И аз имам зимница там, тя как е. Йове?
Изтегляне 4.04 Mb.
|
| Мили хора, аз чувствувам радостта ви. Не едни очи през сълзи ще погледнат към небето, не едни ръце ще се прострат към него и не едни уста ще прошепнат: "Нине отпущаеши!"...
Баладжа
Баладжа е на петнайсет километра от Добрич. Оттука започва същинската Добруджанска степ. Под необятния купол на небето ниският хоризонт затваря грамаден диск, върху който блещи златото на узрелите ниви. Една бяла линия, обтегната като конец, пресича жълтото поле — това е шосето Добрич — Варна. Някога, прели да се построи железопътната линия, по това шосе имаше голямо движение и някакъв особен идиличен живот. Цели кервани коля непрекъснато вървяха в една или друга посока. Пътниците пътуваха с файтони. Това е, както навсякъде, но даже съсловието на добришките файтонджии имаше това богатство и оригинален колорит, който изобщо отличаваше живота в Добруджа. Тия хора приемаха да карат само великолепни коне. Печалбата беше на второ място и занятието за тях преди всичко беше увлечение и страст. Защото в тоя край слабостта към хубавите коне не е чужда на това чувство, което и в най-култур-ните страни чрез спорта е превърнато в същински култ. Файтоните и колата, които някога пътуваха по шосето, оставиха едни от най-живописнпте картини от миналото на тоя край. Богатството, амбицията и надпреварването обличаха действителната нужда с баснословен блясък и лукс: явяваха се коне, които можеха да се впрегнат и в царска колесница, красиви и силни животни, облагородени от нежните грижи и любовта към тях. Трябваше да се чуди човек на тия разкошни и фантастични сбруи, обкичени с металически копчета, с пискюли и ленти, на разноцветните ширити, вплетени в гривите и опашките на конете, после дългите и тежки плетеници със звънци — тия звънци, които в ритмичните и звънки удари на копитата разсмиваха весели и пеещи звукове, като че наред с файтона в лятната мараня се носеше песента на щурци. По тоя път имаше две станции, където пътниците неминуемо трябваше да се отбият: Саръгьол и Баладжа. Ханът в Баладжа привличаше с хладната сянка на старите си акции. Тук можеше добре да се похапне и да се отдъхне от жегата. Но забележителен беше и съдържателят на хана. И той също като клиентите си — файтонджиите — туряше някакво лично удоволствие над материалните интереси. Той имаше голям чифлик в Баладжа, цели стада добитък и овце и тоя хан надали можеше да прибави нещо към богатството му. Сякаш той беше го построил само да може да се любува на пъстрото и шумно движение по шосето. Вътре, в широката стая на кръчмата, той седеше на издигнат турски диван, с килими и възглавници. Беше вече стар човек, но още здрав, твърде запазен, бялата коса и неотскоро бръсната брада се белееха около червеното и едро лице, като острите игли на скреж. Той приказваше малко и рядко някой се виждаше при него. Седеше си обикновено сам, с ПОДБИТИ нозе под себе си, в неподвижна и вкаменена поза, която напомняше някой истукан на Буда. Тютюневият дим рисуваше кръгове около лицето му и кафето в голяма турска чаша всякога стоеше пред него. Но старецът често поглеждаше през прозореца. Изглеждаше, че движението по пътя и гостите някак интимно и своеобразно го забавляват. Ония пътници, които веднъж бяха минали оттука и след няколко години случаят отново ги доведеше в Баладжа, намираха стареца в нищо неизменен --в същата поза и на същия диван. А сам той много нещо беше видял от прозореца си. Минаваха всякакви хора, млади и стари, богати търговци, ученици, чети жетвари. Сватбари понякога пееха и танцуваха в градината, понякога пък бавно се приближаваше към хана някоя кола, в която имаше ковчег, обвит с черен креп, и жени, които плачеха. Животът показваше многостранното си лице пред прозореца на стареца. Но над всичко — едно се чувствуваше най-силно: в тая артерия, която свързваше двата града, биеше здравият пулс на един богат и цветущ край. Прекараха железопътната линия и движението по шосето почти спря. Все пак сегиз-тогиз старецът виждаше нещо от прозореца си, което го развличаше. Един есенен ден той видя и тия млади и буйни полкове, които заминаха на юг. Викаха