Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 28 Липсващото Огледало
- 29 глава Изгубената Диеадема
| Глава 26
Последното Скривалище Нямаше нужда да управлява. Дракона не виждаше на къде отива, и Хари знаеше, че ако той завие рязко или се преобърне, щеше да е невъзможно да се задържат на гърба му. Въпреки това дракона се изкачваше все по на високо, а Лондон се простираше под тях като сиво- зелена карта. Най- силното чувство на Хари в момента беше благодарност за почти невъзможното. Залягайки ниско на врата на звяра, той се прилепи за металните люспи, и хладния бриз оспокояваше изгорената му кожа. Крилата на дракона удряха въздуха като витлата на вятърна мелница. Зад него, дали от удоволствие или от страх, той неможеше да каже, Рон продължаваше да кълне с цялата сила на гласа си, а Хърмаяни изглежда беше спокойна. След около 5 минути, Хари загуби малко от своя страх, че дракона ще ги изхвърли, защото той изглежда имаше само една цел – да избяга възможно най далеч от подземния си затвор, но въпроса кога и къде те щяха да бъдат разтоварени оставаше плашещ. Той не знаеше колко дълго драконите могат да останат във въздуха, нито как този дракон, който едва виждаше, щеше да намери добро място за кацане. Той непрестанно се оглеждаше наоколо, усещайки как мястото на което седи се мести. Колко време щеше да мине преди Волдемор да разбере, че те са проникнали в сейфа на Лестранж? Кога щяха таласъмите в Гринтогс да уведомят Белатрикс? Колко бързо те щяха да осъзнаят какво е било откраднато? И тогава, когато открият че златната чаша липсва, Волдемор най- сетне щеше да разбере, че те търсят Хоркруксите. Изглежда дракона се нуждаеше от хладен и свеж въздух. Той се издигаше плавно, докато не летяха през тънък слой от хладни облаци и Хари вече не можеше да види малките цветни точки, които представляваха колите влизащи в и излизащи от столицата. Те продължаваха да летят, над провинция разделена на зелени и кафяви парцели, над пътища и реки лакатушещи през пейзажа като преплитащи се ивици или лъскави панделки. - Какво мислиш че търси?- изкрещя Рон докато летяха все по на север. - Нямам идея- изкрещя Хари назад. Ръцете му бяха вкочанени от студа, но той не посмя да отслаби захвата си. От известно време той се чудеше какво ще направят, ако видят как брега остава зад тях, ако дракона се насочи към открито море, а и беше замръзнал и ужасяващо гладен и жаден. Той се чудеше, дали звяра нямаше да го изяде? Със сигурност се нуждаеше от храна преди дълго пътуване. И какво щеше да стане ако той осъзнаеше, че има три годни за ядене хора седящи на гърба му? Слънцето се спускаше все по ниско по небето, което беше придобило цвят на индиго, и дракона продължаваше да лети, оставяйки села и градове да проблясват зад тях. Неговата огромна сянка се плъзгаше по земята като огромен облак. Хари се стремеше да се задържи за гърба на дракона с всяка част на тялото си. Беше много болезнено усилие. - Въобразявам ли си,- извика Рон след дългото мълчание- или се снишаваме? Хари погледна надоло и видя дълбоки зелени планини и езера, придобили меден цвят от залеза. Пейзажа изглежда се уголемяваше и разясняваше като надникна отстрани, той се чудеше дали е предчувствал присъствието на прясна вода от проблясаците на отразената слънчева светлина. Дракона летеше все по ниско в огромни спираловидни кръгове, изглежда задържайки се над група малки езера. - Предлагам да скочим веднага щом слезе достатачно ниско!- извика Хари на другите.- Директно във водата, преди да осъзнае че сме тук! Те се съгласиха, Хърмаяни малко колебливо. Сега Хари можеше да види широкия жълт корем на дракона отразяващ се в повърхността на водата. -СЕГА!!! Той се приплъзна по гърба на дракона и падна право надоло към повърхността на езерото. Скокът беше по-голям отколкото той смяташе, и се удари силно във водата, потъвайки като камък в леденостудения червено-зелен свят. Той замаха към повърхността и изплува, задържайки се и гледайки към големите кръгове образували се на мястото където бяха паднали Рон и Хърмаяни. Изглежда дракона не беше забелязал нищо. Той вече беше на 15 метра от тях, кръжащ ниско над езерото загребвайки вода със страховитата си уста. Докато Рон и Хърмаяни изплуваха, задъхани от дълбините на езерото, дракона се отдалечи, махайки силно с крила, и най- сетне се приземи на отдалечения бряг. Хари, Рон и Хърмаяни поеха към другия бряг. Изглежда езерото не беше дълбоко. Скоро си преправяха път през тръстики и кал, вместо да плуват. Малко след това те се отпуснаха мудно мокри, задъхани и изтощени на хлъзгавата трева. Хърмаяни рухна кашляйки и треперейки. Макар че Хари можеше да легне и заспи, той се изправи с клатушкане, извади пръчката си и започна да прави обичайните защитни заклинания около тях. Когато свърши, той се присъедини към другите. За пръв път ги виждаше както трябва, от бягството им от сейфа. И двамата имаха жестоки изгаряния по лицата и ръцете, и дрехите им бяха прогорени на места. Те потрепваха докато мажеха раните си с есенция от росен. Хърмаяни подаде шишенцето на Хари и извади 3 бутилки тиквен сок които беше взела от пакатката заедно с чисти мантии за тримата. Преоблякоха се и пийнаха сок. - Е, добрата страна е,- най сетне каза Рон, който седеше и гледаше как кожата на ръцете му се възтановява,- че взехме Хоркрукса. Лошата страна е... - Загубихме меча- каза Хари през зъби, докато капеше от росена през дупката на джинсите си, жестокото изгаряне отдоло. - Загубихме меча- повтори Рон.- Този двуличен малък негодник... Хари извади Хоркрукса от джоба на якето, което току що беше свалил и го постави на земята пред тях (Хоркрукса). Проблясквайки под слънцето, той прикова вниманието им докато пиеха от бутилките с тиквен сок. - Поне не можем да го носим този път. Ще изглежда малко странно закачено на врата- каза Рон, бършейки устата си с ръка. Хърмаяни погледна към другия бряг на езерото, където дракона все още пиеше вода. - Какво ще стане с него? Как мислите?- попита тя- Дали ще бъде добре? - Звучиш като Хагрид- каза Рон- Това е дракон Хърмаяни. Може да се пази и сам. За нас трябва да се тревожим. - Какво имаш предвид? Ами незнам как да ти го кажа,- каза Рон- но мисля че може и да са забелязали че проникнахме в Гринготс. И тримата започнаха да се смеят и неможеха да се спрат. Ребрата на Хари го заболяха, той се почувства замаян от глад, но легна по гръб на тревата под почервеняващото небе и се смя докато не прегракна. - Какво ще правим нататък?- каза Хърмаяни отново сериозна- Той ще разбере, нали? Вие- знаете- кой ще разбере, че знаем за неговита хоркрукси. Може би ще бъдат прекалено изплашени да му кажат!- каза Рон обнадеждено,- Може би ще прикрият всичко... Небето, миризмана та езерната вода, гласа на Рон бяха изчезнали. Болка прониза главата на Хари като меч. Той стоеше в слабо осветена стая пред полукръг от магьосници, а пред него имаше трепереше малка коленичила фигура. Какво ми каза?- неговия глас беше силен и студен, но гневен и изплашен. Единственото нещо от което се страхуваше той– но не можеше да е истина, той не виждаше как може да е... Таласъма трепереше и не смееше да погледне червените очи високо над него. - Повтори го!- прошепна Волдемор- Кажи го пак! - Г-господарю- пелтечеше, а черните му очи бяха пълни с ужас- Г- господарю... Ние се оп-питахме да ги сп-прем... М-мошеници, господарю, влезнаха... влезнаха в сейфа на Лестранж... - Мошеници? Какви мошеници? Мислех че Гринтогс има начини да разкрива мошениците? Кои бяха те? - Беше...беше... м- момчето Потър и д- двамата му съучастници... - И те взеха?