селскостопанско производство.

Тази политика пряко засяга определени бизнес интереси и трудно се съвместява с налаганите от Международния валутен фонд мерки:

• въвеждане (1997 г.) на Паричен съвет (Валутен борд);

• ограничаване на държавното субсидиране;

• либерализация на външната търговия;

• ежегодно изплащане на главницата и лихвите по външния дълг на нашата страна към западни банки.

Ето защо още през следващата 1998 г. ЗЗЗП се отменя. Все повече се намаляват и бюджетните субсидии за земеделието. През 1995 г. техният размер е около 42 млн. щ. долара; през 1998 г. – 21 млн. долара; а през 2000 г. – едва 10 млн. долара. Тези суми са незначителни дори и когато към тях се прибавят бюджетните субсидии (около 36 млн. долара през 2002 г.), които се предоставят на българските тютюнопро-изводители по силата на приетия през 1993 г. Закон за тютюна и тютюневите изделия².

По подобие на публикувания (1993 г.) в печата проект на ЗЗЗП е изготвен и приет в Народното събрание Закон за тютюна и тютюневите изделия. Това става по предложение на партията “Движение за права и свободи” (ДПС), която същата година е мандатоносител на българското правителство. Целта на този закон е у нас да бъде преустановен спадът на производството и на износа на тютюн и цигари и да се запази поминъкът на стотици хиляди турскоезични български граждани от бедните планински и полупланински райони. По силата на въпросния закон у нас е създаден Държавен фонд “Тютюн”. В Министерския съвет ежегодно се определят минимални изкупни цени на договорирани количества тютюн. Вземат се решения за снабдяване с тютюневи семена, за отпускане на парични премии на българските тютюнопроизводители и за изкупуване на произведен по договор, но неизкупен тютюн.

Съгласно с изискванията на Световната търговска организация нашите държавни институции можеха ежегодно да предоставят на земеделските ни производители бюджетни субсидии до около 800 млн. долара, или по 18 долара на декар ниви и трайни насаждения. Напоследък обаче отпусканите годишни бюджетни субсидии за българското земеделие са едва 1 долар на дка обработваема земя. В страните – членки на ЕС, бюджетните субсидии за фермерите (на държавно и междудържавно равнище) възлизат общо на 89,5 до-лара на декар стопанисвана земя.

През 1998 г. по предложение на Министерския съвет в Народното събрание е приет нов Закон за подпомагане на земеделските производители³. Всъщност с този законодателен акт се изменя и допълва ЗЗЗП. Преследват се определени цели: либерализация на външната търговия със селскостопански стоки чрез премахване на вносните мита, такси и квоти; отпадане на защитните изкупни цени на основните земеделски стоки; разширяване на функциите на държавен фонд “Земеделие”, като се дава право на неговото ръководство да става гарант на производители и търговци и да поема поръчителство при получаване на кредит от финансови институции.

При изпълнението на тези законодателни мерки страната ни се дезинтегрира от западноевропейските стопански структури. Либералният характер на националната аграрна политика е несъвместим със системно закрилящата западните фермери обща аграрна политика на ЕС.

След отмяната на ЗЗЗП у нас още повече се задълбочава аграрната криза. Израз на това е и резкият спад (спрямо предшестващата година) на получавания в селското стопанство брутен вътрешен продукт (БВП). През 1999 г. този продукт намалява с 20 на сто, а през 2000 г. – с 10 на сто. През 2000 г. БВП се свива на около 1,5 млрд. долара, а през 2002 г. на 1,7 млрд. долара (през 1989 г. БВП в българското селско стопанство превишава 10,8 млрд. долара).

Аграрната политика би следвало да се основава на принципа, че бюджетните субсидии са предназначени предимно за земеделските производители. С тях следва да се стимулират производ­ството и износът на пресни и преработени селскостопански стоки.

Чрез въпросния закон за подпомагане на земеделските производители по-голямата част от народните пари се присвояват от банкери, снабдители, прекупвачи, застрахователи. Този закон нагледно показва, че през 1997 г. българ-ската държавна власт е овладяна от представители на местния и чуждестранния финансов капитал.

Не е случаен и фактът, че повечето от парите на ДФ “Земеделие” преминават през множество търговски банки (в нашата страна все още няма специализирана държавна земеделска банка). Значителна част от тези пари получават собствениците, закупили държавните зърнохранилища.

Държавното субсидиране (в сегашния му вид) облагодетелства и търговците на селскостопански продукти. Липсата на държавно регулиране на нашия аграрен пазар им открива възможности да изкупуват на безценица предлаганите селскостопански стоки и да присвояват както съдържа-щите се в тях субсидии, така и по-голямата част от продукта на труда на земеделските производители.