ура, свиреха музики и посред жълтите стърнища шосето почерня от живия поток на хилядите войници и кола. После всичко утихна и над полето остана само лека мъгла от бял прах. Шосето отново опустя. Не минаваха вече файтоните с хубави коне, нямаше весели пътници. Но старецът не се отчайваше. Той беше вече доста стар и очакваше едно: да се върнат войниците, които беше видял да заминават. Но те се забавиха твърде много. И вместо тях дойдоха други. Това бяха чужденци, нахални и груби, пияна шайка, която изпълни хана, викаше, ругаеше, искаше само да яде и да пие. Старецът даде всичко. Сам той запази неподвижната си поза на дивана, по-строг и по-вкаменен, подобно на ония беловласи сенатори на Рим, които готите бяха взели за каменни статуи. Най-после се върнаха и те — българските войници. Но това беше едно от най-тежките зрелища, които старецът беше видял от прозореца си. Ония, които бяха обходили толкова бойни полета и бяха само побеждавали, тук, щом прекрачеха някаква нова граница, която никой не знаеше защо и кой беше поставил — тия хора, които се биха, за да освобождават, сами влизаха тука като роби. Но те бяха горди и силни и в нещастието си. Униформите бяха изпокъсани и кални, по телата си имаха незаздравели рани, но гърдите бяха окичени с кръстове и очите, които бяха виждали смъртта — гледаха открито и спокойно. Но в тия очи гореше и някакъв скрит, зловещ огън. Румънските войници конвоираха неволните пленници, въртяха се около тях, дъвчеха нещо, предизвикателни и груби. Те знаеха, че лъвът е в клетката, и уверени в безсилието му, можеха да го дразнят и да му показват нажежено желязо. Това ставаше при Баладжа. При същото това село румънските войски бяха разбити още в първите дни на войната. Преди бягството си те запалиха селото, убиха жени и деца. Не зная дали старият съдържател на хана е между живите. Може би съдбата го е пощадила, когато още веднъж е завъртяла пред прозореца му колелото на събитията. Може би той е бил пак на дивана си, когато под него е блеснал ножът и се е показала кафявата униформа на първия български войник. Верен на навика си, старецът не е променил неподвижната си поза. Но неговият поглед е гледал навън: тоя поглед, когато в очите сякаш се събира цялата душа, ликуваща и щастлива. Добрич
Отвън Добрич не се различава много от който и да било по-голям провинциален град. Наблизо и на юг е пространният и равен хълм Яланджи баир. По него слиза шосето от Варна и оттук се открива пълната панорама на града. Всички здания са нови. Високо над покривите се изправят няколко бели минарета и към тежките форми на новата архитектура се прибавят екзотичните линии на Ориента. Градини и зеленина на овошки почти няма и нищо не смекчава ярките бои на зданията. И ако има нещо оригинално в изгледа на тоя град, то е странната илюзия на мираж, която неизбежно иде през летните дни: облян от слънце, разноцветният град е открит и уединено блещи сред безкрайната пустиня на полето. Но тая външна тишина може само да измами. Вътре градът поразява изведнъж с голямото движение и шумния си живот: непрекъснато гърмят каруци из улиците, редят се една след друга работилници, в които кърваво грее жеравата на огнищата и звънтят ударите на чука. Трите четвърти от града са магазини, всевъзможни работилници и големи складове със земеделски машини. През всички часове на деня около тях, като мрави, се трупат, разминават се и бързат тълпи от хора. Навсякъде кипи трескав и шумен живот. Чувствува се ясно, че тука е могъщият двигател на голям и сложен механизъм, че тоя град е сърцето, което импулсира живота на цяла Добруджа. И наистина, още преди железопътната линия да го свърже с морето, наричаха го Суха скеля. И в значението му на централен нерв е всичката тайна на богатството и бързия му напредък. Има едно време през годината, когато това се вижда най-релефно. Това е през май, когато се открива ежегодният панаир. Добришкнят панаир не е от ония анемични сборища, които само традицията и любопитството още поддържат по други места. Това с наистина един голям пазар, едно универсално изложение и, в същото време- някакъв символичен битов празник. Панаирът се