- попита той с по-силен глас, а го обхвана ужасен страх- Кажи ми! Какво взеха? - М... М-aлка златна ч-чаша г-господарю... Вик на ярост. Вече неможеше да отрича. Той беше полудял, обезумял, неможеше да е истина. Беше невъзможно. Никой не знаеше. Как беше възможно момчето да е открило неговата тайна? Старшата пръчка разцепи въздуха и зелена светлина изригна в стаята. Клечащия падна мъртъв. Наблюдаващите магьосници се разпръснаха преди него ужасени. Белатрикс и Луциус изблъскаха другите зад тях в състезанието си към вратата. Отново и отново пръчката му замахваше и тези които бяха останали бяха убити, всички, за това че му донесоха тези ужасни новини за златната чаша. Сам сред смъртта той ходеше напред назад и си ги представяше. Неговите съкровища. Неговите пазители. Неговите пътеки към безсмъртието. Дневника беше унищожен, а чашата – открадната. Ами ако момчето знаеше за другите? Можеше ли да знае? Беше ли действал вече? Беше ли намерил още от тях? Беше ли Дъмбълдор зад всичко това? Дъмбълдор, който винаги го е подозирал. Дъмбълдор, мъртъв по негова заповед. Дъмбълдор, чиято пръчка беше негова сега, който избегна позора от смъртта чрез момчето. Момчето. Но със сигурност ако момчето беше унищожило някой от Хоркруксите му, той, Лорд Волдемор, щеше да разбере, нямаше ли да го почувства? Той, най-великия магьосник от всички. Той, най-могъщия. Убиеца на Дъмбълдор и на мнозина други безполезни, незнайни мъже. Как може Лорд Волдемор да не е разбрал, ако той самия, най-важния, най-ценния, беше атакуван, осакатен? Наистина той не беше почувствал нищо когато дневника беше унищожен, но той мислеше че това е, защото нямаше тяло, с което да го почувства. Беше по слаб от призрак... Не, със сигурност останалите бяха в безопасност... Останалите Хоркрукси трябва да бъдат непокътнати... Но той трябваше да знае. Трябваше да бъде сигурен... Той премина през стаята, ритайки настрани трупа на таласъма, а картините размътваха неговия кипящ мозък. Езерото, Бараката, Хогуортс... Капка спокойствие охлади яростта му. От къде момчето можеше да знае че е скрил пръстена в къщата на Гонт? Никой не знаеше, че е свързан със семейство, той беше прикрил тази връзка, убийствата никога не бяха свързвани с него. Със сигурност пръстена беше в безопасност. А и как можеше момчето, или който и да е друг, да знаеше за пещерата или да пробие защитата и? Идеята медальона да бъде откраднат беше абсурдна... Колкото до училището... само той знаеше каде в Хогуортс беше прибрал Хоркрукса, защото само той беше разбрал най-дълбоките тайни на училището... А и все още оставаще Наджини, която трябваше да остане наблизо, повече да не я праща да върши заповедите му, да остане под негова защита... Но за да бъде сигурен, напълно сигурен, той трябва да се върне на всяко от неговите скривалища, трябва да удвои защитите около всеки от Хоркруксите... Задача, като търсенето на Старшата пръчка, такава, каквато той трябва да извърши сам... Кое място трябваше да посети първо? Кое беше най- застрашено? Старата тревога се върна в него. Дъмбълдор знаеше неговото презиме... Дъмбълдор трябва да е открил за връзката му със семейство Гонт... Техния изоставен дом може би беше най- незащитеното място. Там трябваше да отиде първо... Езерото... Почти невъзможно... Макар че малка възможност Дъмбълдор да е знаел за някои от старите му злодеяния по времето когато беше в сиропиталището. И Хогуортс... Но той знаеше че неговия Хоркрукс там е в безопасност. Беше невъзможно Потър да влезе в Хогсмийт без да бъде засечен, напускайки сам училището. Въпреки това щеше да е добре да предопреди Снейп, че момчето може да се опита да се върне в училището... Разбира се да каже на Снейп защо момчето може да се върне щеше да е глупаво. Беше сериозна грешка да се довери на Белатрикс и Малфой. Дали тяхната глупост и безрасъдност доказваше колко неразумно беше изобщо да се доверява на някой? Той първо щеше да посети къщата на Гонт и, щеше да вземе Наджини със себе си. Повече нямаше да се разделя със змията... И той излезе от стаята, през салона, отвън в мрака, където фонтана играеше. Той повика Наджини на змийски език, тя излезе и се присъедини към него като дълга сянка... Очите на Хари се отвориха бързо, когато той се върна обратно в настоящето. Той лежеше по гръб на брега на езерото под залязващото слънце, а Рон и Хърмаяни гледаха надоло към него. Съдейки по загрижените им погледи и продължилото пулсиране на берега му, внезапната му екскурзия до ума на Волдемор не беше останала незабелязана. Той се изправи треперейки, погледна надоло изненадан че все още е мокър до кости и видя чашата да лежи невинно на тревата пред него, а езерото, тъмно- синьо обсипано със златно от залязващото слънце. - Той знае.- Собственият му глас звучеше странно слаб след силните крясъци на Волдемор.- Той знае и ще провери дали другите са на местата си, а последния,- той вече беше прав,- е в Хогуортс. Знаех си. Знаех си. - Какво? Рон беше зяпнал към него. Хърмаяни гледаше притеснено. - Но какво видя? От каде разбра? - Аз бях той, който разбираше за чашата! Аз! Аз бях в главата му. Той е...- Хари си спомни убийствата- той е много ядосан, също така и уплашен, той не може да разбере от каде знаем, и сега ще провери дали останалите са в безопасност. Първо пръстена. Той мисли че този в Хогуортс е в най-голяма безопасност, защото Снейп е там, защото ще бъде толкова трудно някой да влезе незабелязано. Мисля, че ще провери този най- накрая, но пак може да е там след часове. - Видя ли каде точно в Хогуортс е скрит?- попита Рон, също на крака. - Не, той се концентрираше върху предопреждаването на Снейп. Той не мислеше каде точно е скрит. Чакайте, чакайте!- проплака Хърмаяни докато Рон взе Хоркрукса, а Хари извади Мантията невидимка. - Не можем просто така да тръгнем. Нямаме план. Трябва да... - Трябва да тръгваме- каза Хари твърдо. Той се надяваше да поспи, да влезе в новата палатка, но сега това беше невъзможно. Можеш ли да си представиш какво ще направи той когато осъзнае че пръстена и медальона ги няма? Какво ще стане ако премести Хогуортския Хоркрукс. Ако реши, че там не е достатачно безопасно? - Но как ще стигнем до там? - Ще отидем в Хогсмийт,- каза Хари- и ще измислим нещо щом видим каква е защитата около училището. Ела под мантията Хърмаяни, искам да сме заедно този път. - Но ако не се съберем... - Ще бъде тъмно. Никой няма да забележи краката ни. Пляскане от огромни крила проехтя през черната вода. Дракона се беше напил и се издигаше във въздуха. Те спряха подготовката си за да го гледат как се издигаше все по високо, черен на фона на бързо потъмняващото небе, докато изчезна от поглед над близката планина. Тогава Хърмаяни пристъпи напред и зае мястото си между другите двама. Хари придърпа мантията възможно най-ниско и те заедно се завъртяха на място в тъмнината. Глава 28 Липсващото Огледало Щом краката на Хари докоснаха земята, пред него изникна до болка позната главната улица на Хогсмийт, тъмният магазин отпред и мъглявата линия на черните планини, от другата страна на селцето, и завоя на пътя, който водеше към Хогyъртс, светлината, разливаща се от прозорците на Трите Метли. Той си спомни с точна прецизност, как преди почти година придържаше неустойчивия Дъмбълдор, всичко това продължи само миг и след това се отпусна на ръцете на Рон и Хърмаяни. Въздухът беше разцепен от писък, който прозвуча, като че ли Волдемор е осъзнал, че чашата е била открадната: писъкът премина през всеки нерв от тяло на Хари, знаейки че тяхното магипортиране го беше причинило. Докато той гледаше другите двама под мантията, вратата на Трите метли избухна и дузина Смъртожадни с мантии и качулки, нахлуха на улицата с вдигнати пръчки. Хари сграбчи китката на Рон, докато той вдигаше пръчката си. Смъртожадните бяха твърде много, за да могат да избягат. Всеки опит щеше да издаде тяхната позиция. Един от Смъртожадните вдигна пръчката си и писъкът заглъхна, продължавайки да ехти в близките планини. -Акцио мантия! – извика един от Смъртожадните. Хари хвана краищата на мантията си, но тя не помръдна дори леко. Призоваващата магия не проработи. -Ти си под мантията невидимка, а Потър? - ревна Смъртожадният, който направи магията и после се обърна към своите другари: -Разпръснете се! Той е тук. Шестима от Смъртожадните ги заобиколиха: Хари, Рон и Хърмаяни се обърнаха възможно най-бързо към най-близката страна на улицата