напоени от вълшебното мляко на Синята Птица. Книжното Княжество, Книагара! „. Тук, тук, над тях за първи път усетих токовете на Истината, тук чух, че и мен ме викат-
Детската първосамотност - „никой не ме е обича, никой не ме съжалява" (в мрачната тъмница на затопления юрган, в предсънищното бълнуване) - тази горчиво-сладка като гч> рена захар палешта жалост към себе си, винаги, доколкото помня, ме е жилила и отвън, бягала е извън моето същество, като трептяща жила се е сливала с тялото. Между своята и чуждата болка прегради не помня. Когато отмъщавах, тържеството от победата се връщаше като отровен бумеранг, съп-реживяването на това,което Изживява съперникът, достигаше до любопитна патология в бокса, където всеки нокаут беше м о й ...
Благодарен съм и на това тяло- за многокилограмовите и многоклонеети кошмари; заюздено накрая от мозъка, то изведнъж, с рязък скок приказно поумня. Аз излязох на слънчева поляна... Не осъждам песимистите никак, съжалявам ги като болни, като слепи. Те са прави по своему, за тях е т а к а. И за мен също е т а к а - в моя Черен Резерват, зад бодливата тел...
Аз им възразявам само тогава, когато в отчаяната конвулсии на давещите се те посягат на другата правота, на различното - от тяхното - виждане. Когато в безумието си искат да свалят Дъгата от небето. Когато самият се давиш, няма никаква необходимост да давиш ближния.
Ала има песимизъм и песимизъм. След като и черният цвят влиза в състава на Истината, тогава трябва да живеят на този свят и хора, които са особено чувствителни към него. Има емоционални далтонисти, които виждат- само черното. Ако на тях не може да им се Помогне, значи това е тяхната роля, тяхната съдба, тяхната работа. Има хора, Чийто самота прави останалите да не се чувствуват самотни. Ако действително е невъзможно те да бъдат спасени, нека да им благодарим, да им се поклоним за това, че те се давят вместо нас. Великите страдалци, великите песимисти сред художниците и мислителите ни учат да бъде истински оп т и м и с т и.
Светът е създаден от Радостта и светът ще дойде при него. Credo.
Д. Kcm
Стълкновение
„В нощната декемврийска лапавица,в зачатъч-ните къдрици на виелицата, във възпалената опустялост на улиците... През нощта големият град е възпален от несбъдна-литесе дневни желания и ги изпраща в небето; ала небето не ги приема, небето непроницаемо ги изпраща назад. И ето желанията, уморени от своето движение, увисват някъде над къщите... Наркотично сияние закрива звездите. Кризата настъпва някъде между два и три часа, в часа на Бика - всичко внезапно и тихо угасва, провалено в небитието... Да, та ето в тази зачатъчва виелица на сугращйцата, в това възпаление на пустотата крачеше някой си, а наоколо като полунощни демони се носеха такситата, стопаните на нощния живот. Наистина каква значителност, каква изпълненост-придобиват те през нощта. И нали винаги знаещ, след като отдалеч си зърнад пропускащото зелено оченце, още преди да си вдигнал ръка, подсъзнателно винаги знаещ дали ще спре или няма. По настроението си, по своеобразната живост на предното стъкло... Аз забелязах един заблудил се котарак, който си бе направил легло за нощувка под заспалата „Жигули" на няко- | го си, между четирите обсипани със сугрушица колела».