открива през май. В тия дни нивите са в най-буйння си растеж. Навред, додето очи стигат, е само един ниви, зелени още, но вече високи, гъсти и изкласили. Сред това море селата остават като малки и самотни острови, пътищата се превръщат на тесни и дълбоки коридори и когато вървят кола по тях, отдалеч ни конете, ни колелетата могат да се видят: наравно с вълните на класовете, като лодки, се виждат сандъците само и хората в тях. Два тона има в тоя пейзаж: синята ведрина на небето и зеленината на нивите. Но тук плени не разнообразието и пъстротата, а мистичната прелест на всичко, което е безкрайно и огромно. От цялото поле иде радостта на щастливо материнство, благодатният плод зрее сред блясъка и пищната красота на цялата природа. Неволно човек иска да снеме шапка пред тоя колосален труд, душата се пълни с възторг пред могъщата хубост на земята, Такава е Добруджа през месец май. При панаири в Добрич се трупа многохиляден сбор. Цялата околност се превръща на същински лагер. Тия хора слизат от колата си доволни и радостни, защото в очите им блещи злачното отражение на буйните ниви, защото, като обърнат погледа си към небето, виждат шиповете на тъмни облаци -- излива се благодатен дъжд над зеленото поле. Празникът на труда е в душите на всички. Както в античните религии, веселието се налага като необходим и естествен обред в тия празници за щедрите дарове на провидението. И наистина, тия хора знаят да се веселят, неудържимо, сърдечно и широко. Около оркестрите, в театрите и пред всевъзможните зрелища се трупат хилядни тълпи, една невъобразима пъстрота от носии, една странна музика от езици. Мнозинството, разбира се, са българите — открити и смели лица, широки плещи, яркочервени пояси около черните широки потури. Но тук ще видиш и делиорманските турци, флегматични и мълчаливи колоси, и хитрите и пъргави татари, и разпуснатия хохол, и важния и благонравен немец, колонист из Русия. Тоя шумен живот, без да отслаби темпа си, продължава почти цял месец. Но, наред с развлечението, на същото това място кипи и трескава работа. Всеки ден е пазар и всеки ден преминават от едни ръце в други цели стада овце, говеда и коне. Пъргави и хитри джамбази избират и оглеждат добичетата, разпалено се пазарят със селяните, друсат си ръцете, посред викове и глъчка. От магазините се изнасят и се товарят на колата коси, сърпове, паламарки, вили, яби, дикани — най-разнообразни вещи от земеделския инвентар. Върволица волове непрекъснато влачат по всички пътища към селата съвършено нови жетварски машини, тежки локомобили и батози с грамадни червени корпуси. От далечни краища пристигат многобройни чети работници; зидари от Габровско, които оставят теслата и чука, за да завъртят сърпа; татари и хохли, които са най-изкусни косачи; снажни и яки турци от Герловско и Тузлука, силните мишци на които могат да пристягат и завързват големите добруджански снопи. Тия работници се посрещат, уславят се и се ценят със същата обредна тържественост, която е и във веселието и цялата трескава работа през тия дни. Сякаш някаква грамадна армия се събира и стяга за важен и свещен поход. Приготовленията са в пълната си сила. Защото неусетно, при последните дни на панаиря лятото вече изпъстря и позлатява зеленината на нивите. Жетвата настъпва. Веселието изведнъж престава, панаирът се закрива, опустява не само градът, но и селата. Целият живот се пренася сега в полето: под ярките лъчи на слънцето припламват и блещят сърпове и коси, припряно тракат жетварските машини, черните им гребла бързо се издигат и падат, като ръце, които лакомо грабят златните класове. И, като че трупове след исполинска битка, гъсти снопове изпъстрят жълтото поле. При Добрич, около мястото на ежегодния панаир, стана едно от най-големите сражения в Добруджа.Ще дойдат мирни дни и грядущите поколения отново ще празнуват своя празник на плодородието и на жетвата. Но, наред с великия подвиг на труда, тука ще се празнува и единственият равен нему и още по-велик подвиг: подвигът на освобождението. Могилите