и Смъртожадните ги изпуснаха за няколко инча. Те почакаха в мрака, слушайки стъпките, бягащи нагоре и надолу, сноповете светлина от търсещите пръчките на Смъртожадните летяха по протежение на улицата. -Нека просто да изчезваме! - подшушна им Хърмаяни. – Да се магипортираме сега! -Чудесна идея - каза Рон, но преди Хари да отговори един Смъртожаден извика: -Знаем че си тук Потър и няма начин да се измъкнеш! Ще те открием! -Те ни чакаха – помисли си Хари. – Направиха тази магия, за да им подскаже, че идваме. Предполагам, че са направили нещо за да ни задържат тук, да ни хванат в капан... -А какво ще кажете за Диментори? – попита друг Смъртожаден. –Позволете им да дойдат, те ще го намерят достатъчно бързо. -Черният Лорд желае смърта на Потър единствено от собствените си ръце. -Дименторите няма да го убият! Черният Лорд желае живота на Потър, не неговата душа! Ще бъде лесен за довършване ако първо е подложен на "Целувката". Последва глъч от съгласие. Страх изпълни Хари! За да спрат Дименторите,т рябва да призоват Патронуси, които ще ги издадат веднага. -Трябва да пробваме да се магипортираме, Хари! – тихо рече Хърмаяни. Докато тя казваше това, той почувства неестествен студ да обхваща улицата. Светлината бе измукана от отколната среда чак до звездите, които изчезнаха. В катраненочерната тъмнина, той усети как Хърмаяни го хваща за ръката и заедно се завъртяха на място. Въздуха, в който те трябваше да се придвижат, изглежда стана твърд. Те не можеха да се Магипортират;Смъртножадните бяха направили добре заклинанията си. Студът навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в плътта на Хари. Той, Рон и Хърмаяни отстъпиха към долната част на улицата, проправяйки си път покрай стената, стараейки се да не издават звук. Тогава край ъгъла, безшумно плъзгащи се, пристигнаха Дименторите. Забелязаха се десет или повече от тях, защото бяха по-тъмни от тъмнината наоколо, със своите черни наметала и крастави и гниещи ръце. Можеха ли да усетят страха наоколо? Хари беше сигурен за това. Те изглеждаха, че идват по-бързо сега, поемайки си онези, миришещи на гнилоч дъхове, които той ненавиждаше, всявайка отчаяние във въздуха, наближавайки.... Хари вдигна пръчката си, не можеше, нямаше да получи целувката на Дименторите, каквото и да се случи после. Тогава, мислейки за Рон и Хърмаяни, той прошепна: -„Експекто Патронум”! - сребърният елен изкочи от пръчката му галопирайки, дименторите изчезнаха, а някъде в тъмното се чу триумфален вик: -Това е той, той е. Видях Патронуса му, беше елен. Дименторите отстъпваха, звездите отново се появиха на небето, а стъпките на Смъртожадните ставаха по-силни, преди Хари в своята паника, да реши какво да прави, от лявата му страна се отвори врата и един глас каза: Потър, насам, бързо! Той се подчини без колебание, тримата забързаха през свободния вход. -Горе, стойте под мантията и мълчете! - прошепна висока фигура. Хари нямаше и идея къде можеше да са, но сега той видя, на слабата светлина на единствената свещ, проядения от червеи, пълен със стърготини бар "Свинската Глава". Те избягаха зад тезгяха, през втори вход, който водеше към измамничеко дървено стълбище, което те изкачиха толкова бързо, колкото можеха да го направят. Стъпалата се отвориха във всекидневна със здрав килим и малка камина, над която висеше една единствена маслена картина на русо момиче, което гледаше наолколо в стаята с празна наслада. От улицата долу достигна звук на протест. Все още носейки мантията невидимка, те забързаха към мръсния прозорец и погледнаха настрани. Техният спасител, който Хари сега разпозна като бармана в Свинската Глава, беше единствения човек, който не носеше качулка. -И какво? - кресна той към едно от качулатите лица. - И какво? Пращаш Диментори надолу по улицата. Разбира се, че ще изпратя Патронус по тях! Няма да ги оставя да са близо до мен. Казах ти това! Няма да ги оставя! -Това не беше твоя Патронус – каза един Смъртожаден. – Това бе елен. Беше на Потър. -Елен! – кресна бармана и извади пръчката си. – Елен! Идиот такъв – Експекто Патронум! Нещо огромно и рогато излезе от пръчката. To се запъти в посока на главната улица, където изчезна от поглед. -Това не е, което видях. – каза Смъртожадният, по-малко сигурно. -Вечерния час бе нарушен, чухте шума. – някой от придружителите му каза на бармана. – Някой е навън, против правилата... -Ако исках да пусна котката си навън, щях го направя и върви подяволите с твоя вечерен час. -Премахнал си Крещящото заклинание? -И какво ако съм го направил? Ще ме вкараш в Азкабан? Ще ме убиеш, че съм си показал носа на собствената си външна врата? Направи го тогава, щом искаш! Надявам се, за ваш собствен интерес, че не сте натиснали малките си Черни Знаци, призовавайки го. Няма да му хареса да бъде повикан сега тук, заради мен и моята стара котка, нали? -Не се притеснявай за нас – каза един от Смъртожадните. – Притеснявай се за себе си, като нарушаваш вечерния час! - Къде ше разпределяте трафика си отвари и отрови, когато барът ми затвори? Какво ще се случи с вашите странични работи тогава? -Да не би да ни заплашваш? -Да държа устата си затворена, за това дойдохте нали? -Все още твърдя, че видях Патронус под формата на елен! – извика първият Смъртожаден. -Елен! – ревна бармана. – Коза е, идиот такъв! -Добре допуснали сме грешка – каза втория Смъртожаден. – Наруши вечерния час отново и няма да бъдем толкова снизходителни! Смъртожадните прекрачиха обратно в посока на главната улица. Хърмаяни изохка с облекчение, отмятайки с ръка мантията и седна на стол с клатещ се крак. Хари издърпа завесите и след това освободи себе си и Рон от мантията. Те чуха как бармана по-долу затръшва отново вратата на барчето и се качва по стъпалата. Вниманието на Хари беше привлечено от нещо на камината: малко, правоъгълно огледало лежеше върху нея, точно под портрета на момичето. Барманът влезе в стаята. -Вие проклети глупаци! - каза той грубо, гледайки ги един по един. - Какво си мислехте, идвайки тук? -Благодаря ти. - каза Хари. Ти ни спаси живота, не можем да изразим благодарността си за това. Барманът изгрухтя. Хари го доближи, поглеждайки го в лицето, мъчейки се да види отвъд дългата права стоманено-сива брада. Той носеше очила. Зад мръсните стъкла, очите му бяха пронизателно ярко сини. -Видях твоите очи в огледалото. Настъпи тишина в стаята. Хари и барманът се гледаха един друг. -Вие изпратихте Доби. Барманът потвърди, оглеждайки наоколо за домашния дух. -Мислех че той е с вас. Каде го оставихте? -Той е мъртъв. - каза Хари. - Белатрикс Лестранж го уби. За няколко мига лицето на барманане се промени. После той каза : -Съжалявам да го чуя, харесвах този дух. Той се обърна, палейки лампите със своята пръчка, непоглеждайки към никой от тях. -Ти си Абърфорд. - каза Хари на мъжа. Той нито потвърди, нито отрече, но се обърна, за да запали огъня. - Откъде взе това - попита Хари, минавайки покрай огледалото на Сириус, близнак на това, което той беше счупил преди близо две години. - Купих го от Дънг преди около година. – каза Абърфорд. - Албус ми каза какво е. Опитвах се да ви наглеждам. Рон подскочи. - Сребърната кошута. - каза Рон развълнувано. - Също беше ти, нали? - За какво говориш. - каза Абърфорд. - Някой ни изпрати Патронус под формата на кошута! - С мозък като тоя можеш да станеш Смъртожаден, синко. Не доказах ли че моя Патронус е коза? - Оу – каза Рон – Ами да ... гладен съм! – добави той отбранило след като стомахът му издаде огромно бучене. - Имам храна – каза Албърфорт и се измъкна от стаята, няколко мига по-късно той се появи с дълъг самун, малко сирене и оловна кана с медовина, които постави на малка масичка пред огъня. Лакомно те ядоха, пиха и за известно време се чуваха само звуци на дъвчене. -Добре тогава – каза Албърфорт след като яденето приклиючи и Хари и Рон се свлякоха сънливо на столовете си. – Трябва да помислим за най-добрия начин да ви изведа оттук. Не може да бъде свършено нощем, чухте какво става ако някой излезе навън в мрака: ако Крещящото заклинание е изключено, те ще се нахвърлят върху вас както Bowtruckles* на яйца на Хапещи феи. Не смятам, че ще успея да мина с номера за козата, вместо елен втори път.