Търговците на зърно си издействат и експортни субсидии. Според приетите промени в Закона за подпомагане на земеделските производители държавата дава на износителите на зърно по 10–20 лв. допълнително на тон пшеница, продаден зад граница⁴. Така родните износители на пшенично зърно реализират двойни печалби:

• при изкупуване на ниски (70–80 долара на т) цени;

• от получаваните по линия на ДФ “Земеделие” пари под формата на експортни субсидии.

Тази порочна българска практика няма нищо общо с ОАП на ЕС, където експортни субсидии се дават за компенсиране на разликата между по-високата вътрешна изкупна цена и по-ниската международна цена на дадена стока. С такива субсидии се стимулира износът на храни главно за асоциираните към Евросъюза около седемдесет бивши колониални държави от Азия и Африка.

Представители на финансовата олигархия в ЕС и у нас трупат огромни печалби и от обслужването на паричните потоци, отпускани по линия на т.нар. Специална предприсъединителна програма за развитие на земеделието и селските райони (САПАРД). В рамките на тази програма за периода 2001–2007 г. нашата страна ежегодно получава по 53 млн. евро. С тях се покриват половината от разходите за изпълнени проекти в селското стопанство и някои подотрасли на хранително-вкусовата промишленост (млечна, месна, консервна, винена, рибна).

В нашата страна е възприето минималният размер на инвестицията по програма САПАРД да бъде 1000 евро, а максималният – 3 млн. евро. Съгласно с договореностите на българското правителство с Евросъюза местният производител е длъжен в срок от 2 години да направи инвестицията, т.е. одобрения проект, и едва тогава да получи безвъзмездно половината от инвестираните пари по линия на програмата САПАРД. Тъй като повечето от тях не разполагат със свободни парични ресурси, за да получат пари по линия на въпросната програма трябва да теглят заеми (с лихва 16–17 %) от действащите в страната предимно чуждестранни банки. При съществуващите ограничени възможности (липса на пазари, природни бедствия и т.н.) за срочно връщане на взетите кредити само за обслужване на лихвите може да се похарчи сума, равна на предоставената от ЕС “помощ”.

Програма САПАРД е валидна до присъединяването на България към ЕС (2007 г.). Към края на 2009 г. се прекратява и изплащането на договорените субсидии.

Изглежда това е било пресметнато по време на преговорите за присъединяването на Унгария, Чехия и Словакия към ЕС. Тези страни са договорили ежегодно да получават по-малко парични ресурси по програма САПАРД (Унгария – 39 млн. евро, Чехия – 22 млн. евро, Словакия – 18 млн. евро).

Сравнително по-големи суми са договорени от пре-говарящите на Румъния и Полша (съответно 153 и 171 млн. евро). Тяхната обработваема земя по площ е многократно по-голяма нашата.

В началото на 2006 г. в нашата страна е прието законодателно решение за създаване на Разплащателна агенция. Това става чрез направени изменения и допълнения на Закона за подпомагане на земеделските производители⁵.

Разплащателната агенция се акредитира от министъра на земеделието и горите. Неин директор е изпълнителният директор на ДФ „Земеделие”. Организационната структура на агенцията се състои от Централно управление в гр. София и от териториални (областни и общински) структурни звена.

Разплащателната агенция предоставя парични ресурси за стимулиране на развитието на земеделието, селските райони и рибaрството. Тези ресурси се осигуряват главно от българския държавен бюджет, европейските земеделски фондове (Европейски аграрен фонд за гарантиране и ориентиране, Европейски фонд за развитие на селските райони) и Европейския фонд за рибарството. Агенцията е орган за централизирано управление на отпусканите от ръководните органи на ЕС млечни, захарни и др. Производствени и експортни квоти. Както е известно фермерските субсидии са гарантирани само за квотните количества селскостопански стоки.

Според закона Разплащателната агенция трябва:

• да извършва разплащания по схемите и мерките за подпомагане на фермерите чрез ОАП и Общата рибарска политика;

• да регулира аграрните пазари, като ги интервенира;

• да осъществява системен контрол на органите, които предоставят финансовите селскостопански субсидии.

Във връзка с това са създадени Национален млечен борд и Интегрирана система за администриране и кон-трол. По линия на тази система се извършва:

• регистрация на кандидатите за селскостопански субсидии;

• идентификация на земеделските парцели;

• идентификация и регистрация на животните.

Земеделските стопани могат да получават директни субсидии за земеделски площи. Министерският съвет одобрява минималния размер на земеделската площ на всяко стопанство и на земеделските парцели, за които могат да бъдат предоставени субсидии.

Очевидно отдавна е назряла потребността у нас да бъде приет нов Закон за закрила на земеделските производители. В него отново трябва да се регламентира използването на механизми за субсидиране на тези производители и за прекратяване на източването на пари на ДФ „Земеделие” от банкери, търговци и собственици на приватизирани държавни зърнохранилища и хранителни складове.