_ И така - общуването. Прибирайки се у дома от Д.С., аз, както разбирате, Читателю, все още продължавах, все още подреждах и съгласувах диалога. И така, общуването - какво, така и ще приключим темата, без да сме я отключили? Никой не може да обхване необхватното - така, значи и никакво определение... И така, универсали няма, този, който печели в ' едно - губи вдруго и животът никога не стига... И излиза, че може вдй-проникновено да разбираш хората, да ги разбираш до мозъка на костите и при това да не умееш да общуваш със собствените си домочадци... Значи може да бъдеш психоте-рапевт от най-висока класа и нищо да не струваш като съпруг, да си гениален режисьор и бездарен актьор... Душа на обществото, всеобщ любимец и при това - да нямаш приятел, да не намериш общ език с родния си син... Но все пак как така, Докторе, как така?- Нали взето поотделно всичко ня-
как си влиза, някак си понякога се получава... Нали без да се разбират един друг, хората могат да проявяват изумителна съгласуваност, заедно да ядат, да пият, да се смеят, да скучаят, да работят, да крачат в строя, да зачеват деца, дори да обичат - без да виждат, без да чувствуват, без да разбират. До момента...
-... в който една слепота не се удавя с друга?
Д.С. стоеше пред мен на разстояние една снежинка. Поточно именно на тази една замръзнала снежинка, която единствено бе успяла да се вмъкне между нас. Стълкновението стана по всички правила на евтиния водевил: нос срещу нос, око срещу око, мозък срещу мозък и тл. - ала нищо не мога да направя, Читателю, наистина не съм виновен, така се получи.
-... Човек може така и пелтек.да стане... Откъде идвате, прелестно съз... Как се е случило?
- Нищо... Също реших да се поразходя преди сън. Вятърът ме довея на вашия маршрут, минавах през двора, който излиза на улицата. Впрочем вие си забравихте очилата. Ето.
- А... Благодаря. Ами след като е така...
-... може още едно кръгче.» Нещо като псйхосинтез.. -... около „Чистите езера"... -... с бодро темпо...
- Как върви книгата? (Ето го и снега, истинския, а виелица, така и нямаше.) .
- Ами горе-долу. -В кое е пречката? „.
„Чистите езера" нощем. Ами вие сте московчанин, знаете какво е това, ако не сте московчанин - елате да се поразходите на „Чистите езера" нощем. Това е необикновен булевард. Тук дърветата се разхождат прегърнати, по тях живеят сини птици, зеленото езеро е населено с говорещи огледални шарани. През зимата тук се крие градското лято. Тук живее моето детство. Аз повече тук не живея.
- Във всичко. Ето вас например не мога да разнищя, не мога да разбера какво нещо сте вие.
Той се подхлъзна върху една заснежена ледена локвичка; пируетът на неговото равновесие разклати и мен, и уличната лапа над нас с призрачната неонова дъга, с целия рой искря-
щи дяволчета.
- Подозрително щастлив човек сте вие, Дмитрий Сергеевич.Не ви вярвам, както искате, не вярвам.
- Е, ако вие сте...
- Ами не, не исках това да кажа!-. Разбирате ли? Как да ви го обясня? Някак много подредено е всичко у вас. Твърде много блестите, сияете в нощта. До сладост, до болка в костите... Да, странно! Вие сте положителен , ето какво ще ви кажа, и това...
-...е демоде...
- Да, и ме е срам, срам ме е заради вас: патологично здраве, престъпно отсъствие на недостатъци.»
- Какво говорите, та те са цял вагон! Та нали аз съм пс...
- Шшт! Ето, виждате ли?! Вагон! Признавате! Ето в това е целия ужас. О, колко аз съм прав чрез признаване на неправотата, ах, колко много са моите недостатъци, недостатъчета, недостатъченца. Ами кой е този п о л о ж и т е л е н , който не признава, ами как може той да не се наказва за това, че именно той е най-грешният, нима може да се изскочи от тази игра? Нима смее духовната, разбирате ли, личност по пътя, на безкрайното самоусъвършенствуване, преодолявайки себе си, показвай-ки пример на самовзискателност, на стремеж към идеала... Ах, боже мой, както и да го погледнеш всичко у него е чудесничко, всичко е свястно, всичко е образцово, напред и по-високо - ето каква картинка се Получава. И кой що-годе
~поумнял психотерапевт с цел да се сближи с пациента и да има доверието му, няма да започне да го уверява, че и той самият също е пс...