Чакайте до разсъмване, когато вечерния час се вдига, тогава ще можете да се наметнете с мантията отново и да тръгнете пеша. Напуснете Хогсмийд и отидете високо в планината, където ще можете да се магипортирате. Може да видите Хагрид. Той се крие там горе с Гроп в някоя пещера, откакто се опитаха да го арестуват. -Няма да си тръгнем – каза Хари. – Трябва да влезем в Хогуортс. -Не бъди глупав,момче. – рече Албърфорт. -Ние трябва ... – отговори му Хари. -Това, което трябва да направите – заръча му Албърфорт, навеждайки се напред, – е да отидете колкото се може по-далеч оттук. -Но вие не разбирате. Няма достатъчно време. Ние трябва да влезнем в замъка. Дъмбълдор...имам предвид вашия брат...го искаше от нас. Светлината от огъня мигновено направи мръсните очила на Абърфорд непрозрачни, ярки, плоски, бели и Хари си спомни слепите очи на гигантския паяк Арагог. -Моя брат Албус желаеше много неща – каза Албърфорт. – И хората често биват наранявани, докато той се грижеше за великите си планове. Трябва да се махнеш от училището, Потър, а ако можеш и от страната. Забрави брат ми и неговите умни планове. Той замина, там където нищо не може да го нарани и ти не му дължиш каквото и да е. -Ти не разбираш. Каза Хари отново. -О така ли? - каза Абърфорд спокойно.- Ти мислиш, че не разбирам собствения си брат? Мислиш, че познаваш Албус по-добре от мен ? -Нямах предвид това. – каза Хари, чийто мозък работеше бавно от изтощение, а и от пресищането с храна и вино. - Той .... ми остави работа. -Наистина ли ? - каза Абърфорд. Приятна работа, надявам се? Приятна? Лесна? Нещо, което очаквате неквалифициран млад магьосник да бъде способен да направи, без да се пресили. Рон се засмя. Хърмаяни изглеждаше странно. -Аз...не не е лесно. - каза Хари. - Но аз трябва.. -"Трябва?" Защо "трябва"? - каза Абърфорд грубо. - Пусни го да си ходи, момче, преди да си го последвал! Спаси себе си! -Аз не мога.... -Защо не? -Аз...- Хари не можеше да обясни. - Но ти също се биеш, ти си в Ордена на Феникса. -Бях! - каза Абърфорд. - Орденът на Феникса е свършен. Ти-знаеш-кой спечели, всичко свърши и ако някой твърди обратното, се заблуждава. Никога няма да бъде безопасно за теб тук, Потър, той те иска твърде много. Затова напусни, върви в някое скривалище, спасявай се. Най-добре вземи и тези двамата с теб. - той посочи Рон и Хърмаяни. - Те ще бъдат в опасност тъй като всички знаят че работят за теб. -Не мога да си тръгна. - каза Хари. - Аз имам работа тук. -Дай я на някой друг. -Не мога, трябва да бъда аз, Дъмбълдор ми обясни всичко. -О, наистина ли? И каза ли ти всичко, беше ли честен с теб? Хари искаше да каже да, но незнайно защо той не го направи. Абърфорд изглежда разбра какво си мислеше той. -Познавам брат си, Потър. Той научи пазаенето на тайна от малък. Тайни и лъжи, така израстнахме, а Албус...той остана естествен. Oчите на стареца погледнаха картината на момичето над камината. Това беше...Хари сега се огледа наоколо внимателно, това бе единствената картина в стаята. Нямаше снимка на Албус Дълмбълдор, нито на някой друг. -Господин Дъмбълдор – попита боязливо Хърмаяни. – Това ли е вашата сестра? Ариана? -Да – отговори Абърфорд кратко. – Чели сте Рита Скийтър нали, госпожице? Дори под розовите огнени светлини бе доловимо, това че Хърмаяни се изчерви. -Елфиъс Доуж ни я спомена – каза Хари, опитвайки се да прикрие приятелката си. -Този стар прилеп – прошепна Абърфорд, пийваики още една глътка от медовината. – Мислеше си, че извежда брат ми до всяка длъжност. Да правеше го. Така направи с много хора, включително и с вас тримата, както изглежда. Хари запази мълчание. Той не искаше да изразява колебанията и несигурността си относто Дъмбълдор, който го беше оставил в загадка от месеци насам. Той бе направил своя избор още, когато копаеше гроба на Доби, бе решил да продължи по ветровитата, опасна страна, показана му от Албус Дъмбълдор, да приеме че не му е казано всичко, което иска да знае и просто да вярва.Той реши да не се колебае отново, не искаше да чуе за каквото и да е било, което може да го отклони от целта му. Хари срещна погледа на Абърфорд, който беше толкова пронизваш, колкото този на брат му: ярките сини очи въздействаха по същия начин, сякаш сканират обекта на своето изследване и Хари предполагаше, че Абърфорд знае какво той си мисли и го презираше за това. -Професор Дъмбълдор бе загрижен за Хари – каза Хърмаяни с тих глас. -А сега? – попита Абърфорд. – Смешно е, колко от хората, за които брат ми беше загрижен свършиха по-зле, отколкото ако той ги беше оставил намира. -Какво имате в предвид? – попита Хърмаяни, оставайки без дъх. -Забрави – отвърна Абърфорд. -Но това е наистина много сериозно нещо – каза Хърмаяни. – Да не би...да не би да говорите за сестра си? Абърфорд я погледна: след това той продължи да говори. -Когато сестра ми беше на шест, тя беше нападната от три мъгълски момчета. Те я видели да прави магия в задния двор. Но Ариана не е виновна, тъй като на тази възраст никой не може да контролира силите си. Това, което видели ги е уплашило, предполагам. Пробили си път през плета, и когато тя не могла да им покаже фокус, те я отнесли, опитвайки се да спрат малката откачалка да го прави... Очите наХърмаяни изглеждаха огромни на светлината на огъня; Рон изглеждаше леко болен. Абърфорд се изправи, висок колкото Албус, и изведнъж той продължи да говори с огромен гняв и усилваща се болка. -То я разруши, това, което те правиха: тя не беше никога наред отново. Не използваше вече магия, но не можеше се отърве от нея; когато се опитваше да контролира магията в себе си, понякога тя беше странна и опасна. Но предимно тя беше сладка и уплашена и безвредна. И баща ми тръгна след злосторниците - каза Абърфорд, - и ги нападна и от министерството го затвориха в Азкабан. Баща ми никога не каза на министерството защо го е направил, защото знаеше, че ще я пратят в Свети Мънго и ще я заключат там. Бяха я хванали в сериозно нарушение на Международния указ за секретност, неуравновесена, както изглеждаше, с на моменти бликаща от нея магия, когато не можеше вече да я задържа. - Ние трябваше да я държим в безопасност. Преместихме се в друга къща, но все пак тя беше болна и майка ни се грижеше за нея и се стараеше да поддържа настроението й. - Аз бях нейният любимец – каза той и докато го казваше мърляв ученик изглежда гледаше мърлявата брада на Абърфорд. - Не Албус, той винаги седеше горе в неговата спалня, когато си беше у дома. Четеше книгите си и броеше наградите си и продължаваше да контактува с „Наи-забележителните магьоснически имена на деня”- каза Абърфорд. -Той никога не се безпокоеше за нея. Тя ме харесваше най-много. -Тогава, когато навърши 14 .... виждате ли не бях до нея. Ако бях там можех да я упспокоя. Тя е имала един от нейните изблици, а майка ми не беше млада колкото нея ... то беше нещастен случай. Ариана не можеше се контролира. Майка ми бе убита. Хари усети ужасна смесица от съжаление и отблъскване, той не искаше да слуша повече, но Абърфорд продължаваше да говори и Хари се зачуди отколко дълго не е проговярял, дали изобщо бе говорил за това. -Така че това постави край на пътешествието на Албус около света с малкия Доуж. Те двамата се появиха за погребението на майка ми и тогава Доуж замина сам, a Албус остана като глава на семейството. Ха! Абърфорд се изплю в огъня. -Аз я наглеждах, така и му казах, не ме интересуваше училището, останах вкъщи и го правех. Той ми казваше, че трябва да завърша образованието си и взе длъжността на майка ми. Малко падение за "Господин Брилянтен", няма награди за наглеждането подир наполовина лудата ни сестра, спирайки я да взриви къщата ден след ден. Всичко вършеше правилно за няколко седмици ... докато не дойдe... И сега определено опасен поглед пропълзя върху лицето на Абърфорд. - Гриндълуолд. И най-накрая брат ми имаше възможността да поговори с някой бляскав и талантлив, като самия себе си. И грижата за Ариана мина на заден план, докато те замисляха планове за нов магьоснически ред и търсейки реликви или каквото там толкова ги интересуваше. Велики планове за победата над всички Магьоснически родове и ако едно младо момиченце бе пропуснато какво значение имаше, когато Албус работеше "За великото добро". Но след няколко седмици, бях направил достатъчното, това което бе нужно. Беше вече време да се връщам в Хогуортс, така че им казах и на двамата лице в лице, както сега на вас – и Абърфорд погледна надолу към Хари, на който му трябваше малко въображение, за да си го представи тинейджър, жилав и ядосан, стоящ срещу своя по-голям брат. -Той не хареса това - каза Абърфорд, и очите му бяха за кратко заслепени от отразяващата се светлина върху стъклата на неговите очила. Пробляснаха и го заслепиха отново. - Гриндълоулд не хареса това. Разгневи се. Каза ми, колко глупаво малко момче съм бил, за да се опитвам да стоя на пътя на брилянтния си брат и него.....