Едно от най-големите сражения в Добруджа стана на линията между езеро Олтина и морето. На тая линия са и селата Мусубей и Аптаат. Онзи, който за първи път би дошъл тука, не може да остане равнодушен към най-типичния изглед в Добруджа. Пред него ще се разкрие широко и безкрайно поле, включено между необятни хоризонти. Тук няма разпобразие и пъстрота на цветовете, очертанията навсякъде са безконечни и прави линии, еднакви една на друга до монотонност. Но пък има много простор, високо небе и тишина. Без да уморява и да развлича окото, тоя простор зове, ласкае и облекчава. Човек би изпитал същото чувство, ако влезеше в пространна стъклена стая, в която няма мебел и тежки драперни, но има слънце н много въздух. Полето не е съвсем равно. Един след друг се редят хълмове, но те са без скали, без сипеи и трапища, сякаш в първите жизнени тръпки на миросъзданието девственото и чисто поле само се е нагънало вълнообразно, без да се измени в нещо друго. През есенните дни въздухът става прозрачен и бистър, като кристал. Свободно и ясно се вижда и на най-големи разстояния. Някъде села се белеят сред тъмната зеленина на овошките. Някъде, на противоположната страна на хоризонта, се мярка вятърна мелница. Бавно падат и се издигат белите крила, сякаш ръце, които отдалеч призовават и молят. Както навсякъде из Добруджа, в околностите на Мусубей и Аптаат, на много места из полето се издигат високи могили. Това са могили-гробници, в които лежи прахът на древни юнаци. Дълбокият и здрав усет на античния мир и тук е запазил простото и художествено съответствие между природата и тия вечни паметници. Тия могили като че не биха могли да съществуват без полето и полето без тях. Необяснимо е как са избирани пунктовете, но навсякъде близо до тях има някой кръстопът и пътникът, който минава покрай такава могила, вижда вече и друга на хоризонта. Може да е летен ден н наоколо да блещи златното море на нивите; може да е късна есен и ята жерави да летят на юг. Всякога и под всякакво небе кръглите очертания на могилите се рисуват на хоризонта и господствуват над полето. Погледът не може да не се спре на тях и умът да не се замисли. Тогава и най-простата и най-наивната душа изпитва макар и несъзнателно това, което ясно и определено е казал поетът за един от тия герои, погребан под също такава могила: „Твоето име ще премине през вековете. И ако високата могила би се сравнила с пустото поле, то славата, разнесена далеко, могила би била над твоя гроб!" В тоя край са запазени и други следи от миналото. При Аптаат има стари развалини. Научните разкопки и историята откриват много нещо за тях. Тук е бил римският град Аbritus. В същото това поле някога е станала кървава битка между готи и римляни, в която е бил ранен римският император Деций Мус, умрял след това от раните си и погребан в Аbritus. Орачът, когато оре нивите си около тия развалини, намира понякога стрели и ръждясали късове от желязо. Може би това са същите стрели, които са замрежвали слънцето в тая битка, може би железните късове са отломъци от оня щит, върху който опечалените ко-хорти са носили умиращия цезар. Около тия паметници при Мусубей и Аптаат живеят много легенди. Но по едно странно съвпадение, и на самите хора, които населяват тия места, животът е дал много нещо от старинния епос. Защото те са потомци на ония българи от Сливенско и Старозагорско, които някога, в голямата горест на разочарованието си, напуснаха огнищата си, тръгнаха след Дибича и готови да идат и накрай света, стигнаха до полетата на Крим и Бесарабия. Но скоро, измъчвани от болезнена носталгия, те се повърнаха назад, спряха се и се заселиха в Добруджа. Рядко се среща в историята подобна одисея. Възвишено и трогателно пилигримство, родено не от мъртва някоя догма, а от живата любов към родината. Селянинът и тук си е практичен и хладен, но това минало е вложило у него зародиша на мечтателност и мистицизъм. Тези хора помнят миналото, страданията и радостите му, живеят с него. Народната песен у тях е не само музика, а и обред, и летопис. Трябваше да дойде и тригодишното робство под румъните, за да се пробуди носталгията на толкова поколения, да обгърне и да покрие всичко друго. Ето в кои места и сред кое население се разигра едно от големите сражения в