- Шшт!
- „. накратко, както искате, колега, можете да се обиждате, но аз подозирам, че вие просто сте скучен човек. И трябва да оставите цигарите, не е хубаво, вредно е, в края йа краища-
та - срамота е...
- Не търсете, ето запалката.
. „Чистите езера" нощем. Тук броди моята младост. Тук снегът мирише на, бадем, на мляко, на тревога, но тази нощ, поради това че виелицата не се завъртя, той миришеше изключително на самия себ? си, ни смес от вятър с бяло вино.
- Да не би да помислите, току виж, че ви завиждам, не, Д.
щи дяволчета.
- Подозрително щастлив човек сте вие, Дмитрий Сергеевич.Не ви вярвам, както искате, не вярвам.
- Е, ако вие сте...
- Ами не, не исках това да кажа!... Разбирате ли? Как да ви го обясня? Някак много подредено е всичко у вас. Твърде много блестите, сияете в нощта. До сладост, до болка в костите». Да, странно! Вие сте положи телен ето какво ще ви кажа, и това...
-... е демоде...
- Да, и ме е срам, срам ме е заради вас: патологично здраве, престъпно отсъствие на недостатъци...
- Какво говорите, та те са цял вагон! Та нали аз съм йс.»
- Щшт! Ето, виждате ли?! Вагон! Признавате! Ето в това е целия ужас. О, колко аз съм прав чрез признаване на неправотата, ах, колко много са моите недостатъци, недостатъчета, недостатъченца, .Ами кой е този положителен , който не признава, ами как може той да не се наказва за това, че именно той е най-грешният, няма може да се изскочи от тази игра? Нима смее духовната, разбирате ли, личност по пътя на безкрайното самоусъвършенствуване, преодолявайки себе си, показвайки пример на самовзискателност, на стремеж към идеала... Ах, боже мой, както и да го погледнеш всичко у него е чудесничко, всичко е свястно, всичко е образцово, напред и по-високо— ето каква картинка се получава. И кой що-годе поумнял психотерапевт с цел да се сближи с пациента и да има доверието му, няма да започне да го уверява, че и той самият също е пс...
-Шшт!
-... накратко, както искате, колега, можете да се обиждате, но аз подозирам, че вие просто сте скучен човек. И трябва да оставите цигарите, не е хубаво, вредно е, в края на краищата - срамота е».
- Не търсете, ето запалката.
„Чистите езера" нощем. Тук броди моята младост. Тук снегът мирише-на бадем, на мляко, на тревога, но тази нощ, поради това че виелицата не се завъртя, той миришеше изключително на самия себе си, на смес от вятър с бяло вино.
- Да не би да помислите, току виж, че ви завиждам, не, Д.
чен човек, лекува предварително интересен.... Ако ще взимя-ме за идеал психотерапията, то само взаимната, а това, както разбирам, .се нарича дружба или, малка по-силно, духовна любов - тук взаимната слепота сякаш се унищожава взаимно, минус по минус дава плюс. Но такъв идеал не може да се предпише...
- Но нали има примери и в литературата...
-...и в живота,, разбира се, и именно поради това може да се живее. Но нима това може да се пренесе от живота върху хартията и обратно? Ето кое трябва да се изследва, ето това светопречупване на границата между двете среди, хартията и живота - кой ще се заеме с това?...
Нашето кръгче свърши, ние стигнахме до трамвайната спирка „Харитониевска пресечка".. Две прегърнали се дървета, май не се наканиха да ни изпратят, но размислиха. Синята птица, която беще кацнала на едното от тях (денем до погрешка я наричат врана), изпляска на сън с крила и попипа Д. С. от главата до краката със сребърен прах - за мек остана съвсем малко, само за крайчето не рамото.
- Е, какво - всеки у дома си?...
Сподели с приятели: |