Все едно не разбирах, че моята бедна сестра няма да има нужда да се крие, когато те променят света и магьосниците вече няма да се крият, мъгълите ще научат къде им е мястото? Последва спор....аз извадих моята пръчка, той своята. И аз бях поразен от проклятието Круциатус от най-добрия приятел на брат ми, Албус се опита да го спре и след това и тримата се дуелирахме и в следващия момент мигащите светлини и гърмежите я свалиха долу, тя не можеше да го понесе... Цветът изчезна от лицето на Абърфорд, сякаш той беше получил смъртоносна рана. -И аз мислех, че тя иска да помогне, но тя наистина не знаеше какво прави и .. и аз не знам наистина кой от нас го направи, можеше да бъде всеки от нас, и тя беше мъртва. Той изрече последната дума и се строполи на стола. Лицето на Хърмаяни беше мокро от сълзи, а Рон беше почти толкова блед колкото Абърфорд. -Аз толкова ... толкова съжалявам. - проплака Хърмаяни. -Отиде си. -каза Абърфорд с дрезгав глас. - Отиде си завинаги. Той извади кърпичка и издуха носа си шумно. -Разбира се Гриндъуолд избяга. Той се завърна в своята държава. Той не искаше и Ариана да бъде приписана на него. -И Албус беше освободен, нали? Освободен от бремето на сестра си, свободен да бъде най великият магьосник на.... -Той не беше свободен - каза Хари. -Моля? -Никога - повтори Хари. - Нощта, когато брат ти умря, той изпи нещо, което го изкара от равновесие. Той започна да вика, молейки се на някого, който не беше там. -Не ги наранявай, моля те.... нарани мен! Рон и Хърмаяни се бях взрели в Хари. Той никога не бе навлизал в детайли за това, което се беше случило на острова върху езерото. Събитията, които бяха станали, след като той и Дъмбълдор се бяха завърнали в Хогуортс, ги бяха засенчили. -Той мислеше че се е върнал там с Гриндълуолд, знам че го е направил. – каза Хари, спомняйки си шепота на Дъмбълдор, който молеше. – Той мислеше, че гледа Гриндълуолд как наранява теб и Ариана ...това бе мъчително за него. Ако го беше видял тогава, няма сега да казваш че е бил свободен. Абърфорд изглежда размишляваше с вързани като на възел ръце. След дълга пауза той каза: – Как може да си сигурен, Потър че брат ми не е бил по-заинтересован за "за великото добро", отколкото за теб? Как може да си сигурен, че не си точно толкова незначителен, колкото и малката ми сестра? Късче лед се заби в сърцето на Хари. - Не го вярвам, Дъмбълдор обичаше Хари – каза Хърмаяни. -Защо не му каза да се скрие тогава? - отвърна Абърфорд. – Защо не му каза "Пази се, ето как да оцелееш"? -Защото – каза Хари, преди Хърмаяни да успее да отговори, – защото понякога трябва да мислиш за нещо повече, отколкото собствената си безопастност. Понякога трябва да помислиш за "най-великото добро" ! Това е война ! - Момче ти си на 17! - Аз съм пълнолетен и ще продължа да се боря, дори ако ти се предадеш! - Кой казва че съм се предал ? - Ордена на Феникса е свършен. – повтори Хари. – Ти-знаеш-кой, победи, свърши се и ако някой твърди обратното се заблуждава. - Не казвам, че ми харесва, но е истината! - Не не е – каза Хари. – Брат ти е знаел как да унищожи Ти-знаеш-кой и ми го каза. Ще продължавам да се боря, докато не успея...или умра. Не си мислете, че не знам как може всичко да свърши. Знам го от години. Той изчака Абърфорд да се присмее, но това не стана. Toй само се премести. - Трябва да се доберем до Хогуортс – каза Хари отново. – Ако не можеш да ни помогнеш, ще изчакаме до изгрев слънце, ще те оставим на мира и ще се опитаме да си намерим друг начин. А ако можеш да ни помогнеш...сега е най-добре да ни го кажеш. Абърфорд остави поправката на стола си, взирайки си в Хари, който бе също толкова необикновен, досущ като на брат му. Най-накрая той прочисти гърлото си, стана на крака, заобиколи малката масичка и се обърна към портрета на Ариана. - Знаеш какво да правиш – той каза. Тя се усмихна, обърна се и измина известно разстояние, но не както го правеха другите хора в портрети, отиде в едната страна на рамката, по продължение на както изглеждаше дълъг тунел, нарисуван зад нея. Те наблюдаваха нейната слаба фигура как отстъпва, докато не бе закрита от мрака. - Ъъ...какво...? – попита Рон. - Има само един начин сега – каза Абърфорд. – Трябва да знаете, че те за заварили всички стари тайни проходи от двата им края, всички диментори са около граничните стени, има постоянни патрули в училището, както разбрах от мойте източници. Мястото не е било никога толкова строго охранявано. Дори и да влезете как очаквате да свършите нещо, след като Снейп командва и двамата Кароу играят ролята на негови пълномощници... е добре, това са вашите перспективи? Казвате, че сте готови да умрете. - Но какво...? – каза Хърмаяни, мръщейи се над картината на Ариана. Малка бяла точица се появи накрая на нарисувания тунел и сега Ариана се връщаше към тях, оголемявайки се догато накрая не престигна. Но сега имаше някой друг с нея, някой по-висок, който куцукайки напред, изглеждайки възбуден. Неговата коса бе по-дълга от каквато Хари някога бе виждал. Той се появи и се затича. Двете фигури ставаха все по-големи и по-големи, докато единствено техните глави и рамена запълниха картината. Тогава всичко се олюля и на стената се появи малка вратичка и тогава истинския вход към тунела бе разкрит. И оттам обрасъл, с наранено лице, раздърпани дрехи, премина истинският Невил Лонгботъм, който издаде звук на наслада, слизайки по камината и викайки: – Знаех че ще дойдеш! Знаех го Хари! 29 глава Изгубената Диеадема - Невил... какво по... как...? Но Невил беше забелязал Рон и Хърмаяни, и сега прегръщаше и тях с щастливи викове. Колкото по-дълго Хари гледаше Невил, толкова по-зле му изглеждаше той: едното му око се беше подуло и сега беше жълто-лилаво, имаше белези, издълбани в лицето му и цялостният му занемарен вид, предполагаше, че живее тежко. Но въпреки това, смачкания му лик светеше от щастие, когато пусна Хърмаяни и каза отново – Знаех си, че ще дойдете! През цялото време казвах на Шеймъс, че е само въпрос на време! - Невил, какво ти се е случило? - Какво? Това? – Невил отхвърли раните си с разтърсване на главата. – Това е нищо. Шеймъс е по-зле. Ще видите. Ще тръгваме ли вече? А, - Обърна се той към Абърфорд – Аб, може да минат още няколко души тази вечер. - Още няколко? – повтори Абърфорд злокобно. – Какво имаш предвид с това „още няколко”, Лонгботъм? Има вечерен час и Крещяща магия в цялото село! - Знам, затова те ще се Магипортират директно в бара ти. – каза Невил – Просто ги прати надолу по прохода. Благодаря ти много. Невил протегна ръката си към Хърмаяни, за да й помогне да се качи върху камината и да влезе в тунела; Рон я последва, след това беше Невил. Хари се обърна към Абърфорд. - Не знам как да ти се отблагодаря, ти спаси живота ни два пъти. - Тогава се грижи за него – отговори Абърфорд сърдито – Може да не съм способен да ви спася и трети