Добруджа. Радостта на изгнаниците, които след скитничеството в Крим и Бесарабия виждаха родината, хиляди пъти по-силна възкръсна сега в празника на освобождението. Повторенията в историята са твърде чести и в стари форми може да се създадат нови дела. Бойното поле при Аbritus видя друга и по-страшна битка, старите легенди се помрачиха от нова и по-велика. Повестта за римския цезар, убит при Аbritus, може и да се забрави. Но с неугасваща любов и с благоговеен трепет отсега нататък ще се разказва за тия млади и храбри хора, които сложиха тук буйните си глави и победният вик на които още глъхне в мълчанието на степта. За тях цялото бойно поле си има вековните паметници — могилите. В степта, сред широките равнини, те се издигат при всеки кръстопът. Споменът за ония, които почиват под тях, може би няма да изчезне, но заедно с тях ще живее паметта на хиляди нови герои. Над полето пак тъй ще господствуват кръглите силуети, още по-властно ще привличат всеки поглед и всяка душа ще чуе тук, в тишината на полето, да звучи хероичната симфония на вековете. „И ако високата могила би се сравнила с полето, то славата, разнесена далеко, могила би била!..." В Кубадин Един особен вид приема всяка местност, която е била арена на голямо сражение. Може да се е минало време и скорошните следи да са изличени. Все пак никога окото не ще види само простия и безстрастен пейзаж. Хълмове, долища, могили, поляни, лъкатушни пътища — всеки един кът е добил в очъртанията си нещо нова, изразително и одухотворено. Като че тая мъртва природа крие вече свое съзнание, изпълнено с виденията на страшната драма, и пустинното безмълвие наоколо е тихата меланхолия на спомените. Това чувство би изпитал човек на която и да било историческа местност, но неотразимо и силно то ни обхваща тук, пред кубадинските позиции. Шосето, което иде от Байрамдере, щом напусне това село, веднага се изкачва върху един хълм. Оттук вече се открива пространното бойно поле, което още пази всичките си следи. На всяка страна се виждат дълбоки окопи, ходове за съобщения, заслони. Малките стрелкови окопчета, като черни петна, изпъстрят зеленината на полето и още отбелязват всяка фаза, всеки тласък и всеки полет на атаката. Навсякъде зеят черни ями, изровени от фугасните гранати, виждат се шрапнелни чаши, гилзи, земята някъде цяла е посипана с картонени парчета от разкъсаните патронни кутии. Ето и телената мрежа. Краищата и се губят далеч вляво и вдясно и в това поле, лишено и от най-малкия храст, коловете отчетливо и ясно се чернеят и ръждясалият тел се преплита между тях като усуканите стъбла на шипка. На едно място телената преграда е разкъсана. Зее широк отвор. Окопите са празни, из тях — разхвърляна слама, оловени кутии, дъски, дрипи, затъпкани в калта сухарни торби. Нищо повече не се вижда. Но това място още глъхне в някакво вцепенение и нещо невидимо и зловещо тежи във въздуха над него. Наоколо е широко и безкрайно поле, хубаво, както всякога. Нивите са позеленели от саморасли жита и макар да с късна есен, синапът е цъфнал и се жълтее на големи петна. Далеч над равната линия на хоризонта бавно се носят гъсти орляци от черни птици. Бурята на сражението, която е прекосила полето, не е пощадила и селата. В Карабака много къщи са ударени от гранати и сред стените зеят черни дупки. Един нов кантон на шосето в това село е почти цял разрушен. Но тук може да се види нещо твърде забавно, защото шегите не липсват и в най-покъртителните трагедии. В тоя кантон са престояли румънски офицери, навярно някой щаб. Варосаната стена в антрето е изпъстрена с всевъзможни подписи. И в най-усилни часове тия хора са можали да отделят време за една суетна слабост. Особено се хвърлят в очи тия думи, четливо и с хубав почерк написани: „Locutinent L. Bajan camendant al detachmentului special.Corpul V. Armata." А най-отгоре нервно и много едро някой е написал: „Аu revoir." Но вижда се, че той е бързал, защото тия, които е трябвало да прочетат това, не са били твърде далеч. Няколко километра оттатък укрепената позиция ,е Кубадин. Селото е голямо, има повече от триста къщи. Голяма част от населението си стои. Това са