път. Хари се качи на камината и влезе в тунела зад портрета на Ариана. Имаше гладки камъни от другата страна: изглеждаше сякаш проходът беше там от години. Месингови лампи висяха от стените, а земята под тях беше топла и гладка; докато вървяха сенките им се къдреха по стените, сякаш ги духаше вентилатор. - От колко време това е тук? – Попита Рон, когато тръгнаха. – Няма го на Хитроумната карта, нали Хари? Мислех, че има само седем прохода вътре и вън от училището? - Затвориха ги всичките преди началото на Учебната година. – каза Невил – Няма начин да минеш през тях сега. Не и с проклятия в началото и Смъртожадни и Диментори, чакащи на изхода. – Той започна да върви заднешком, със сияеща усмивка и захласнат по тях тримата. – Но това няма значение... вярно ли е? Наистина ли сте влезли в Гринготс? Наистина ли сте избягали с дракон? Това е голямата новина, всички само за това говорят, Тери Бут беше пребит от Кароу, само защото го разпространяваше крещейки в Голямата зала на вечеря! - Да, вярно е. – каза Хари. Невил се засмя ликуващо. - Какво направихте с дракона? - Освободихме го в естествената му среда. – отговори Рон. – Хърмаяни настояваше да го запазим за домашен любимец... - Не преувеличавай, Рон... - Но какво правихте? Хората говорят, че се укривате, Хари, но аз не смятам така. Мисля, че сте след нещо. - Прав си. – отговори му Хари. – Но, разкажи ни за Хогуортс, Невил, ние нищо не сме чували. - То е... ами... вече не е точно като Хогуортс. – каза Невил, като усмивката изведнъж изчезна от лицето му. – Чухте ли за двамата Кароу? - Двамата Смъртожадни, които преподават тук? - Те не само преподават. – отговори Невил. – Те командват цялата дисциплина. Те много обичат да наказват... двамата Кароу. - Както Ъмбридж? - Фф, не. До тях тя изглежда кротка. Другите учители са задължени да ни изпратят при тях, ако направим нещо нередно. Въпреки това, ако могат да го избегнат, те не го правят. Можеш спокойно да кажеш, че учителите мразят двамата Кароу, точно толкова, колкото и ние. Амик, мъжът, той преподава това, което преди беше Защита срещу Черните изкуства, само че сега е само Черни изкуства. Трябва да упражняваме проклятието Круцио върху хората, които са наказани. - Какво?! Гласовете на Хари, Рон и Хърмаяни се обединиха в едно ехо, което прокънтя в тунела. - Да. – Каза Невил – така получих това тук. – Той посочи много дълбок разрез на едната си буза. – Отказах да го направя. Обаче на някои им харесва; Краб и Гойл го обожават. Първият път, в който са най-добри в нещо, предполагам. - Алекто, сестрата на Амик, преподава Мъгълознание, което е задължително за всички. Трябва да слушаме нейните обяснения как Мъгълите са като животни, глупави и мръсни, и как те са принуждавали магьосниците да се крият, защото са били злонамерени към тях, и как първоначалният ред е бил преустановен... Получих това тук, – и той посочи друг разрез върху лицето си – задето я попитах колко Мъгълска кръв имат тя и брат й. - По дяволите, Невил! – каза Рон. – Има си време и място, за да се правиш на умник. - Ти не беше там – отвърна Невил - и ти нямаше да си стоиш просто така. Работата е там, че помага, когато хората им се опълчват, дава на всички надежда. Забелязах го, когато ти го правеше, Хари. - Но те са те използвали за острилка на ножове. – каза Рон, трепвайки леко, когато преминаха покрай една лампа и раните на Невил се откроиха още по-ясно. Невил сви рамене. - Няма значение. Те не искат да пропиляват прекалено много чиста кръв, затова ще ни помъчат малко, ако сме устати, но няма наистина да ни убият. Хари не знаеше кое е по-ужасно, нещата, които Невил казваше, или прозаичният тон, с който го правеше. - Единствените хора в голяма опасност са тези, чиито роднини или приятели навън създават проблеми. Те се взимат за заложници. Старият Ксено Лъвгуд ставаше прекалено разговорлив в „Дрънкало”, затова те свалиха Луна от влака по пътя обратно за Коледа. - Невил, тя е наред, ние я видяхме... - Да, знам. Тя успя да ми прати съобщение. - От джоба си той извади златна монета, и Хари я разпозна – това беше един от фалшивите Галеони, които членовете на ВОДА бяха използвали, за да си предават съобщения един на друг. - Тези са страхотни. – каза Невил с грейнало лице на Хърмаяни. – Двамата Кароу така и не схванаха как си комуникирахме, направо ги побъркваше. Преди излизахме през нощта и писахме графити по стените: „ВОДА”, „Все още набираме хора”, такива работи. Снейп го ненавиждаше. - Преди? – каза Хари, който беше забелязал миналото време. - Ами ставаше все по-трудно с времето. – отговори му Невил. – Изгубихме Луна на Коледа, а Джини така и не се прибра след Великден, а ние тримата бяхме нещо като лидерите. Двамата Кароу явно занеха, че аз стоя зад голяма част от това, затова те започнаха да ме унижават доста. Тогава Майкъл Корнър отиде и беше заловен да освобождава един първокурсник, който бяха завързали, измъчваха го доста лошо, това уплаши хората надалече. - Не е шега работа. – измърмори Рон, когато проходът започна да се изкачва нагоре. - Да, ами не можех да моля хората да минат през това, през което мина Майкъл, затова оставихме този вид сензации. Но все още се борехме, правехме тайни неща, точно допреди две седмици. Тогава предполагам решиха, че има само един начин да ме спрат и отидоха за баба. - Те какво? – учудиха се Хари, Рон и Хърмаяни заедно. - Да. – потвърди Невил, задъхвайки се леко сега, защото тунелът беше станал прекалено стръмен. – Ами, може да видите логиката им. Беше проработило много добре, когато бяха отвличали деца, за да накарат роднините им да се държат както трябва, предполагам беше само въпрос на време да започнат да правят и обратното. - Обаче работата е там, - обърна се той към тях, и Хари беше удивлен, че той сияеше. – че те захапаха повече, отколкото могат да преглътнат с баба ми. Малка стара вещица, живееща сама, сигурно са си помислили, че не е нужно да пращат някой много могъщ. Както и да е. – засмя се Невил. – Долиш все още е в Свети Мънго, а баба се укрива. Тя ми изпрати писмо. – той потупа с ръка джоба на мантията си на гърдите. – Казва ми, че се гордее с мен, че съм като родителите си, и да продължавам само така. - Супер. – каза Рон. - Да. – отговори Невил щастливо. – Само дето, след като разбраха, че няма как да ме удържат, решиха, че Хогуортс може да се оправи и без мен. Не знам дали планираха да ме убият или да ме пратят в Азкабан, но и в двата случая, знаех, че е време да изчезна. - Но, - започна Рон, изглеждайки напълно объркан. – ние не... ние не се ли отправяме обратно към Хогуортс? - Разбира се. – каза Невил. – Ще видиш. Почти стигнахме. Те завиха и там, точно пред тях беше краят на тунела. Още един малък ред стъпала водеше до врата, точно като тази, скрита зад портрета на Ариана. Невил я отвори и се покатери през нея. Щом Хари се покатери, чу Невил да казва на хора, които той не можеше да види: Вижте кой е! Какво ви казах? Докато Хари бързаше да влезе в стаята зад тунела, се чуха няколко крясъка и писъка... - ХАРИ! - Това е Потър, това е ПОТЪР! - Рон! - Хърмаяни! Той имаше объркано впечатление от цветни драперии, от светлини и от много лица. В следващия момент, той, Рон и Хърмаяни бяха обгърнати, прегръщани, потупвани по гърбовете, косата им беше разрошвана, ръцете им бяха стискани, от както изглеждаше повече от 20 души: все едно току-що бяха спечелили финала по Куидич. - Добре, добре. Успокойте се! – извика Невил, и когато тълпата се отдръпна, Хари имаше възможност да навлезе в обстановката. Той въобще не разпозна стаята. Беше обширна и изглежадше по-скоро като вътрешността на специална разкошна къщичка на дърво или като гигантска корабна каюта. Пъстроцветни хамаци бяха завърьзани за тавана и балкона, който заобикаляше облицованите с тъмно дърво стени, на които нямаше прозорци и бяха покрити с ярки висящи гоблени. Хари видя златния грифиндорски лъв, на фона на червено; язовеца на Хафълпаф на жълт фон и бронзовия орел на Рейвънклоу на син. Само сребърното и зелено на Слидерин липсваше. Имаше претъпкани рафтове с книги, няколко метли, подпрени на стената, а в ъгъла голямо дървено радио. - Къде сме? - В Нужната стая, разбира се! - каза Невил. - Надминала е себе си, нали? Двамата Кароу ме преследваха и знаех, че имам само един шанс да се скрия: успях да вляза през вратата и ето какво намерих! Е, не беше точно така, когато пристигнах: беше по-малко, имаше само един хамак и само гоблени на Грифиндор. Но тя се разширяваше с пристигането на все повече и повече членове на ВОДА. - И Кароус не могат да влязат тук? - попита Хари, оглеждайки се за врата. - Не. - каза Шиймъс Финиган, когото Хари не беше разпознал, преди да заговори: лицето на Шиймъс беше насинено и подпухнало. - Това е истинско скривалище - докато един от нас стои вътре, те не могат да влязат, вратата няма да се отвори. Всичко е благодарение на Невил. Той наистина се сдоби с нея. Трябва да поискате точно това, от което се нуждаете, например: "Не искам никой от поддръжниците на Кароу да бъде способен да влезе вътре" - и тя ще го направи за теб! Трябва само да се увериш, че си затворил вратичките. Невил е човекът! - Съвсем просто е, наистина. - каза Невил скромно. - Бях тук от ден и половина и наистина огладнявах и желаех да имам нещо за ядене и тогава проходът до Свинската глава се отвори. Преминах през него и се срещнах с Абърфорд. Той ни осигуряваше храна, защото поради някаква причина, това единственото нещо, което стаята не прави. - Ами да, храната е едно от петте изключения от Закона на Гамп за елементарната трансфигурация - каза Рон с удивление. - Ние се криехме повече от две седмици и стаята слагаше още хамаци, когато се нуждаехме от повече място и дори изникна доста хубава баня, когато започнаха да идват и момичета... - ....ще си помислиш, че обичаме много да се къпем, нали? - допълни Лавендър Браун, която Хари не беше забелязал, преди тази забележка. Сега, когато се огледа наоколо, той разпозна много познати физиономии. Там бяха близначките Патил, Тери Бут, Ърни Макмилън, Антъни Голдстийн и Майкъл Корнър. - Кажете все пак с какво се занимавахте. - каза Ърни. - Имаше толкова много слухове, опитвахме се да сме наравно с теб в Потър - патрула. - Той кимна към радиото. - Не сте нахлули в Гринготс, нали? - Направили са го! - каза Невил. - И това за дракона също е вярно! Последваха леки аплдосменти и няколко "ау"; Рон се поклони. - Къде бяхте след това? - попита Шиймъс нетърпеливо. Преди някой от тях да успее да отклони въпроса, Хари почувства ужасна пареща болка в мълниевидния белег. Той бързо обърна гръб на любопитните и възхитени лица, Нужната стая изчезна и той се озова в разрушена каменна колиба; изгнилите дъски на пода около краката му, бяха откъртени; изровена златна кутия лежеше отворена и празна до дупката, а яростния крясък на Волдемор вибрираше вътре в главата му. С огромно усилие той излезе отново от съзнанието на Волдемор, върна се там, където стоеше, в Нужната стая, пот се лееше от лицето му и Рон го подхвана. - Хари, добре ли се? - каза Невил. - Защо не седнеш? Очаквах да сте изморени.... - Не. - каза Хари. Той гледаше Рон и Хърмаяни, опитвайки се да им каже без думи, че токущо Волдемор беше открил загубата на един от другите Хоркрукси. Времето минаваше бързо: ако Волдемор избереше следващото място, което да посети да бъде Хогуортс, те щяха да пропуснат шанса си. - Трябва да тръгваме - каза той и техните изражения му подсказаха, че са разбрали. - Какво да правим тогава, Хари? - попита Шиймъс. - Какъв е планът? - План? - повтори Хари. Той вложи целия си самоконтрол, за да се предпази от повторно поддаване на гнева на Волдемор: белегът му още пареше. - Ами, има нещо, което ние - Рон, Хърмаяни и аз - трябва да направим и после се махаме оттук. Никой не се смееше и не ахкаше вече. Невил изглеждаше объркан. - Ккаво имаш предвид с "махаме оттук"? - Не сме дошли, за да останем. - каза Хари, като разтриваше белега си, опитвайки се да успокои болката. - Има нещо важно, което трябва да направим... - Какво е? - Аз...не мога да ви кажа. Последва вълна от мърморене: веждите на Невил се свъсиха. - Защо не можеш да ни кажеш? Свързано е с борбата срещу Вие-знаете-кой, нали? - Ами, да... - Тогава, ще ти помогнем. Другите членове на ВОДА кимаха, някои ентусиазирано, други тържествено. Неколцина от тях станаха от столовете си, за да демонстрират желанието си незабавни действия. - Защо? - попита Невил. - Защото.... - в отчаяние си да започне да търси липсващия хоркрукс и най-накрая да разговаря с Рон и Хърмаяни за това откъде да започнат търсенето, Хари трудно можеше да събере мислите си. Белегът му още гореше. - Дъмбълдор ни остави работа, на нас тримата - той каза внимателно - и не се предполага да казваме - имам предвид, той искаше от нас да го направим, точно ние тримата. - Ние сме неговото войнство. - каза Невил. - Войнството на Дъмбълдор. Всички бяхме в това заедно, продължвахме с това, докато вас тримата ви нямаше... - Не беше точно пикник, приятел. - каза Рон. - Никога не съм казвал, че е било, но не виждам защо да не ни се доверите. Всеки в тази стая се е бил и дошъл тук, защото Кароу са се опитвали да го хванат. Всчички тук са доказали, че са верни на Дъмбълдор - верни на теб. - Виж, - започна Хари, без да знае какво ще каже, но вече нямаше значение. Варатата на тунела тъкмо се отвори зад него. - Получихме съобщението ти, Невил! Здравейте, вие тримата! Помислих си, че ще сте тук! Бяха Луна и Дийн. Шиимъс нададе рев на радост и изтича да прегърне най-добрия си приятел. - Здрасти на всички! - каза Луна щастлива. - Страхотно е да се върнеш! - Луна, - каза Хари объркано. - какво правиш тук? Как.... - Аз я повиках. - каза Невил, държейки в ръка фалшивия галеон. - Обещах им, на нея и на Джини, че ако се върнете, ще им кажа. Всички си мислехме, че ако се върнете, това означава революция. Че ще свалим Снейп и двамата Кароу. - Разбира се това означава, - каза Луна весело. - нали, Хари? Ще се борим с тях докрай за Хогуортс? - Слушай, - каза Хари с нарастващо чувство на паника. - съжалявам, но не за това се върнахме. Има нещо, което трябва да свършим и тогава.... - Ще ни зарежете в тази каша? - попита Майкъл Корнър. - Не! - каза Рон. - Това, което правим ще е от полза за всички накрая, просто се опитваме да се отървем от Вие-знаете-кой... - Тогава ни оставете да ви помогнем! - каза Невил ядосано. - Искаме да сме част от това! Появи се друг шум зад тях и Хари се обърна. Сърцето му щеше да изкочи: Джини сега прескачаше през дупката, следвана от Фред, Джордж и Лий Джордън. Джини дари Хари със сияйна усмивка: той беше забравил, никога не беше напълно оценил колко красива беше, но никога досега не бе имал по-малко желание да я види. - Абърфорд взе малко да се дразни. - каза Фред, махайки с ръка, за да отговори на няколкото вика на приветствие. - Той искше да си ляга, а барът му се превърна в ж.п. гара. Хари зяпна с отворена уста. Точно зад Лий Джордън, дойде бившата приятелка на Хари Чо Чан. Тя му се усмихна. - Получих съобщението - каза тя, държейки в ръка своя фалшив галеон и влезе и седна до Майкъл Корнър. - И така, какъв е планът, Хари? - каза Джордж. - Няма такъв. - каза Хари, все още неориентиран от внезапната поява на всички тези хора, неспособен да възприеме всичко наведнъж, докато белегът му още силно гореше. - Просто да го направим, да продължим нататък, нали така? Любимият ми начин. - каза Фред. - Това трябва да спре! - каза Хари на Невил. - За какво ги повика тук? Това е лудост... - Ще се бием, нали? - каза Дийн, изваждайки своя фалшив галеон. - Съобщението е следното: "Хари се върна и ще се бием." Трябва ми пръчка, обаче... - Нямаш пръчка? - започна Шиймъс. Рон внезапно се обърна Към Хари. - Защо да не могат да помогнат? - Какво? - Те могат да помогнат. - той понижи глас и каза, така че никой освен Хърмаяни да не може да ги чуе. - Не знаем къде е, трябва да го намерим бързо. Не е нужно да им казваме, че е хоркрукс. Хари погледна от Рон към Хърмаяни, която промърмори: - Мисля, че Рон е прав. Дори не знаем какво търсим, имаме нужда от тях. Хари изглеждаше неубеден. - Не е нужно да го правиш сам, Хари. Хари мислеше бързо, белегът му още го пробождаше, главата му сякаш щеше да се разцепи. Дъмбълдор го беше предупредил да не казва на никого за хоркруксите, освен на Рон и Хърмаяни. Тайни и лъжи, ето докъде стигнахме, а Албус....