татари, турци и немски колонисти. Разликата между зданията е тъй голяма, както между самите хора. Къщите на немците са спретнати, еднообразни, чисто вапсани и покрити с ламарина. В тоя квартал от двете страни на шосето се редят високи стари акации и пространната улица има вид на същински булевард. Татарските хижи, както навсякъде из Добруджа, са продълговати, схлупени и ниски. Покрити са с пръст, обилно обрасла с трева и бурен. Нищо, разбира се, не е останало от предишния живот на селото. По шосето непрекъснато се движат транспорти, из улиците се движат български войници, германски драгуни, или пък някой турски войник в бозява униформа и енверие. Исках да науча нещо за миналото на селото и като най-стар в селото човек ми посочиха ходжата Ахмед Абибулла. Той е седемдесетгодишен старец, облечен в дълго жълто либаде, с голяма чалма и с бяла като сняг брада. Намерих го пред къщата му, загледан пред себе си, в това мечтателно съзерцание и невъзмутимо спокойствие, присъщо на всеки мъдрец. Старият Абибулла е видял много нещо през живота си. Онова, което е предопределено, неизбежно трябва да се случи и затова новите събития почти не го вълнуват. Той е един от първите жители на Кубадин, а сам е роден в Крим. Татарската колония е заварила в селото само няколко семейства турци. Власите и немците са дошли едва преди трийсетина години. Името на селото, обяснява старецът, произлиза от две арабски думи: хубд, което значи въ-зел или полюс, и еди — седем. Кубадин ще рече — възел на седем пътища. Тук е бил, пък и сега е, голям кръстопът: идат и се пресичат пътищата Добрич — Меджидие, Добрич -- Кюстенджа, Силистра — Кюстенджа и още много други. Тоя кръстопът познава много зрелища от миналото. Някога оттук са минавали мирните търговски кервани, минавали са и са се връщали войски не през една война. Минал е оттук на път за Меджидие и султан Абдул Меджид. Блясъкът и величието на миналото още повече растат и се усилват в спомените. Старият Абибулла се оживява и надълго разказва за тоя епизод. И може би той не преувеличава. Защото двамата прочути монарси от тая епоха - Махмуд II и Абдул Меджид, баща и син — имат особено място в историята. Подобно на някогашните багдадскн халифи, те напущаха дворците и пътуваха между народите си. Придворен астролог определяше щастливия ден за всяко царско тръгване, блясъкът и великолепието на шествието бяха баснословни. Но погледът на владетеля искаше да проникне и в най-бедната колиба, искаше да открие, да види и да отстрани всяко беззаконие и всяка болка. В Меджидие султанът намерил града нечист и кален, заобиколен със зловонни блата. Заповядал да се прокопаят канали към Дунава, които да отведат водата на блатата. Затова и градът е бил прекръстен на негово име. Всичко това Абибулла е запомнил много добре и с очите си е видял султана и бляскавата кавалкада от паши, явери и копиеносци. Старецът спокойно разказва и за последните сьбития. Месец преди последната атака на кубадинскиче позиции, всички жители на селото са били изселени, отведени във вътрешността, но скоро отново се завърнали. В Кубадин, освен румънските войски, е имало и руски, между които немалко са били кримски татари: Рустем бей, провизионер, и Селямет Мурза — суварие комендар. Татарите хранят стара ненавист към русите, но високият чин на сънародниците все пак ласкае самолюбието на стареца и той твърде подробно описва униформата и войнствения вид на Селямет Мурза. Става дума за Крим. Там няма тия голи полета, както тука. Градините са пълни със синопски ябълки, кипариси, смокви, маслини и грозде. Хубаво е там. Старецът се вълнува и отново заговорва за Селямет Мурза. Носталгията за родния край се събужда у него и пред очите му възкръсват легендите за храбрите джигити. Румъните разказвали, че кубадинските позиции са непревземаеми. Но внезапно започва атаката. Страшна буря се подигнала на запад, към Бешаул, Карабака и Софулар. През нощта селото се изпълнило с войски, обози и артилерия. Всички бързали назад. Сутринта боят се започнал наблизо и гранати и куршуми падали в самото село. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.04 Mb. Сподели с приятели:
|