той беше естествен...Дали не се превръщаше в точно обратното на Дъмбълдор, чиито тайни пазаше дълбоко в гърдите си? Страхуваше ли се да се доверява? Но Дъмбълдор се беше доверил на Снейп и това докъде го доведе? До смъртта му на най-високата кула.... - Добре. - каза той тихо на другите двама. - Съгласен съм. - обърна се той към всчки в стаята и целият шум заглъхна: Фред и Джордж, които разказваха вицове на най-близките около тях, млъкнаха, всички гледаха внимателно, възбудено. - Има нещо, което трябва да намерим. - каза Хари. - Нещо...нещо, което ще ни помогне да победим Вие-знаете-кой. То е тук, в Хогуортс, но не знаем къде. Може би принадлежи на Рейвънклоу. Някой чувал ли е за подобен предмет? Попадал ли е случайно някой на нещо, свързано с орела й, например? Той гледаше с надежда към малката група от Рейвънклоу, към Падма, Майкъл, Тери и Чо, но Луна беше тази, която отговори, слагайки ръка на стола на Джини. - Ами, може би е нейната изчезнала диадема. Казах ти за нея, помниш ли, Хари? Изгубената диадема на Рейвънклоу? Татко се опита да й направи копие. - Да, но изгубената диадема, - каза Майкъл Корнър, въртейки очи. - е изгубена, Луна. Точно там е въпроса. - Кога е била изгубена? - попита Хари. - Преди векове, казват. - каза Чо и сърцето на Хари се сви. - Професор Флитуик казва, че диадемата е изчезнала, заедно със самата Рейвънклоу. Някои хора са я търсили, но - тя се обърна към съучениците си от Рейвънклоу. - никой никога не открил следа от нея, нали? Те всички кимнаха. - Извинете, но какво е диадема? - попита Рон. - Това е нещо като вид корона. - каза Тери Бут. - Предполага се, че има магически способности, които усилват знанията на носещия я. - Да, татковите Хапливи Бързоблаци... Но Хари прекъсна Луна. - И никой от вас никога не е виждал нещо, което да прилича на нея? Те отново поклатиха глави. Хари погледна към Рон и Хърмаяни и неговото собствено разочарование се отрази като олгедало обратно към него. Предмет, който е бил изгубен толкова дълго и вероятно без следи не изглежда като добър кандидат за скрит в замъка хоркрукс....преди да може да зададе нов въпрос, Чо заговори отново. - Ако искаш да видиш как изглежда диадемата, мога да те заведа в нашата обща стая и да ти покажа, Хари. На статуята си Рейвънклоу я носи. Белегът на Хари го пареше отново; за момент Нужната стая се разми пред очите му и той видя вместо нея черна земя да се шири под него и почуства огромна змия да се увива около раменете му. Волдемор отново летеше, дали към подземното езеро или насам, към замъка, той не знаеше: във всеки случай не оставаше никакво време. - Той е на път. - каза той тихо на Рон и Хърмаяни. Погледна Чо и после отново тях. - Чуйте, знам, че не е много разумно, но отивам да видя тази статуя. Дано най-накрая да открия как изглежда диадемата. Чакайте ме тук и пазете другите, нали знаете, в безопасност. Чо се изправи, но Джини каза до известна степен свирепо: - Не, Луна ще заведе Хари. Нали, Луна? - О, да, с удоволствие. - каза Луна щастливо, докато Чо сядаше разочаровано. - Как да излезем оттук. - Хари попита Невил. - Насам. Той заведе Хари и Луна в ъгъла, където малък бюфет водеше към стръмно стълбище. - Всеки ден води до различно място, така че да не могат да ни хванат, когато излизаме. Бъдете внимателни, Хари, винаги патрулират по коридорите нощно време. - Няма проблем. - каза Хари. - Ще се видим след малко. Той и Луна забързаха по дългото стълбището, което беше осветено от факли и правеше завои на най-неочаквани места. Най-накрая достигнаха до една, както изглеждаше, солидна стена. - Мушкай се под нея. - каза Хари на Луна, вадейки мантията невидимка и я хвърли отгоре им. Той подбутна леко стената. Тя се отмести настрани след неговото докосване и те скочиха навън. Хари погледна назад и видя как стената се запечата отново за миг. Намираха се в тъмен коридор. Хари придърпа Луна отново в сянката, пипайки торбата около врата си и извади Хитроумната карта. Държейки я близо до носа си, той търсеше точиците, които показваха къде се намират с Луна. - На петия етаж сме. - прошепна, гледайки как Филч се отдалечава от тях, един коридор по-нататък. - Хайде, насам. Те се запромъкваха дебнешком. Хари беше бродил из замъка нощем много пъти преди, но никога сърцето му не беше било толкова бързо, никога не се е налагало толкова много, да премине сигурно през дадено място. Преминаваха през квадратчетата лунна светлина на пода, покрай метални брони, чиито шлемове подрънкваха от звука на леките им стъпки; правеха завои, зад които кой знае какво се криеше. Хари и Луна вървяха, проверявайки Хитроумната карта, където светлината позволяваше; на два пъти спираха, за да пропуснат покрай себе си призраци, без да привличат вниманието им. Хари очакваше всеки момент да се сблъскат с някакво препятствие; най-много се страхуваше да не попаднат на Пийвс и с всяка стъпка напрягаше ушите си да чуе първите издайнически знаци за появата на плтъргайста. - Оттук, Хари. - прошепна Луна, дърпайки го за ръкава към спираловидно стълбище. Те изкачиха плътно един до друг замайващите кръгове; Хари никога преди не се беше качвал тук. Най-накрая стигнаха до врата. Нямаше нито дръжка, нито ключалка - беше направена само от старо дърво и бронзово чукче във формата на орел. Луна протегна бледата си ръка, която мистериозно се носеше във въздуха, сякаш не е свързана с тяло. Тя почука веднъж и в тишината на Хари му прозвуча като гръм от оръдие. Изведнъж човката на орела се отвори, но вместо да се чуе звук от птица, нежен, мелодичен глас каза: "Кое е първо - феникса или огъня?" - Хм...Какво мислиш, Хари? - каза Луна, гледайки замислено. - Какво? Няма ли парола? - А, не, трябва да отговориш на въпрос. - каза Луна. - Какво става ако отговориш грешно? - Ами, трябва да чакаш да дойде някой друг, който да отговори правилно? - отговори Луна. - Това е начинът да се научиш, нали? - Да...бедата е, че не можем наистина да чакаме някой друг, Луна. - Да, разбирам какво имаш предвид. - каза Луна сериозно. - Добре тогава, мисля че отговоърт е, че кръгът няма начало. "Добре обосновано" - каза гласът и вратата се отвори с полюшване. Празната обща стая на Рейвънклоу беше просторна и кръгла, по-голяма от другите, които Хари беше виждал някога в Хогуортс. Грациозно извити прозорци прекъсваха стените, които бяха покрити с коприна в синьо и бронзово. През деня рейвънклоуци явно имаха велоколепен изглед към близките планини. Таванът беше куполообразен и изрисуван със звезди, които се отразяваха в килима с цвят на нощносиньо небе. Имаше маси, столове, рафтове с книги, а в ниша в ъгъла стоеше висока статуя от бял мрамор. Хари разпозна Роуина Рейвънклоу от склуптурата, която беше видял в къщата на Луна. Статуята стоеше пред врата, която водеше, както Хари си помисли, към спалните горе. Хари пристъпи към мраморната жена, а тя го гледаше с насмешлива полуусмивка на красивото си, но леко плашещо лице. Деликатно изглеждаща диадема, направена от мрамор, стоеше отгоре на главата й. Не приличаше на тиарата, която Фльор носеше на сватбата си. Имаше ситни думи, гравирани върху нея. Хари излезе изпод мантията и се покатери върху основата на статуята на Рейвънклоу, за да ги прочете. - "Има ли нейде дар по-голям от ум..." - ....бърз, пъргав и прям. - изкудкудяка един глас. Хари се завъртя, скочи от основата на статуята и се приземи на пода. Фигурата с широки рамене на Алекто Кароу стоеше пред него и преди Хари да вдигне пръчката си, тя притисна дебелия си показалец към черепа и знакът във формата на змия се появи на ръката й. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|